Никълъс Спаркс
Изборът (17)

16.

— Здравей, Травис. — Глас откъм прага го изтръгна от унеса. — Предположих, че ще те открия тук.

Доктор Столингс бе на около трийсет и всяка сутрин преглеждаше пациентите в отделението. Със съпругата му бяха добри приятели на Габи и Травис. Миналото лято четиримата бяха отишли на екскурзия в Орландо с децата.

— Пак носиш цветя?

Травис кимна и усети колко е вдървен вратът му.

Столингс се поколеба до вратата.

— Още не си я посетил?

— Видях я, но…

Столингс довърши вместо него:

— Реши да се усамотиш за малко? — Влезе в стаята и седна до Травис. — Нормално е.

— Не се чувствам нормално. Нищо не ми изглежда нормално.

— Да. Предполагам…

Травис взе цветята, пропъждайки мислите, които не биваше да изрича гласно.

— Не знам какво да правя — призна най-сетне.

Столингс сложи ръка върху рамото му.

— Иска ми се да знаех какво да те посъветвам…

Травис го погледна.

— Как би постъпил на мое място?

Столингс замълча.

— На твое място? — сви устни и лицето му помръкна. — Честно казано, не знам.

Травис кимна. Не очакваше Столингс да му отговори.

— Искам да постъпя правилно.

— Всички го искаме — сключи пръсти Столингс.

 

 

Когато лекарят си тръгна, Травис се размърда на стола. Документите, сгънати в джоба му, прошумоляха. Преди ги държеше в бюрото, а сега ги носеше винаги със себе си, макар да притежаваха силата да заличат онова, което му бе най-скъпо.

Възрастният адвокат, който ги подготви, сякаш не забеляза нищо необичайно в молбата им. Фамилната му кантора се намираше в Морхед, близо до болницата, където работеше Габи — виждаха я от прозорците на приемната му. Срещата не продължи дълго — адвокатът им обясни законите и им разказа няколко чудати случая. Травис помнеше само колко безжизнена бе ръката му, когато се ръкуваха.

По ирония на съдбата въпросните документи притежаваха силата да прекратят брака му — клиширани думи и нищо повече, ала заредени със зловещо могъщество. Има ли нещо човешко, запита се Травис, в стандартните фрази? Къде е свидетелството за живота им заедно, преди всичко да се обърка? И защо, за бога, Габи бе настояла да ги подпишат?

Не си представяше такъв край, когато поиска ръката й. Помнеше есенната им екскурзия до Ню Йорк. Габи отиде на масаж и педикюр, а той купи годежния пръстен от Уест стрийт. Вечеряха в ресторант на Грийн стрийт, после се разходиха с карета из Сентръл Парк. Под небето, осеяно с облаци, през които прозираше пълната луна, той я помоли да се омъжи за него. Тя го прегърна пламенно и му зашепна: „Да, да, да“.

После? После животът им продължи. Между смените в болницата Габи планираше сватбата. Приятелите му го предупреждаваха просто да се носи по течението, но всъщност му допадаше да участва в приготовленията. Помагаше й да избере поканите, цветята, тортата; седеше до нея, докато разлистваше албуми от фотографските ателиета в града, за да намери най-подходящия фотограф, който да запечата паметния ден. През пролетта на 1997 година поканиха осемдесет гости в малък параклис на Къмбърланд Айлънд; медения месец прекараха на Канкун — идиличен избор и за двамата. Габи искаше да се отдаде на безметежна почивка и по цели часове се излежаваха на слънце и се хранеха добре. Понеже обичаше приключенията, той я научи да се гмурка и я заведе да разгледат ацтекските руини.

Меденият месец зададе тона на брака им. Без особено напрежение построиха мечтаната къща. Нанесоха се в нея на първата си годишнина. Габи прокара пръст по ръба на чашата с шампанско и се почуди гласно дали не е време да помислят за деца. Забременя след няколко месеца. Бременността й не им създаде никакви неприятности и неудобства. След раждането на Кристин тя съкрати работния си ден. Съобразяваха графика си така, че винаги някой от тях да е у дома с бебето. Лайза се роди две години по-късно. Единствената настъпила промяна беше двойната радост и вълнение вкъщи.

