Никълъс Спаркс
Изборът (7)

6.

Макс Паркър завари сина си свит на кушетката, видя кучето и изслуша обясненията на Травис. Напълни два чаши с кафе и ги сложи върху масата.

— Не си се представил зле като за пръв път — кимна той. С бялата коса и гъстите бели вежди Макс бе олицетворение на обичан от всички ветеринар от малък градец.

— Лекувал ли си куче с такъв проблем?

— Никога — призна Макс. — Веднъж имах подобен случай с кон. Знаеш колко е рядко състоянието. Моли изглежда добре. Изправи се и размаха опашка, когато влязох в стаята. Докога будува заради нея?

Травис отпи благодарно глътка кафе.

— Почти цяла нощ. Исках да се уверя, че няма да се повтори.

— Обикновено не се повтаря. Добре е, че си бил на разположение. Обади ли се на стопанката?

— Не. Но ще се обадя. — Травис разтърка лице. — Изморен съм!

— Върви да поспиш. Аз ще поема пациентите и ще наглеждам Моли.

— Не искам да те натоварвам.

— Не ме натоварваш — усмихна се Макс. — Забрави ли? Днес не работиш. Петък е.

След няколко минути Травис провери още веднъж как е Моли и потегли с пикапа. Не след дълго паркира на алеята пред дома си и слезе от колата. Протегна се и тръгна към къщата на Габи. Забеляза вестника да се подава от пощенската кутия и след кратко колебание го издърпа и продължи към верандата. Вдигна ръка да почука, но чу приближаващи стъпки и вратата се отвори. Габи се сепна, изненадана от появата му.

— О! Здравей! Тъкмо се чудех дали да ти се обадя.

Беше боса; носеше широки спортни панталони и снежнобяла блуза. Шнола от слонова кост придържаше хлабаво косата й. Травис забеляза отново колко е привлекателна, но днес осъзна, че очарованието й се дължи повече на непринудената откритост, отколкото на традиционна красота.

Изглеждаше толкова… истинска.

— Прибрах се и реших да те осведомя лично. Моли е добре.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Направих рентгенова снимка и не забелязах никакви признаци за вътрешен кръвоизлив. Влях й течности и тя се съвзе. Не е изключено да я вземеш по-късно днес, но бих предпочел да я задържа още една нощ. Просто за всеки случай. Всъщност сега я наглежда татко. След като си отспя, ще намина пак да проверя как е.

— Може ли да я видя?

— Разбира се. По всяко време. Възможно е обаче да е малко зашеметена. Дадох й седатив, за да е спокойна за рентгеновата снимка, а и да облекчи болката. — Той замълча. — Кученцата също са добре, между другото. Истински сладуранчета.

Тя се усмихна, очарована от едва доловимия му носов акцент. Изненада се, че не го е забелязала преди.

— Благодаря ти отново. Не знам как ще ти се отплатя.

Той махна с ръка.

— Радвам се, че успях да помогна. — Подаде й вестника. — Донесох ти и това.

— Благодаря — повтори Габи.

Взе вестника и за миг настъпи неловко мълчание.

— Искаш ли чаша кафе? — предложи тя. — Току-що сварих цяла кана.

Изпита смесица от облекчение и разочарование, когато той поклати глава.

— Не, благодаря. Предпочитам да не будувам, когато спя.

— Забавно — засмя се тя.

— Старая се — отвърна той и тя си го представи облегнат на бара да отговаря по същия начин на привлекателна жена. Усети смътно чувство, че флиртува с нея.

— Знам, че сигурно се подготвяш за работа, а аз съм гроги. Прибирам се вкъщи да подремна — заключи той и тръгна към стълбите на верандата.

Габи прекрачи през прага и му подвикна:

— Кога ще отидеш в клиниката? Да прегледаш Моли, имам предвид?

— Не съм сигурен. Зависи докога ще спя.

— О… да. — Тя се почувства глупаво и се упрекна мислено за абсурдния въпрос.

— Кажи ми обаче кога е обедната ти почивка и ще те чакам в клиниката — предложи той.

— Не исках…

— Кажи ми кога.

— Един без петнайсет. — Тя преглътна.

— Дадено! — обеща той и се отдалечи. — Между другото, в това облекло изглеждаш фантастично — подметна през рамо.

 

 

Какво, за бога, става?

