Никълъс Спаркс
Изборът (12)

11.

Следобедът повтори сутринта в обратен ред. Останаха още час на брега, натовариха лодката, после се издигнаха по още веднъж с парашута. Този път обаче Габи „летя“ със Стефани. В късния следобед се върнаха в залива и Травис се отби да купи скариди от местен рибар, когото явно познаваше добре. Когато завързаха лодката на дока пред къщата му, и трите деца спяха дълбоко. Възрастните изглеждаха приятно изморени; по лицата им, загорели от слънцето, се четеше задоволство.

Разтовариха лодката и семействата си тръгнаха едно по едно. Останаха само Габи, Стефани и Травис. Той разпъна парашута върху кея, за да изсъхне, взе градински маркуч и се зае да измие лодката.

Стефани протегна ръце.

— И аз трябва да вървя. Ще вечерям с нашите. Сърдят се, ако не им обърна достатъчно внимание, докато съм тук. Знаеш как е.

Габи кимна и проследи с унесен поглед как Стефани се привежда над парапета.

— Хей, Трав! Ще тръгвам! Благодаря за разходката!

— Радвам се, че дойде — извика той в отговор и й махна.

— Метни нещо на скарата. Габи каза, че умира от глад.

Унесът на Габи се изпари тутакси. Преди да успее да отвори уста обаче, Травис вдигна палци.

— След минута се залавям с грила. Само да приключа с това! — извика той.

Стефани мина невъзмутимо край Габи, очевидно доволна от находчивостта си.

— Какви ги вършиш? — просъска й Габи.

— Отивам при родителите си. Не искам горкият ми брат да вечеря сам. Общителен човек е.

— Ами ако аз предпочитам да се прибера вкъщи?

— Кажи му, че си размислила. Няма да се обиди. Спечелих ти няколко минути за размисъл, понеже така или иначе щеше да те покани, а после — ако му откажеш — щеше да повтори поканата. — Тя преметна чантата си през рамо. — Радвам се, че се запознахме. Наминаваш ли към Рейли понякога?

— Случва се — отвърна Габи, все още объркана и несигурна дали да благодари, или да се ядоса на Стефани.

— Добре. Ако дойдеш, ще обядваме заедно. Няма как да се видим утре, защото потеглям рано. Наложително е. — Стефани свали слънчевите си очила и ги избърса с тениската. — Доскоро?

— Да — кимна Габи.

Стефани плъзна стъклената врата на закритата веранда, за да прекоси къщата и да излезе през главния вход. Травис вече крачеше по дока, а Моби подтичваше доволно до него. За пръв път от сутринта Травис носеше риза — с къси ръкави и неразкопчана.

— Ще разпаля въглищата. Обичаш ли скариди на шиш?

Тя не се колеба дълго. Изборът не бе труден — приема поканата или се примирява с вечеря от микровълновата печка и скучна телевизионна програма. Кимна, спомнила си неволно какво чувство я обзе, докато наблюдаваше Травис да лудува в морето с децата.

— Дай ми няколко минути да се преоблека.

Травис се зае с вечерята, а Габи провери как е Моли. Откри я заспала дълбоко с кученцата.

Изкъпа се набързо и облече лека памучна пола и блуза. Изсуши си косата и се почуди дали да се гримира. Реши само да подчертае миглите си със спирала. Слънцето бе позачервило скулите й и когато се отдръпна от огледалото, тя осъзна, че от години не е вечеряла с друг мъж, освен Кевин.

Каза си, че вечерята е просто продължение на деня, а и Стефани й постави капан. Знаеше обаче, че не е точно така.

Трябваше ли все пак да се чувства виновна, че е приела поканата, а навярно дори да скрие истината от Кевин? Първият й импулс бе да възрази, че няма причина да крие от Кевин. Денят протече съвсем безобидно — всъщност прекара повече време със Стефани, отколкото с Травис. Какво толкова тогава?

Няма да вечеряш сама, прошепна вътрешният й глас.

