Никълъс Спаркс
Изборът (13)

12.

След като Габи си тръгна, Травис изпразни хладилната чанта. Взе топката за тенис, решен да обърне внимание на Моби, ала още щом подхванаха познатата игра, Габи изникна в мислите му. Докато Моби тичаше из двора, Травис си я представяше как присвива очи, когато се засмее, и с какво благоговение изрежда имената на звездите. Запита се каква ли е връзката й с другия мъж. Странно, не говореше много за него — каквито и да бяха подбудите й, мълчанието й несъмнено подклаждаше любопитството му.

Габи безспорно събуждаше интереса му. Необичайно. Хвърляйки поглед назад, тя определено не бе негов тип. Не изглеждаше особено деликатна или докачлива. Не приличаше на оранжерийните цветя, които той обикновено привличаше като магнит. Пошегуваше ли се, не му оставаше длъжна. Преминеше ли границата, поставяше го на място. Харесваше жилавия й дух, самообладанието и увереността й. А най-много му харесваше как сякаш не разбира, че ги притежава. Целият ден напомняше предизвикателен танц, при който водеше ту единият, ту другият. Запита се дали такъв танц би продължил завинаги.

Предишните му връзки куцаха тъкмо в това отношение. Дори в самото начало бяха едностранчиви. Той вземаше повечето решения — къде да отидат, какво да правят, в чия къща да бъдат или кой филм да гледат. Не го безпокоеше тази част; тревожеше го как с течение на времето едностранчивостта започваше да определя цялата връзка и неизбежно да му насажда чувството, че излиза със служител, а не с партньор. Честно казано, това го отегчаваше.

Странно. Едва сега преценяваше предишните си връзки в такава светлина. По принцип изобщо не мислеше за тях. Времето с Габи някак си му показваше какво му липсва. Спомни си разговора им и осъзна, че иска да говори още с нея, иска още от нея. Не биваше да я целувам, помисли си с нехарактерно безпокойство, отидох твърде далеч. Сега обаче не му оставаше друго, освен да чака и да се надява тя да не промени решението си и да дойде утре с него. Какво друго да направи? Нищо, осъзна със съжаление.

 

 

— Как мина? — попита Стефани.

Все още замаян, на другата сутрин Травис едва отвори очи.

— Колко е часът?

— Не знам. Рано е.

— Защо ми се обаждаш?

— За да разбера как е минала вечерята с Габи.

— Изгряло ли е изобщо слънцето?

— Не сменяй темата. Изплюй камъчето.

— Ужасно си любопитна.

— Такава съм. Не бой се обаче. Вече знам отговора.

— Не съм казал нищо.

— Именно. Предполагам, че и днес ще я видиш.

Травис отдръпна телефона от ухото си и го погледна, чудейки се как сестра му винаги разбира всичко.

— Стеф…

— Поздрави я от мен. Трябва да тръгвам. Благодаря, че ме държиш в течение.

Тя прекъсна връзката, преди да успее да й отговори.

 

 

Щом се събуди на другата сутрин, първата мисъл на Габи бе, че иска да се чувства добър човек. Открай време се стараеше да спазва правилата. Като малка поддържаше стаята си чиста, учеше за изпитите, държеше се възпитано с родителите си.

Сега не я смущаваше снощната целувка. Все пак тя нямаше нищо общо с нея — Травис беше виновен. А и денят протече съвсем невинно — спокойно би разказала всичко на Кевин. Не, съвестта я измъчваше, защото охотно бе приела поканата да вечеря с Травис. Честно казано, намеренията му бяха ясни и тя би могла да предотврати случилото се. Особено накрая. Какво я прихващаше, за бога?

Колкото до Кевин… разговорът с него не й помогна да изтрие спомена.

Обади му се, след като се върна вкъщи. Докато телефонът му звънеше, се помоли той да не долови вина в гласа й. Бързо разбра, че опасенията й са безпочвени. Едва се чуваха, понеже той се намираше в нощен клуб.

— Здрасти, скъпи. Прииска ми се да…

— Здрасти, Габи! — прекъсна я той. — Тук е много шумно. Говори по-силно.

Крещеше толкова гръмогласно, че тя отдръпна телефона от ухото си.

— Чувам.

— Какво?

— Казах, че чувам колко е шумно. Забавляваш ли се?

— Не те чувам! Какво каза?

Женски глас го попита дали иска още една водка с тоник. Отговорът на Кевин се изгуби в какофонията.

