Никълъс Спаркс
Изборът (4)

3.

Очертаваше се ден от онези, в които Габи се питаше защо е решила да работи в педиатрична клиника. Все пак имаше възможност да постъпи в отделението по кардиология в болницата — всъщност точно към това се стремеше по време на обучението в колежа. Харесваше й да асистира при критични операции. На последния стаж обаче попадна при педиатър, който напълни главата й с идеи колко благородно е да се грижиш за деца. Доктор Бендър — беловлас, вечно усмихнат ветеран, който познаваше буквално всяко дете в Съмтър, Южна Каролина, я убеди, че макар кардиологията да е по-добре платена и да изглежда по-престижна, нищо не удовлетворява повече от бебетата — да прегръщаш новородени и да наблюдаваш как се развиват през първите най-важни години от живота. Тя кимаше надлежно, ала през последния ден той й връчи гукащо бебе за по-убедително. После заговори:

— В кардиологията всеки случай е спешен и пациентите винаги изглеждат зле, независимо какви усилия полагаш. След известно време неизбежно се изчерпваш, ако не внимаваш. Да се грижиш за такова дребосъче обаче — посочи бебето, — е най-извисеното призвание на света.

Предложиха й работа в кардиологичното отделение в родния й град, но тя постъпи при доктор Фърман и доктор Мелтън в Бофърт, Северна Каролина. Доктор Фърман й се стори немарлив, а доктор Мелтън — донжуан, но пък й предоставяха възможност да живее близо до Кевин. А и подозираше, че доктор Бендър вероятно е прав. Е, оказа се прав за децата. Беше й приятно да работи с тях дори когато се налагаше да им бие ваксини и писъците им я караха да се сгърчва вътрешно. Спогаждаше се и с по-големите. Повечето бяха мили дечица, прегърнали с невинни изражения одеялцата или плюшените си мечета. Родителите обаче я влудяваха. Доктор Бендър бе пропуснал съществена подробност — в кардиологията пациентите идваха по своя воля или по необходимост; родителите на пациентите в педиатрията често бяха невротични всезнайковци. Ева Бронсън бе типичен случай.

Седнала в кабинета, тя стискаше Джордж в скута си и наблюдаваше пренебрежително Габи. Понеже се водеше помощник-лекар и бе сравнително млада, мнозина родители я смятаха за медицинска сестра с твърде висока заплата.

— Сигурна ли сте, че доктор Фърман не може да ни приеме? — подчерта думата „доктор“.

— В болницата е — отговори Габи. — Ще се върне късно. И съм убедена, че ще се съгласи с мен. Синът ви изглежда добре.

— Но продължава да кашля.

— Както споменах, малките деца понякога кашлят по шест седмици след простуда. Белите им дробове се възстановяват по-бавно, но на тази възраст това е нормално.

— Значи няма да му предпишете антибиотик?

— Не. Не е необходимо. Ушите и синусите му са чисти, не чувам признаци за бронхит. Температурата му е нормална и изглежда жизнен.

Джордж, току-що навършил две години, се гърчеше в скута на Ева, опитвайки се да се отскубне от ръцете й — жилаво, здраво вързопче. Ева го стисна по-силно.

— Понеже доктор Фърман не е тук, защо не го прегледа доктор Мелтън? Сигурна съм, че се нуждае от антибиотик. Половината деца в забавачката пият антибиотици. Върлува някакъв вирус.

Габи се престори, че записва нещо във формуляра. Ева Бронсън винаги настояваше да предпишат антибиотик на Джордж. Беше пристрастена към антибиотиците, ако съществува такава зависимост.

— Ако вдигне температура, доведете го и ще го прегледам отново.

— Не искам да го водя пак. Затова дойдох днес. Мисля, че трябва да го прегледа лекар.

Габи се постара да запази самообладание.

— Добре, ще проверя дали доктор Мелтън е в състояние да ви отдели няколко минути.