Чудо голямо. Стефани имаше право — беше гладна, а съседът й имаше храна. Нямаше да спи с него. Не възнамеряваше дори да го целуне. Бяха приятели и толкова. А ако Кевин бе тук, Травис щеше да покани и него.

Той обаче не е тук, настоя гласецът. Ще разкажеш ли на Кевин за вечерята ви за двама?

— Определено. Непременно ще му разкажа — промърмори Габи, опитвайки се да смълчи вътрешния си глас.

Понякога го мразеше до дън душа. Звучеше като майка й.

Погледна се за последно в огледалото, остана доволна от видяното, излезе от къщата и тръгна през моравата.

 

 

Габи се провря през живия плет и се озова на поляната зад къщата му. С крайчеца на окото си Травис зърна движението, обърна се и се втренчи в нея. Тя се качи на верандата и в атмосферата сякаш настъпи необяснима промяна, която го свари неподготвен.

— Здрасти. Скоро ли ще вечеряме? — попита непринудено тя.

— След няколко минути. Идваш тъкмо навреме.

Тя погледна към скаридите, лъскавите чушки и лука. Стомахът й изкъркори.

— Изглеждат страхотно — отбеляза с надеждата да не е чул издайническия звук.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — Той посочи другия край на верандата. — В хладилната чанта има бира и кока-кола.

Габи тръгна натам, а Травис едва откъсна очи от бедрата й, питайки се какво го прихваща. Тя извади две бири от чантата. Върна се, подаде му едната и пръстите й докоснаха неговите. Той отвори капачката и отпи голяма глътка. Габи се взря към водата. Слънцето, увиснало над дърветата, все още светеше ярко, ала не прежуряше толкова. По моравата вече се стелеха дълги сенки.

— Затова купих мястото — наруши тишината Габи. — Гледката ме очарова.

— Великолепна е наистина. — Той се улови, че гледа нея, докато изрича думите, и прогони подсъзнателните изводи. Прочисти гърло. — Как е Моли?

— Изглежда добре. Спеше, когато отидох да я видя — огледа се. — Къде е Моби?

— Запиля се нанякъде. Доскуча му, когато разбра, че няма да получи повече скариди.

— Яде ли скариди?

— Яде всичко.

— Гастроном! — намигна Габи. — Да ти помогна ли?

— Ако искаш, донеси чинии от кухнята.

— Разбира се — кимна тя. — Къде стоят?

— В шкафа вляво от мивката. О, вземи и ананаса. Върху плота е. И ножа. Той също е там.

— Веднага се връщам.

— Донеси и прибори. В чекмеджето до съдомиялната са.

Габи се обърна и Травис пак впери очи в нея. Нещо у нея определено разпалваше интереса му. Не защото бе привлекателна — навсякъде има привлекателни жени. Прямотата, интелигентността и непринуденото й чувство за хумор подсказваха дълбоко вкоренен усет за добро и неправилно. Красотата и благоразумието бяха рядка комбинация. Тя обаче, изглежда, не осъзнаваше какво богатство притежава.

Когато се върна, скаридите бяха готови. Той сложи по две шишчета в чиниите, добави резенчета ананас и двамата седнаха до масата. Зад тях спокойният залив отразяваше небето като огледало. Само от време на време ята скорци се стрелкаха над застиналата повърхност.

— Вкусно е — отбеляза Габи.

— Благодаря.

Тя отпи от бирата и посочи лодката.

— Пак ли ще плаваш утре?

— Не. Утре ще карам мотоциклет. В колежа си купих стара хонда от 83-та. Исках да я ремонтирам бързо и да я продам на печалба. Е, ремонтът не се оказа бърз, а за печалба и дума не може да става. Всичко обаче направих сам.

— Сигурно ти доставя удовлетворение.

— По-скоро е безсмислено и непрактично, защото непрекъснато се поврежда, а оригинални части се намират трудно. Това е цената да притежаваш класика, нали?

Габи пресуши неусетно бирата и взе втора.