Този въпрос обобщаваше състоянието на Габи предобед. Независимо дали преглеждаше бебета (две), диагностицираше ушни възпаления (четири пъти), биеше ваксини (веднъж) или препоръчваше рентген (веднъж), тя действаше на автопилот, защото част от нея все още се намираше на верандата, питаше се флиртува ли наистина Травис с нея и харесва ли й това.

За стотен път й се прииска да има приятелка в града, с която да поговори. Няма по-добър довереник от близка приятелка. В клиниката имаше медицински сестри, разбира се, но статутът й на помощник-лекар я държеше на разстояние. Често чуваше сестрите да се смеят и разговарят, ала доближеше ли се, замълчаваха. Чувстваше се изолирана още откакто се премести в града.

Приключи с последния пациент (детето се нуждаеше от консултация със специалист по уши, нос и гърло за вероятно отстраняване на сливиците), прибра слушалките в джоба на престилката и се върна в кабинета си. Не беше кой знае какво — подозираше, че преди появата й е служил като килер. Нямаше прозорец, а бюрото заемаше почти цялото пространство. Поддържаше ли го подреден обаче, я устройваше — все пак имаше свое място. Извади дамската си чанта от долното чекмедже на полупразния шкаф в ъгъла. Погледна си часовника и видя, че разполага с няколко минути, преди да тръгне. Седна на стола зад бюрото и прокара пръсти през непокорните си къдрици.

Реши, че излишно се задълбочава. Хората флиртуват непрекъснато. Такава е човешката природа. А и вероятно преувеличаваше. Снощната преживелица просто ги бе сближила. Травис й стана нещо като приятел. Първият й приятел в новия град в началото на новия й живот. Мисълта я ободри. Какво лошо има да завърже приятелство? Нищо. Усмихна се, ала тутакси се намръщи.

Дали бе добра идея? Едно е да се сприятелиш със съсед, съвсем друго — с флиртуващ мъж. Особено привлекателен флиртуващ мъж. Кевин обикновено не проявяваше ревност. Не си правеше илюзии обаче, че ще бъде доволен, ако няколко пъти седмично с Травис пият кафе на задната веранда, както правят сближилите се съседи. Колкото и невинно да изглеждаше посещението във ветеринарната клиника — не, не „изглеждаше“, а беше — то навяваше на Габи бегло усещане, че извършва предателство.

Поколеба се. Полудявам, помисли си. Наистина полудявам.

Нищо лошо не бе направила. Той — също. И от дребния им флирт нямаше да излезе нищо, макар да бяха съседи. С Кевин бяха заедно от последната си година в Университета на Северна Каролина. Срещнаха се през една студена отвратителна вечер. Излезе с приятелите си от „Спънкис“ и вятърът отвя шапката й. Кевин се спусна на зигзаг между колите по Франклин стрийт и догони шапката. Върна й я и дори в онзи момент помежду им да не прехвръкнаха искри, несъмнено жаравата се бе разгоряла, макар отначало тя да не го осъзна.

По онова време изобщо не й бяха необходими любовни усложнения. Имаше достатъчно други. До последните изпити оставаха броени дни, наближаваше и срокът за плащането на наема. Не знаеше и кой университет за помощник-лекари да избере. Сега й се струваше абсурдно, ала тогава имаше чувството, че не се е изправяла пред по-жизненоважно решение. Приеха я в Медицинския университет в Чарлстън и в „Източна Вирджиния“ в Норфолк. Майка й я убеждаваше да избере Чарлстън.

— Решението е просто, Габриел. Намира се на няколко часа оттук, а е далеч по-космополитен град.

Габи също клонеше към Чарлстън, макар да разбираше, че там ще се сблъска с доста изкушения — нощните клубове, примамливата красота на града, културата, активния социален живот. Напомняше си, че всъщност няма да й остава време да им се наслади. С изключение на няколко предмета, студентите, обучаващи се за помощник-лекари, работеха по същата програма както бъдещите медици, а трябваше да завършат за две години и половина вместо за четири. Вече се бе наслушала какъв ужас й предстои — лекторите бълвали материала като пожарникарски маркучи под най-високо налягане. Посети и двата университета и всъщност програмата в „Източна Вирджиния“ й допадна повече; атмосферата й се стори по-спокойна и по-предразполагаща да постигне набелязаната цел.

После пак се разколеба.

