Пиърс Браун
Червен изгрев (32)

32.
Антония

Взех този изпит. Неизбежната война с Минерва свърши. Освен това и вкарахме в клопка Дом Диана.

Дом Диана имаше три възможности за избор преди битката. Можеха да ме предадат на Минерва и да поробят моя Дом, но аз наредих на Касий да прати отряди да изловят всеки ездач. Можеха да приемат предложението ми. Или да отидат при нашата крепост и да се опитат да я превземат. Ако бяха избрали този вариант, хич нямаше да ми пука — това беше клопка. Не бяхме оставили вътре вода и лесно щяхме да ги победим чрез обсада.

Сега те са завзели крепостта на Минерва, а ние сме навън, сред равнините. Те можеха да спазят уговорката си. Ние щяхме да вземем знамето, а те — да получат крепостта и всичките й обитатели. Но знаех, че ще проявят алчност. И те я проявяват. Портата се затваря и те си мислят, че са завзели стратегически бастион. Добре. Точно затова вкарах Севро вътре с тях.

Скоро се издигат пушеци. Той унищожава складовете с храна, докато те поробват минервийците и завардват стените срещу моята армия. После замърсява кладенците с изпражнения и се скрива в подземията със своите Виещи.

Дом Диана не са свикнали с подобна война. Всъщност те никога не са напускали горите си. Да ги изчакаме да излязат, не ни коства никакви усилия. Три дни вътре — и явно все още са изненадани, че не си тръгваме. Вместо това лагеруваме на север и на юг от крепостта с конете си и палим огньове навсякъде наоколо, та да не могат да се измъкнат през нощта. Жадни са. Водачката им Тамара не ме приема. Твърде я е срам да я изловим като предателка.

Най-сетне, на четвъртия ден, Тамара ми предлага десет роби от Минерва и всички наши поробени войници, ако й позволя да се прибере у дома. Изпращам Лея да й каже да ходи да се шлака. Когато се връща, Лея се кикоти като дете. Отмята коси, хваща ме за ръката и се навежда над нея, като изиграва подигравателно отчаянието на Тамара.

— Имай достойнство! — провиква се тя. — Не си ли държиш на думата?

Когато на петата нощ се опитват да се измъкнат навън, ги хващаме до един. Освен Тамара. Тя падна от коня си и бе стъпкана до смърт в калта.

— Седлото й е било срязано отдолу. — Севро ми показва акуратно прерязания кожен ремък. — Такт?

— Сигурно.

— Майка му е Сенатор, а баща му — Претор. — Севро се изплюва. — Срещал съм го, като бяхме деца. Наби едно момиче почти до смърт, защото не пожела да го целуне по бузата. Откачено копеле.

— Зарежи — казвам. — Нищо не можем да докажем.

Такт е наш роб, като всички от Диана и Минерва. Дори и Пакс. С Касий и Рок сме яхнали конете и гледаме как се трудят новите ни роби — нареждат дърва и сено из цялата крепост на Минерва. Разпалват грамаден пожар и тримата се поздравяваме с победата.

— Това ще е последната ти черта за заслуги — усмихва ми се Касий. — И ставаш Прим, братко. — Той ме тупва по рамото и съзирам в погледа му само угризение, че завижда. — По-добър избор не може да има.

— Боже в небесата, през ум не ми е минавало, че ще видя красивия ни приятел откъм тази му страна — възкликва Рок. — Смирение! Касий, това ти ли си наистина?

Касий свива рамене.

— Тази игра трае само година от живота ни, може би по-малко. След това ни чакат чиракуване или академии. А после ни чака животът ни. Много се радвам, че тримата бяхме в един и същи Дом — най-накрая и тримата ще получим справедливо възнаграждение.

Стисвам рамото му.

— Съгласен.

Той все още не вдига поглед, неспособен да ни погледне в очите, а после отново проговаря:

— Аз… съм загубил тук един свой брат. Тази болка няма да стихне. Но се чувствам, сякаш съм спечелил двама нови. — Поглежда ни яростно. — Сериозно ви говоря, момчета. Кръвогадост, сериозно ви говоря! Тук трябва да заслужим да се гордеем със себе си! Да победим още Домове, да спечелим цялата проклета игра! Но баща ми ще има нужда от офицери за корабите в своята армада… тоест ако ви интересува. Дом Белона винаги има нужда от Претори, за да крепне силата ни.