— Нямам представа. Аз дори не умея да си сменям маслото.

— Карала ли си мотоциклет?

— Никога. Опасно е.

— Опасността зависи по-скоро от мотоциклетиста и условията, отколкото от машината.

— Твоята обаче се поврежда.

— Вярно. Обичам да живея на ръба.

— Забелязах.

— И? Добре ли е или зле?

— Нито едното, нито другото. Непредсказуем си. Още повече че си ветеринар. Толкова стабилна професия! Представя ли си ветеринар, в ума ми изниква семеен мъж със съпруга с престилка и деца с шини.

— С други думи, отегчителна особа, чието най-вълнуващо занимание е голфът.

Тя се сети за Кевин.

— Има и по-лоши неща.

— За твое сведение, държа на семейството. — Травис сви рамене. — Само дето още го нямам.

— Да го имаш, е необходимо условие — подсмихна се тя.

— Мисля, че по-важното е да имаш правилна нагласа, отколкото в действителност да си семеен.

— Добър опит. — Тя го изгледа с присвити очи, усетила как бирата я замайва. — Не знам дали изобщо съм способна да си те представя със семейство. Някак си не ти подхожда. Изглеждаш ми по-скоро като мъж, който предпочита да сменя често жените. Заклет ерген.

— Не го чувам за пръв път. Всъщност бих се усъмнил, че днес си побъбрила доста с приятелите ми. — Той разпери ръце. — Знам обаче, че не е така.

— Обсипаха те с хвалебствия.

— Затова ги вземам на лодката.

— А Стефани?

— Тя е загадка. Ала ми е сестра. Какво да правя? Както казах, държа на семейството.

— Защо имам чувството, че се опитваш да ме впечатлиш?

— Възможно е да си права. Разкажи ми за приятеля си. И той ли поставя на първо място семейството?

— Не е твоя работа — отсече тя.

— Добре, не ми казвай. Разкажи ми какво е да растеш в Савана.

— Вече ти описах родителите и сестрите си. Какво друго те интересува?

— Всичко.

Тя се поколеба.

— През лятото е горещо. Много горещо. И влажно.

— Винаги ли си толкова уклончива?

— Малко загадъчност подклажда интереса.

— И приятелят ти ли смята така?

— Той ме познава.

— Висок ли е?

— Има ли значение?

— Няма. Просто поддържам разговора.

— Да сменим темата.

— Добре. Карала ли си сърф?

— Не.

— Гмуркала ли си се?

— Не.

— Жалко.

— Защото не знам какво пропускам?

— Не. Защото приятелите ми са женени с деца. Трябва ми някой, готов да ми прави компания по всяко време.

— Доколкото ми е известно, намираш достатъчно начини да се забавляваш. Караш уейкборд или водни ски, когато се връщам от работа.

— Животът не се изчерпва само с това. Има и парасейлинг например.

Той се засмя. Габи се усмихна, установила, че смехът му й харесва.

— Искам да те питам нещо за ветеринарния университет — каза без връзка, но вече без да обмисля накъде се насочва разговорът. Чувстваше се добре. Искаше просто да се отпусне и да се наслаждава на присъствието на Травис. — Знам, че звучи глупаво, но затрудняваше ли те анатомията? Колко животни изучавахте?

— Само основните — крава, кон, прасе, куче, котка и кокошка — отговори той.

— И за всяко трябваше да знаеш всичко?

— Относно анатомията му — да.

Тя се замисли.

— Леле. А мен ме затрудняваше човешката!

— Да, но не забравяй, че мен едва ли ще ме съдят, ако нечие пиле умре. Ти носиш по-голяма отговорност, особено след като лекуваш деца. — Той замълча. — Сигурен съм, че се справяш чудесно.

— Защо?

— Изглеждаш мила и търпелива.

— Аха… Май си слънчасал днес.

— Вероятно. — Той посочи бирата й и се изправи. — Искаш ли още една?

— Не, благодаря — поклати глава Габи, осъзнала едва сега, че бутилката й е празна.

