Никълъс Спаркс
Изборът (9)

8.

— Поканил си новата съседка? Как се казваше? — попита Стефани.

— Габи — отговори Травис, придърпвайки лодката по-близо до дока. — Ще дойде всеки момент.

Въжето се изпъна, после се разхлаби и лодката зае мястото си. Завързаха я за кея, за да натоварят хладилните контейнери.

— Неомъжена е, нали?

— Да. Но има приятел.

— Е, и? — усмихна се Стефани. — Спирало ли те е някога това?

— Не чети между редовете. Приятелят й не е в града и тя е свободна през уикенда. Поканих я като добър съсед, за да не скучае.

— Аха — кимна Стефани. — Джентълмен както винаги!

— Такъв съм! — настоя Травис.

— И аз така мисля.

— Но прозвуча иронично.

— Грешиш.

— Да, да.

Травис грабна хладилния контейнер и скочи на палубата.

— Привлекателна е, нали? — обади се Стефани.

— Предполагам.

— Предполагаш?

— Какво искаш да кажа?

— Нищо.

Травис погледна към сестра си.

— Защо имам чувството, че ме чака тежък ден?

— Нямам представа.

— Направи ми услуга. Бъди мила с нея.

— Какво намекваш?

— Знаеш какво. Просто… я остави да свикне с всички, преди да я подхванеш.

Стефани се изкикоти.

— Съзнаваш ли с кого разговаряш?

— Напомням ти просто, че чувството ти за хумор може да я обърка.

— Обещавам ти да се държа прилично.

 

 

— Е, готова ли си за нудистко плуване? — попита Стефани.

Габи примигна, несигурна дали е чула правилно.

— Моля?

Преди минута Стефани, надянала дълга тениска, се бе появила с две бири. Подаде едната на Габи и се представи. Обясни й, че е сестрата на Травис, и я поведе към столовете на задната веранда, докато брат й приключи с приготовленията.

— О, не веднага — махна с ръка Стефани. — Обикновено са нужни няколко бири, за да паднат задръжките.

— Нудистко плуване?

— Не знаеше ли, че Травис е нудист? — Кимна към улея за гмуркане, който Травис бе инсталирал преди малко. — Така започва веселбата.

Леко замаяна, Габи кимна бавно. Всичко си идваше на мястото. Най-сетне си обясни защо Травис обикновено е полугол и това не го смущава ни най-малко. Стана й ясно и защо тренира толкова. Смехът на Стефани прекъсна мислите й.

— Пошегувах се! Наистина ли си помисли, че ще плувам гола с брат си? Леле! Гадост!

Габи усети как от врата към лицето й плъзва червенина.

Стефани я погледна над гърлото на бирата.

— Май наистина се хвана! Съжалявам. Брат ми ме предупреди да внимавам. Незнайно защо е решил, че с чувството ми за хумор се свиква трудно.

Защо ли наистина, помисли си Габи.

— Така ли? — каза.

— Да, но мен ако питаш, с него сме си лика-прилика. Учех се от него. — Стефани се облегна удобно назад и намести слънчевите си очила. — Травис ми каза, че си помощник-лекар.

— Да. Работя в детска клиника.

— И как е?

— Харесва ми — отговори Габи, решила да не споменава перверзния доктор и смахнатите родители. — А ти?

— Студентка съм. — Стефани отпи от бирата. — Мисля да го превърна в професия.

За пръв път Габи се засмя и усети, че се поотпуска.

— Кой друг ще дойде?

— О, обичайните заподозрени. Травис има трима приятели. Познават се от деца. Ще дойдат със съпругите и децата си. Травис вече не използва често лодката за парасейлинг. Закотвя я в пристанището. Обикновено излиза с моторницата за водни ски, защото изисква по-малко подготовка. Скачаш в лодката, дръпваш лоста и тръгваш. Уейкборд и ски можеш да караш почти навсякъде. Да се рееш с парашута обаче е страхотно. Затова дойдох. Трябваше да уча, а зарязах и лабораторната работа, предвидена за уикенда. Ти качвала ли си се на парашут?

