Пиърс Браун
Червен изгрев (17)

17.
Наборът

— Син на Линус и Лексус ау Андромед, и двамата от Дом Аполон. Бихте ли предпочели да се отбележите като желаещ преференциалност за Дом Аполон? — пита ме един досаден администратор Ауреат.

Златочелите са верни най-първо на Цвета, после на семейството, след това на планетата и накрая на Дома. Повечето Домове са доминирани от едно-две могъщи семейства. На Марс всички са под влияние на Семейство Август, Семейство Белона и Семейство Аркос.

— Не — отговарям.

Той бърника из дейтапада си.

— Много добре. Как според вас сте се представили на изпита по Тарикатство? Това е изпитът по екстраполация — доизяснява.

— Мисля, че резултатите ми говорят сами за себе си.

— Вие не внимавахте, Дароу. Ще отбележа това срещу вас. Искам вие да поговорите за резултатите си.

— Мисля, че направо кръвогадно се изпиках върху вашия изпит, сър.

— Ех… — усмихва се той. — Така си е! Така си е! Дом Минерва — по ум май ви подхожда… Може би Плутон — по маневреност. Аполон — заради гордостта. Да… Хмм… Е, имам една задача за вас. Моля, изпълнете я, като вложите най-добрите си умения. Събеседванията ще започнат, когато приключите.

Задачата е бърза и е под формата на игра с потапяне в обстановката. На върха на един хълм е поставен бокал, който трябва да достигна. По пътя ми има много препятствия. Преодолявам ги възможно най-рационално и се мъча да прикрия гнева си, когато един малък елф ми отмъква ключа, който съм спечелил. Но на всяка крачка от пътя ме дебне някоя проклета пречка, някакво главоболие. И винаги са непредвидени. Вечно е нещо извън обсега на екстраполацията. Най-накрая стигам до бокала, обаче чак след като съм убил един досаден магьосник и съм поробил жестоко расата на елфите с помощта на вълшебната пръчка на споменатия магьосник. Можех да оставя елфите на мира. Обаче ме ядосаха.

Скоро интервюиращите започват да идват на промеждутъци. Разбирам, че се наричат Проктори. Всеки от тях е Безподобен белязан. Избрани са от АрхиГубернатора, за да преподават и да представят студентите от Дома вътре в Института.

Прокторите са внушителни. Има един грамаден Белязан мъж с коса като лъвска грива и изображение на мълния на яката — знакът на Юпитер, — достопочтена жена с мили златни очи и находчив мъж, на чиято яка са изобразени стъпала с криле. Той ме кара да играя с него на някаква игра — изпъва двете си ръце с дланите нагоре, а аз поставям върху тях своите с дланите надолу. Той се опитва да плесне ръцете ми, ала никога не успява. Тръгва си, след като плесва с ръце от радост.

Друга странна среща — с един красив мъж с навита на масури коса, който ме интервюира. Яката му е белязана с лък. Аполон. Той ме пита доколко съм привлекателен, според мен, и е недоволен, когато не уцелвам преценката му — моята се оказва по-скромна. При все това ми се струва, че съм му симпатичен, защото ме пита какъв искам да стана някой ден.

— Император на флотилия — отвръщам.

— С флотилия би могъл да постигнеш велики неща. Но какъв възвишен стремеж — въздъхва той, като подчертава всяка дума с котешко мъркане. — Може би твърде възвишен за твоето семейство. Вероятно ако имаше благодетел с по-добър семеен произход… Да, тогава може би. — Той поглежда своя дейтапад. — Ала надали, заради произхода ти. Хмм… Успех ти желая!

Седя сам около час или повече, докато един начумерен мъж не идва при мен. Злочестото му лице е прищипано като секира, но има Белега, а на хълбока му виси дръжка на бръснач. Името му е Фичнър. Устата му е пълна с дъвка. Униформата, с която е облечен, е в черно и златно и почти прикрива щръкналото отпред шкембенце въпреки лекия мирис на метаболизатори. Като много от другите, и той носи отличителни знаци за личността си. Двуглав златен вълк украсява яката му, а маншетът му е белязан със странна ръка.

— На мен дават бесните кучета — изръмжава мъжът. — Дават ми убийците на нашата раса, преливащи от пикня, напалм и оцет. — Той подушва въздуха. — Вониш като лайнар.