Последното го казва плахо, все едно можем да си имаме някаква по-важна работа.

— И не се безпокой, Рок, ще спомена на баща ми за твоята поезия — смее се Касий. — Той винаги е искал да си има бард воин.

— Разбира се — отвръща патетично Рок. — Непременно да осведомиш скъпия Император Белона, че съм майстор на метафората и разбойник на съзвучието!

— Рок Разбойника… Господи! — смея се аз, а Севро пристига на кон заедно с Куин и едно момиче, яхнало кон от порода, каквато досега не съм виждал. Момичето е с торба на главата. Куин съобщава, че е пратеничка от Дом Плутон.

Името й е Лайлат, открили я да чака в края на гората. Тя иска да говори с Касий.

Лайлат някога била лунолико момиче с усмихнати бузи — ала сега те не се усмихват. Хлътнали, наскоро изгорели, сипаничави и жестоки. Видяла е глад и в нея има някаква непозната ми студенина. Уплашвам се. Чувствам се като Мики, когато той ме погледна. Аз бях студен и мълчалив и той не разбираше какво съм. И тя е такава. Все едно гледаш риба от подземна река.

Лайлат изговаря бавно думите и те отзвучават във въздуха:

— Чакала ме праща.

— Наричай го с истинското му име, ако обичаш — предлагам.

— Не съм дошла да говоря с теб — отвръща тя без ни най-малък намек за емоция. — Дошла съм при Касий.

Конят й е дребен и жилав, с подковани копита. Многото дрехи правят седлото й меко. Не виждам други оръжия освен арбалет. Те са планински Дом — повече дрехи за по-студен климат, по-дребни коне за по-мъчни пътища. Освен ако не е измама. Карам я да ми покаже пръстена си. Траурно дърво — кипарисът на Плутон. Корените му се процеждат в земята. Два от пръстите й липсват. Обгаряния запечатват чуканчетата — значи имат йонни оръжия. Косата й трака, когато помръдне. Не зная защо.

Тя ме оглежда мълчаливо, сякаш ме сравнява наум с господаря си.

Очевидно му отстъпвам.

— Касий ау Белона, моят господар желае Жътваря. — Преди и двамата да успеем да обелим и дума, твърде изненадани сме, тя продължава: — Жив, мъртъв, все ни е тая. В замяна на него ще получиш петдесет от тези за твоята… армия.

Тя му подхвърля два йонМеча.

— Кажи на господаря си, че трябва да дойде и сам да се изправи срещу мен — заявявам.

— С мъртви момчета не разговарям — произнася Лайлат във въздуха. — Моят господар е вдигнал мерника на Жътваря. Преди да дойде зимата, той вече ще е мъртъв. Покосен от една или друга ръка.

— Ходи се шлакай — отвръща Касий.

Тя подхвърля на Касий кесийка.

— За да ти помогне да вземеш решение.

И пак се умълчава. Куин вдига вежди и свива объркано рамене, докато извежда Лайлат.

Поглеждам кесийката в ръцете на Касий. Хваща ме параноя. Какво има вътре?

— Отвори я — казвам.

— Не. Тая е луда като Виолетова — смее се Касий. — Няма нужда да ни заразява. — Ала затъква кесийката в ботуша си. Иска ми се да му кресна да я отвори, но се усмихвам, все едно няма от какво да се тревожа.

— На нея нещо й има. Не приличаше на човек — подхвърлям нехайно.

— Приличаше на някой от нашите прегладнели вълци. — Касий замахва с йонМеча. Въздухът изпищява. — Поне се сдобихме с тези двата. Сега мога да те науча да се дуелираш както трябва. Тези пробиват и дуроБроня. Опасна работа са.

Чакала знае за мен. При тази мисъл се разтрепервам. Онова, което отбелязва Рок, е още по-гадно.

