Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Choice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 18гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2015)

Издание:

Автор: Никълъс Спаркс

Заглавие: Изборът

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Експреспринт“ ЕООД

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-342-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1919

История

  1. —Добавяне

Епилог

Юни 2007

Сивият зимен пейзаж отстъпи място на ярките пролетни цветове. Седнал на задната веранда, Травис чуваше птичия хор. Ята скорци прелитаха над дърветата и се зарейваха в небето, сякаш изпълняват сложна хореография.

Беше съботна сутрин. Кристин и Лайза се люлееха на гумата, която Травис бе окачил преди седмица. За да освободи достатъчно пространство да описват широка дъга във въздуха, бе изрязал ниските клони и бе завързал въжето възможно най-високо. Тази сутрин бута люлката цял час и слуша радостния смях на дъщерите си. Ризата му подгизна от пот. Момичетата обаче искаха още.

— Татко ще си почине няколко минути — каза им запъхтян той. — Вие се редувайте на люлката.

Разочарованието, изписано ясно по сбърчените им личица и приведените рамене, трая няколко секунди. Травис ги наблюдаваше как се редуват на люлката. Вслушваше се усмихнат в мелодичния им смях. Сърцето му се изпълваше с топлота, че си играят толкова добре заедно. Надяваше се винаги да останат близки както сега. Искаше му се да вярва, че връзката им укрепва с времето. Надяваше се в това отношение да приличат на него и Стефани. Опитът го беше научил, че понякога остава само надеждата, и през последните четири месеца охотно намираше упование в нея.

Животът му бавно се нормализираше. Или поне така изглеждаше. Със Стефани обиколиха десетина хосписа. Преди това си ги представяше като сгради с приглушено осветление и лоша хигиена, където объркани стенещи пациенти бродят из коридорите посред нощ, а денем ги надзирават санитари с психически отклонения. Предубежденията му се оказва погрешни. Поне по отношение на местата, които посетиха със Стефани.

Повечето бяха светли и просторни. Ръководеха ги разсъдливи мъже и жени на средна възраст, облечени в безупречни костюми. Уверяваха ги, че хосписите им са по-чисти от множество домакинства, а персоналът се държи любезно, грижливо и професионално. Травис се чудеше мълком дали Габи ще се чувства добре и няма ли да е най-младата пациентка, а Стефани задаваше трудните въпроси. Разпитваше как проучват персонала, каква е процедурата при спешни случаи, колко бързо вземат под внимание оплакванията. Обикаляше из коридорите със самочувствието на човек, разучил всички правила и закони. Описваше хипотетични ситуации и настояваше да й опишат какви мерки биха предприели служителите и директорът. Осведомяваше се колко пъти дневно ще обръщат Габи в леглото, за да предотвратят раните от залежаване. Понякога изглеждаше като прокурор, поставил на кръстосан разпит обвиняемия. Неколцина директори се наежиха, но Травис й беше благодарен за бдителността. Самият той не бе в състояние да мисли трезво, ала не се съмняваше, че тя задава точните въпроси.

В крайна сметка откараха Габи с линейка в хоспис, ръководен от мъж на име Елиът Харис. Намираше се на две преки от болницата. Харис впечатли и Травис, и Стефани. Тя попълни лично документите в кабинета му. Намекна, че познава висши магистрати в щатския съд, и се погрижи да настанят Габи в просторна самостоятелна стая с изглед към двора. Когато я посещаваше, Травис обръщаше леглото към прозореца и я повдигаше върху възглавниците. Представяше си, че й е приятно да чува разговорите на семействата в двора и да усеща топлината на слънцето. Каза му го веднъж, докато й раздвижваше краката. Каза му също, че разбира решението му и се радва, че го е взел. Или по-точно — въобразяваше си, че му го казва.