Излезе от стаята и спря в коридора, за да се подготви. Не искаше да говори отново с доктор Мелтън. Цяла сутрин се стараеше да го отбягва. Още щом доктор Фърман замина за болницата в Морхед, за да присъства на спешно цезарово сечение, доктор Мелтън се присламчи до нея — толкова близо, че усети как наскоро се е изжабуркал с вода за уста.

— Тази сутрин май ще сме сами — констатира той.

— Ще смогнем, предполагам — каза тя с неутрален тон. Не се чувстваше готова да му поиска сметка в отсъствието на доктор Фърман.

— Понеделниците винаги са натоварени. Дано не се наложи да работим и през обедната почивка.

— Дано — повтори тя.

Доктор Мелтън се втренчи в списъка с пациенти, залепен върху вратата на кабинета за прегледи. Габи понечи да се отдалечи, но той подхвърли през рамо:

— Като стана дума за обед, опитвала ли си тако с риба?

Габи примигна.

— Моля?

— В Морхед има страхотен ресторант. Точно до брега. Искаш ли да те заведа? Ще донесем обяд и за персонала.

Тонът му изглеждаше привидно професионален — все едно говори на доктор Фърман — ала Габи усети как й се повдига.

— Не мога — каза тя. — Ще водя Моли на ветеринар. Тази сутрин записах час.

— Ще успеят ли да те приемат и да я прегледат навреме?

— Казаха, че ще успеят.

Той се поколеба.

— Добре тогава. Ще отидем друг път — кимна накрая.

Габи посегна да вземе папка и сбърчи чело.

— Добре ли си? — попита я доктор Мелтън.

— Имам мускулна треска — обясни лаконично тя и се скри в кабинета.

Всъщност цялото тяло я болеше. Адски. Пулсираше от врата до глезените и се влошаваше. Ако в неделя се бе задоволила само с тичането, вероятно нямаше да си навлече неприятности. То обаче не й стигна. Оказа се недостатъчно за новата й подобрена версия. Възгордяла се след кроса — макар и бавен, нито веднъж не се наложи да продължи ходом — тя отиде в „Голдс Джим“ в Морхед да си купи карта за спортния клуб. Подписа формулярите, докато треньорът й описваше различни курсове със сложни имена. Накрая спомена, че след няколко минути започва нов курс, наречен „Дейно тяло“.

— Фантастичен е! — добави. — Раздвижва всички мускули. Включва упражнения и за сила, и за сърцето. Пробвайте го непременно.

И тя опита. Но не предвиди резултата!

Не го усети веднага, разбира се. Не, по време на тренировката се чувстваше прилично. Дълбоко в себе си разбираше, че не бива да се претоварва, ала през цялото време се стараеше да следва темпото на оскъдно облечената и хирургически усъвършенствана жена с обилен грим до нея. Вдигаше тежести, бягаше на място, пак вдигаше тежести и пак бягаше на място. И така до безкрайност. На тръгване мускулите й трепереха, ала сияеше от задоволство, че е предприела следващата еволюционна стъпка. Преди да излезе, си поръча протеинов шейк, за да сложи финален щрих в преображението.

По пътя към къщи се отби в книжарница и купи книга за астрономия. По-късно, преди да заспи, осъзна, че отдавна бъдещето не й е изглеждало по-светло. Само дето мускулите й се вдървяваха с всяка изминала минута.

За жалост на другата сутрин новата й подобрена версия едва се надигна от леглото. Всичко я болеше. Не, грешка. Болка беше твърде слаба дума да опише състоянието й. Всеки мускул по тялото й сякаш бе прокаран през пасатор. Гърбът, гърдите, коремът, краката, задникът, ръцете, вратът… дори пръстите я боляха. Едва на третия опит успя да се изправи в леглото. Добра се криво-ляво до банята и установи, че да си измие зъбите, без да се разкрещи, изисква херкулесовско усилие. Отвори аптечката, извади кажи-речи всичко — тиленол, аспирин, нурофен — и след кратък размисъл реши да не подбира. Прокара таблетките с чаша вода и видя в огледалото как лицето й се разкривява, докато гълта.