През онази зимна вечер, когато Кевин догони шапката й, въпросът продължаваше да я измъчва. Тя му благодари и веднага забрави за него. Той обаче очевидно я бе запомнил. След няколко седмици я заговори в двора на колежа. Непринудеността му го открояваше ярко сред арогантните колежани, които бе срещала досега — повечето пиеха до забрава и си рисуваха букви по гърдите, когато „Тархийлс“ надиграеше „Дюк“. След разговора отидоха да пият кафе, после излязоха на вечеря, а когато дойде време да им връчат дипломите, тя вече бе влюбена. Взе решение и за университета. Изборът изглеждаше почти предрешен, защото Кевин възнамеряваше да се върне в Морхед — само на два часа път на юг от Норфолк.

През следващите години сновяха между Морхед и Норфолк. Той се запозна със семейството й, тя — с неговото. Скарваха се и се сдобряваха, разделяха се и се събираха и тя дори игра голф с него, макар да не остана очарована. През цялото време той не се промени. Неизменната му сдържаност и непринуденост произтичаха сякаш от детството му в малкия град, където — откровено казано — животът тече доста бавно. Спокойствието бе втъкано в природата му. Тя се безпокоеше, той свиваше рамене, а безгрижието му разсейваше песимизма й. Сигурно затова се разбираха толкова добре. Уравновесяваха се. Подхождаха си. Наложеше ли се да избира между Травис и Кевин, нямаше да се затрудни.

Постигнала яснота по въпроса, тя прецени, че няма значение дали Травис флиртува или не. Нека флиртува колкото иска; в крайна сметка тя знаеше какво иска от живота. Беше абсолютно уверена.

 

 

Както бе обещал Травис, Моли изглеждаше по-добре, отколкото очакваше Габи. Посрещна я, размахала въодушевено опашка, и въпреки присъствието на кученцата — заспали, свити на кълбо — се изправи с лекота и я облиза дружелюбно, душейки я със студения си нос. Закръжи около нея — не с обичайния плам, разбира се, но достатъчно да й покаже, че наистина е добре. После седна до нея.

— Радвам се, че оздравя — прошепна Габи и я погали.

— И аз — додаде Травис откъм прага. — Кучето ти е с изключително добър нрав.

Габи се обърна и го видя облегнат на вратата.

— Сгреших. — Той пристъпи към нея, стиснал червена ябълка. — Може да се прибере вкъщи още днес. Вземи я след работа, ако искаш. Не че е задължително. За твое успокоение бих я задържал още един ден. Моли обаче се възстановява по-бързо от предвиденото. — Клекна и щракна тихо с пръсти. — Ела, доброто ми момиче — обърна се ласкаво към Моли.

Изненадвайки Габи, Моли стана и тръгна към него. Той й зашепна, галейки я, и Габи се почувства като аутсайдер.

— Малките също са добре. Направи им кошарка, когато ги заведеш вкъщи. Иначе ще изплескат всичко. Не е нужно да се престараваш — няколко дъски ще свършат работа. Не забравяй обаче да застелеш вестници.

Тя го слушаше с половин ухо, забелязала отново колко е привлекателен. Подразни се, че не успява да пропусне този факт. Сякаш външността му отприщваше у нея необясним сигнал за тревога. Беше висок и строен, но какво толкова? Мнозина бяха високи и стройни. Усмихваше се често, ала и това не бе необичайно. Зъбите му бяха твърде бели — определено ги избелваше — но макар да разбираше, че цветът е неестествен, пак й харесваше. Тялото му беше като изваяно. Чудо голямо! Залите за фитнес бяха пълни с такива мъже — тренират фанатично, ядат само пилешки гърди и овесена каша, ежедневно пробягват по десет мили. Но никой не й въздействаше така.

Какво откриваше у него?

По-лесно щеше да е, ако беше неугледен. Всичко — от първия им сблъсък до настоящото смущение — щеше да е различно, просто защото нямаше да я изважда от равновесие. Габи реши да сложи точка. Да не му позволява повече да я изкарва от релсите. Ще се сбогува с него, а за в бъдеще ще му маха приятелски от верандата си. Ще живее без разсейващи фактори.

— Добре ли си? — погледна я изпитателно той. — Изглеждаш разсеяна.

— Изморена съм — излъга тя и посочи Моли. — Май сте се сприятелили.

— О, да — кимна той. — Чудесно се спогаждаме. Сутринта я почерпих с пастърма. Тя е пътят към кучешкото сърце. Така казвам на куриерите и пощальоните, когато ме питат как да усмиряват недружелюбни кучета.

