Никълъс Спаркс
Изборът (21)

20.

Седнал до Габи, Травис си погледна часовника. Наближаваше два и половина. По това време обикновено се сбогуваше със съпругата си, за да се прибере вкъщи, преди момичетата да се върнат от училище. Днес обаче Кристин щеше да гостува на приятелка, а Лайза бе поканена на рожден ден в аквариума в Пайн Нол Шорс. И двете нямаше да се приберат преди вечеря. Щастливо стечение на обстоятелствата, защото той бездруго щеше да остане по-дълго в болницата. По-късно щеше да се срещне с невролога и администратора.

Знаеше какво ще представлява разговорът и те несъмнено щяха да проявяват надлежното съчувствие, вплетено в премерени окуражителни думи. Неврологът щеше да му съобщи, че болницата вече не може да направи нищо за Габи и се налага да я преместят в хоспис. Щяха да го уверят, че състоянието й е стабилно, рискът е минимален и всяка седмица ще я преглежда лекар. Вероятно щяха да го успокоят, че персоналът в хосписа е компетентен да полага ежедневни грижи за съпругата му. Ако Травис възрази, администраторът несъмнено щеше да се намеси и да отбележи, че понеже Габи не е в интензивното отделение, осигуровката им покрива само тримесечен престой в болницата. Щеше да уточни, че болницата обслужва целия град и няма как да я задържат по-дълго, макар да е работила тук. И толкова. Двамата щяха да действат като екип, за да постигнат желаната цел.

Не осъзнаваха обаче, че решението не е толкова просто. Под повърхността се таеше идеята, че докато е в болницата, Габи може да се събуди скоро, защото там лежаха пациентите във временна кома. Те се нуждаеха от лекари и медицински сестри, които бързо да регистрират промените, показващи очакваното подобрение. В хосписа се предполагаше, че Габи никога няма да се събуди. Травис не бе готов да го приеме, ала изглежда нямаше избор.

Габи обаче имаше избор и в крайна сметка решението му не зависеше нито от невролога, нито от администратора. Зависеше от него — от преценката му какво би пожелала Габи.

Гълъба го нямаше. Дали посещава други пациенти като лекар на визитация, запита се Травис, и дали другите пациенти го забелязват.

— Съжалявам, че се разплаках. Не успях да се овладея — прошепна Травис.

Гърдите на Габи се вдигаха и спускаха при всяко вдишване. Не се заблуждаваше, че ще чуе гласа й. Чуваше го само веднъж през деня.

— Знаеш ли какво харесвам у теб? — попита той. — Освен почти всичко? — Усмихна се измъчено. — Харесва ми как се отнасяш към Моли. Тя е добре, между другото. Ставите не я притесняват и все още обича да лежи във високата трева. Видя ли я там, си спомням първите ни години заедно. Нали не си забравила как извеждахме кучетата на разходка край брега? Излизахме рано, за да ги пуснем да потичат свободно. Бяха толкова безметежни утрини. Обичах да те гледам как гониш Моли в кръг, за да я плеснеш по гърба. Направо я влудяваше. С пламнали очи и изплезен език дебнеше следващия ти ход. — Той замълча, забелязал с удивление, че гълъбът се е върнал. Реши, че обича да го слуша как говори. — Така разбрах, че ще бъдеш чудесна майка. Моли ми показа. Дори при първата ни среща… — Поклати глава, унесен в спомени. — Вярваш или не, хареса ми как влетя в двора ми през онази нощ. Не само защото в крайна сметка се оженихме. Беше като майка, закриляща рожбата си. Невъзможно е да се ядосаш толкова, ако не умееш да обичаш дълбоко. Видях колко обичаш Моли, колко се тревожиш за нея и си готова да я защитиш на всяка цена и разбрах, че по същия начин ще се отнасяш към децата. — Той прокара показалец по ръката й. — Разбираш ли колко много значеше това за мен? Да знам колко обичаш дъщерите ни? Нямаш представа каква пълнота и спокойствие изпитвах. — Той приведе лице към ухото й. — Обичам те, Габи. Ти си всичко, за което съм копнял. Ти си всяка надежда и всяка мечта, която съм имал. С теб бях по-щастлив от всекиго на света. Не искам да се откажа от това. Не мога. Разбираш ли ме?

Зачака отговор. Напразно. Сякаш Бог му казваше, че любовта му някак си не е достатъчна. Впил очи в Габи, той ненадейно се почувства много остарял и много изморен. Приглади завивките с чувството, че е сам и далеч от съпругата си, че е мъж, чиято любов някак си я е предала.

— Моля те — прошепна. — Събуди се, любима. Моля те. Няма време.

 

 

— Здрасти — каза Стефани.

По джинси и тениска тя не приличаше никак на преуспял професионалист, какъвто бе станала. Живееше в Чапъл Хил и работеше като мениджър в бързо разрастваща се биотехнологична компания. През последните три месеца обаче прекарваше в Бофърт по няколко дни седмично. След инцидента Травис споделяше съкровените си чувства само с нея.

