Никълъс Спаркс
Изборът (6)

5.

През следващите две седмици Габи стана експерт по тайното вмъкване и измъкване — поне в собствената си къща.

Нямаше избор. Какво щеше да каже, ако се озове лице в лице с Травис? Постъпи като кръгла глупачка, а великодушието му съвсем усложни положението. Тоест влизането и излизането наложително щяха да се провеждат по нови правила. Правило номер едно, естествено, гласеше: „Отбягвай съседа на всяка цена“. Нищожният й спасителен пояс — едничкото преживяване с положителен знак — бе извинението, което му поднесе във ветеринарната клиника.

Възникнаха затруднения обаче. Отначало стигаше само да паркира колата в гаража. Сега терминът на Моли наближаваше и се налагаше да оставя колата на алеята, за да не я безпокои. Следователно трябваше да излиза и влиза, когато е сигурна, че Травис е извън полезрението.

Все пак намали петдесетгодишния срок; няколко месеца — шест, да речем — навярно щяха да замъглят спомена за поведението й. В най-добрия случай той дори щеше да я забрави. От опит знаеше, че времето заглажда острите ръбове на действителността и накрая остава нещо смътно. Тогава щеше да се върне в утъпкания път. Щеше да подхване отдалеч — с едно махване, когато влиза в колата, или от задната веранда. Оттам щяха да започнат. После вероятно всичко щеше да си дойде на мястото — нищо чудно някой ден дори да се посмеят с историята за запознанството им. Дотогава предпочиташе да живее като таен агент.

Наложи се да разучи графика на Травис, разбира се. Лесна работа — едно поглеждане към часовника сутрин, докато го следи от кухненския прозорец. Връщането вкъщи също не я затрудняваше — когато се прибираше, той обикновено бе излязъл с лодката или караше водни ски. От друга страна, вечерите й създаваха най-сериозни проблеми. Понеже той бе навън, тя трябваше да стои вътре, независимо колко е красив залезът. И така, ако не беше при Кевин, четеше книгата по астрономия, купена с цел да го впечатли, докато се любуват на звездите. Което, за жалост, все още предстоеше.

Навярно беше редно да погледне по-зряло на въпроса. Глождеше я обаче странно съмнение, че ако се изправи пред Травис, ще започне да си спомня, вместо да слуша, а ни най-малко не искаше да остави още по-трагично впечатление. А имаше и други грижи.

Кевин например. Надвечер той често се отбиваше за кратко, а миналия уикенд дори остана при нея — след обичайната серия на игрището за голф, разбира се. Кевин обожаваше голфа. Освен това три пъти ходиха на кино и на ресторант, а в неделя следобед се разходиха край брега. Преди два дни, докато седяха на дивана и пиеха вино, той й събу обувките.

— Какво правиш?

— Не искаш ли да ти разтрия стъпалата? По цял ден стоиш права.

— Първо трябва да ги измия.

— Все ми е едно дали са чисти или не. А и обожавам пръстите на краката ти.

— Тайни фетиши ли имаш? Неудържимо влечение към пръсти на крака?

— Нищо подобно. Луд съм само по твоите.

Погъделичка ги, тя се засмя и се отдръпна. След миг се целуваха страстно. После, легнал до нея, той й каза, че я обича. Габи остана с впечатлението, че е време да обмисли дали да не се премести при него.

Обнадежди се — Кевин сякаш подемаше някакво подобие на разговор за бъдещето им, но…

Но какво? Това е въпросът, нали? Дали съвместният живот е крачка към бъдещето, или е начин да продължат настоящето? Наистина ли иска да й предложи да се оженят? Замисли се… Ами… да. Не и преди да е готов обаче. И тук изникваха нови въпроси, които напоследък се вмъкваха неканени в мислите й винаги когато бяха заедно. Кога ще се случи? Ще се случи ли някога? И разбира се, защо все още не е готов да се ожени за нея.