Отминаваха Коледи и рождени дни, децата надрастваха дреха след дреха. Планираха семейни ваканции, ала пътуваха и сами, за да поддържат пламъка на романтиката. Макс се пенсионира и Травис пое клиниката. Габи прекарваше още по-малко часове в болницата и й оставаше време да участва в училищното настоятелство. За четвъртата си годишнина посетиха Италия и Гърция; за шестата отидоха на едноседмично сафари в Африка. За седмата Травис построи на Габи закрита беседка в задния двор, където да чете и да наблюдава как слънцето озарява водата. Научи дъщерите си да карат уейкборд и ски. През есента тренираше училищните им отбори по футбол. В редките случаи, когато размишляваше за живота си, се питаше дали има по-благословен човек от него.

Не че всичко бе съвършено. Преди години с Габи преживяха труден период. Сега причините му се губеха, ала дори тогава нито веднъж не се побоя, че бракът му е в опасност. Предполагаше, че и тя не е изпитвала такива опасения. И двамата разбираха интуитивно, че семейният живот изисква компромиси и умение да прощаваш. Важното бе единият да допълва другия и взаимно да се уравновесяват. Травис се надяваше отново да заживеят така, макар в момента да бяха изгубили щастието. Върнал се в настоящето, той изпита непреодолимо желание да намери начин, какъвто и да е, да възстанови някогашната хармония.

 

 

Разбираше, че повече не може да отлага срещата. Стана и тръгна по коридора с чувството, че върви насън. Няколко медицински сестри погледнаха към него. Понякога се чудеше какво ли си мислят, ала никога не спираше да ги попита. Опита се да си вдъхне смелост. Краката му трепереха, усещаше тъпо туптене в тила — предвестник на главоболие. Затвореше ли очи, беше сигурен, че ще спи часове наред. Разпадаше се — представа, безполезна като квадратно топче за голф. Беше на четиридесет и три, а не на седемдесет и две и макар напоследък да не се хранеше редовно, с усилие на волята посещаваше гимнастическия салон.

— Продължавай да тренираш — насърчаваше го баща му. — Дори само за да опазиш разсъдъка си.

През последните дванайсет седмици бе отслабнал с осем килограма. От огледалото го поглеждаше изпито лице. Той отвори вратата и си наложи да й се усмихне.

— Здравей, скъпа.

Зачака я да се раздвижи, да му покаже, че нещата се нормализират. Тя не помръдна и в последвалата безкрайна тишина Травис усети как сърцето му се сгърчва от обичайната непоносима болка. Приближи до Габи, взрян в лицето й, сякаш се опитва да запомни чертите й. Не че имаше смисъл — познаваше лицето й по-добре от своето.

Вдигна щорите и слънчеви струи ливнаха върху пода. Нямаше кой знае каква гледка — от прозореца се виждаше шосето, разполовяващо града. Бавна върволица от автомобили се точеше край ресторантите за бързо хранене. Травис си представи как хората в тях слушат радио или музика, говорят по мобилните си телефони, отиват на работа или при приятели. Улисани в ежедневието, погълнати от грижите си и в пълно неведение какво се случва в болницата. Каза си, че доскоро и той бе като тях, и отново усети колко му липсва предишният му живот.

Остави цветята на перваза, упреквайки се мислено, че не е донесъл ваза. Избра зимен букет и пастелното оранжево и виолетово сега му се сториха някак печални. Цветарят се смяташе за човек на изкуството и нито веднъж не бе разочаровал Травис. Беше добър и мил човек и понякога Травис се чудеше доколко познава семейния им живот. През годините бе купувал от него букети за годишнини и рождени дни; в знак на извинение или без повод — като романтична изненада. Всеки път диктуваше на цветаря какво да напише на картичката. Понякога рецитираше стихотворение, прочетено или написано от него. Друг път диктуваше без заобикалки мислите си. Габи пазеше картичките, пристегнати с ластик — те свидетелстваха за историята на живота им заедно, описан с кристална краткост.