— Няма да кажа на никого.

— Не искам да оставя погрешно впечатление у теб.

— Невъзможно е.

— А и приятелят ми не би одобрил.

— Да се радваме тогава, че не е тук. А и ние просто се опознаваме. Какво лошо има?

— Добре. Тази е последната обаче — въздъхна тя.

Той донесе две бири и отвори нейната. Габи отпи и чу познатия шепот: „Не постъпваш правилно“.

— Ще ти допадне. Чудесен мъж е — констатира тя, решила да постави тясна граница помежду им.

— Сигурен съм.

— И да, висок е.

— Нали не искаше да говориш за него?

— Не искам. Просто те осведомявам, че го обичам.

— Любовта е прекрасно нещо. Осмисля живота. Обичам да съм влюбен.

— Прозвуча като мъж с богат опит. Имай предвид обаче, че истинската любов продължава вечно.

— Поетите биха те поправили, че истинската любов приключва трагично.

— Поет ли си?

— Не. Просто отбелязвам какво биха казали поетите. Не твърдя, че съм съгласен. И аз като теб съм по-скоро романтик и привърженик на щастливия край. Родителите ми са заедно отдавна и искам да последвам примера им.

Габи се замисли колко ловко флиртува събеседникът й. После си напомни, че практиката го е усъвършенствала. Все пак нямаше как да не признае колко я ласкае вниманието му, макар да разбираше, че Кевин не би одобрил податливостта й.

— Знаеш ли, че щях да купя твоята къща? — попита Травис.

Изненадана, тя поклати глава.

— Двете къщи се продаваха по едно и също време. Разпределението на твоята ми допадна повече, но тази имаше веранда, заслон за лодката и подемник. Изборът се оказа труден.

— А сега имаш и басейн.

— Харесва ли ти? — повдигна вежди той. — Може да се топнем по-късно, когато се скрие слънцето.

— Не съм с бански.

— Банският костюм не е задължителен, разбира се.

Тя подбели очи, пренебрегвайки обзелия я трепет.

Той се протегна доволно.

— Тогава ще си натопим само краката — предложи.

— Това ще го преживея.

— Като за начало.

— И край.

— Безспорно.

От другата страна на залива залязващото слънце багреше небето в златиста цветна палитра, ширнала се над хоризонта. Травис придърпа стол и си вдигна краката. Габи се взря над водата с блажено чувство, каквото отдавна не бе изпитвала.

— Разкажи ми за Африка. Наистина ли изглежда като чужда планета? — попита тя.

— Да. Африка ме привлича. Все едно гените ми разпознават дома, колкото и малко да бяха нещата, напомнящи ми за родното място.

— Видя ли лъвове и слонове?

— Много.

— Вълнуващо ли е?

— Никога няма да го забравя.

Тя замълча.

— Завиждам ти.

— Защо не отидеш? Не пропускай да посетиш водопада Виктория — най-удивителното място на Земята. Дъгите, мъглата, грохотът — все едно стоиш на края на света.

Тя се усмихна замечтано.

— Колко остана там?

— Кога?

— Колко пъти си бил в Африка?

— Три.

Тя се опита да си представи волния му живот, ала не успя.

— Разкажи ми всичко.

Говориха дълго. Здрачи се, после се стъмни. Травис описваше колоритно и подробно хората и местата. Тя се почувства, сякаш е пътешествала с него, и се почуди на колко ли жени е разказвал същите истории. Той прекъсна за малко разказа, стана и донесе две бутилки вода. Габи отбеляза с признателност жеста, свидетелстващ, че уважава решението й. Разбираше, че е нередно да изпитва такава топлота към него, ала не успяваше да се пребори със себе си.