— Не.

— Ще ти хареса. А и Травис има опит. В колежа си докарваше по нещичко отгоре с парасейлинг. Така поне твърди. Всъщност съм убедена, че всичко спечелено е вложено в покупката на лодката. Произвеждат ги специално за парасейлинг и са скъпи. А и макар да са приятели, Джо, Мат и Леърд настояваха да им плаща, когато развеждаха туристи. Сигурна съм, че Травис не е спечелил и една стотинка.

— Има делови нюх, а?

Стефани се засмя.

— О, да! Доналд Тръмп не може да се мери с него! Всъщност парите не вълнуват брат ми. Изкарва си прехраната, разбира се, но всичко допълнително отива за нови лодки, водни ски или екскурзии. Бил е навсякъде. В Европа, Централна и Южна Америка, Австралия, Африка, Бали, Китай, Непал…

— Наистина ли?

— Изненадана ли си?

— Да.

— Защо?

— Не знам… Сигурно защото…

— Защото изглежда като непоправим лентяй ли? Все едно участва в безкрайна фиеста?

— Не!

— Убедена ли си?

— Ами… — Габи не довърши и Стефани се засмя отново.

— Наистина е волна птичка… ала под повърхността е момче от малък град като всички тях. Иначе нямаше да живее тук, нали?

— Да — кимна Габи, несигурна дали изобщо е необходимо да отговаря.

— Както и да е… Ще ти хареса. Не се страхуваш от височини, нали?

— Не… Е, височините не ме влекат, но ще се справя.

— Не е кой знае какво. Просто помни, че имаш парашут.

— Добре.

В далечината се затръшна врата на кола и Стефани се поизправи.

— Племето пристига — отбеляза Стефани. — Подготви се! Спокойната ни сутрин приключи.

Габи се обърна и видя многобройна група да се появява иззад ъгъла на къщата. С въодушевени възгласи децата се втурнаха напред, клатушкайки се, сякаш всеки момент ще паднат.

Стефани се приведе към нея.

— Лесно се различават, колкото и да не ти се вярва. Меган и Джо са русокосите. Леърд и Алисън са високите. А Мат и Лиз… не са стройни като другите.

Габи се подсмихна.

— Нестройни?

— Не исках да ги нарека закръглени. Опитвам се обаче да те улесня. На теория бих се почувствала неловко да ме запознаят с някого и тутакси да му забравя името.

— На теория?

— Не забравям имена. Странно, но факт.

— Защо мислиш, че аз ще ги забравя?

— Не си като мен — сви рамене Стефани.

Габи се засмя отново. Сестрата на Травис й харесваше все повече.

— А децата?

— Тина, Джоузи и Бен. Бен се познава лесно. А Джоузи е с плитките.

— А ако не е с плитки следващия път, когато я видя?

Стефани се усмихна доволно.

— Мислиш да идваш редовно? Ами приятелят ти?

Габи поклати глава.

— Не, друго имах предвид…

— Пошегувах се. Ама че си докачлива!

— Не съм сигурна, че няма да ги объркам.

— Добре. Пробвай следния трик за запаметяване чрез асоциации. За Тина си представи Пипи Дългото Чорапче. Има червена коса като нея.

Габи кимна.

— Свържи Джоузи с Джоузи от „Пусикатс“. Бен пък е едър и широкоплещест за възрастта си. Представи си Биг Бен, гигантския часовник в Лондон.

— Добре.

— Не се шегувам. Наистина помага. А сега за Джо и Меган — русокосите… Представи си как Мег Райън се разтапя от умиление и произнася сладко: „Мой скъпи Джо“.

Габи кимна отново.

— За Леърд и Алисън си представи Алиса в Страната на чудесата и в Огледалния свят. И накрая, за Мат и Лиз… — Стефани замълча. — О, сетих се! Представи си Лиз Тейлър, седнала на матрак на верандата, да се тъпче с пържени свински ребърца. Успя ли?