След като я настаниха в хосписа и прекара първата седмица с нея, докато и двамата се приспособят към новата обстановка, Травис се върна на работа. Послуша съвета на Стефани и започна да работи четири дни в седмицата до ранния следобед. Едва сега осъзна колко му е липсвало общуването с други хора. Обядваше с баща си и установяваше, че успява да изяде почти всичко. Налагаше се, разбира се, да съобразява посещенията при Габи с работното си време. Сутрин изпращаше момичетата на училище, отиваше в хосписа и оставаше един час там. След работа прекарваше още четири часа с Габи и се връщаше вкъщи да посрещне момичетата. В петък оставаше в хосписа почти цял ден, а през почивните дни обикновено се отбиваше за час-два. Зависеше от режима на момичетата. Понякога те проявяваха желание да го придружат, ала най-често не искаха или времето им бе запълнено с тренировки по футбол, детски празненства или каране на ролери. Сега, след като решението вече не го измъчваше, Травис някак приемаше по-леко дистанцията помежду им. Дъщерите му се възстановяваха и продължаваха напред. Той също. Бе живял достатъчно, за да разбира, че всеки се справя със скръбта по различен начин, и малко по малко тримата свикнаха с новия си живот. Девет седмици след като я приеха в хосписа, гълъбът се появи на прозореца на Габи.

Отначало Травис не повярва на очите си. Честно казано, не беше сигурен, че е същата птица. Кой знае? Сиви, бели и черни пера, тъмни лъскави очи — всички гълъби си приличат. И все пак знаеше, че е старият му познайник. Пристъпваше напред-назад по перваза, не се плашеше от него, когато доближи стъклото, а и гукането му звучеше някак… познато. Мнозина биха го сметнали за луд — с право, признаваше дълбоко в себе си, но…

Гълъбът беше същият, колкото и безумно да изглеждаше.

Той го наблюдаваше удивен, а на другия ден донесе хляб и поръси трохи върху перваза. После поглеждаше често към прозореца. Чакаше гълъбът да се появи. Напразно. Не долетя и през следващите няколко дни и Травис посърна. Понякога си казваше, че гълъбът е дошъл просто да се увери, че той продължава да бди над Габи. Или пък да му покаже, че не бива да губи надежда, защото в крайна сметка изборът му е бил правилен.

Седнал на задната веранда, Травис се почуди как е възможно да изпитва толкова дълбока радост при вида на дъщерите си. Почти бе забравил усещането за безметежност, чувството, че светът е такъв, какъвто трябва да бъде. Дали появата на гълъба е била предвестник на промените, които ще настъпят в живота им? На хората е присъщо да си задават такива въпроси и Травис знаеше, че до края на дните си ще разказва тази история.

Ето какво се случи — беше преди обед, шест дни след появата на гълъба. Травис работеше в клиниката. В едната стая имаше болна котка, в другата — кученце доберман, което трябваше да ваксинира. В третата стая той шиеше раната на мелез — наполовина лабрадор, наполовина златен ретривър — пострадал, докато пропълзявал под телена мрежа. Направи последния шев, завърза възела и понечи да обясни на собственика да пази раната от замърсяване, за да не се инфектира. Асистентката му обаче влезе в стаята, без да почука. Травис се обърна изненадан.

— Елиът Харис е. Иска да говори с теб.

— Помоли ли го да остави съобщение? — Травис погледна към кучето и към собственика му.

— Настоя да те извикам. Било спешно.

Травис се извини на клиента и помоли асистентката да довърши прегледа. Влезе в кабинета си и затвори вратата. Червената лампичка на телефона примигваше.

Хвърляйки поглед назад, Травис не беше сигурен какво е очаквал да чуе. По гръбнака му обаче пробягаха тръпки, когато вдигна слушалката. За пръв път Елиът Харис го търсеше в клиниката. Вдъхна си мислено кураж и натисна бутона.

— Травис Паркър е на телефона.

— Обажда се Елиът Харис — каза директорът със спокоен и безизразен глас. — Елате в хосписа възможно най-бързо.