Неправилно ли е да предпочита да се оженят, вместо просто да заживее с него? Вече не беше сигурна. Има хора, които знаят, че ще се оженят на определена възраст, и очакванията им се оправдават; други знаят, че ще почакат, и заживяват с човека, в когото са влюбени — също добра възможност. Понякога се чудеше дали единствено тя няма ясен план; за нея бракът винаги беше смътна представа, нещо, което просто… се случва. И щеше да се случи, нали?

Подобни мисли й причиняваха главоболие. Прииска й се да седне на верандата с чаша вино и да забрави всичко поне за момент. Травис Паркър обаче прелистваше списание на своята задна веранда. Значи и в четвъртък вечерта бе обречена да не подава нос навън.

Нямаше как да използва Кевин като спасителен изход. Той имаше късна среща със зъболекар, който щеше да отваря кабинет и му бяха необходими пълен комплект застраховки. Нищо лошо — Габи знаеше, че се е посветил на работата си, за да развие бизнеса. Рано на другата сутрин обаче щеше да замине с баща си за Мъртъл Бийч, където се провеждаше застрахователен симпозиум. Нямаше да го види чак до следващата сряда — иначе казано, времето й за криене като уплашено зайче се удължаваше. Бащата на Кевин бе основал една от най-големите застрахователни компании в Източна Северна Каролина, ала възнамеряваше скоро да се пенсионира и Кевин поемаше все повече работа в офиса им в Морхед. Понякога Габи се питаше какво ли е усещането професионалната ти кариера да е предначертана кажи-речи още откакто прохождаш. Е, предполагаше, че има и по-лоши възможности, при условие че бизнесът е успешен. Макар да използваше връзките на баща си, Кевин не разчиташе единствено на тях: напоследък баща му работеше по-малко от двайсет часа седмично, а Кевин — почти шейсет. Ръководеха трийсет служители — нелека задача, но Кевин умееше да маневрира. Така поне й казаха неколцина негови колеги на двете коледни тържества на компанията, които бе посетила.

Да, гордееше се с него, но това не променяше факта, че в нощи като тази е принудена да си стои вкъщи с усещането за прахосано време. Замисли се дали да не отскочи до Атлантик Бийч, да пийне чаша вино и да се полюбува на залеза. Изкушаваше се, ала се отказа. Не пречи да се усамоти у дома, но да пие сама на плажа? Щеше да изглежда като неудачник. Хората щяха да си помислят, че няма нито един приятел на света. Не беше вярно. Имаше много приятели. Просто всички живееха на повече от сто мили оттук. Тази мисъл определено не й помогна да се почувства по-добре.

Ако вземеше кучето обаче… Тогава положението се променяше. Съвсем обичайно е, дори здравословно, да се разходиш край брега с кучето си. След няколко дни и след като изпи повечето обезболяващи от аптечката в банята, мускулите й най-сетне се повъзстановиха. Не посети повторно курса за раздвижване на цялото тяло — сборище на мазохисти очевидно — но започна да тренира редовно в залата за фитнес. Е, не пропусна понеделника и срядата и се бе зарекла да продължи в същия дух и утре.

Габи стана от дивана и изключи телевизора. Моли я нямаше. Предположи, че е в гаража, и се запъти натам. Мина през отворената врата, включи лампата и веднага забеляза купчина гърчещи се топчици да скимтят около Моли. Извика я. След миг изпищя.

 

 

Травис беше в кухнята. Тъкмо вадеше пилешкото филе от хладилника. Чу трескаво хлопане по вратата.

— Доктор Паркър? Травис? Тук ли си?

Веднага позна гласа на Габи. Отвори вратата и видя бледото й ужасено лице.

— Трябва да дойдеш — настоя запъхтяна тя. — Моли е зле.

Травис реагира инстинктивно. Извади медицинската чанта изпод седалката в пикапа — използваше я, когато го повикат по спешност да прегледа животно във ферма. Баща му винаги напомняше колко е важно да е заредена с всичко необходимо и Травис спазваше съвета му. Габи, втурнала се обратно към къщата си, вече наближаваше вратата. Остави я отворена и изчезна вътре. Травис я последва и я видя в кухнята пред прага на гаража.