Стефани повтори описанията още веднъж и изпита Габи. Удивително! Наистина бе запомнила имената!

— Получава се, нали?

— Да — призна Габи, без да крие изненадата си.

— Научих го в университета.

— Винаги ли го прилагаш?

— Не задължително. По-скоро несъзнателно. При мен се получава естествено. Ти обаче несъмнено ще ги впечатлиш.

— Необходимо ли е?

— Не. Но е забавно да смайваш хората. — Стефани сви рамене. — Както аз смаях теб. Имам обаче още един въпрос.

— Да?

— Как се казвам.

— Знам ти името.

— Кажи го тогава.

— Ммм… — Умът на Габи засече.

— Стефани.

— Без асоциативни трикове?

— Да. Просто ще го запомниш. — Стефани стана. — Хайде, ела да те запозная с тях. Преструвай се, че не им знаеш имената, за да ги впечатлиш.

 

 

Стефани я представи на Меган, Алисън и Лиз, които наглеждаха децата, гонещи се из двора. Джо, Леърд и Мат, натоварени с хладилни контейнери и хавлии, тръгнаха към лодката да поздравят Травис.

Стефани ги прегърна една по една и разговорът се насочи към студентството й. Триковете продължаваха да работят. Габи се почуди дали да не ги пробва и с пациентите, но се сети, че имената им са записани във формулярите, които прочита предварително.

С някои от колегите на Кевин обаче…

— Хей! Готови ли сте всички? — подвикна им Травис.

Габи тръгна на крачка след групата, приглаждайки тениската, която бе облякла над банския костюм. В крайна сметка реши, че в зависимост от облеклото на другите жени, ще свали тениската или късите панталони — или нито едното — и се убеди, че не й го нашепва майка й.

Мъжете вече бяха на палубата. Сложиха спасителни жилетки на децата и ги подадоха на Джо. Леърд подаде ръка на жените да им помогне да се качат. Габи стъпи на палубата, съсредоточена да запази равновесие. Веднага я изненада размерът на лодката — далеч по-голяма от моторницата за водни ски и със седалки от двете страни. Стефани и Алисън (Алиса в Страната на чудесата) се настаниха в предната част на лодката. Как се наричаше? Кърма, нос? Габи поклати глава. Все едно. В задната част на лодката имаше широка платформа и макара. Травис стоеше там зад руля. Джо (русокосият възлюбен на Мег Райън) развързваше въжето, удържащо лодката, а Леърд (Огледалния свят) го навиваше. Не след дълго Джо застана до Травис, а Леърд приближи до Джоузи (от „Пусикатс“).

Габи поклати глава. Удивително!

— Седни до мен — заповяда Стефани, потупвайки седалката.

Габи се подчини и с крайчеца на окото си забеляза как Травис нахлупва бейзболна шапка. Смяташе, че зрели мъже изглеждат нелепо с бейзболни шапки, но на него му отиваше — подхождаше някак на безгрижното му изражение.

— Готови ли са всички? — извика той.

Не дочака отговор. Лодката се стрелна напред, порейки лекото насрещно течение. Стигнаха устието на реката и свърнаха на юг. Пред тях се издигнаха дюните на Шакълфорд Банкс, обрасли с туфи трева.

Габи се приведе към Стефани.

— Къде отиваме?

— Най-вероятно в Кейп Лукаут. Ако няма много лодки, ще се насочим към залива, после към Онслоу Бей. Ще устроим пикник на лодката или ще слезем на Шакълфорд Банкс. Възможно е да пуснем котва и при Кейп Лукаут. Зависи докъде ще стигнем и в какво настроение са децата. Чакай малко… — Обърна се към Травис. — Хей, Трав! Може ли да карам?

Той я погледна.

— Как ти щукна да си кормчия?

— Отдавна не съм се пробвала.