— Къде си?

— Не помня името. Някакъв клуб!

— Какъв клуб?

— Колегите го избраха! Нищо особено!

— Радвам се, че се забавляваш.

— Говори по-силно!

Тя разтри чело с върховете на пръстите си.

— Исках просто да те чуя. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш, но се връщам след няколко дни! Слушай…

— Знам, знам… Трябва да приключваме.

— Ще ти се обадя утре.

— Добре.

— Обичам те!

— И аз те обичам.

Габи прекъсна връзката. Ядоса се на себе си. Искаше да поговори с него, но не биваше да му се обажда. Конференциите превръщаха зрелите мъже в гимназисти — знаеше го от личен опит. Преди няколко месеца присъства на медицинска конференция в Бирмингам. През деня залата беше пълна със сериозни лекари; през нощта ги наблюдаваше през прозореца как се връщат на групи в хотела, подпийнали и заприличали на шутове. Нищо лошо. Не вярваше Кевин да се замеси в неприятности или да направи нещо, за което после да се разкайва.

Като да целуне някого?

Тя дръпна завесите и се зарече да не мисли повече за това. Да не мисли за дланта на Травис върху кръста й и за устните му, наелектризирали нейните. Тръгна към банята, ала още нещо не й даваше мира. Пусна душа с чувството, че през онзи кратък миг всъщност бе отвърнала на целувката му.

 

 

След обаждането на Стефани Травис не успя да заспи и излезе да потича. После метна дъската за сърфиране в пикапа и прекоси моста на път за Боуг Банкс. Паркира пред хотел „Шератон“, взе дъската и тръгна към водата. Не беше сам. Имаше още десетина ентусиасти и той махна на неколцина познати. Повечето нямаше да останат дълго; най-хубавите вълни излизаха рано и изчезваха, щом течението сменеше посоката си. Все пак му предоставяха отличен начин да започне деня.

Водата бе хладна — след месец щеше да е идеална. Той се пусна, гребейки, по прибоя, за да влезе в ритъм. Не беше кой знае какъв сърфист — в Бали видя чудовищните вълни и поклати глава, разбрал, че опита ли се да ги яхне, сигурно ще го убият. Притежаваше обаче достатъчно умения, за да се забавлява.

Беше свикнал да е сам. Сред приятелите му Леърд беше другият сърфист, ала той не го придружаваше от години. Ашли и Мелинда — две бивши приятелки — приеха предложенията му веднъж-дваж, но и двете все не успяваха да се подготвят навреме, а докато пристигнат, той вече се канеше да приключва.

Осъзна, че е малко разочарован от себе си, задето винаги избира един и същ тип жени. Нищо чудно, че Алисън и Меган го пържеха на бавен огън. Сигурно им се струваше, че представлението се повтаря с различни актриси, а финалът винаги е предсказуем. Докато лежеше на дъската и наблюдаваше как прииждат вълните, той осъзна, че това, което отначало го привлича у жените — нуждата да се грижи за тях — после слага край на връзката им. Спомни си сентенцията — ако си се развеждал веднъж, възможно е да си прав, че бившата ти е проблемът. Ако си се развеждал три пъти? Е, тогава проблемът несъмнено си ти. Той не се бе развеждал, но поуката навярно важеше и за него.

Учуди се, че денят с Габи го е настроил толкова умозрително. Габи — жената, която го обвини несправедливо, отбягваше го целенасочено и непрекъснато му напомняше, че е влюбена в друг. Невероятно!

Вълната зад него му се стори обещаваща и той загреба бързо, за да заеме по-удобна позиция. Въпреки прекрасния ден и удоволствието да се носи из океана, нямаше как да загърби истината — искаше да е с Габи. Колкото по-дълго — толкова по-добре.

 

 

— Добро утро.

Кевин й се обади точно когато се канеше да излезе. Габи прехвърли слушалката в другата си ръка.

— Здравей. Как си?

— Добре. Съжалявам за снощи. Исках да ти обадя, за да ти се извиня, но се върнах много късно в хотела.

— Няма проблем. Позабавлява ли се?

— Не особено. От силната музика още ми бучат ушите. Не знам защо изобщо се съгласих да отида. Разбрах, че съм в беда, още щом колегите ми започнаха да поръчват водка след водка, но някой трябваше да ги наглежда.

— Сигурна съм, че ти си бил олицетворение на трезвеността.