В последвалата тишина стотици мисли се сблъскаха в ума на Травис — Габи е спряла да диша, състоянието й се е влошило, надеждата е изгубена. Стисна телефона, сякаш да предотврати предстоящото.

— Добре ли е Габи? — събра сили да попита.

Думите прозвучаха задавено. Пак настъпи мълчание — проточи се секунда или две. Мигновение, равносилно на години — така го описа по-късно. Двете думи обаче, които последваха, го накараха да изпусне слушалката.

 

 

Излезе от клиниката, обзет от странно спокойствие. Така поне му казаха асистентите по-късно. Лицето му не издавало никакви чувства. Минал край рецепцията, без да поглежда към никого. Хората в клиниката — и персоналът, и собствениците, довели животните си за преглед — знаеха, че съпругата му е в хоспис. Мадлин — осемнайсетгодишното момиче, което работеше на рецепцията — се втренчи ококорено в него. Вече почти всички бяха разбрали за обаждането от хосписа. В малките градчета новините се разпространяват мигновено.

— Обади се на татко и го помоли да дойде. Трябва да отида до хосписа — обясни Травис.

— Разбира се — кимна Мадлин и след кратко колебание добави: — Добре ли си?

— Ще ме закараш ли дотам? Май няма да мога да шофирам в момента.

— Разбира се — повтори поуплашена тя. — Веднага щом се обадя.

Докато Мадлин набираше номера, Травис стоеше като парализиран. Чакалнята бе притихнала; дори животните сякаш разбираха, че нещо се случва. Чу как Мадлин говори с баща му, ала думите долитаха отдалеч. Всъщност съзнаваше съвсем смътно къде се намира. Опомни се едва след като Мадлин прекъсна връзката и му съобщи, че баща му ще дойде веднага. Забеляза страха, изписан по лицето й. Навярно защото бе млада, тя не се стърпя и зададе въпроса, който измъчваше всички.

— Какво се е случило?

Травис видя колко загрижени са хората край него. Повечето го познаваха от години, дори от дете. Малцина — предимно от персонала — познаваха добре Габи и след инцидента скърбяха искрено за нея. Не им дължеше обяснение, ала от друга страна им дължеше, защото корените му бяха тук. Бофърт беше техният дом и взрян в лицата им, той долови състрадание като у сродници. Не знаеше какво да им каже. Хиляди пъти бе изричал мислено думите. Сега обаче бе занемял. Чуваше как дъхът излита от устните му. Съсредоточеше ли се достатъчно, щеше да усети как сърцето му блъска в гърдите. Мислите му обаче се разбягваха на всички посоки. Питаше се дали е чул правилно думите на Харис, или е сънувал. Припомняше си разговора, търсеше скрито значение, опитваше се да види ясно реалността зад думите, ала дори не изпитваше чувствата, които беше редно да изпитва. Страхът прогонваше всички други чувства. По-късно описваше състоянието си като теглилка — от едната страна е щастието, от другата загубата. Той стоеше разкрачен върху везната, уплашен, че всяко погрешно движение ще я наклони на едната или на другата страна и ще го запрати на земята.

Подпря се върху плота на рецепцията. Мадлин застана до него. Ключовете за колата подрънкваха в ръката й. Травис обходи с поглед помещението, после се обърна към Мадлин и накрая впи очи в пода. Вдигна ги най-сетне и успя само да повтори думите, които преди малко бе чул по телефона:

— Тя е будна.

Дванайсет минути по-късно — след трийсет смени на платното и три светофара, които светеха жълто и навярно дори червено — Мадлин паркира пред входа на хосписа. Травис не продума през целия път. Усмихна се благодарно и отвори вратата на колата.

