Никълъс Спаркс
Изборът (5)

4.

Застанал до прозореца, Травис Паркър проследи с поглед как Габи отвежда Моли до колата. Усмихваше се вътрешно, развеселен от изражението й. Почти не я познаваше, но бе видял достатъчно, за да заключи, че е от хората, чието лице издава чувствата им. Рядко качество напоследък. Често се замисляше как мнозина живеят, като играят чужди роли, преструват се, носят маски и в крайна сметка изгубват себе си. Беше сигурен, че Габи не върви по този път.

Прибра ключовете в джоба си и тръгна към пикапа с обещание да се върне след половин час. Запъти се към обичайното място, където обядваше всеки ден — носеше си храната в хладилна чанта, приготвена сутринта. Преди година беше купил парцел с изглед към Шакълфорд Банкс в края на крайбрежната улица, с надеждата някой ден да построи там мечтания дом. Само дето се колебаеше какво ще представлява той. Живееше скромно и би предпочел дървена къща в островен стил — привидно стогодишна, ала учудващо светла и просторна отвътре. Не се нуждаеше от много — спалня, кабинет и широка дневна вероятно. Даваше си сметка обаче, че мястото е по-подходящо за семейна къща, и мечтата му се замъгляваше, защото включваше съпруга и деца, каквито не успяваше да си представи.

Понякога му се струваше странно защо и той, и сестра му не бързат да свият семейно гнездо. Родителите им бяха женени от близо трийсет и пет години. Да си ги представи сами, беше все едно да размаха ръце и да полети към облаците. Знаеше, че са се срещнали на гимназиален лагер, организиран от църковното настоятелство. Бяха му разказвали как майка му си порязала пръста, докато режела пай за десерт, и как баща му притиснал с длан раната като с хирургическа щипка, за да спре кръвта. Едно докосване и — бум-бам! Баща му винаги повтаряше: „Веднага разбрах, че тя е жената за мен!“.

Досега Травис не беше чувал никакво бум-бам. Нищо подобно всъщност. Имаше приятелка в гимназията, разбира се — Оливия. В училището сякаш всички смятаха, че са създадени един за друг. Сега тя живееше от другата страна на моста — в Морхед. От време на време се засичаха в „Уол Март“ или „Таргет“. Разменяха по няколко думи за дреболии и после поемаха по пътя си с дружелюбни усмивки.

След Оливия имаше много жени, естествено. Все пак не беше дръвник. Намираше ги за привлекателни и интересни. Нещо повече — ценеше искрено близостта с тях. Гордееше се, че никога не е преживявал болезнена раздяла. Решението бе почти винаги споделено — връзката угасваше като навлажнен фитил на фишек, посрамен от гръмката заря в небето. Винаги запазваше приятелски чувства към бившите си любовници — дори към последната, Моника — и мислеше, че те изпитват същото. Три от тях се бяха омъжили за страхотни съпрузи, а той бе присъствал на сватбите им. Рядко се замисляше какво значи да намериш сродна душа, ала неизменно си представяше жена, която споделя жизнерадостта и страстта му към заниманията сред природата. Животът съществува, за да го живеем, нали? Разбираше, естествено, че всеки има отговорности. Обичаше работата си, печелеше добре, притежаваше къща и плащаше сметките си навреме. Не искаше обаче животът му да се изчерпва само с това. Искаше наистина да живее. Не. Откакто се помнеше, изпитваше необходимост да живее.

Като дете бе организиран и способен в училище, получаваше добри оценки с минимум усилия и тревоги, ала често се задоволяваше с петица вместо с шестица. И влудяваше майка си.

— Представи си колко добре щеше да се справиш, ако се бе постарал повече! — повтаряше тя след изпитите.

Училището обаче не го вълнуваше толкова, колкото карането на велосипед с главоломна бързина или сърфирането. Под спорт другите деца разбираха баскетбол или футбол, а той — да лети във въздуха с мотопеда и да се приземява на песъчливата писта, кипнал от енергия. Екстремните спортове го привличаха още преди да се заговори за тях. На трийсет и две вече бе пробвал повечето.

По дюните в далечината се събираха диви коне. Вперил поглед в тях, той посегна към сандвича — пуешко, пшеничен хляб и горчица. После ябълка и бутилка вода. Ежедневният му обяд след ежедневната закуска — овесени ядки, бъркани белтъци и банан. Обожаваше приливите на адреналин, но не и по отношение на менюто. Приятелите му се дивяха колко е дисциплиниран. Не им казваше, че еднообразието се дължи по-скоро на физиологична непоносимост, отколкото на самообладание. На десет го принудиха да изгребе до дъно купа тайландски спагети с джинджифил. Повръща цяла нощ. Оттогава дори едва доловим мирис на джинджифил го караше да хуква към банята. Кулинарните авантюри очевидно не бяха за него. Предпочиташе баналното и предсказуемото пред екзотичното. Когато порасна, се отказа и от вредните полуфабрикати. Сега всяка промяна би го уплашила.

Наслади се на сандвича — семпъл и предсказуем — учуден накъде са се насочили мислите му. Нехарактерно за него. Обикновено не проявяваше склонност към дълбоки размишления. (Поредната причина за неизбежното угасване на фитила според Мария, с която излизаха преди шест години.) Предпочиташе да се носи по течението на живота, да върши необходимото, а през останалото време да намира начини да се забавлява. Това бе едно от предимствата на несемейните — правят каквото пожелаят и когато пожелаят, а самоанализите са странично явление.

Сигурно е заради Габи, помисли си той, макар изобщо да не разбираше защо. Почти не я познаваше и се съмняваше, че изобщо е зърнал истинското й лице. О, в съботната нощ видя гневното, а неотдавна — виновното, ала нямаше представа как се държи при нормални обстоятелства. Подозираше, че има добро чувство за хумор. И пак нямаше обяснение защо смята така. Несъмнено беше интелигентна — заключаваше го навярно от естеството на работата й. Иначе… опита се безуспешно да си я представи на любовна среща. Радваше се обаче, че го посети, макар и само за да скрепят съседските си отношения. Знаеше, че неприятните съседи са способни да ти съсипят живота. Съседът на Джо гореше листа през първия слънчев пролетен ден, а призори в събота косеше моравата. Двамата едва не се хванали за гушите след безсънна нощ с бебето. На Травис понякога му се струваше, че вежливостта ще изчезне като динозаврите, а никак не му се искаше Габи да започне да го отбягва. Дали да не я покани следващия път, когато приятелите му се отбият?

Да, непременно. Взел решение, той затвори хладилната чанта и се върна в пикапа. Този следобед щеше да преглежда обичайната върволица от кучета и котки. В три обаче щяха да му доведат гекон. Обичаше да лекува екзотични домашни любимци. Компетентността му винаги впечатляваше собствениците. Харесваха му благоговейните им изражения: „Дали познава анатомията и физиологията на всяко земно създание“. Преструваше се, че я познава. Фактите бяха по-прозаични. Не познаваше, разбира се, организма и привичките на всяко същество — кой би могъл? — ала инфекциите са си инфекции и се лекуват еднакво, независимо от животинския вид. Различни са само дозите, а тях сверяваше с учебника, който стоеше върху бюрото му.

Травис седна в колата и пак се замисли за Габи. Почуди се дали е карала сърф или сноуборд. Стори му се малко вероятно, но същевременно го обзе странна сигурност, че за разлика от повечето му бивши приятелки, тя не би се поколебала да пробва. Пропъди безпочвените предположения и запали двигателя. Опита се да се убеди, че няма значение. Само че някак си имаше.