Травис седна на стола до леглото и улови ръката й. Кожата й бледнееше като восък, тялото й изглеждаше смалено и той забеляза паяжината от фини бръчици около ъгълчетата на очите й. Въпреки всичко му се струваше красива както при първата им среща. Изглеждаше му удивително, че я познава от единайсет години. Не заради дългото време, прекарано с нея, а защото тези години съдържаха повече… живот от трийсет и двете преди нея. Затова бе дошъл в болницата днес; затова идваше всеки ден. Нямаше избор. Не защото така беше редно, а защото не можеше да си представи да е другаде. През деня бяха заедно часове наред, ала нощем се разделяха. По ирония на съдбата и в това отношение нямаше избор — не искаше да оставя дъщерите си сами. Напоследък съдбата вземаше решенията вместо него.

С изключение на едно.

От инцидента бяха минали осемдесет и четири дни. Все още не знаеше как да постъпи. Търсеше отговор в Библията и в трудовете на Тома Аквински и Августин. Понякога се натъкваше на поразителен пасаж, ала нищо повече; затваряше книгата и се взираше сляпо през прозореца с надеждата небето да му подскаже изход.

Рядко се прибираше веднага у дома. Излизаше от болницата, сядаше в колата, прекосяваше моста и тръгваше по пясъка край брега. Събуваше си обувките и се вслушваше в бученето на вълните. Знаеше, че дъщерите му също страдат, и искаше да се успокои. Не беше справедливо да ги подлага и на своята мъка. Нуждаеше се от децата си, защото те бяха единственото му убежище. Съсредоточеше ли се върху тях, отклоняваше вниманието си от себе си, а радостта им все още искреше с неподправена искреност. Все още съумяваха да потънат в игрите и чуеше ли смеха им, на Травис му се приискваше да се смее и да плаче едновременно. Понякога ги наблюдаваше удивен колко много приличат на майка си.

Винаги го питаха за нея и често той не знаеше какво да им отговори. Бяха достатъчно големи да разбират, че Габи не е добре и се налага да остане в болницата; разбираха, че когато я посещават, тя изглежда като заспала. Не събираше сили обаче да им обясни какво всъщност представлява състоянието й. Сядаше на канапето, прегръщаше ги и им разказваше колко се е вълнувала майка им, когато е била бременна с тях. Или им припомняше колко щастливи бяха, когато цял следобед се гониха под пръскачките за поливане в двора. Най-често обаче прелистваха албумите със снимки, подредени грижливо от Габи, която в това отношение проявяваше старомодност. Снимките винаги ги ободряваха. Травис им разказваше с какви истории са свързани, взираше се в лъчезарното лице на Габи и сърцето му се свиваше при мисълта, че не е виждал по-красива жена.

За да преодолее тъгата, завладяваща го в такива моменти, той вдигаше глава и поглеждаше към голямата снимка в рамка, заснета миналото лято край брега на океана. И четиримата носеха бежови панталони и бели ризи. Седяха на върха на тревиста дюна. В Бофърт имаше десетки подобни семейни портрети, ала техният някак си му се струваше неповторим. Не защото бе неговото семейство, а защото бе сигурен, че дори непознат би се изпълнил с надежда и оптимизъм при вида на щастието, което излъчват.

По-късно, когато дъщерите му си лягаха, той прибираше албумите. Да ги разглежда с момичетата и да им разказва истории, за да ги разведри, бе едно, съвсем друго — да разлиства албумите сам. Останал без сили, сядаше сам на канапето, сломен от мъка. Понякога Стефани се обаждаше. Обикновено си разменяха обичайните шеги, ала същевременно се усещаше напрежение. Стефани искаше той да си прости. Въпреки нехайните й язвителни забележки Травис усещаше, че всъщност му казва — никой не те съди, не си виновен ти. Разбираше, че и сестра му, и приятелите му се тревожат за него. За да предотврати насърченията, той винаги й казваше, че се справя добре. Стефани не би искала да чуе истината — че не само не е добре, ами и се съмнява, че някога ще се почувства добре.