— Забелязахте ли как тракаше косата й? — пита той с пребледняло лице. — В плитките й бяха заплетени зъби.

Трябва да се подготвим за среща с армията на Чакала. Това означава да сплотя войската си и да елиминирам витаещите заплахи. Налага се остатъците от Дом Диана във Великата гора да бъдат унищожени. Имам нужда и от Дом Церера. Изпращам Касий заедно с Виещите и десетина конници да унищожат остатъка от Диана. Останалите от моята армия и робите отвеждам обратно в нашата крепост, за да се подготвя за Чакала. Още не съм съставил план, но ако той надигне глава, ще съм готов за него.

— След преспиването вътре в умрелите коне нашите Виещи сигурно ще ги прогонят от Великата гора със смрадта си! — смее се Касий, когато пришпорва коня си до главната колона и той потегля. — Ще насъскам Гоблина по тях и ще се върна още преди да си си легнал.

Севро не иска да тръгне без мен. Той не разбира защо Касий има нужда от помощта му, за да помете остатъка от Диана. Казвам му истината.

— Касий има в ботуша си кесия, онази, която му даде Лайлат. Трябва да я откраднеш.

В очите му няма осъждане. Дори и сега. Има моменти, когато се питам с какво ли съм заслужил такава вярност, а после и други, когато се старая да не предизвиквам късмета си, като оглеждам зъбите на харизания кон.

 

 

Същата нощ, докато Касий обсажда Диана във Великата гора, остатъкът от моята армия пирува зад нашите високи планински стени на Крепостта Марс. Централната кула е чиста, на площада цари веселба. Дори и на робите се дава от козето печено с мащерка и еленско, напръскано със зехтин. Аз следя за всичко. Робите забиват поглед в земята от срам, когато минавам, дори и Пакс. Виещият вълк на челото му е сломил гордостта му. Единствено Такт ме поглежда в очите. Тъмномедената му кожа е като тази на Куин, но очите му ми напомнят очите на пъклена пепелянка.

Той ми намига.

След победата ми над Пакс моите висшеПодборни като че най-сетне окончателно признаха водачеството ми, дори и Антония. Това ми напомня как се държаха с мен на улицата, след като Мики ме извая. Тук аз съм Златният. Аз съм властта. За първи път се чувствам така, откакто осъдих Тит на смърт. Скоро Фичнър ще слезе, ще вземе ръката на Прим от камъка и ще ми я връчи, и всичко ще е наред.

Рок, Куин, Лея, а сега и Полукс се хранят с мен. Дори и Викс и Касандра, които обикновено сядат с Антония, дойдоха да ми честитят победата. Те се смеят и ме тупат по рамото. Ципио, играчката на Антония, брои многобройните роби. Самата Антония не идва при мен, но кимва със златокосата си глава в знак на одобрение. Чудеса наистина се случват.

Аз съм Прим. Имам пет златни чертички. Скоро Фичнър ще дойде да ми окаже почестите. Сутринта Дом Церера ще падне. Те наброяват по-малко от една трета от нас. С тяхното жито — храна за армията ми, и крепостта им — база за операции, ще притежавам силата на четири Дома. Ще пометем каквото е останало на север, а после ще се спуснем на юг още преди да е паднал първият сняг. И тогава ще се изправя лице в лице с Чакала.

Рок идва и застава до мен. Наблюдаваме пира.

— Мислех си да целуна Лея — казва ми той изведнъж. Виждам я да се смее с няколко средноПодборни край един от огньовете. Подстригала се е късо, удостоява ни с поглед и кокетно свежда глава, когато Рок я поглежда продължително в очите. Той също се изчервява и извръща поглед.

— Мислех, че не я харесваш. Тя върви подире ти като кученце — усмихвам се аз.

— Ами да. Отначало не ме интересуваше, защото си мислех, че се е вкопчила в мен, както човек се вкопчва в… спасителен сал, за да не потъне. Но… тя порасна…

Поглеждам го и се разсмивам. Не мога да спра да се смея.