— Разбира се. Знаеш, че не пия много. Което значи, че днес вероятно ще ги разбия на турнира по голф. Главите ще ги цепят. Няма да улучват топчето, камо ли нещо повече.

— Кои са те?

— Застрахователи от Шарлът и Колумбия. Държаха се, все едно не са излизали от години.

— Възможно е да не са.

— Както и да е. — Тя чу шумолене и предположи, че Кевин се облича. — А ти? Как прекара почивния ден?

Габи се поколеба.

— Нормално.

— Иска ми се да беше дошла с мен. Щеше да е по-забавно.

— Нямаше начин да се измъкна от работа.

— Знам. Все пак исках да го кажа. Ще се опитам да ти се обадя по-късно.

— Разбира се. Но може да съм навън.

— О! Как е Моли?

— Добре е.

— Май ще си взема кученце. Много са сладки.

— Опитваш се да спечелиш благоволението ми?

— Разбира се. И още нещо. Мислех си дали да не отидем в Маями през есента. Един колега спомена, че тъкмо се върнал от Саут Бийч. Имало страхотни игрища за голф.

Тя замълча.

— Хрумвало ли ти е да заминеш за Африка?

— Африка ли?

— Да. На сафари, да видиш водопада Виктория? Или някъде в Европа? В Гърция?

— Не. А и дори да искам, нямам толкова свободно време. Как ти хрумна?

— Не знам — отвърна тя.

Докато Габи говореше по телефона, Травис се качи на верандата й и почука. След миг тя се появи на прага, притиснала слушалката с рамо. Посочи телефона и му махна да я последва. Той влезе в дневната. Очакваше да измисли някакво извинение и да прекъсне разговора, но тя му посочи канапето и изчезна в кухнята. Двукрилата врата се залюля след нея.

Травис седна и зачака. Чакаше ли, чакаше. Почувства се нелепо, сякаш го третира като дете. Чуваше я да говори тихо и нямаше представа с кого. Размисли дали да не стане и да излезе. Все пак не помръдна, чудейки се с какво му влияе толкова силно.

Най-сетне вратата пак се люшна и Габи влезе в дневната.

— Съжалявам. Знам, че закъснявам, но телефонът ми звъни цяла сутрин.

Травис се изправи. Помисли си, че за една нощ Габи е станала още по-красива, което изобщо не изглеждаше логично.

— Няма проблем — отвърна той.

Обаждането на Кевин я накара отново да се запита какво прави и тя се постара да пропъди колебанието.

— Вземам си нещата и съм готова. — Тръгна към вратата. — О, и трябва да нагледам Моли. Беше добре сутринта, но искам да проверя дали има достатъчно вода.

След момент тя се върна, преметнала чантата си през рамо. Отидоха заедно в гаража и напълниха догоре купата на Моли.

— Къде отиваме, между другото? — попита Габи, когато излязоха. — Няма да ме водиш в рокерски бар в пустошта, нали?

— Какво им е на рокерските барове?

— Няма да се впиша. Нямам достатъчно татуировки.

— Обобщаваш, не мислиш ли?

— Вероятно. Но още не си отговорил на въпроса ми.

— Просто ще се повозим. По моста, до Боуг Банкс Емералд Айлънд, после обратно по моста до мястото, което искам да ти покажа.

— Къде се намира?

— Изненада е.

— Шикозно ли е?

— Не.

— Ще обядваме ли там?

Той се замисли.

— Нещо такова.

— На открито ли е или на закрито?

— Изненада е — повтори той.

— Звучи вълнуващо.

— Не очаквай кой знае какво. Просто обичам да ходя там. Нищо забележително.

Стигнаха алеята и Травис посочи мотоциклета.

— Ето го.

Слънчевите отблясъци по хрома я заслепиха. Габи присви очи и си сложи слънчевите очила.

— Твоята радост и гордост?

— Моят причинител на главоболия.

— Нали няма пак да се завайкаш колко трудно се намират резервни части?

Той разкриви лице. После се засмя.

— Ще страдам мълчаливо.

Тя посочи кошницата на мотоциклета.

— Какво носиш за обяд?

— Обичайното.

— Филе миньон, печен калкан и агнешко?

— Не точно.

— Мъфини?

Той не отговори.

— Да тръгваме, ако си готова. Мисля, че каската ще ти стане. В гаража обаче имам и други.

Тя повдигна иронично вежди.

— А специалното място? Водил ли си там много жени?

— Не. Всъщност си първата.