Нищо не казвам. Фичнър се обляга на вратата и я поглежда навъсено, сякаш тя го е обидила някак. После пак се обръща към мен, като души непристойно.

— Проблемът е, че ние, от Дом Марс, вечно прегаряме. Отначало хлапаците властват в Института. После откриват, че напалмът гори само… — Той щраква с пръсти. Нямам отговор. Той въздъхва и се пльосва в едно кресло. След като ме гледа известно време, става и ми стоварва юмрук в лицето. — Ако и ти ме удариш, ще те отпратят вкъщи, Феичке.

Изритвам го в пищяла.

Той се отдалечава с куцукане и се хили като пияния чичо Нарол.

Не ме отпращат вкъщи. Вместо това ме отвеждат заедно с други стотина в обширна зала с Плаващи кресла и голяма стена, над която се извисява решетъчна конструкция от слонова кост. Конструкцията оформя на стената шахматна дъска, десет реда водоравно и десет — отвесно. С асансьор ме изкачват до средния ред, на около сто и петдесет метра от земята. Изкачват и останалите деветдесет и девет ученици, докато изпълнят всички кутийки. Това е каймакът, най-добрите ученици. Поглеждам навън от моята кутийка и се втренчвам над мен. От кутийката над главата ми висят момичешки крака. Пред моята кутийка се появяват цифри и букви. Моите данни. Предполага се, че съм много безразсъден и имам висши характеристики на единак като интуиция, вярност и — най-забележимата — гняв.

Публиката се състои от дванайсет групи. Всяка група се е скупчила в Плаващите си кресла под вертикални златни знамена. Виждам стрелец с лък, мълния, сова, двуглав вълк, преобърната надолу корона и тризъбец, редом с други. Всяка група е придружавана от един от Прокторите. Само техните лица не са покрити. Останалите носят церемониални маски — без отличителни черти, златни, леко наподобяващи животните на своя Дом. Де да знаех, че ще се случи така! Можеше да донеса ядрено оръжие. Тези са Подборниците, мъжете и жените с най-висок престиж. Претори, Императори, Трибуни, Съдии и Губернатори седят там и ме гледат, опитвайки се да подберат нови ученици за своите Домове, да открият млади мъже и жени, които да подложат на изпит и да им предложат чиракуване. С една бомба бих могъл да унищожа най-добрите и най-умните от тяхната Златна власт. Може би безразсъдството говори в мен.

Подборът започва, когато едно великанско генАлт момче е избрано първо от Дома на светкавицата. Дом Юпитер. После избират още момичета и момчета с неестествена красота и сила. Мога само да предположа, че освен това са и гении. Идва ред на петия избор. Интервюиращият с бебешкото лице и крилатите стъпала долита при мен на златни ботуши. С него долитат и неколцина Подборници от Дом Меркурий. Те тихо преговарят помежду си, преди да ми зададат въпроси.

— Кои са родителите ти? Какви са постиженията на тяхното семейство?

Разказвам им за скромното си фалшиво семейство. Един от тях явно има високо мнение за мой отдавна починал роднина. Ала въпреки възраженията на Проктора предпочитат пред мен друг ученик от семейство, притежаващо деветдесет мини, заселници на един от южните континенти на Марс.

Прокторът на Меркурий изругава и ме стрелва с бърза усмивчица.

— Дано си на разположение за следващия рунд — подхвърля.

След това избират крехко момиче с присмехулна усмивка. Почти не успявам да следя, а понякога е трудно да се види кого още са избрали. Подредени сме по странен начин. При десетия избор Прокторът, набелязал ме по време на събеседванията, литва към мен. Сред Подборниците са възникнали разногласия. Имам двама пламенни застъпници — едната е висока колкото Август, но косата й се спуска по гърба, сплетена на три златни плитки. А вторият е по-плещест и не много висок. Стар е — личи си по белезите и бръчките на яките му ръце. Ръце с пръстена печат на Олимпийски рицар. Веднага го разпознавам, макар и да не виждам лицето му. Лорн ау Аркос. Рицарят на гнева, третият най-важен човек на Марс, избрал да служи като страж на сплотеността на Обществото, вместо да се стреми към корони в политиката. Когато той ме посочва, Фичнър се ухилва.

Избран съм десети. Десети от хиляда.