— По-късно.

— Не. Сега.

— Защо?

Стефани поклати глава, сякаш поразена от глупостта на мъжете. Изправи се и свали тениската си без капчица смущение.

— Връщам се след малко. Трябва да поговоря с малоумния си брат — заяви.

Тръгна към задната част на лодката, а Алисън кимна на Габи.

— Не бой се. Двамата с Травис винаги си говорят така.

— Изглежда са много близки.

— Най-добри приятели, макар да отричат. Травис вероятно ще каже, че Леърд е най-добрият му приятел. Или Джо и Мат. Който и да е, само не Стефани. Аз обаче знам, че не е така.

— Леърд е съпругът ти, нали? Мъжът, който държи Джоузи?

Алисън не успя да скрие изненадата си.

— Запомнила си? Разменихме си само две-три думи!

— Лесно помня имена.

— Очевидно. Всички ли запомни?

— Да.

Габи изреди самодоволно имената на всички в лодката.

— Леле! Като Стефани си! Нищо чудно, че двете се спогодихте от самото начало.

— Тя е страхотна.

— Да, след като я опознаеш. Необходимо е обаче малко време, за да свикнеш.

Стефани четеше конско на брат си — подпираше се с една ръка на лодката, а с другата жестикулираше.

— Как се запознахте с Травис? Стефани спомена, че живееш в квартала.

— Всъщност сме съседи.

— И?

— И… дълга история. Накратко — кучето ми Моли пострада, докато раждаше. Травис ми помогна. После ме покани да дойда.

— Бива го с животните. И с децата.

— Откога го познаваш?

— Отдавна. С Леърд се срещнахме в колежа и той ни запозна. Приятели са от деца. Всъщност Травис ни кумува на сватбата. И като заговорихме за вълка… Здрасти, Травис!

— Здрасти. Забавно ще е днес, а?

Зад него Стефани държеше руля, преструвайки се, че не ги наблюдава.

— Надявам се да не излезе силен вятър.

— Едва ли. — Алисън се озърна.

— Защо? Какво става, ако излезе вятър? — попита Габи.

— Нищо добро, когато си с парашут — отвърна Травис. — Надипля го, усуква въжетата… лоша работа.

Габи си представи как се завърта като пумпал и пада стремглаво във водата.

— Не бой се — окуражи я Травис. — При най-малкото съмнение няма да позволя на никого да се вдигне.

— Надявам се. Предлагам обаче Леърд да е пръв — вметна Алисън.

— Защо?

— Защото така му се пада! Тази седмица трябваше да боядиса стаята на Джоузи. Обеща ми. Боядиса ли я обаче? Не, разбира се.

— Ще чака на опашката. Меган поиска Джо да е пръв. Защото след работа не прекарвал достатъчно време със семейството.

Заслушана в приятелския им разговор, Габи сякаш бе страничен наблюдател. Прииска й се Стефани да е до нея; странно, вече я чувстваше като приятелка — първата в Бофърт.

— Дръжте се! — изкрещя Стефани и завъртя руля.

Травис сграбчи инстинктивно ръба на лодката. Срещнал висока вълна, носът й се повдигна и се спусна с глухо туптене. Алисън погледна към децата и се втурна към Джоузи, която бе паднала и разкривила лице, готова да се разплаче. Леърд протегна ръка и я вдигна.

— Нали уж я държеше! — упрекна го Алисън и прегърна Джоузи. — Ела, бебче. Мама ще те гушне.

— Държах я! — защити се Леърд. — Кормчията май не си отваря очите.

— Не ме въвличай в семейни спорове — тръсна глава Стефани. — Казах ви да внимавате. Явно не си чул. Не мога да контролирам вълните.

— Но ако караш по-бавно…

Травис поклати глава и седна до Габи.

— Винаги ли е така? — попита тя.

— Горе-долу. Поне откакто се появиха децата. И тримата ще си поплачат днес. Не се впечатлявай. Така е по-интересно. — Той се облегна назад, изпружил крака. — Как ти се струва сестра ми?

