Никълъс Спаркс
Изборът (8)

7.

Съботата започна добре. През щорите заструиха снопове слънчева светлина, Габи обу пухкавите си чехли и отиде в кухнята да си сипе чаша кафе, предвкусвайки безметежна сутрин. Бъркотията настъпи след това. Преди да отпие първата глътка, си спомни, че трябва да провери как е Моли. Установи със задоволство, че се е възстановила почти напълно. Кученцата също й се сториха добре — не че имаше представа какво всъщност да наблюдава. Когато не бяха залепени за Моли като пухкави пиявици, те залитаха, падаха и скимтяха — природата явно се бе погрижила да ги създаде достатъчно миловидни, та майка им да не ги изяде. Габи обаче не се поддаваше на такива трикове. Вярно, не бяха грозни, но не бяха и красиви като Моли. Все още се притесняваше, че няма да успее да им намери дом. А се налагаше — друг начин нямаше. Вонята в гаража засили решимостта й.

Не просто миришеше — атакува я смрад като Силата от „Междузвездни войни“. Повдигна й се и смътно си спомни предложението на Травис да сглоби кошарка за кученцата. Кой, за бога, би предположил, че такива мъничета произвеждат толкова ако? Навсякъде имаше купчинки. Миризмата сякаш се бе пропила в стените; не помогна дори отворената врата на гаража. Половин час Габи преглъщаше горчилката, надигаща се в гърлото й, и се опитваше да почисти.

На привършване вече бе убедена, че кученцата са част от пъклен кроеж, целящ да провали уикенда й. Имаше ли друго логично обяснение фактът, че мъниците са предпочели дългата назъбена пукнатина на пода и зловещата им точност я принуди да изстъргва нечистотията с четка за зъби? Отвратително.

А Травис… Травис беше виновен колкото кученцата. Да, подметна мимоходом да ги държи в затворено пространство, но не наблегна, че е наложително. Не й обясни какво ще последва, ако не спази съвета му.

Всъщност е знаел отлично какво ще последва. Несъмнено. И коварно.

Като се замисли, установи, че коварството му не се изчерпва дотук. Ами как я притисна да си отговори на въпроса: „Ще приема ли поканата на лукавия съсед, който флиртува с мен?“. Реши да не отиде — дори само заради начина, по който я принуди да се съгласи. С подмолни, нелепи въпроси, намекващи, че Кевин я държи под ключ! Сякаш няма свое мнение! А за капак й поднесе изненада — десетки вонливи купчинки.

Какво начало на почивните дни! На всичкото отгоре кафето й изстина, вестникът й подгизна, намокрен от заблудена пръскачка, а водата се вледени, преди да успее да се доизкъпе.

Страхотно. Невероятно.

Къде изчезна веселбата, запита се, докато се обличаше. Кевин го нямаше, а дори да беше тук, сегашните им уикенди не приличаха на предишните. Докато учеше в университета, срещите им бяха забавни, изпълнени с нови преживявания и запознанства. Напоследък той все повече се застояваше на игрището за голф.

Сипа си втора чаша кафе. Кевин, разбира се, предпочиташе спокойствието. По природа си беше такъв, а и имаше нужда от почивка след изморителната работна седмица. Връзката им обаче се промени, откакто тя се премести тук. Не изцяло по негова вина, естествено. И тя изигра роля. Нанасяйки се в новия си дом близо до него, искаше отношенията им да се установят, да улегнат, така да се каже. И точно това се случи. Защо негодува тогава?

Проблемът е, отговори вътрешният й гласец, че е необходимо… повече. Какво точно? Не знаеше със сигурност. Спонтанността обаче бе неразделна част от уравнението.

Габи поклати глава. Ненужно се задълбочаваше. Връзката им просто търпеше болки на израстването. Излезе на задната веранда и видя колко красива е сутринта. Топла, с лек ветрец и безоблачно синьо небе. В далечината от мочурищата се издигна чапла и се плъзна над озарената от слънцето вода. Забеляза Травис да крачи към дока. Носеше само бермуди с ниска талия. От наблюдателницата си виждаше как мускулите по ръцете и гърба му изпъкват, докато върви. Отстъпи назад към стъклената врата с надеждата да се скрие от погледа му. Уви! Чу го да й подвиква:

— Здрасти, Габи! — Махна й, доволен като дете през първия ден от ваканцията. — Прекрасен ден, нали!