Добре, призна си, наистина прекалих.

Вече беше късно, разбира се, а за зла участ обезболяващите не подействаха. Или пък бяха подействали? Все пак успяваше някак да се придвижва из клиниката, стига да е бавно. Болката обаче не стихваше, доктор Фърман го нямаше, а да има вземане-даване с доктор Мелтън в момента бе на последно място в списъка й с желания.

Нямаше избор. Попита медицинската сестра в кой кабинет е лекарят, почука и надникна вътре. Доктор Мелтън преглеждаше пациент. Обърна се, видя я и лицето му веднага се оживи.

— Съжалявам, че ви прекъсвам. Ще излезете ли за секунда?

— Разбира се. — Доктор Мелтън стана, остави медицинския картон върху бюрото и затвори вратата зад себе си. — За обяда ли размисли?

Тя поклати глава и го уведоми за Ева Бронсън и Джордж. Той обеща да говори с майката при първа възможност. Габи закуцука по коридора, усещайки как лепкавият му поглед се впива в нея.

 

 

В дванайсет и половина Габи приключи с последния пациент преди обедната почивка. Стиснала дамската си чанта, се заклатушка към колата. Знаеше, че не разполага с много време. Следващият й преглед бе насрочен за един и петнайсет. Ако ветеринарят я приемеше веднага обаче, щеше да успее. Това бе едно от предимствата да живееш в град с по-малко от четири хиляди жители. От всичко те делят няколко минути. Морхед — пет пъти по-голям от Бофърт — се намираше от другата страна на моста над плавателния канал и повечето бофъртци пазаруваха там през почивните дни, ала дори малкото разстояние превръщаше градеца в отдалечено и изолирано място от Изтока, както местните наричаха тази част от щата.

Старинният му квартал обаче определено заслужаваше внимание. В топъл ден като днешния, отличен за разходка, Бофърт приличаше на Савана, както Габи си я представяше през първия век от съществуването й.

След стотината реставрирани къщи от двете страни на засенчена от дървета улица започваше пешеходната алея с изглед към пристанището. В доковете се поклащаха морски съдове с всякакви размери и предназначение; великолепни яхти за милиони съжителстваха с лодки за лов на раци или със спретнати платноходки. Имаше няколко ресторанта с красив изглед — приятни места с характерен облик, покрити градини и маси за пикник, където клиентите се пренасяха в безметежно безвремие. През почивните дни там свиреха оркестри, а на Четвърти юли миналото лято, когато гостува на Кевин, толкова много посетители се бяха стекли да слушат музика и да наблюдават фойерверките, че пристанището буквално се напълни с лодки. Понеже доковете не достигаха, собствениците им ги завързваха една за друга и преминаваха от палуба на палуба, докато стигнат кея, предлагайки бира на всеки срещнат по пътя.

В далечния край на улицата имаше офиси на агенти за недвижими имоти, художествени и сувенирни магазини за туристите. Надвечер Габи обичаше да обикаля из тях и да разглежда изложените творби. На младини мечтаеше да стане художник. Не след дълго обаче разбра, че стремежите й надхвърлят таланта. Все пак умееше да оценява дарбата на другите и от време на време откриваше фотография или картина, които я омайваха. Дори избра две картини и ги окачи в новата си къща. Искаше да купи още, за да допълнят атмосферата, но засега месечният й доход не го позволяваше.

Няколко минути по-късно Габи паркира на алеята в двора си и слезе от колата. Простена от усилието, ала продължи храбро напред към входната врата. Моли я посрещна на верандата, подуши цветната леха, облекчи се и скочи на предната седалка. С още едно стенание Габи седна зад волана. После спусна прозореца, защото Моли обичаше да наднича навън.

Ветеринарната клиника „Даун Ийст“ се намираше на няколко минути от къщата й. Спря на паркинга, вслушана в хрущенето на чакъла под гумите. Старата викторианска сграда приличаше повече на имение, отколкото на клиника. Габи закопча каишката на Моли и си погледна часовника. Помоли се ветеринарят да действа експедитивно.