Приличаме на руси вълци. По-жилави сме, откакто когато постъпихме в Института. По-мръсни. Косите ни са дълги. Имаме белези. Аз — повече от другите. Като че съм развил зависимост от червеното месо. Един от кътниците ми е разцепен. Ала се смея. Смея се, докато кътникът ми вече не издържа. Забравил съм, че сме хора, хлапета, които се влюбват.

— Е, не пропилявай първата целувка. Това е единственият ми съвет.

Предлагам му да я заведе на някое специално място. На някое място, което има значение за него или за тях. Аз заведох Ео при моята сонда — Лоран и Барлоу се майтапеха с това. Машината беше изключена, в тунел с вентилация, та не се наложи да обличаме пържилници, само трябваше да внимаваме за пъклени пепелянки. И все пак тя се изпоти от вълнение. Косата лепнеше по лицето й, по тила й. Вкопчи се в китката ми страшно здраво и я пусна едва когато разбра, че съм неин. Когато я целунах.

Ухилвам се и плясвам Рок по дупето за късмет. Чичо Нарол твърди, че традицията била такава. Мен ме шляпна с плоската страна на Секача. Мисля, че лъжеше.

През нощта сънувам Ео. Рядко, като спя, не я сънувам. Двуетажните легла във високата кула на крепостта са празни. Рок, Лея, Касий, Севро, Виещите ги няма. Всичките ми приятели ги няма освен Куин. Аз съм Прим, ала се чувствам тъй самотен. Огънят пращи. Подухва студен есенен вятър. Той стене като вятъра в изоставените тунели в мината и ми напомня жена ми.

Ео. Липсва ми топлината й в леглото до мен. Липсва ми шията й. Липсват ми целувките по нежната й кожа, ароматът на косата й, вкусът на устата й, докато шепне колко ме обича.

После чувам стъпки и образът й се стопява.

Лея нахлува през вратата на спалното и говори като обезумяла. Почти не я разбирам. Изправям се, извисявам се над нея и полагам длан на рамото й, за да я успокоя. Невъзможно. Изпод късо подстриганата й коса в мен се втренчват полудели очи.

— Рок! — ридае тя. — Рок падна в скален процеп! Счупи си краката! Не мога да стигна до него!

Хуквам след нея толкова бързо, че дори не си вземам наметалото или Секача. Крепостта спи, само стражите са будни. Изхвърчаме през портата и забравяме конете. Изкрещявам на един от стражите да дойде и да ми помогне. Не поглеждам дали идва. Лея тича напред и ме води надолу в долчинката, а после нагоре по северните хълмове към планинското дере, където напалихме първите си огньове като племе. Мъглата е гъста, нощта — тъмна. И аз разбирам какъв тъпак съм.

Това е клопка.

Спирам да следвам Лея. Не й го казвам. Не зная дали ще дойдат иззад гърба ми, затова се мятам по корем, изпълзявам в един дол и се изгубвам в мъглата. Покривам се с папрати. Сега ги чувам. Дрънчене на мечове. Стъпки и звуци от шокови пики. Псувни. Колко са? Лея, обезумяла, ме вика по име. Тя вече не е сама. Извела ме е при тях. Чувам изгърбения Викс. Подушвам аромата на цветята на Касандра. Тя вечно натрива кожата си с тях, за да прикрие телесната си миризма.

Гласовете си подвикват един на друг в мъглата. Знаят, че съм разкрил клопката им. Как да се върна при моята армия? Не смея да помръдна. Колко ли са? Търсят ме. Ако побягна, дали ще успея да се измъкна? Или ще свърша, набоден на меч? Имам два ножа в ботушите. Това е то. Изваждам ги.

— О, Жътвар! — провиква се Антония от мъглата. Тя е някъде над мен. — Безстрашни водачо? Ох, Жътвар! Няма нужда да се криеш, миличък. Не ти се сърдим, че ни командваш, все едно си ни цар! Не сме достатъчно възмутени, че да забием ножове в очите ти. Не, никак! Миличък?

Подвикват присмехулно и се опитват да предизвикат моята суетност. Никога не съм бил кой знае колко суетен, ала те не могат да го разберат. Един ботуш стъпва близо до главата ми. Зелени очи се взират в мрака. Мисля, че ме виждат. Не ме виждат. НощОптика. Някой им е дал нощОптика. Чувам Викс и Касандра. Антония се ядосва.