Затича се към нея и се провря през живия плет точно когато тя слезе от верандата.

— Здрасти, Травис — поздрави го, поемайки си дълбоко дъх.

— Любимото ми време! — Той разпери широко ръце, сякаш да обгърне небето и дърветата. — Не е прекалено горещо, нито студено. Небето е от синьо по-синьо чак до хоризонта.

Габи се усмихна, с усилие на волята откъсвайки очи от сексапилните мускули над хълбоците му — според нея най-привлекателната част от мъжкото тяло.

— Как е Моли? — попита той. — Прекара спокойно нощта, нали?

Габи прочисти гърло.

— Добре е. Благодаря.

— А кученцата?

— И те изглеждат добре. Но забъркаха невероятна цапаница.

— Нормално. Затова е разумно да не ги оставяш да щъкат навсякъде.

Снежнобелите му зъби просияха. Възнагради я с познатата ослепителна усмивка. Започваше да й писва от нея, макар да бе спасил кучето й.

— Е, вчера не успях да им направя кошарка.

— Защо?

Защото ти ме разсея, помисли си тя.

— Забравих.

— Гаражът ти сигурно вони до възбог.

Тя сви безмълвно рамене. Не искаше самопризнанията й да му доставят удоволствие.

Той явно не забеляза грижливо режисирания й отговор.

— През първите няколко дни кученцата са като бутилки без дъно. Млякото сякаш изтича през тях. Огради ли ги вече?

Тя се опита да го погледне безизразно. Безуспешно.

— Не си ли? — повдигна вежди той.

Габи пристъпи от крак на крак.

— Не — призна.

— Защо?

Защото продължаваш да ме разсейваш, помисли си тя.

— Не съм убедена, че е необходимо.

Травис се почеса по врата.

— Харесва ли ти да чистиш след тях?

— Не е толкова зле — промърмори тя.

— Значи ще ги оставиш да се ширят из целия ти гараж?

— Защо не? — повдигна рамене тя с пълното съзнание, че след като го отпрати, ще им огради възможно най-тясно пространство.

Той се втренчи в нея, очевидно изумен.

— В качеството си на твой ветеринар те уведомявам, че не си взела правилно решение.

— Благодаря ти за съвета — отсече тя.

Той продължи да се взира в нея.

— Добре. Както предпочиташ. Ще дойдеш ли към десет?

— Не мисля.

— Защо?

— Защото идеята не ми допада.

— Защо?

— Ей така.

— Разбирам — каза той с тона на майка й.

— Добре.

— Притеснява ли те нещо?

— Не.

— Аз ли те притеснявам?

Да, отговори тъничкият вътрешен гласец. Ти и твоите проклети мускули.

— Не.

— Ще ми обясниш ли какъв е проблемът?

— Няма проблем.

— Защо се държиш така тогава?

— Как се държа?

Ослепителната усмивка изчезна, както и цялото му предишно дружелюбие.

— Странно, да го наречем. Оставям ти кошница за добре дошла, спасявам кучето ти и будувам до зори, за да съм сигурен, че Моли е добре, каня те да се позабавляваш на лодката ми — при това, след като ми се разкрещя без причина — а ти се отнасяш с мен като с чумав. Откакто се нанесе в съседната къща, се опитвам да съм любезен, но ти сякаш винаги си ми ядосана. Искам да знам защо.

— Защо? — повтори папагалски тя.

— Да. Защо.

— Защото! — тросна се Габи като сърдита петокласничка. Просто не успя да измисли какво да отговори.

— Защото? — Той се взря в лицето й.

— Не е твоя работа.

— Както и да е. — Травис се обърна, клатейки глава.

Габи пристъпи напред.

— Чакай!

Той забави крачка и спря. Погледна я.

— Да?

— Съжалявам — заекна тя.

— Така ли? Защо?

Тя се поколеба.

— Не знам какво имаш предвид.

— Има си хас! — изпуфтя той.

Доловила, че пак се кани да тръгне — жест, който несъмнено щеше да сложи край на добрите им отношения — Габи пристъпи отново напред почти неволно.

— Съжалявам за всичко. — Усети колко напрегнат и изтънял звучи гласът й. — Задето се отнасям така с теб. Защото те накарах да мислиш, че не съм ти благодарна за помощта.

— И?

Тя почувства как се смалява — случваше се само в негово присъствие.

— И… сгреших — добави с омекнал тон.

— За какво?