Вратата се отвори с шумно проскърцване и Моли подръпна ремъка, доловила характерната миризма на ветеринарна клиника. Габи се насочи към рецепцията, ала преди да поздрави, младата жена зад писалището стана и попита:

— Това сигурно е Моли.

Габи не скри изненадата си. Животът в малкия град все още я стъписваше.

— Да. Аз съм Габи Холанд.

— Приятно ми е. Аз съм Тери. Какво красиво куче!

— Благодаря.

— Питахме се кога ще успеете да пристигнете. Бързате за работа, нали? — Жената взе формуляр. — Ще ви заведа в кабинета да попълните документите. Ветеринарят ще прегледа веднага Моли. Няма да ви забавим. Почти е приключил с предишния пациент.

— Благодаря — повтори Габи. — Наистина оценявам вниманието ви.

Младата жена ги поведе към съседно помещение. Вътре имаше теглилка и тя помогна на Моли да се качи върху нея.

— Няма проблем. А и водя децата си в педиатричната ви клиника. Как ви се струва работата там?

— Приятна. По-заети сме, отколкото предполагах — отвърна Габи.

Тери записа теглото и тръгна по коридора.

— Доктор Мелтън е ненадминат. Грижи се чудесно за сина ми — добави тя.

— Ще му кажа — обеща Габи.

Тери ги въведе в малък кабинет с метална маса и пластмасов стол. Подаде формуляра на Габи.

— Попълнете го, а аз ще съобщя на доктора, че сте тук.

Остави ги сами и Габи седна полека. Сбърчи чело, усетила как мускулите на краката й простенват болезнено. Пое си дълбоко дъх, изчака болката да стихне и се зае с документите. Моли, от своя страна, обиколи ъгъл по ъгъл стаята.

След по-малко от минута вратата се отвори и Габи забеляза първо бялата престилка. След миг видя името, извезано със сини букви. Понечи да заговори, ала я вцепени прозрение.

— Здравей, Габи. Как си? — поинтересува се Травис.

Габи го гледаше втренчено, чудейки се какво, за бога, става. Пак отвори уста, ала осъзна, че очите му са сини, а не кафяви, както й се стори преди. Странно…

— Това е Моли, нали? — прекъсна унеса й той. — Здрасти, момиче. — Клекна и разтри врата на Моли. — Харесва ли ти? О, колко си сладка. Как се чувстваш, момиче?

Гласът му върна Габи в действителността. Спомни си онзиденшната свада и заекна:

— Ти… Ти ли си ветеринарят?

Травис кимна и продължи да гали Моли.

— Аз и баща ми. Той основа клиниката, аз заработих тук, след като се дипломирах.

Невъзможно! От всички хора в града, да попадне точно на него! Не й ли се полагаше поне един обикновен ден без усложнения?

— Защо не ми каза онзи ден?

— Казах ти. Посъветвах те да я заведеш на ветеринар.

Тя присви очи. Травис май се забавляваше да я ядосва.

— Знаеш какво имам предвид.

Той вдигна поглед.

— Че аз съм ветеринарят? Опитах се да го спомена, но ти не ми позволи.

— И ме остави в пълно неведение?

— Не беше в настроение да ме изслушаш. Но няма проблем. Не ти се сърдя — усмихна се. — Нека прегледам Моли. Знам, че трябва да се връщаш на работа. Ще побързам.

Габи усети как небрежното „не ти се сърдя“ я изпълва с яд. Прииска й се да си тръгне тутакси. Той обаче вече опипваше корема на Моли. А и нямаше как да се изправи бързо дори да впрегне цялата си воля, защото в момента краката й очевидно стачкуваха. Тя скръсти гневно ръце и сякаш нож преряза гърба и раменете й. Травис извади слушалките, а Габи прехапа устни, горда, че поне не е простенала.

— Добре ли си? — погледна я той.

— Да.

— Сигурна ли си? Изглежда нещо те боли.

— Добре съм.