— Ще запомня съвета — зарече се Габи, възвърнала си самообладанието.

Едно от кученцата изскимтя. Моли се изправи и се върна в отворената клетка, забравила тутакси за Травис и Габи. Травис стана и изтърка ябълката в джинсите си.

— Е, как мислиш?

— За какво?

— За Моли.

— Какво за Моли?

Той се намръщи.

— Искаш ли да я вземеш вкъщи довечера, или не? — попита я, изричайки думите много бавно.

— О, да… — Габи се изчерви като гимназистка пред училищния красавец. Прииска й се да се срита, но прочисти гърло. — Ще я взема. Сигурен ли си, че няма да й навреди?

— Няма — увери я той. — Тя е млада и здрава. Изглеждаше страшно, но можеше да е по-зле. Моли извади късмет.

Габи скръсти ръце.

— Да.

Травис отхапа от ябълката и махна с ръка.

— Мислех, че доброто й състояние ще те въодушеви повече.

— Вълнувам се.

— Не си личи.

— Това пък какво значи?

— Не знам. — Той отхапа отново от ябълката. — Помня как дотича при мен. Предположих, че и сега ще се разчувстваш. Не само за Моли, но защото аз бях насреща да помогна.

— Вече ти благодарих. Колко пъти да изразявам признателност?

— Не знам. Ти как мислиш?

— Ти зададе въпроса.

Той повдигна вежди.

— Напротив. Ти попита.

О, да, сети се тя.

— Добре де — разпери ръце. — Благодаря ти отново. За всичко.

Подчерта думите, сякаш той недочува.

Травис се засмя.

— Така ли се държиш с пациентите?

— Как?

— Сериозно.

— Всъщност не.

— А с приятелите си?

— Не — тя поклати объркано глава. — Що за въпрос?

Той пак отхапа от ябълката.

— Просто ми е любопитно — обясни след известен размисъл.

— Какво?

— Дали характерът ти е такъв, или си сериозна само с мен. Поласкан съм, ако е второто.

Тя усети как лицето й пламва.

— Не знам накъде биеш.

— Добре — подсмихна се той.

Тя отвори уста да каже нещо остроумно и неочаквано, за да го постави на мястото му. Преди да й хрумне нещо обаче, той хвърли огризката от ябълката в кошчето, обърна се да си изплакне ръцете и продължи:

— Слушай! Утре ще се виждам с приятели. Надявах се да дойдеш и ти.

Тя примигна, несигурна дали е чула правилно.

— В къщата ти?

— Да.

— На среща ли ме каниш?

— Не, на забава. С приятели. — Той спря чешмата и си изсуши ръцете. — Ще пускам парашута за пръв път тази година. Ще бъде страхотно.

— Двойки ли са? Приятелите ти?

— С изключение на мен и сестра ми всички са семейни.

Габи поклати глава.

— Не мисля… Имам приятел.

— Чудесно! Доведи и него.

— Заедно сме от четири години.

— Както казах, поканата важи и за него.

Тя се взря в лицето му, опитвайки се да прецени дали говори сериозно.

— Наистина ли?

— Да. Защо не?

— О… той не може да дойде. Няколко дни няма да е в града.

— Тогава ела ти, ако нямаш други планове.

— Не съм сигурна, че е уместно.

— Защо?

— Влюбена съм в него.

— И?

— И какво?

— Какво ти пречи да си влюбена, докато се забавляваш? Утре ще е топло. Пробвала ли си парасейлинг?

— Не. Но това няма значение.

— Смяташ, че на него ще му стане неприятно, ако дойдеш?

— Именно.

— Значи предпочита да си стоиш вкъщи, когато го няма?

— Не, нищо подобно.

— Или не обича да се забавляваш?

— Не!

— Не иска да се запознаваш с нови хора?

— Не, разбира се!

— Договорихме се тогава — заключи Травис и тръгна към вратата. — Ела към десет-единайсет. Необходим ти е само бански костюм. Ще има бира, вино и кока-кола. Ако предпочиташ друго, донеси си — добави.

— Не знам дали…

Той вдигна ръце.

— Ела, ако искаш. Не те насилвам. — Сви рамене. — Смятах просто, че така ще се опознаем по-добре.

Габи разбираше, че трябва да откаже. Преглътна обаче и с внезапно пресъхнало гърло отвърна уклончиво:

— Ще си помисля.