 

 

Когато станаха да внесат чиниите в къщата, по небето вече блещукаха звезди. Травис остана в кухнята да изплакне съдовете, а Габи влезе в дневната. Не приличаше на ергенско свърталище, както си я представяше — мебелите бяха удобни и стилни: имаше кафяви кожени канапета, орехови масички и месингови лампи. Стаята изглеждаше спретната, но не маниакално чиста. Върху телевизора лежеше купчина списания, а по стереоуредбата имаше тънък слой прах, който някак си изглеждаше съвсем на място. По стените не висяха картини, а плакати, отразяващи еклектичния вкус на Травис — „Казабланка“, „Умирай трудно“, „Сам вкъщи“. Габи чу, че чешмата спира, и след миг Травис влезе в дневната.

Тя се усмихна.

— Ще си потопим ли краката?

— Стига да не показваш твърде много плът.

Излязоха отново навън. Той вдигна капака на басейна, а тя си събу сандалите. Седнаха един до друг и размахаха крака във водата. Габи вдигна глава и обходи с очи небосклона.

— За какво се замисли? — попита Травис.

— За звездите. Купих си книга за астрономията и се опитвам да разбера дали съм запомнила нещо.

— И какво установи?

— Само големите съзвездия. Очевидните. — Тя посочи над къщата. — На два юмрука над комина започва поясът на Орион. Бетелгейзе е върху лявото му рамо, а Ригел е на лявото му коляно. Има две ловджийски кучета. Ярката звезда ей там е Сириус, част от Голямото куче. Процион е част от Малкото куче.

Травис откри пояса на Орион, ала не видя другите звезди.

— И аз не ги виждам — успокои го тя. — Просто знам, че са там.

Той посочи над рамото й.

— Аз различавам само Голямата мечка.

— Знаеш ли, че още от ледената епоха свързват това съзвездие с мечешка фигура?

— Нямах представа.

— Харесват ми имената, макар да не различавам всички съзвездия: Косите на Вероника, Плеяди, Антиной, Касиопея. Благозвучни са.

— Това ли е новото ти хоби?

— По-скоро добри намерения, погребани сред отломките на ежедневието. Няколко дни обаче наистина се бях вглъбила.

— Поне си честна — засмя се той.

— Знам си ограниченията. Все пак ми се иска да науча повече. В седми клас имахме учител, който обожаваше астрономията. Разказваше ни за звездите с незабравимо увлечение.

— Какво ви разказваше?

— Че да съзерцаваш звездите, е все едно да се взираш назад във времето. Някои звезди са толкова далеч, че светлината им стига до нас след милион години. Виждаме звездите не както изглеждат сега, а каквито са били, когато на земята са живели динозаврите. Тази идея ми се струваше удивителна.

— Явно е бил страхотен учител.

— Да. Научихме много, макар очевидно да съм забравила почти всичко. Чувството за удивление обаче е останало. Вгледам ли се в небето, все си мисля как преди хиляди години го е наблюдавал и някой друг.

Травис я гледаше, омагьосан от гласа й в мрака.

— Странно е, че макар да сме разбулили толкова много тайни за Вселената, днес обикновените хора знаят по-малко за небето от предците си. Дори без телескопи, математически познания и идеята, че Земята е кръгла, те използвали звездите за навигация, ориентирали се по определени съзвездия кога да засеят нивите си, издигали сгради в съответствие с разположението на звездите, предсказвали затъмненията… Чудя се какво ли е да живееш в такова съзвучие със звездите. — Унесена в мисли, тя замълча. — Съжалявам. Сигурно те отегчавам.

— Нищо подобно. Всъщност от сега нататък ще гледам по съвсем различен начин на звездите.

— Шегуваш се.

— Напротив. Абсолютно сериозен съм.

Очите му срещнаха нейните. Обзе я ненадейно усещане, че ще я целуне. Извърна бързо глава. Долови ясно квакането на жабите в мочурището и песента на щурците сред тревата. Луната обливаше в сребристо сияние всичко наоколо. Габи раздвижи притеснено крака във водата, разбрала, че трябва да си върви.

— Кожата ми се набръчка — отбеляза тя.

— Искаш ли хавлия?

— Не, благодаря. Ще тръгвам. Късно е.