Пътуването не проясни мислите му. Изпитваше надежда и вълнение; същевременно продължаваше да се опасява, че не е разбрал правилно. Навярно се бе събудила за миг и пак беше потънала в сън. Или Харис е имал предвид някакво особено медицинско състояние, показващо подобрение на мозъчната функция. В ума му се въртяха всякакви сценарии, лутащи се между надеждата и отчаянието.

Елиът Харис го посрещна пред входа. Изглеждаше завидно спокоен.

— Вече се обадих на невролога. Ще пристигнат след няколко минути. Искаш ли да отидеш в стаята й?

— Тя е добре, нали?

Елиът Харис сложи ръка на рамото му и го въведе вътре.

— Отиди при нея. Пита за теб.

Някой му отвори вратата към коридора — колкото и да напрягаше паметта си, не успяваше да си спомни дори дали е бил мъж или жена. Свърна надясно, изкачи на бегом стълбището, отвори вратата към втория етаж и видя медицинска сестра и санитар да го чакат. Развълнуваните им лица му подсказаха, че се канят да му разкажат какво се е случило. Той обаче ги подмина, стигна до стаята на Габи и се облегна на стената да се съвземе. През отворената врата чу шепот. Поколеба се за миг и влезе вътре.

Гретхен го посрещна, грейнала в усмивка.

— Бях в болницата, когато лекарят получи съобщението. Не се стърпях и дотичах.

Травис едва я чуваше. Гледаше съпругата си, подпряна на възглавниците в леглото. Изглеждаше объркана, ала го видя и усмивката й му каза всичко.

— Габи? — прошепна Травис.

— Травис — промълви с дрезгав, почти неузнаваем глас тя.

Той тръгна бавно към леглото, без да отлепя очи от нейните. Не разбра дори, че Гретхен излезе и затвори вратата.

— Габи? — повтори удивен. В съня му — защото му се струваше, че е сън — тя вдигна длан от леглото и я отпусна върху корема си, сякаш няма сили за повече. Той седна до нея.

— Къде беше? — попита тя. Думите прозвучаха завалено, ала изпълнени с любов. Габи беше будна. — Не знаех къде си.

— Тук съм — каза Травис и от очите му рукнаха сълзи. Приведе се към нея, усети ръката й върху гърба си и се разплака още по-неудържимо. Не сънуваше. Габи го беше прегърнала. Знаеше кой е и колко я обича. Истина е, беше единствената му мисъл. Този път е истина…

 

 

През следващите няколко дни Травис не се отдели от Габи и баща му го заместваше в клиниката. Едва напоследък животът му бе възвърнал донякъде обичайния си ритъм и в дни като днешните, когато дъщерите му се гонеха и се смееха в двора, а Габи беше в кухнята, картини от изминалата година се мяркаха в ума му. Спомените от болницата бяха замъглени, сякаш и той е бил в полусъзнание като Габи.

Тя не излезе невредима от комата, разбира се. Беше отслабнала много, мускулите й бяха атрофирали, лявата страна на тялото й бе почти вцепенена. След дълги дни успя да се изправи без помощ от леглото. Терапията напредваше влудяващо бавно; дори сега по няколко часа дневно работеше с физиотерапевт. В началото се измъчваше, че я затрудняват най-обикновени движения, каквито преди е приемала за даденост. Мразеше да вижда изпитото си лице в огледалото и повтаряше, че се е състарила с петдесет години. Травис винаги й казваше, че е красива, с пълното съзнание, че никога не е бил по-сигурен в истинността на думите си.

На Кристин и Лайза им беше необходимо повече време да свикнат. В деня, когато Габи се събуди, Травис помоли Елиът Харис да се обади на майка му да вземе момичетата от училище. След час семейството се събра. Когато влязоха в стаята обаче, Кристин и Лайза не пожелаха да доближат майка си. Вкопчиха се в Травис и отговаряха едносрично на въпросите на Габи. Едва след половин час Лайза седна на леглото до нея. Кристин се престраши чак на другия ден и дори тогава изглеждаше сдържана, сякаш вижда Габи за пръв път. Същата вечер — след като върнаха Габи в болницата и Травис прибра момичетата вкъщи — Кристин го попита:

— Мама наистина ли се събуди, или пак ще заспи?