Откъде да започна, обади се тъничкият й вътрешен гласец. Навярно не съм допуснала грешка. Интуицията сигурно ме предупреждава за нещо, което не разбирам, ала не бива да подценявам…

— За теб — отвърна тя, пренебрегнала натрапчивия глас. — Имаш право. Държах се лошо. Предпочитам обаче да не изреждам причините. — Усмихна се измъчено. Не получи усмивка в отговор. — Възможно ли е да започнем начисто?

Той се замисли.

— Не знам.

— Моля?

— Чу ме. Не искам луда съседка. Не се обиждай, но предпочитам да не лицемеря.

— Не си справедлив.

— Така ли? — Той не си направи труда да скрие скептицизма си. — Мисля, че съм съвсем справедлив. Но… щом искаш, готов съм да започнем начисто. Само ако си сигурна обаче.

— Сигурна съм.

— Добре тогава. — Той се върна до нея. — Здравей — протегна й ръка. — Казвам се Травис Паркър и те поздравявам с добре дошла в квартала.

Тя се втренчи в ръката му. Пое я след миг и каза:

— Аз съм Габи Холанд. Приятно ми е да се запознаем.

— Какво работиш?

— Помощник-лекар съм — отговори тя с чувството, че участва в театър на абсурда. — А ти?

— Ветеринар съм — каза той. — Откъде си?

— От Савана, Джорджия. А ти?

— От тук. Роден и отрасъл в Бофърт.

— Харесва ли ти тук?

— Разбира се. Чудесен климат, спокойствие. — Замълча. — И в общи линии съседите са добри.

— И аз така чух — кимна тя. — Всъщност… знам, че местният ветеринар се отзовава и при спешни случаи. Нещо невъзможно в големия град.

— Да. — Той посочи през рамо. — Между другото, днес ще излизам с лодката. Поканил съм приятели. Искаш ли да дойдеш с нас?

Тя присви очи.

— Искам, но трябва да направя кошарка на кученцата, които колито ми Моли роди преди два дни. Нетактично е да ви карам да ме чакате.

— Да ти помогна ли? В гаража имам дъски и щайги. Няма да отнеме много време.

Тя се поколеба. После се усмихна.

— В такъв случай приемам поканата с удоволствие.

Травис спази дадената дума. Дойде — пак полугол за нейно изумление — понесъл под мишница четири дълги дъски. Остави ги и се върна тичешком в гаража си. След малко се появи отново с щайга, чук и шепа пирони.

Престори се, че не долавя миризмата, но й направи впечатление колко бързо сглоби кошарката.

— Покрий пода с вестници. Имаш ли достатъчно?

Тя кимна и той посочи отново към къщата си.

— Трябва да подготвя това-онова. Ще се видим скоро, нали?

Габи кимна. Дланите й овлажняха от необяснимо притеснение. Тя го проследи с поглед как влиза в къщата си, застла кошарката с вестници и веднага изтича в спалнята да претегли предимствата и недостатъците на банските костюми. И по-точно — да прецени дали да сложи бикини или цял бански.

И двете имаха плюсове и минуси. При нормални обстоятелства би предпочела бикините. Все пак беше на двайсет и шест, неомъжена. Не изглеждаше като супермодел, но честно казано, бикините й стояха добре. Кевин определено споделяше мнението й — предложеше ли да облече целия бански, той се нацупваше и я разколебаваше. От друга страна, Кевин го нямаше, тя излизаше със съседа (мъж!) и предвид размера на бикините, щеше да се чувства като по бельо — тоест неловко.

Тук везните се накланяха към целия бански. Той обаче бе овехтял и поизбледнял от хлора и слънцето. Преди няколко години майка й го подари за следобедите в местния клуб (опазил я бог да се разголва като уличница!). Кройката, естествено, не подчертаваше достойнствата на тялото й — покриваше хълбоците и краката й изглеждаха къси и набити.

Габи не искаше краката й да изглеждат къси и набити. От друга страна, имаше ли значение? Не, разбира се, поклати глава, ала в същия момент си помисли: „Има, разбира се“.

Реши да сложи целия бански. Така не би създала погрешно впечатление. А и щяха да присъстват деца. По-добре да рискува да я набедят за консервативна, отколкото да… се разголи прекалено. Взе целия бански и тутакси чу гласа на майка си да я поздравява за правилното решение.

Хвърли го върху леглото и взе бикините.