— Жътвар, ако не излезеш да си играем, ще има последици! — Тя въздъхва. — Какви последици ли питаш? Ами ще клъцна гърлото на малката Лея до кокала! — Чувам скимтене, когато дръпват Лея за косата. — Любовницата на Рок…

Не излизам. По дяволите! Не излизам. Животът ми не е само мой. Той принадлежи на Ео, на моето семейство. Не мога да го захвърля — нито заради гордостта си, нито заради Лея, нито за да избегна болката от загубата на още един приятел. И Рок ли са хванали?

Челюстите ме заболяват. Стискам зъби. Кътникът ми пищи. Антония няма да го направи.

Не може.

— Последен шанс, миличък мой. Не? — Чува се звук от разрязване на плът, последван от гъргорене и тупването на тяло на земята. — Жалко.

Надавам безмълвен писък, когато виждам медБот да лети в нощната мъгла. Въпреки цялата власт в ръцете ми и цялата сила в тялото ми аз съм безсилен да спра това, да спра тях.

Не помръдвам чак до ранната утрин, когато съм сигурен, че са си тръгнали. МедБотовете не са отнесли трупа на Лея. Прокторите са го оставили, за да узная, че е умряла, да не тая надежди, че е оцеляла някак. Копелета! Тялото й е крехко в смъртта. Като птиче, изпаднало от гнездото. Струпвам грамада от камъни около нея. Висока е, но няма да прогони вълците.

Не откривам тялото на Рок и не узнавам какво се е случило с него. Мъртъв ли е приятелят ми?

Чувствам се като призрак, докато си избирам пътя през планините и заобикалям крепостта, за да избегна лакеите на Антония. Хващам пътя, по който ще мине Касий на връщане от Великата гора, и се крия под храсталака, за да не ме видят. По пладне той се връща начело на малка колона от коне и роби. Щом излизам от храстите, пришпорва коня си да ме посрещне.

— Братко! — провиква се Касий. — Донесох ти подарък! — Той скача от коня и ме прегръща, а после вади един от гоблените на Диана и го мята на раменете ми. След това се дръпва назад. — Бледен си като призрак! Какво е станало? — Изважда едно листо от косата ми и може би тогава забелязва тъгата в очите ми.

Севро се приближава с коня зад гърба му, докато аз разказвам какво се е случило.

— Тая кучка! — мърмори Касий. Севро мълчи. — Горката Лея! Горката Лея! Сладурана беше! Според теб Рок мъртъв ли е?

— Не знам — отговарям. — Просто не знам.

— Кръвогадост! — клати глава Касий.

— Някой Проктор трябва да е дал на Антония нощОптика — строи догадки Севро. — Или Чакала я е подкупил. Връзва се.

— На кого му пука за това? — крясва Касий и протяга ръка. — Рок може да е ранен или мъртъв някъде там! Не схващаш ли? — Той ме подхваща за тила и долепя челото ми до своето. — Ще го намерим, Дароу. Ще намерим нашия брат.

Кимвам и усещам как в гърдите ми се разстила безчувственост.

Антония така и не се завърна в нашата крепост. Нито пък лакеите й — Викс и Касандра. Не успяха да ме убият и сигурно са избягали. Но къде?

Куин вдига ръце във въздуха и ни крещи, когато влизаме през портата.

— Кръвогадост, не знаех никой къде е! Докато се върнете, робите вече бяха повече от нас, четирима на един! Но няма нищо, няма нищо. — Тя стисва ръката на Касий, когато той й разказва какво се е случило. От очите й бликват сълзи за Лея, но отказва да повярва, че Рок е мъртъв. Клати глава. — Можем да впрегнем робите да търсим Рок. Може би е ранен и се крие някъде там. Така е. Така трябва да е.

Не го откриваме. Цялата армия търси. Никаква следа. Свикваме съвещание в нашия щаб около дългата маса.

