Никълъс Спаркс
Изборът (22)

21.

Преди две години Габи срещна случайно Кенет Бейкър през една от летните вечери, с които се славеше Бофърт. Оркестрите в ресторантите свиреха, десетки лодки се поклащаха на доковете. Травис реши да заведе нея и децата да хапнат сладолед. Докато чакаше на опашката с децата, Габи спомена нехайно, че е видяла красива графика в една от галериите, край която бяха минали. Травис се усмихна, свикнал с намеците й.

— Отиди да я разгледаш — предложи той. — Аз ще остана с момичетата.

Тя се забави доста. Върна се с тревожно изражение. По-късно, след като се прибраха и сложиха децата да спят, седна на канапето, явно потънала в мисли.

— Добре ли си? — попита я той.

Габи се размърда неспокойно.

— Срещнах Кенет Бейкър. Докато чакахте за сладолед.

— О? Как е той?

Тя въздъхна.

— Съпругата му е в кома от шест години. Шест години! Представяш ли си какво преживява той?

— Не бих могъл — призна Травис.

— Прилича на старец.

— И аз бих се състарил.

Тя кимна.

— И е ядосан. Сякаш я е намразил. Каза ми, че я посещава рядко. А децата му…

Тя сякаш изгуби нишката на мисълта си.

— Какво те измъчва? — попита я Травис.

— Ти би ли ме посещавал? Ако ми се случи такова нещо?

Травис за пръв път усети страх, макар да не разбра защо.

— Разбира се.

— Но след известно време ще започнеш да ме посещаваш по-рядко — отрони тя с тъжно изражение.

— Няма.

— И с течение на времето ще ме намразиш.

— Никога няма да те намразя.

— Кенет мрази Елинор.

— Аз не съм Кенет. — Той поклати глава. — Защо изобщо го обсъждаме?

— Защото те обичам.

Той отвори уста да отговори, но тя вдигна ръка.

— Изслушай ме — замълча, за да си събере мислите. — Докато Елинор беше в болницата, разбрах веднага колко я обича Кенет. Разказа ми цялата им история — как са се срещнали на брега през лятото, след като завършили гимназия. Първо му отказала, когато я поканил на среща. Ала успял някак си да я убеди да му даде телефонния си номер. За пръв път й казал, че я обича, когато родителите й празнували трийсетия си юбилей. Разказваше историите, сякаш ги преживява. Изглеждаше искрено развълнуван. Напомняше ми за теб. — Габи улови ръката му. — Знаеш ли колко пъти съм те слушала да разказваш за първата ни среща? Не ме разбирай погрешно — харесва ми. Харесва ми, че пазиш спомените живи в сърцето си и те значат много за теб. Когато разказваш, имам чувството, че пак се влюбваш в мен. Това ме трогва. — Тя замълча. — Е, трогва ме също, че чистиш кухнята, когато съм изморена. — Той се засмя, ала Габи сякаш не го чу. — Днес обаче от думите на Кенет лъхаше такава… горчивина. Когато го попитах за Елинор, останах с усещането, че предпочита да умре. Чувствата му са се променили неузнаваемо, а децата му… Ужасно е.

— Няма да ни сполети такова нещо. — Травис стисна ръката й.

— Да, но вече не бих могла мога да живея с мисълта, че не съм направила необходимото.

— Какво имаш предвид?

Тя погали дланта му с палец.

— Обичам те много, Травис. Ти си най-добрият съпруг, най-добрият човек, когото познавам. Искам да ми обещаеш нещо.

— Каквото и да е.

Тя го погледна в очите.

— Искам да ми обещаеш, че ако нещо ми се случи, ще ми позволиш да си отида.

— Вече сме изразили волята си. Написахме завещания, забрави ли?

— Не съм. Но адвокатът ни се премести във Флорида, а никой, освен нас тримата не знае, че не искам да удължават живота ми, ако не мога да вземам решения. Няма да е справедливо ти и дъщерите ни да жертвате живота си заради мен. С течение на времето ще ви обземе омраза. Ще страдате. Днешната среща с Кенет ми отвори очите. Не искам никога да се изпълваш с горчилка към мен. Обичам те и няма да го позволя. Смъртта е тъжна, но и неизбежна. Точно затова изразих волята си в завещанието. Защото ви обичам много. — С по-мек, ала още по-решителен глас тя продължи: — Не искам да споделям с родителите и сестрите си какво сме решили. Не искам да търся нов адвокат, за да подписвам пак документите. Искам да ти вярвам, че ще изпълниш волята ми. Затова настоявам да ми обещаеш.

— Добре — кимна той с чувството, че води сюрреалистичен разговор.

— Не, не така. Искам да дадеш обет, че ще изпълниш волята ми.

Травис преглътна.

— Обещавам да изпълня волята ти. Кълна се.

— Колкото и да е трудно?

— Колкото и да е трудно.

— Защото ме обичаш.

— Защото те обичам.

— Да. Защото и аз те обичам.

