Никълъс Спаркс
Изборът (23)

22.

Докъде може да стигне човек в името на любовта?

Травис продължаваше да прехвърля наум въпроса, когато спря на алеята пред къщата. Вече беше взел решение. Колата на Стефани бе паркирана отпред. Светеше само в дневната. Другите прозорци тъмнееха.

Той слезе от колата. Придърпа плътно сакото си в мразовитата нощ. Луната още не беше изгряла, звездите блещукаха по небето. Съсредоточеше ли се, щеше да си спомни имената на съзвездията, които Габи някога му бе посочила. Усмихна се. Споменът беше ясен като небето, ала той го пропъди — нямаше сили да се потапя в него. Не и тази вечер.

Моравата искреше от влага и през нощта щеше да се покрие с плътна пелена от скреж. Травис си напомни да извади шушоните и шаловете на момичетата, за да не се щура из къщата сутринта. Кристин и Лайза щяха да се върнат скоро. Липсваха му въпреки изтощението. Пъхна ръце в джобовете и изкачи стълбите на верандата.

Стефани го чу да влиза. Обърна се и явно се опита да разчете изражението му.

— Здравей, Стеф — поздрави я той.

Свали си якето, осъзнал, че не помни как е стигнал до дома си.

— Добре ли си? — попита го сестра му.

— Не знам — отвърна той след миг.

Тя сложи ръка върху дланта му.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? — предложи тихо.

Той седна на канапето и облегна глава назад. Чувстваше се отмалял, сякаш цял ден се е борил с океанските вълни. Стефани му подаде чаша.

— Кристин се обади. Ще закъснее. Лайза пътува насам.

— Добре — кимна той и погледна към семейния портрет.

— Искаш ли да поговорим?

Той отпи от водата, осъзнал колко е пресъхнало гърлото му.

— Обмисли ли въпроса ми? Докъде е позволено да стигнеш в името на любовта?

— Мисля, че отговорих.

— Да. Донякъде.

— Намекваш, че отговорът е незадоволителен?

Той се усмихна доволен, че Стефани все още успява да разговаря с него както винаги.

— Исках да разбера как би постъпила на мое място.

— Знам — отвърна колебливо тя. — Но… не мога да си представя да съм изправена пред такова решение. Честно казано, никой не може. Понякога ми се иска да не беше ми казвал.

— Навярно не биваше. Нямах право да те товаря с това.

Тя поклати глава.

— Разбирам, че трябваше да споделиш с някого. Радвам се, че ми се довери. Просто се почувствах ужасно. Преживя инцидента, тревожиш се за децата, съпругата ти е в кома… и трябва да вземеш решение дали да уважиш избора й, или не. Изглежда ми непосилно.

Травис не продума.

— Безпокоя се за теб — добави тя. — Почти не съм мигнала, откакто ми каза.

— Съжалявам.

— Недей. Аз трябва да ти се извиня. Трябваше да се пренеса тук още след инцидента. Трябваше да посещавам по-често Габи. Трябваше да съм до теб всеки път, когато си имал нужда да поговориш с някого.

— Не. Радвам се, че остана на работа. Заслужи я с цената на много усилия. Габи го знае. А и идваше тук достатъчно често.

— Просто ми е мъчно, че ти е толкова тежко.

Той я прегърна през рамо.

— Знам.

Поседяха мълчаливо. Травис чуваше как климатикът прищраква в тишината. Стефани въздъхна.

— Искам да знаеш, че каквото и решение да си взел, аз те подкрепям. Повече от всеки друг знам колко обичаш Габи.

Травис се обърна към прозореца. През стъклото виждаше осветените къщи на съседите.

— Не успях да го направя — прошепна. — Дори репетирах думите, с които ще уведомя лекарите да спрат системите. Знам, че Габи го искаше… но не успях да събера смелост. Дори до края на дните си да я посещавам в хосписа, пак е по-добре, отколкото да прекарам живота си с другиго. Обичам я. Не мога да й позволя да си отиде.

— Разбрах още когато влезе — усмихна се изморено Стефани.

— Мислиш ли, че постъпих правилно?

— Да — отвърна без колебание тя.

— За мен или за Габи?

— И двете.

Той преглътна.

— Мислиш ли, че ще се събуди?

Стефани го погледна в очите.

— Мисля, че ще се събуди. Винаги съм го вярвала. Връзката ви е… почти неземна. Имам предвид… как се гледате, каква безметежност се изписва по лицето й, когато я обгърнеш през рамо, как сякаш четете мислите си. Винаги ми се е струвало необичайно. Затова отлагам брака. Не съм сигурна, че съм намерила човека, с когото да се чувствам така. А казват, че любов като вашата надхвърля границите на възможното. Ти обичаш Габи и тя те обича. Не мога да си представя свят, където не сте заедно. Заедно, както ви е отредено да бъдете.

Травис обмисли думите й.

— Какво следва? — попита тя. — Ще изгорим ли завещанието?

Въпреки напрежението той се засмя.

— По-късно може би.

— А адвокатът? Няма да те потърси, нали?

— Не съм го чувал от години.

— Още един знак, че си постъпил правилно.

— Предполагам.

— А хосписът?

— Ще я преместят следващата седмица. Трябва само да уредя формалностите.

— Нуждаеш ли се от помощ?

Той разтри слепоочията си, изтощен до краен предел.

— Да.

— Хей. — Тя го поразтърси леко. — Взе правилното решение. Не се чувствай виновен. Избра единствения възможен път. Тя иска да живее. Иска възможност да се върне при теб и момичетата.

— Знам, но…

Не успя да довърши. Миналото го нямаше, а бъдещето тепърва щеше да се разгърне. Трябваше да съсредоточи живота си върху настоящето. Ала безкрайните дни, ширнали се пред него, внезапно му се сториха неизбродни и непоносими.

— Страх ме е — призна той.

— Знам. И мен ме е страх — обгърна го отново през рамо Стефани.