Пренебрегнал тона й, той насочи вниманието си отново към кучето. Преслуша грижливо Моли, после опипа гърдите й. Надяна хирургическа ръкавица и направи вътрешен преглед.

— Бременна е — заключи, свали ръкавицата и я хвърли в кошчето за отпадъци. — Към края на втория месец.

— Казах ти — изпепели го с поглед Габи.

Травис се изправи и прибра слушалката в джоба си. Взе формуляра и го прелисти.

— За твое сведение, сигурен съм, че Моби няма нищо общо.

— Нима?

— Да. Вероятно е лабрадорът на стария Кейсън. Виждал съм го из квартала. Не съм убеден обаче. Възможно е да е кучето на сина му. Разбрах, че се е върнал в града.

— Защо си толкова сигурен, че не е Моби?

Той започна да попълва формуляра и за миг Габи се поколеба дали е чул въпроса й.

— Кастриран е — сви рамене Травис.

На всекиго се случва да изгуби ума и дума. Занемяла, Габи видя като на кино унизителната сцена — как бръщолеви, разплаква се и накрая побягва. Спомни си наистина как той се опитваше да й каже нещо и се почувства още по-зашеметена.

— Кастриран? — повтори шепнешком.

— Аха. — Той вдигна глава. — Преди две години. Татко го оперира.

— О…

— И това се опитах да ти обясня. Ти обаче си тръгна, преди да успея. Бях като на тръни и в неделя се отбих да ти кажа, но те нямаше.

— Бях в гимнастическия салон — отрони тя първото, което й хрумна.

— Така ли? Браво!

С известно усилие на волята Габи успя да отпусне скръстените си ръце.

— Дължа ти извинение.

— Не ти се сърдя — повтори той и тя се почувства още по-зле. — Слушай! — продължи Травис. — Знам, че бързаш. Нека ти кажа две думи за Моли.

Габи кимна като дете, наказано в ъгъла. Съботната й тирада продължаваше да се ниже в ума й. Великодушието му някак още повече усложняваше положението.

— Бременността при кучетата трае девет седмици. Тоест остават още две. Тазът й е достатъчно широк. Всъщност затова те посъветвах да я доведеш тук. Някои колита са с твърде тесен таз. При Моли обаче всичко е наред. По принцип не е необходимо да правиш нищо специално. Все пак имай предвид, че ще предпочете да роди кученцата на прохладно тъмно място. Най-добре сложи стари одеяла в гаража. Има врата към кухнята, нали?

Тя кимна отново с чувството, че се е смалила до неузнаваемост.

— Остави я отворена и Моли ще започне да обикаля из гаража. Нормално е, наричаме го гнездене. Най-вероятно ще роди кученцата на спокойствие. През нощта или докато си на работа. Не се безпокой. Малките засукват веднага. Ще се наложи да хвърлиш одеялата, така че избери най-износените.

Тя кимна за трети път.

— Това е горе-долу. Възникне ли проблем, доведи я в клиниката. Ако е извън работно време, знаеш къде живея.

Тя прочисти гърло.

— Добре.

Той се усмихна и тръгна към вратата.

— Радвам се, че я доведе. Предположих, че не е инфекция, но сега съм сигурен.

— Благодаря. И наистина съжалявам за… — смотолеви Габи.

Той вдигна ръце да я прекъсне.

— Не се засегнах. Беше разстроена, а Моби наистина обикаля из квартала. Лесно е да сгрешиш. Ще се видим скоро.

Той потупа Моли за последно, а на Габи й се прииска да потъне вдън земя.

Травис — доктор Паркър — излезе от кабинета. Тя изчака да се увери, че няма да се върне, и бавно, болезнено се надигна от стола. Надникна през вратата. Видя, че него го няма, и плати набързо на рецепцията.

По обратния път единствената й категорична мисъл бе, че няма да успее да преглътне унижението, колкото и великодушен да е Травис. А понеже няма достатъчно голям камък, под който да пропълзи, за нейно добро е известно време да го отбягва на всяка цена. Не завинаги, разбира се. В благоразумни граници. През следващите петдесет години например.