— Диша тежко и повръща — обясни му тя. — И… нещо виси от нея.

Травис веднага забеляза изпадналата матка и се помоли да не е закъснял.

— Ще си измия ръцете — каза бързо. Насапуниса ги над кухненската мивка и продължи: — Има ли начин да осветиш помещението? С преносима лампа или нещо подобно.

— Няма ли да я заведеш в клиниката?

— Вероятно — кимна той, стремейки се гласът му да прозвучи спокойно. — Но не веднага. Първо ще пробвам да й помогна на място. Но трябва да е светло.

— Да… да, разбира се. — Габи излезе от кухнята и бързо се върна, понесла лампата. — Ще се оправи ли?

— След минута ще разбера колко е сериозно. — Вдигна си ръцете като хирург и кимна към чантата върху пода. — Внеси я в гаража и включи лампата. Възможно по-близо до Моли.

— Добре — съгласи се Габи, стараейки се да не се паникьосва.

Травис клекна внимателно до кучето и забеляза с облекчение, че е в съзнание. Чуваше го как скимти — нормално за такова положение. После огледа кученцата. Прецени, че са се родили преди по-малко от половин час. И това беше добре. Намаляваше риска от некроза.

— А сега какво? — попита Габи.

— Дръж я и й говори тихо. Трябва да е спокойна.

Габи зашепна утешително, свела лице до муцуната на Моли. Колито изплези език да я близне — също добър знак. Травис опипа внимателно матката и Моли трепна леко.

— Какво й е?

— Част от матката се е обърнала и се е смъкнала. — Той я огледа за следи от разкъсване или възпаление. — Нормално ли мина раждането?

— Не знам. Не знаех дори, че е родила. Ще се оправи, нали?

Съсредоточен върху Моли, той не отговори.

— Бръкни в чантата. Има физиологичен разтвор. Извади и лубриканта.

— Какво ще правиш?

— Ще почистя матката, после ще се опитам да предизвикам контракции. Ако ни провърви, ще се прибере от само себе си. Иначе ще я оперирам. Предпочитам обаче да не се стига дотам.

Габи намери физиологичния разтвор и мехлема и му ги подаде. Травис изплакна три пъти матката, после взе лубриканта.

Габи предпочете да не гледа. Насочи вниманието си към Моли. Притисна устни до ухото й и зашепна колко добро куче е. Мълком Травис движеше ритмично ръка. След десет минути, след час — Габи бе изгубила представа за времето — той най-сетне се отдръпна назад и раздвижи рамене с облекчена въздишка.

— Приключи ли? Добре ли е Моли? — попита с надежда Габи.

— Да и не — отговори Травис. — Матката й се прибра, но ще я заведа в клиниката. Ден-два не бива да се напряга, за да се възстанови. Има нужда от антибиотици и течности. Ще направя и рентгенова снимка. Ако няма усложнения, не след дълго ще е като нова. Сега обаче ще докарам пикапа до гаража ти. Имам стари одеяла, където да легне.

— Матката… няма ли да изпадне пак?

— Не би трябвало. Както казах, сви се нормално.

— А кученцата?

— Ще ги взема. Трябва да са при майка си.

— Боли ли я?

— Едва ли. Ще й влея течности обаче, да има достатъчно кърма за кученцата.

Габи усети как раменете й се отпускат. Олекна й. За пръв път се усмихна.

— Не знам как да ти благодаря.

— Вече го направи.

Травис натовари внимателно Моли в пикапа, а Габи се зае с кученцата. Щом настаниха и шестте, Травис метна медицинската чанта на предната седалка. Заобиколи автомобила и отвори вратата към шофьорското място.

— Ще те уведомя как е Моли — обеща.

— Ще дойда и аз.