Тя зачака да добави още нещо, но този път лицето му остана сериозно. Габи кимна и приближи до мотоциклета. Надяна каската, закопча я под брадичката си и прехвърли крак над седалката.

— Къде да си сложа краката?

Той спусна задните стъпенки.

— Гледай да не се допираш до ауспуха. Нажежава се и може да се изгориш лошо.

— Благодаря, че ме предупреди. А ръцете?

— Около мен, разбира се.

Той си сложи каската и с едно плавно движение седна и запали мотора. Оказа се сравнително тих, но седалката под нея завибрира. Усети приятно предвкусване, сякаш е на скоростно влакче в лунапарка, само че без предпазен колан.

Травис насочи мотоциклета напред. Прекосиха алеята и излязоха на улицата. Габи го обгърна през кръста. В същия момент си представи мускулите на хълбоците му и сърцето й подскочи. Машината набра скорост и тя си напомни да не се вкопчва в Травис, да не мърда с ръце и да стои неподвижна като статуя.

— Моля? — Травис извърна глава към нея.

— Какво?

— Спомена нещо за ръце и за статуя.

Не бе осъзнала, че изрича думите гласно. Сключи по-силно длани, оправдавайки се, че така си осигурява прикритие.

— Казах ти да не мърдаш, за да не падна.

— Няма да паднеш. Не обичам да правя салта.

— Падал ли си?

Той кимна и за неин ужас отново извърна глава.

— Няколко пъти. Веднъж се наложи да остана два дни в болницата.

— Защо не го спомена, преди да ме поканиш?

— Не исках да те уплаша.

— Гледай пътя. И без акробатики!

— Искаш акробатики?

— Не!

— Добре, защото и аз предпочитам просто да се насладя на пътуването. — Той пак обърна глава и й намигна. — Най-важното е да не пострадаш. Затова си дръж ръцете неподвижно като статуя.

За кой ли път Габи усети как се смалява, ужасена, че наистина е изрекла думите гласно и въпреки вятъра и бученето на мотора Травис ги е чул. Понякога й се струваше, че светът заговорничи срещу нея.

Той замълча и след малко тя се почувства по-добре. Бързо излязоха от тихия си квартал. Лека-полека Габи свикна да се накланя, когато Травис се накланяше. След още няколко завоя прекосиха Бофърт и малкия мост, делящ ги от Морхед. Шосето се разшири. Озоваха се сред върволица автомобили, поели към брега. Габи едва надмогна усещането за уязвимост, когато с тях се изравни гигантски боклукчийски камион.

Насочиха се към моста над канала и движението се забави. Когато стигнаха магистралата, пресичаща Боуг Банкс, повечето коли се отклониха към Атлантик Бийч и Травис набра скорост. Край тях профучаваха жилищни комплекси и къщи, сгушени сред дърветата. Габи почувства как слънчевите лъчи сгряват тялото й през дрехите. Обвила с ръце Травис, тя усещаше мускулите на гърба му през тънката материя на ризата. Колкото и да се стараеше, нямаше как да загърби действителността — той наистина я привличаше. Беше толкова различен от нея, ала й позволяваше да зърне възможност за нов живот, какъвто никога не си е представяла — живот без строгите ограничения, наложени й от другите.

В мълчалив унес подминаваха град след град — Атлантик Бийч, Пайн Нол Шорс, Солтър Пат. Вляво, скрити сред дъбове, изкривени от постоянния вятър, се намираха някои от най-луксозните имения в щата.

В Емералд Айл — най-западния град на острова — Травис натисна спирачката, за да даде път на завиващ автомобил, и Габи се притисна към него. Дланите й се плъзнаха несъзнателно по корема му. Запита се дали и той усеща досега на телата им. Каза си, че трябва да се отдръпне назад, ала волята й изневери.

Нещо се случваше, нещо неразбираемо. Обичаше Кевин и искаше да се омъжи за него; през последните дни чувствата й не бяха се променили. И въпреки това… не можеше да отрече, че миговете, прекарани с Травис, изглеждат някак естествени и безметежни. Точно както е редно. Изправяше се пред невъзможно противоречие. Прекосиха моста в далечния край на острова и тя се отказа да търси изход. Поеха отново към Бофърт, но Травис я изненада. Забави ход и свърна по тесен горски път, перпендикулярен на магистралата. Не след дълго изключи двигателя и Габи се озърна объркана.

— Защо спряхме? Това място ли искаше да ми покажеш? — попита тя.