Бе застанал с гръб към слънцето и Габи различаваше трудно чертите му.

— Харесва ми. Тя е… уникална.

— Май и тя те харесва. Иначе щеше да ми каже. Умът й сече като бръснач, но не умее да си държи езика зад зъбите. Мен ако питаш, родителите ми са я осиновили тайно.

— Не мисля. Ако си пуснеш по-дълга коса, двамата ще минавате за сестри.

Той се засмя.

— Звучиш като нея.

— Заразила съм се.

— Запозна ли се с другите?

— С всички. Но поговорих малко само с Алисън.

— Чудесни хора са — увери я Травис. — Чувствам ги по-близки от приятели. Като семейство.

Габи се взря изпитателно в него, най-сетне проумяла какво се е случило.

— Стефани те изпрати тук да ми правиш компания, нали?

— Да — призна той. — Напомни ми, че си ми гостенка. Не бивало да те оставям да се чувстваш неловко.

— Добре съм — махна с ръка Габи. — Отивай да управляваш лодката, ако искаш. Аз ще се наслаждавам на гледката.

— Била ли си в Кейп Лукаут? — попита я Травис.

— Не.

— Национален парк е. Заливът е чудесен за малки деца, защото няма вълни. А от страната на Атлантическия океан има непокътнат плаж с бял пясък. Рядко се намират такива в наши дни.

Той обърна глава към Бофърт. Градът се мержелееше на хоризонта — отвъд пристанището, където мачтите на корабите сочеха към небето като вдигнати пръсти. Виждаха се ресторантите край брега. Навсякъде имаше лодки; любители на водните ски профучаваха край тях, очертавайки бели ивици върху водата. Габи усещаше как тялото му докосва леко нейното, когато лодката се залюлее.

— Красив град — наруши мълчанието тя.

— Винаги съм го харесвал — съгласи се той. — Като малък мечтаех да се преместя в по-голям град, но в крайна сметка домът ми е тук.

Насочиха се към залива. Зад тях Бофърт се смали. Над главите им се зарея самотен облак, пухкав и окръглен като снежна топка. Нежносиньото небе се ширеше над водата, по която блещукаха златни слънчеви отблясъци. След известно време шумотевицата наоколо стихна; рядко се мяркаха лодки, насочили се към плитчините на Шакълфорд Банкс. Трите семейства в предната част на моторницата съзерцаваха гледката, по-запленени и от Габи. Дори децата бяха притихнали. Седяха умиротворени в скутовете на родителите си, сякаш се канят да се унесат в дрямка. Свежият ветрец рошеше косата на Габи, а лятното слънце сгряваше кожата й като балсам.

— Хей, Трав! Добре ли е тук? — извика Стефани.

Гласът й изтръгна Травис от унеса и той се огледа.

— Да се отдалечим още малко. Искам да съм сигурен, че имаме достатъчно пространство. Имаме новак на кораба.

Стефани кимна и моторницата отново запърпори напред.

Габи се приведе към Травис.

— Как става тази работа, между другото?

— Лесно е. Първо разтварям парашута ей там. — Травис посочи ъгъла на лодката. — После опасвам с ремъци двамата, които ще се издигат, закопчавам ги за парашута и те сядат на платформата. Завъртам макарата и парашутът се понася нагоре. За няколко минути набира височина и после… просто се рееш в небето. Открива се великолепна гледка към Бофърт и фара. А понеже е ясно, вероятно ще видиш делфини, скатове, акули, костенурки. Виждал съм дори китове. Може да забавим лодката, за да си потопиш краката и пак да се издигнеш. Невероятно е!

— Има ли акули?

— Има, разбира се. Сред океана сме.

— Хапят ли?

— Някои. Мъжките акули са доста злонравни.

— Предпочитам да не си топя краката, благодаря.