— За Моли е по-добре да си почине. Ако си при нея, вероятно няма да се отпусне. Не бой се. Ще се грижа за нея. Ще остана в клиниката през нощта.

Габи се поколеба.

— Сигурен ли си?

— Всичко ще бъде наред. Давам ти дума.

Тя се усмихна плахо.

— В университета ни учеха да не обещаваме нищо. Съветваха ни да казваме, че ще направим всичко възможно.

— По-добре ли щеше да се почувстваш, ако не ти бях обещал?

— Не. Но мисля, че трябва да дойда.

— Не си ли на работа утре?

— Да. Но ти също ще работиш.

— Вярно, но на мен това ми е работата. А имам и кушетка. Ако дойдеш, ще спиш на пода.

— Няма да ми отстъпиш кушетката?

Той се качи в пикапа.

— Ще ти я отстъпя, ако се наложи — усмихна се. — Но какво ли ще си помисли приятелят ти, ако прекараме заедно нощта?

— Откъде знаеш, че имам приятел?

Той хвана вратата.

— Не знаех — призна с лека нотка на разочарование. — Обади ми се утре. — Опомни се и се усмихна отново.

— Добре — съгласи се най-сетне тя.

Травис затвори вратата и включи двигателя. Подаде глава навън.

— Не бой се — повтори. — Моли ще се справи.

Потегли по алеята и свърна наляво. Махна й през прозореца. Габи махна в отговор, макар да знаеше, че е твърде далеч, за да я види. Мъждукащите фарове се стопиха в мрака.

Тя влезе в спалнята и застана пред бюрото. Знаеше, че не е от жените, които събират всички мъжки погледи, но за пръв път от цяла вечност се взря в огледалото и се почуди как изглежда в очите на другиго, а не на Кевин.

Определено бе сгрешила за Травис Паркър. От самото начало. По време на спешния случай той бе запазил невероятно хладнокръвие. Още я удивяваше спокойствието и компетентността му, ала си напомни, че не бива да се изненадва. Все пак това му беше работата.

Реши да се обади на Кевин. Той веднага прояви съчувствие и обеща да дойде бързо.

 

 

— Как си? — попита Кевин.

Габи се облегна на ръката му. Почувства се приятно в прегръдката му.

Той я притисна по-силно. Облъхна я уханието му — свежо и чисто, сякаш се е изкъпал точно преди да пристигне. Косата му, разчорлена от вятъра, му придаваше вид на колежанин.

— Радвам се, че съседът ти е бил тук — каза той. — Травис, нали?

— Да. Познаваш ли го? — погледна го тя.

— Не точно. Застраховали сме клиниката, но татко се занимава с това.

— Мислех, че градът е малък и познаваш всички.

— Да, но отраснах в Морхед. Не съм общувал с децата от Бофърт. А и той е няколко години по-голям от мен. Бил е в колежа, предполагам, когато съм постъпил в гимназията.

Тя кимна. Мислите й отново се насочиха към Травис — в ума й изплува сериозното му лице, сведено над Моли; спомни си като на живо с каква окуражителна увереност й обясняваше състоянието й. В настъпилата тишина изпита бегло чувство за вина и долепи устни до врата на Кевин. Той я погали по рамото и познатият досег я успокои.

— Радвам се, че дойде — прошепна тя. — Наистина имах нужда от теб.

Той я целуна по косата.

— Че къде другаде да съм?

— Да… но имаше делова среща, а утре рано сутринта заминаваш за конференцията.

— Не е кой знае какво. За десет минути ще си подготвя багажа. Съжалявам само, че не успях да дойда по-рано.

— Гледката сигурно щеше да те отблъсне.

— Вероятно. Но все пак съжалявам.

— Недей. Няма причина.

Той я погали по косата.

— Искаш ли да отменя пътуването? Татко ще прояви разбиране, ако се наложи да остана.

— Не, не е необходимо. Бездруго утре съм на работа.

— Сигурна ли си?

— Да. Но благодаря за предложението. Наистина съм ти признателна.