Травис слезе от мотоциклета и си свали каската. Поклати глава.

— Не, то е в Бофърт. Спрях, за да те попитам дали искаш да покараш.

— Никога не съм карала мотоциклет.

Габи скръсти ръце и остана на седалката.

— Знам. Затова те питам.

— Не мисля. — Тя вдигна козирката на каската.

— Хайде. Ще бъде забавно. Ще седна зад теб и ще ти помагам. Няма да паднеш. Ръцете ми ще бъдат до твоите и ще сменям скоростите. Ти само ще управляваш, докато свикнеш.

— Незаконно е!

— Не издребнявай. Това е частен път. Води до къщата на чичо ми. Малко по-нагоре асфалтът свършва. Няма съседи. Тук се научих да карам.

Тя се поколеба, раздвоена между вълнението и страха, и поразена, че наистина обмисля предложението му.

Травис вдигна ръце.

— Довери ми се. Тук не минават никакви коли. Никой няма да ни спре, а аз ще съм до теб.

— Трудно ли е?

— Не, но е необходимо известно време, за да свикнеш.

— Като да караш велосипед?

— Да, по отношение на равновесието. Не бой се. Нищо няма да се обърка, защото ще ти помагам. — Той се усмихна. — Е? Готова ли си?

— Не съвсем… Но…

— Страхотно! Едно по едно. Премести се отпред. Върху дясната дръжка се намират регулаторът на газта и предната спирачка. Върху лявата е амбреажът. Регулаторът на газта определя скоростта. Ясно?

Тя кимна.

— Десният крак контролира задната спирачка. С левия крак се сменят скоростите.

— Лесно.

— Така ли?

— Не. Просто те окуражавам, че си добър учител.

Габи си помисли, че заприличва на Стефани.

— Скоростите се сменят почти както при автомобила. Ще ти покажа, но се налага да се притиснем плътно един в друг. Ръцете и краката ми не са достатъчно дълги да ги протягам от задната седалка.

— Удобно извинение.

— И вярно. Готова ли си?

— Уплашена съм до смърт.

— Приемам го за „да“.

Тя се премести отпред, а Травис се качи зад нея. Сложи си каската и се опря плътно в нея; улови дръжките и въпреки предупреждението тя усети как приятен трепет стопля корема й и се разлива из цялото й тяло.

— Сложи си ръцете върху моите. И краката. Искам да усетиш ритъма. Овладееш ли движенията, не се забравят.

— Ти така ли се научи?

— Не. Приятелят ми стоеше край пътя и ми крещеше. Първия път дадох газ, вместо да натисна спирачката, и се блъснах в дърво. Затова предпочитам да съм с теб отначало. — Той включи двигателя и тя усети същата боязън, както преди да се издигне с парашута. Обви ръцете му с длани и се наслади на усещането.

— Готова ли си?

— Кажи-речи.

— Не стискай силно.

Травис включи двигателя, плъзна се напред и отлепи крак от земята. Габи отпусна внимателно стъпалата си върху неговите.

Отначало се движеха бавно. Травис ту забързваше, ту забавяше ход, после превключи на друга скорост и спря. Тръгнаха отново. Той й обясняваше какво прави и й повтаряше никога да не натиска предната спирачка в пристъп на паника, за да не излети напред. Малко по малко Габи свикна с плавните движения на ръцете и краката му — все едно свиреше на пиано — и след няколко минути започна да ги предусеща. Той продължи да я направлява, докато ги усвои почти като втора природа.

После си смениха местата; сега нейните ръце и крака контролираха машината, а неговите лежаха върху нейните. Повториха всичко отначало. Не беше толкова лесно, колкото й се струваше. Понякога натискаше твърде рязко ръчната спирачка и мотоциклетът подскачаше рязко, но Травис поправяше търпеливо грешките й и я насърчаваше. Не повишаваше глас и тя си спомни как се забавляваше с децата край брега. Очевидно не бе осъзнала докрай положителните му страни.

През следващите петнайсет минути ръцете и краката му я насочваха все по-недоловимо. Накрая ги отмести. Габи не беше съвсем спокойна, но започна да набира скорост по-гладко и да спира по-плавно. За пръв път усети какво чувство за сила и свобода внушава мотоциклетът.

— Справяш се чудесно — похвали я Травис.

— Прекрасно е! — извика тя, обзета от неочаквано въодушевление.

— Готова ли си да караш сама?