 

 

Травис бе донесъл в болницата завещанието на Габи, подписано в кантората на адвоката. Освен всичко друго тя изразяваше волята си да изключат системите, поддържащи живота й, след дванайсет седмици. Днес Травис трябваше да вземе решение.

Седнал до Габи, той си спомни разговора им през онази нощ. Спомни си и своя обет. През последните седмици си бе повтарял думите стотици пъти и с всеки изминал ден все по-отчаяно се молеше Габи да се събуди. Преди шест седмици необходимостта да излее мъката си надделя и той сподели със Стефани какво обещание е дал на Габи. Затова сега тя го чакаше в дома му и се молеше с него.

Последните шест седмици не му донесоха облекчение. Габи не помръдваше; мозъчните й функции не показваха подобрение. Той се опитваше да пренебрегне очевидното, ала часовникът тиктакаше и сега бе ударил часът да вземе решение.

По време на въображаемите разговори с нея се опитваше да я придума да промени желанието си. Убеждаваше я, че е дал несправедлив обет; обясняваше й, че е обещал единствено защото възможността му се е струвала съвсем невероятна и немислима. Признаваше й, че ако е бил способен да предскаже бъдещето, би скъсал документите, подписани в кантората на адвоката, защото макар да не му проговаря, той не може да си представи живота без нея.

Казваше й, че не е като Кенет Бейкър. Никога не би изпитал горчивина, никога не би я намразил. Нуждаеше се от нея, нуждаеше се от надеждата, която го изпълваше, когато е до нея. Тя му вдъхваше сили. По-рано днес се чувстваше изтощен и апатичен; сега обаче го изпълваше решимост, че е способен да се смее с дъщерите си и да бъде баща, какъвто Габи би искала да имат децата им. Същото се повтаряше вече три месеца; беше сигурен, че ще продължава и занапред. Не знаеше как би живял, ако нея я няма. Колкото и странно да изглеждаше, в новото му ежедневие имаше успокояваща предсказуемост.

На перваза пред прозореца гълъбът сновеше напред-назад, сякаш обмисля решението му. Понякога изпитваше необяснима близост с птицата, убеден, че тя се опитва да му каже нещо. Какво? Не знаеше. Веднъж донесе хляб, но мрежата му попречи да изсипе трохите на перваза. Гълъбът забеляза хляба в ръката му и изгука тихо. След миг отлетя, но след малко се върна и остана през целия следобед. После спря да се страхува от него. Травис почукваше по стъклото, но гълъбът не отлиташе. Чудата ситуация, която разведряваше мислите му, докато стоеше в притихналата стая. Искаше му се да попита гълъба да стане ли убиец.

Мислите му неотменно водеха дотук. Това го отличаваше от другите, длъжни да изпълнят желанията в завещанията на близките си. Те постъпваха правилно — изборът им бе въпрос на състрадание. Неговото решение обаче не се основаваше на простата логика „ако А и Б, тогава В“. Ако не бе допуснал множество грешки, нямаше да има катастрофа. Ако нямаше катастрофа, нямаше да има кома. Той бе причината Габи да пострада. Тя обаче не беше умряла. Сега, с помощта на няколко официални документа, той би могъл да довърши стореното. Да поеме отговорността за смъртта й веднъж и завинаги. Тази мисъл стягаше като в менгеме сърцето му. С всеки изминал ден се хранеше все по-оскъдно. Понякога му се струваше, че Бог не само иска Габи да умре, но и да му покаже, че вината е изцяло негова.

Знаеше, че Габи не би приела доводите му. Инцидентът си беше просто инцидент. И не той, а тя бе взела решението колко дълго иска да живее, включена на системи. Травис обаче не можеше да отхвърли непоносимото бреме, дори само защото никой друг — освен Стефани — не знаеше какво е пожелала Габи. В крайна сметка изборът зависеше от него.

Сивкавият здрач хвърляше унили сенки по стените. Травис се чувстваше като парализиран. Взе цветята от перваза и ги сложи върху гърдите на Габи. В същия момент Гретхен се появи на прага. Влезе бавно в стаята и провери безмълвно системите. Надраска нещо във формуляра и се усмихна бегло. Преди месец, докато водеше поредния въображаем разговор с нея, Габи му бе споменала, че Гретхен го харесва.

— Скоро ли ще ни напусне? — попита Гретхен.

Травис разбра, че има предвид преместването в хосписа. Въпросът й обаче съдържаше по-дълбок смисъл, отколкото подозираше. Той не събра сили да отговори.

— Ще ми липсва — добави Гретхен. — И ти ще ми липсваш.

По лицето й се четеше състрадание.

— Работя тук отдавна. Преди да дойде Габи. Да беше я чул как говори за теб! И за децата, разбира се. Макар да обичаше професията си, най-щастлива изглеждаше, когато наближава времето да се върне вкъщи. Не беше като нас. Ние се радваме чисто и просто, че работният ден е приключил. Тя сияеше, че се прибира у дома при семейството си. Възхищавах й се, че има такъв живот.

Травис не знаеше какво да отговори.