Лекарите бяха изразили почти абсолютна увереност, че Габи няма да се върне в предишното състояние, ала все пак не изключиха окончателно вероятността. Страхът на Кристин отразяваше неговия. Когато Габи заспеше или просто се унесеше в дрямка след тежката терапия, сърцето на Травис се свиваше. Задъхваше се и я побутваше леко, ужасен, че няма да отвори очи. Разбудеше ли се най-сетне, той не успяваше да прикрие облекчението и благодарността си. Отначало Габи приемаше стоически тревогата му — признаваше, че мисълта за случилото се я плаши — но не след дълго започна да се ядосва. Миналата седмица, докато луната висеше високо в небето и щурците пееха звучно, Травис я погали по ръката. Тя отвори очи, погледна към часовника и видя, че е три сутринта. Седна в леглото и смръщи вежди.

— Престани! Имам нужда от сън. Редовен, здрав сън като всички хора! Изтощена съм, не разбираш ли? Отказвам да ме будиш през час до края на живота ми!

Не каза нищо повече. Дори не се броеше за свада, понеже той не съумя да отговори. Тя се обърна, мърморейки, на другата страна. Думите й обаче, типично в неин стил, го накараха да въздъхне с облекчение. Щом тя вече не се тревожеше, че ще заспи непробудно, значи беше време и той да спре да се безпокои. Или поне да я остави да спи спокойно. Честно казано, съмняваше се, че страхът му някога ще се уталожи. Продължаваше да се буди посред нощ, ала сега просто се вслушваше в дишането й и забележеше ли то да се учестява или забавя — промени, отсъствали по време на комата — се успокояваше и потъваше отново в сън.

Всички се приспособяваха и Травис знаеше, че това изисква време. Много време. Още не бяха обсъдили въпроса за пренебрегнатото завещание. Питаше се дали някога ще повдигнат темата. Още не бе споменал пред Габи за въображаемите разговори, които водеше с нея в болницата, а тя не помнеше нищо — нито ухания, нито гласовете от телевизора, нито досега му.

— Все едно времето… е изчезнало.

Нямаше значение. Всичко беше така, както трябва. Зад него вратата проскърца и той се обърна. В далечината Моли лежеше във високата трева; старият Моби спеше в ъгъла на верандата. Травис се усмихна, забелязал как грейва лицето на Габи при вида на дъщерите й. Кристин люлееше Лайза и двете се кикотеха звънливо. Габи седна на люлеещия се стол до Травис.

— Обядът е готов, но нека си поиграят още малко. Толкова се забавляват.

— Да. Останах без сили да ги люлея.

— Дали да не отидем да разгледаме аквариума, когато Стефани пристигне? И да хапнем пица след това?

Той се усмихна, готов да задържи завинаги този момент.

— Звучи чудесно. О! Забравих да ти кажа. Майка ти се обади, докато се къпеше.

— Ще й звънна по-късно. Трябва да се обадя и за помпата за отоплението. Снощи радиаторите на момичетата не изстинаха изобщо.

— Да пробвам ли да я поправя?

— Недей. Последния път се наложи да сменяме цялата инсталация. Помниш ли?

— Помня, че не ми даде достатъчно време.

— Да, да — намигна му тя. — Тук ли да обядваме или вътре?

Той се престори, че обмисля въпроса. Всъщност нямаше значение. Тук или там, важното беше, че са заедно. Беше с жената и дъщерите, които обичаше. Какво повече би могъл да иска? Слънцето светеше ярко, цветята ухаеха, денят щеше да отмине безгрижно — нещо немислимо през изминалата зима. Обикновен ден, ден като другите. Ала ден точно такъв, какъвто трябва да бъде.

Край