— Шегуваш се.

— Не.

Тя се замисли само за миг.

— Да. Мисля, че съм готова — кимна.

Спря мотоциклета и Травис скочи пъргаво на земята. Габи си пое дълбоко дъх, поуспокои разтуптяното си сърце и потегли напред. Спря и тръгна няколко пъти, като постепенно увеличаваше разстоянието. Изненадвайки Травис, направи широк бавен завой и се насочи към него. За момент той си помисли, че е изгубила контрол, но тя спря елегантно на няколко стъпки от него.

— Не е за вярване, че успях! — възкликна с широка усмивка.

— Чудесна си!

— Видя ли как завих? Движех се бавно, но все пак се справих!

— Видях.

— Страхотно е! Сега разбирам защо обичаш да караш мотоциклет.

— Радвам се, че ти хареса.

— Може ли да пробвам пак?

Той посочи пътя.

— Колкото пожелаеш.

Тя подкара мотоциклета и Травис забеляза как увереността й нараства с всяко спиране и потегляне. Завиваше по-умело и дори обикаляше в кръг. Най-сетне спря до него със зачервени страни. Свали каската и Травис си каза, че не е виждал по-живо и по-красиво лице.

— Приключих. Твой ред е.

— Сигурна ли си?

— Отдавна съм се научила да спирам навреме. Не искам да падна и да помрача усещането.

Тя се отмести назад и Травис се качи пред нея. Ръцете й го обгърнаха и той насочи мотоциклета обратно към магистралата. Чувстваше се така, сякаш сетивата му са по-изострени от всякога; усещаше извивките на тялото й, притиснато в неговото. Прекосиха Морхед, подминаха моста към Атлантик Бийч и навлязоха в Бофърт. След минути стигнаха до стария квартал и поеха по Франт стрийт. Минаха край редицата ресторанти и пристанището, Травис забави ход, свърна и спря на тревиста поляна в самия край на улицата.

— Стигнахме! Това място исках да ти покажа — обяви той.

Нещо в гласа му я възпря да отбележи с насмешка, че се намират на пуст парцел. Проследи го мълчаливо как изминава няколко крачки. Пъхнал ръце в джобовете, той се взираше отвъд шосето — към Шакълфорд Банкс. Габи си свали каската, прокара пръсти през разрошената си коса и тръгна към него. Настигна го и долови, че ще й обясни защо я е довел тук, когато се почувства готов.

— Според мен оттук се открива една от най-красивите гледки по крайбрежието — подхвана най-после той. — Не само към океана, където виждаш единствено вълни и вода, стелеща се до хоризонта. Красиво е, но след време се отегчаваш, защото е все едно и също. Тук обаче винаги има какво да съзерцаваш. Денем се виждат лодките и яхтите, насочили се към пристанището, нощем — хората, разхождащи се край брега. Чуваш и музиката. Забелязвал съм делфини да навлизат в канала, а най-много обичам да се любувам на дивите коне на острова. Колкото и пъти да ги видя, винаги ме изпълва удивление.

— Често ли идваш тук?

— Два пъти седмично. Това е мястото ми за размисъл.

— Сигурна съм, че съседите са очаровани.

— Не могат да ме спрат. Мястото е мое.

— Така ли?

— Защо си толкова изненадана?

— Не знам. Вероятно защото изглежда… твърде домошарско.

— Вече имам къща.

— Чух, че имаш и страхотни съседи.

— Да, да…

— Имах предвид, че да купиш парцел подсказва дългосрочни планове.

— А не ме възприемаш така?

— Ами…

— Ако се опитваш да ме поласкаеш, не се справяш добре.

Тя се засмя.

— Ще се изразя другояче. Непрекъснато ме изненадваш.

— В положителен смисъл?

— Винаги.

— Дори когато доведе Моли в клиниката и разбра, че съм ветеринар?

— Предпочитам да не говоря за това.

Той се засмя.

— Да се нахраним тогава.

Върнаха се до мотоциклета. Той взе кошница и одеяло и я поведе към малко възвишение в задната част на поляната. Настаниха се удобно и Травис заизважда пластмасови кутии.

— Колко спретнато! — удиви се тя.

— Приятелите ме наричат господин Домошар — намигна й той.

Извади два студени чая с ягода. Отвори нейния и й го подаде.

— Какво има в менюто? — попита Габи.

— Три вида сирене, солени бисквити, маслини „Каламата“, грозде… По-скоро закуска, отколкото обяд.