Гретхен въздъхна и в очите й заблестяха сълзи.

— Сърцето ме боли, като я гледам така. И теб. Всички медицински сестри в болницата знаят, че изпращаше на съпругата си рози на всяка годишнина. Почти всяка жена тук мечтае да има такъв съпруг или приятел. И после… след инцидента… ти не се промени. Знам, че тъгуваш и се гневиш, но виждам какво правиш за нея, чувам как й говориш… Сякаш нищо не може да разруши връзката ви. Тъжно е, но и красиво. Мъчно ми е, че преживявате такова изпитание. Всяка нощ се моля за вас.

Гърлото на Травис се сви.

— Благодарение на вас двамата повярвах, че истинската любов съществува. И дори най-мрачните мигове не могат да я сломят.

Гретхен замълча. Извърна лице, почувствала се неловко, че е казала твърде много. Понечи да излезе от стаята, ала за момент сложи длан върху рамото му — топъл, лек и мимолетен досег. След момент Травис отново остана сам с избора си.

 

 

Време беше. Травис погледна часовника. Не биваше да отлага повече. Другите го чакаха. Прекоси стаята да спусне щорите. По навик включи телевизора. Знаеше, че медицинските сестри ще го изключат, но не искаше Габи да лежи сама в стаята, тиха като гробница.

Често си беше представял как се опитва да обясни как се е събудила. Седнал до кухненската маса с родителите си, поклаща невярващо глава.

— Не знам защо се събуди. Няма магическо обяснение. Бях при нея както всеки друг път. Само че тя отвори очи.

Представяше си как майка му се разплаква от радост и се обажда на родителите на Габи. Понякога виждаше картината ясно, сякаш е действителност. Затаяваше дъх, преживявайки усещането за чудо.

Сега обаче се съмняваше, че е възможно. Погледна към Габи. Кои бяха те. Той и Габи? Защо се случи така? Някога би успял да отговори разумно. Това време обаче бе отминало. Днес не знаеше нищо. Над нея флуоресцентната лампа жужеше и Травис се запита какво ще прави. Все още не беше решил. Знаеше само едно — тя беше жива, а където има живот, винаги има надежда. Вперил очи в Габи, той се почуди как някой толкова близо и с толкова доловимо присъствие може да е толкова далеч.

Часът да вземе решение беше ударил. Кажеше ли истината, Габи щеше да умре. Излъжеше ли, щеше да пренебрегне желанието й. Прииска му се тя да му каже как да постъпи и отнякъде — незнайно откъде — долетя шепот: „Вече знаеш, любими“.

Прииска му се да възрази, че изборът е бил направен въз основа на грешни предположения. Ако можеше да върне времето назад, никога не би й обещал, а и тя едва ли би го помолила. Би ли взела същото решение, ако знаеше, че ще изпадне в кома заради него? Или ако знаеше, че да спрат системите и да я гледа как бавно умира от глад, ще убие част от него? Или ако можеше да й обясни, че ще бъде по-добър баща, ако тя е жива, дори да не се възстанови никога?

Усети как непосилната тежест го сломява и надава ням вик: „Събуди се!“. Ехото сякаш разтърси всяка фибра на съществото му. „Моля те, любима. Заради мен. Заради дъщерите ни. Те се нуждаят от теб. Аз се нуждая от теб. Отвори очи, преди да тръгна. Събуди се, преди времето да изтече…“

Стори му се, че я зърва как трепва. Задавен от мъка, не успя да проговори, ала както винаги действителността го отрезви. Разбра, че е било илюзия. Тя не беше помръднала. Вгледан в нея през пелена от сълзи, той почувства, че душата му започва да умира.

Преди да тръгне, оставаше само едно. Знаеше, разбира се, приказката за Снежанка и за целувката на принца, развалила злата магия. Сещаше се за нея всеки ден, когато се сбогуваше с Габи. Днес обаче го преследваше натрапчиво чувство за неотложност. У него се надигна плаха надежда, че този път ще е различно. Любовта към Габи никога не го беше напускала. Съчетана с мисълта, че е настъпил последният час, тя навярно щеше да създаде магическата формула. Травис пристъпи към леглото, опитвайки се да се убеди, че ще стане чудо. Тази целувка — за разлика от другите — ще й вдъхне живот. Габи ще простене объркано, после ще усети допира на устните му. Ще почувства как животът му се влива във вените й. Ще долови колко е могъща любовта му към нея и с изненадващ плам ще отвърне на целувката му.

Той се приведе към лицето й. Топлият й дъх се сля с неговия. Травис затвори очи, спомнил си хиляди други целувки, и докосна устните й. Озари го светлина. Усети как тя се връща бавно при него. Тя бе ръката, прегръщаща го в тежки мигове, тя бе шепотът в мрака нощем. Да. Тя се връщаше. Сърцето му заби трескаво, той отвори очи и осъзна… че нищо не се е променило.

Отдръпна се и погали нежно бузата й с пръст.

— Доскоро, любима — промълви.