— Не се бой от акулите. Няма да ти обърнат внимание.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Не съм чувал акула да ухапе човек, спуснал се с парашут над водата. Задържаш се вътре две-три секунди. А и акулите обикновено се хранят по здрач.

— Не знам…

— Ако аз съм с теб? Ще опиташ ли? Не го пропускай!

Тя се поколеба. После кимна бързо.

— Ще си помисля. Не обещавам.

— Добре.

— И ще бъдем двамата?

— Разбира се — намигна й той и я озари с типичната си ослепителна усмивка.

Габи се постара да не обръща внимание на обзелия я трепет. Бръкна в чантата си и извади слънцезащитния лосион. Цръкна няколко капки в дланта си и си намаза трескаво лицето, за да се поразсея.

— Стефани ми каза, че си пътешествал доста.

— Бил съм тук-там.

— Според нея си обиколил света.

Той поклати глава.

— Иска ми се. Повярвай ми, не съм видял доста места.

— Кое е любимото ти?

Травис се позамисли с отнесено изражение.

— Не знам.

— Добре де… Къде би ми препоръчал да отида?

— Не става така — поклати глава той.

— Защо?

— Не пътуваш, за да видиш нещо, а заради преживяването. — Той впери поглед към водата. — Когато завърших колежа, не бях сигурен какво искам да правя. Реших да попътувам една година. Имах малко спестени пари — недостатъчно, както се оказа. Събрах си багажа, взех велосипеда и отлетях за Европа. През първите три месеца… се оставих на течението. Рядко набелязвах какво искам да видя. Дори не следвах определен маршрут. Не ме разбирай погрешно — видях много. От онова време обаче най-ярки са спомените ми за приятелствата, които завързах, и времето, което прекарахме заедно. В Италия например видях Колизеума в Рим и Венеция, но най-живо са се запечатали в паметта ми няколко дни в Бари — град в южната част на страната, далеч от туристическите маршрути. Едва ли си чувала за него. Запознах се с група италиански студенти и те ме заведоха там. Посетихме малък бар, където свиреше местен оркестър. Повечето не говореха английски, а моят италиански се свеждаше до няколко думи от менюто, но се забавлявахме цяла нощ. После те ми показаха Лече и Матера и малко по малко станахме добри приятели. Същото се случи във Франция, Норвегия и Германия. Отсядах и в хостели, но най-често срещах някого и той ми предлагаше да му гостувам. Намирах си временна работа, събирах пари и поемах към следващото място. Отначало мислех, че ми е лесно, защото Америка и Европа си приличат. В Сирия, Етиопия, Южна Африка, Япония и Китай обаче се случи същото. Понякога ми се струваше, че съдбата ме праща точно там, където някой ме чака. Но… — Той замълча и я погледна. — Сега съм различен. Както в края на пътуването бях по-различен, отколкото в началото. Както утре ще съм различен от днес. Искам да кажа, че няма начин да повторя преживяването. Дори да отида на същите места и да срещна същите хора, няма да е същото. Според мен това е целта на пътешествието. Да срещаш приятели, да се учиш не само как да цениш другите култури, а и да им се наслаждаваш като местните хора, следвайки интуицията си. Как да ти препоръчам къде да отидеш, след като дори аз не знам какво да очаквам? Съветвам те да напишеш места върху картончета, да ги разбъркаш и да избереш пет напосоки. После просто да тръгнеш и да видиш какво ще се случи. Ако нагласата ти е правилна, няма значение къде ще се окажеш и с колко пари разполагаш. Ще го запомниш завинаги.

Габи замълча, обмисляйки думите му.

— Леле — възкликна най-сетне.

— Какво?

— Звучи толкова… романтично.

В последвалата тишина лодката неусетно забави ход. Травис се изправи. Сестра му погледна към него и той кимна. Стефани намали още повече скоростта.

— Започваме — обяви Травис и извади парашута. — Готова ли си за ново преживяване?

Габи преглътна.

— Изгарям от нетърпение.