— Звучи чудесно. — Тя взе бисквита и си отряза резенче сирене. — Тук е имало къща, нали? — Забеляза изненадата му и посочи къщите от двете страни на парцела. — Не мога да си представя, че това място пустее от сто и петдесет години.

— Имаш право — кимна той. — Къщата изгоря отдавна. Знам, че сега Бофърт ти се струва малък, но когато бях малък, градът беше просто точица на картата. Повечето стари сгради бяха порутени, а тук не живееше никой. В покрива зееха дупки, носеха се слухове, че я обитават призраци. Привличаше децата като магнит. Промъквахме се в нея нощем. Беше ни като укрепление. Играехме на криеница из стаите. Имаше десетки укрития. — Вглъбен в спомени, той откъсна унесено няколко тревички. — Както и да е… Една нощ скитници запалили огън вътре, за да се стоплят. Пожарът лумнал за минути. На другия ден от къщата бе останала само овъглена купчина. Никой не знаеше как да се свърже със собственика. Човекът, който я построил, починал и я завещал на сина си. После и той починал и я завещал на другиго и така нататък. Останките стояха така цяла година, докато общината не изпрати булдозер да ги разчисти. След това сякаш всички забравиха за случилото се. След години издирих собственика в Ню Мексико и му предложих да купя парцела. Той прие веднага. Едва ли беше идвал в Бофърт. Не знаеше от какво се отказва.

— И смяташ да построиш къща тук?

— Част е от дългосрочния ми план, понеже съм заклет домошар и прочее. — Травис взе маслина и я лапна. — Готова ли си вече да ми разкажеш за приятеля си?

— Какво те интересува?

— Просто поддържам разговора.

Габи също си взе маслина.

— Първо ми разкажи за някоя от бившите си приятелки.

— За коя?

— Все едно.

— Добре. Едната ми подари филмови плакати.

— Красива ли беше?

— Да, според мнозина — отвърна той след известен размисъл.

— А според теб?

— Според мен… имаш право. Май не бива да обсъждаме тази тема.

Тя се засмя и посочи маслините.

— Много са вкусни. Всичко, което си донесъл, е вкусно.

Той сложи резенче сирене върху бисквита.

— Кога се връща приятелят ти в града?

— Пак ли подхващаме темата?

— Мисля за теб. Не искам да те въвличам в неприятности.

— Оценявам загрижеността ти, но съм голямо момиче. И не че има значение, но той се връща във вторник. Защо?

— Защото се радвам, че през тези дни успях да те опозная.

— И аз се радвам, че успях да те опозная.

— Неприятно ли ти е, че наближава краят?

— Не е задължително. Съседи сме.

— Сигурен съм, че приятелят ти ще остане очарован, ако пак те поканя на пикник, да се топнем в басейна или да караме мотоциклет. Нали?

Отговорът бе очевиден.

— Вероятно няма да остане очарован — призна Габи със сериозно изражение.

— Значи е краят.

— Ще бъдем приятели.

Той се взря в нея и с отривисто движение се улови за сърцето, все едно са го простреляли.

— Умееш да наскърбяваш мъжете.

— Какви ги говориш?

Той поклати глава.

— Няма приятелство. Не и между мъж и жена на нашата възраст. Не се получава, освен ако не се познават от години. Определено е невъзможно в нашия случай.

Габи отвори уста да отговори, но разбра, че няма какво да каже.

— А и не съм убеден, че искам да бъдем приятели.

— Защо не?

— Защото вероятно ще поискам повече.

Тя пак не продума. Травис я наблюдаваше, неспособен да разгадае изражението й. Най-сетне сви рамене.

— Мисля, че и ти не би искала да сме приятели. Няма да се отрази добре на връзката ти, защото несъмнено ще се влюбиш в мен и в крайна сметка ще направиш нещо, за което ще съжаляваш. После ще обвиниш мен и накрая ще се преместиш да живееш другаде, за да се измъкнеш от неудобното положение.

— Нима?

— Неустоимото ми очарование е едно от проклятията в живота ми.

— Май си обмислил всичко.

— Да.

— С изключение на това, че се влюбвам в теб.

— Невъзможно ли ти изглежда?

— Имам приятел.

— И ще се омъжиш за него?

— Щом ми предложи. Затова дойдох тук.

— Защо все още не ти е предложил?

— Не е твоя работа.

— Познавам ли го?

— Защо си толкова любопитен?