— Сигурно е мъртъв на дъното на някое дере — казва Севро тази вечер. Едва се удържам да не го ударя. Но той е прав.

— Това е дело на Чакала — измърморвам.

— Мъчна работа — поклаща глава той.

— Я пак?

— Няма значение дали е Чакала — това иска да каже Севро. В момента не можем да предприемем нищо срещу него. Дори и да се опита да ти отнеме живота, не сме в положение да му навредим — заявява Куин. — Нека първо се оправим със съседите си.

— Тъпо — измърморва Севро.

— Каква изненада! Гоблина не е съгласен! — обажда се троснато Касий. — Приказвай, ако държиш нещо в гушата си, пигмей!

— Не ми говори отвисоко! — срязва го Севро.

Касий се подсмихва.

— Не ми пикай на крака, че ми стигаш само до коленете!

— Аз съм ти равен във всяко едно отношение! — Изражението на Севро е такова, че внезапно се навеждам напред, уплашен, че от окото на Касий може да щръкне нож.

— Равен си ми? По какво? По рождение? — Касий се ухилва. — А, чакай, исках да кажа ръст, външност, интелигентност, пари? Да спра ли?

Куин изритва силно стола си с крак.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? — крясва му тя. — Няма значение, само млъкни!

Севро забива поглед в земята. Обзема ме внезапен подтик да сложа ръка на рамото му.

— Какво казваше, Севро? — пита Куин.

— Нищо.

— Стига де.

— Нищо не е казал — хили се Касий.

— Касий! — само тонът ми го принуждава да млъкне. — Севро!

Севро въздъхва и ме поглежда, бузите му са почервенели от гняв.

— Просто си мислех, че не бива да си чоплим задниците тука, докато Чакала си прави каквото си иска. — Той свива рамене. — Прати ме на юг и ме остави да върша бели.

— Бели? — пита Касий. — Какво смяташ да правиш, да убиеш Чакала?

— Да. — Севро поглежда кротко Касий. — Ще забия кинжал в гърлото му, а после ще дълбая дупка, докато видя гръбнака му.

Напрежението е достатъчно да ме изнерви.

— Не може да говориш сериозно — тихо произнася Куин.

— Сериозен е. — Челото на Касий се набръчква. — И греши. Ние не сме изчадия. Поне не ти и аз, Дароу. Преторите от Белона не са касапи в нощта. Трябва да пазим петстотингодишна чест.

— Пикня и лъжи! — махва му презрително Севро.

— Въпрос на потекло! — Касий лекичко вирва нос.

Устните на Севро се изкривяват в жестока гримаса.

— Ако се хващаш на всичко това, значи си Феичка! Да не мислиш, че татенцето ти е издрапало чак до императорска титла с честта си?

— Наречи го рицарство, Гоблин! — отвръща ехидно Касий. — Няма да е честно да се опиташ да убиеш хладнокръвно някого, особено в училище!

— Съгласен съм с Касий — нарушавам мълчанието си аз.

— Нищо чудно! — Севро рязко, внезапно става да си върви. Питам го къде отива. — Очевидно нямаш нужда от мен. Приеми всичките съвети, които можеш да поемеш.

— Севро.

— Ще претърся деретата. Пак. Обзалагам се, че Белона не би го направил. Ще си измърля безценните коленца. — И той се покланя подигравателно на Касий, а после излиза.

Куин, Касий и аз оставаме в щаба, докато Касий избърборва с прозявка, че трябвало да поспи, преди зората да се пукне след шест часа. С Куин оставаме сами. Косата й е отрязана късо, накълцана, въпреки че бретонът се спуска чак до тесните й очи. Тя се отпуска по момчешки на стола си и започва да си чопли ноктите.

— За какво си мислиш? — пита ме.

— За Рок… и за Лея. — Чувам наум гъргоренето. С него отекват и всички звуци на смъртта. Изпукването на врата на Ео. Мълчанието на Юлиан, докато трепереше, облян в собствената си кръв. Аз съм Жътваря и смъртта е моята сянка.

— Това ли е всичко?

— Мисля, че е редно да поспим — отговарям.

Куин мълчаливо ме изпраща с поглед.