Той стана и й протегна ръка. Тя усети колко топла и силна е дланта му.

— Ще те изпратя.

— Сигурна съм, че няма да се изгубя.

— Само до храстите тогава.

Тя взе сандалите си и забеляза Моби да тича към тях. Посрещна ги, изплезил доволно език. Слязоха на поляната, той ги обиколи бежешком в кръг и се втурна към водата, сякаш да провери дали някой не се крие там. После спря рязко и хукна в друга посока.

— Моби се отличава с неизчерпаема любознателност и въодушевление — констатира Травис.

— Като теб.

— Да. Само че аз не се валям в рибешки черва.

Тя се усмихна. Усещаше колко е мека тревата под стъпалата й. След миг стигнаха до живия плет.

— Днес беше чудесен ден — каза Габи.

— И за мен. Благодаря за урока по астрономия.

— Следващия път ще се представя по-добре. Ще блесна с познания за звездите.

Той се засмя.

— Хубав каламбур. Сега ли го измисли?

— Не, отново цитирах учителя ни. С тези думи завършваше урока.

Травис пристъпи от крак на крак, после погледна пак към Габи.

— Какво ще правиш утре?

— Нищо. Трябва да напазарувам. Защо?

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— С мотоциклета?

— Ще ти покажа нещо. Ще бъде забавно, обещавам. И ще приготвя обяд.

Тя се поколеба. Лесен въпрос с предвидим отговор, особено ако не иска да усложнява живота си. „Идеята не ми допада“ — изречеше ли думите, всичко приключваше.

Замисли се за Кевин и за чувството за вина, което изпита преди малко; спомни си защо всъщност избра да се премести тук. Въпреки всичко обаче — или именно заради това — по лицето й се разля усмивка.

— Разбира се. Кога?

Дори да се изненада от отговора й, Травис не го показа.

— Към единайсет? За да успееш да си отспиш.

Тя прокара пръсти през косата си.

— Благодаря отново…

— И аз ти благодаря. До утре.

Тя понечи да се обърне и да се провре през живия плет. Очите им обаче се срещнаха отново и преди да осъзнае какво се случва, Травис я обгърна през кръста и я целуна. Устните му — нито твърди, нито меки — докоснаха нейните. Мозъкът й реагира с известно закъснение. Тя го отблъсна.

— Какво правиш? — ахна.

— Не се стърпях. — Той сви рамене без никакво разкаяние. — Стори ми се, че е правилно да те целуна.

— Знаеш, че имам приятел — повтори тя.

Осъзна, че дълбоко в себе си е харесала целувката, и се упрекна за слабоволието си.

— Съжалявам, ако си се почувствала неловко — извини се Травис.

— Няма проблем. — Тя вдигна ръце, за да не му позволи да я доближи. — Да го забравим! Но няма да се повтори, нали?

— Да.

— Да — повтори тя, обзета от непреодолимо желание да се прибере вкъщи.

Не биваше да се поставя в такова положение. Знаеше какво ще се случи, вътрешният й глас я предупреди и излезе прав, разбира се.

Обърна се и се провря задъхана през плета. Беше я целунал! Още не можеше да повярва. Възнамеряваше да стигне възможно по-бързо до къщата и да влезе вътре, за да му покаже, че наистина държи на думите си. Не устоя на изкушението обаче и надзърна през рамо. Засрамена забеляза, че той я видя. Вдигна ръка и й махна най-спокойно.

— До утре — извика й.

Габи не отговори. Нямаше смисъл. Ужасяваше я предчувствието какво я очаква утре. Защо ли Травис провали всичко? Не можеха ли просто да си останат съседи и приятели? Защо трябваше да се разделят така?

Тя дръпна плъзгащата се врата след себе си и тръгна право към спалнята, опитвайки се да се разгневи порядъчно. Пречеха й обаче разтрепераните крака и сърцето, биещо като чук в гърдите й, както и приятното усещане, че Травис Паркър я намира за толкова привлекателна, че не е устоял на изкушението да я целуне.