— Защото на негово място вече щях да съм ти поискал ръката — каза Травис, без да откъсва очи от нейните.

Нещо в тона му й подсказа, че е искрен. Извърна поглед и след миг проговори тихо:

— Моля те, не помрачавай всичко.

— Кое?

— Това. Днешният ден. Вчерашният. Снощи. Всичко.

— Не те разбирам.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Тези два дни значат много за мен. Дори само защото най-сетне усетих, че имам приятел. Всъщност двама приятели. Едва сега осъзнах колко самотна се чувствам. Ти и сестра ти ми напомнихте какво загърбих, когато се преместих тук. Не съжалявам, че се реших, разбира се. Наистина обичам Кевин. — Тя замълча, за да си събере мислите. — Понякога обаче ми е трудно. Тези два дни вероятно няма да се повторят. Готова съм да се примиря заради Кевин. Ала дълбоко в себе си не искам да приема, че това е мимолетно преживяване, макар и двамата с теб да го знаем. — Тя се поколеба. — Когато изричаш необмислени думи, омаловажаваш всичко.

Травис я слушаше съсредоточено, доловил в гласа й настойчивост, каквато не бе чувал досега. Разбираше, че е редно просто да кимне и да се извини, ала не успя да се сдържи.

— Защо смяташ, че говоря необмислено? Бях искрен. Ясно ми е обаче, че предпочиташ да не чуваш подобни думи. Да кажем просто, че се надявам приятелят ти да осъзнава колко е щастлив да има жена като теб в живота си. Би бил глупак, ако не го съзнава. Съжалявам, че те карам да се чувстваш неловко. Няма да се повтори. — Той се усмихна. — Веднъж обаче трябваше да го кажа.

Тя извърна поглед, доволна от чутото, колкото и да не й се искаше. Травис се взря към водата, предоставяйки й мълчанието, от което се нуждае. За разлика от Кевин той сякаш винаги знаеше как да реагира.

— Да се връщаме ли? — посочи най-сетне мотоциклета. — Време е да нагледаш Моли.

— Да — съгласи се Габи.

Прибраха останалото от храната и върнаха кутиите в кошницата. Сгънаха одеялото и тръгнаха към мотоциклета. Ресторантите вече се пълнеха с клиенти, дошли за късен обяд. Габи неволно им завидя за лесния избор, пред който са изправени.

Травис си сложи каската и й подаде нейната. Потеглиха след миг. Тя го прегърна през кръста, опитвайки се напразно да се убеди, че е казвал същите неща на десетки жени.

 

 

Спряха на алеята пред къщата й. Габи слезе от мотоциклета и си свали каската. Застанала пред него, почувства смущение, каквото не бе изпитвала от гимназията. Почуди се дали ще я целуне пак.

— Благодаря за днес — каза му, за да запази известна дистанция помежду им. — И за урока по мотоциклетизъм.

— За мен бе удоволствие. Удава ти се. Трябва да помислиш дали да не си купиш мотоциклет.

— Някой ден… може би…

В тишината Габи чуваше как двигателят прищраква в жегата. Подаде каската на Травис и той я остави върху седалката.

— Добре — кимна той. — До скоро виждане.

— Разбира се. Съседи сме все пак.

— Искаш ли да нагледам Моли?

— Не. Сигурна съм, че е добре.

Той кимна отново.

— Съжалявам. Не ми влиза в работата да те разпитвам. Не биваше да те поставям в неловко положение.

— Няма нищо. Дреболия.

— Така ли?

Тя сви рамене.

— Усетих, че ме заблуждаваш. Реших и аз да излъжа.

Въпреки напрежението той се разсмя.

— Ще ми направиш ли услуга? Обади ми се, ако нещата с приятеля ти не потръгнат.

— Ще помисля.

— Е, време е да тръгвам. — Той обърна мотоциклета на заден ход и понечи да запали двигателя. Погледна я през рамо. — Ще вечеряш ли с мен утре?

Тя скръсти ръце.

— Не е за вярване, че го каза.

— Мъжът е длъжен да улавя мига. Това е девизът ми.

— Вече знам.

— Да или не?

Габи отстъпи крачка назад, ала въпреки опасенията неволно се усмихна, възхитена от настойчивостта му.

— Искаш ли аз да ти сготвя вечеря днес? Вкъщи. Седем часът.

— Звучи чудесно!

След миг тя остана сама на алеята, чудейки се дали не страда от моментна загуба на разсъдък.