— Здрасти — поздрави я Травис.

Тя прекоси стаята и се приведе над леглото.

— Здрасти, Габи. — Целуна я по бузата. — Как си днес?

Травис харесваше как сестра му се отнася към Габи. Освен него единствено тя запазваше спокойствие в присъствието на съпругата му.

Стефани придърпа стол и седна до Травис.

— А ти как си, големи братко?

— Добре — кимна той.

Стефани го изгледа с присвити очи.

— Изглеждаш отвратително.

— Благодаря.

— Не се храниш достатъчно. — Бръкна в чантата си и извади пликче с фъстъци. — Изяж ги.

— Не съм гладен. Току-що обядвах.

— Какво?

— Достатъчно.

— Изяж ги заради мен. Обещавам ти повече да не досаждам. — Тя отвори пликчето със зъби.

— Все това повтаряш.

— Защото всеки път изглеждаш отвратително — кимна към Габи. — Сигурно и тя ти го е казала.

Стефани никога не оспорваше твърдението на Травис, че чува гласа на Габи. Случеше ли се да възрази, тонът й не изразяваше безпокойство за трезвомислието му.

— Да, имаш право.

Стефани тикна пликчето в ръката му.

— Тогава вземи фъстъците.

Травис остави пликчето в скута си.

— Сложи един в устата си, сдъвчи го и преглътни — инструктира го Стефани.

Прозвуча му като майка им.

— Казвал ли ти е някой, че си упорита като конска муха.

— Всеки ден. Но с теб трябва да се проявява упорство. Радвай се, че съм част от живота ти. Истинска благословия съм за теб.

За пръв път през целия ден той се засмя искрено.

— И така може да се каже. — Напълни шепата си с фъстъци и задъвка. — Как вървят нещата с Брет?

От две години Стефани излизаше с Брет Уитни — един от най-преуспелите мениджъри на хедж фондове в страната: богат, привлекателен и смятан от мнозина за най-желания ерген в Южните щати.

— Виждаме се.

— Неприятности в рая?

Стефани сви рамене.

— Пак ме помоли да се омъжа за него.

— Какво му отговори?

— Същото както преди.

— Как го прие той?

— Нормално. О, пак изигра ролята на оскърбения и ядосан влюбен, но след няколко дни се вразуми. Миналия уикенд бяхме в Ню Йорк.

— Защо просто не се омъжиш за него?

— Вероятно ще се омъжа.

— Защо тогава не каза „да“, когато ти поиска ръката?

— Пак ще ми предложи.

— Изглеждаш абсолютно уверена.

— Уверена съм. И ще кажа „да“, когато съм сигурна, че наистина иска да се ожени за мен.

— Предложи ти три пъти. Колко по-сигурен може да бъде?

— Мисли, че иска да се ожени за мен. Брет е от мъжете, които обичат предизвикателства. В момента предизвикателството съм аз. Затова продължава да настоява. А пък аз ще кажа „да“ едва когато разбера, че наистина е готов.

— Не знам…

— Повярвай ми. Познавам мъжете и владея любовни магии. — Очите й блеснаха палаво. — Брет знае, че не се нуждая от него, и това го убива.

— Да. Определено не се нуждаеш от него.

— Да сменим темата. Кога се връщаш на работа?

— Скоро — промърмори той.

Тя бръкна в пликчето с фъстъци и подхвърли два в устата си.

— Нали не си забравил, че татко не е в първа младост?

— Не съм.

— Значи? Следващата седмица?

Травис не отговори. Стефани скръсти ръце.

— Ето какво ще направиш, понеже явно не си взел решение. Ще започнеш да ходиш в клиниката и всеки ден ще оставаш поне до един часа следобед. Това е новият ти график. А в петък ще затваряш по обяд. Така татко ще те замества само четири следобеда.

Травис я погледна с присвити очи.

— Май си го обмислила внимателно.

— Някой трябва да мисли. И за твое сведение, не става дума само за татко. За теб е добре да се върнеш на работа.

— Ами ако смятам, че не съм готов?

— Лошо. Но пак си длъжен да го направиш. Ако не заради себе си, заради Лайза и Кристин.

— Какви ги говориш?

— Говоря за дъщерите ти. Забрави ли за тях?

— Не съм, но…

— Обичаш ги, нали?

— Що за въпрос?

— Ако ги обичаш, трябва отново да станеш родител — продължи тя. — А това означава, че трябва да се върнеш на работа.

— Защо?

— За да им покажеш, че каквито и ужасни неща да се случват в живота, редно е да продължаваме напред. Това е твоя отговорност. Кой ще друг ще им даде урок?

— Стефани…

— Не твърдя, че е лесно, но нямаш избор. Все пак не им позволи да напуснат училището, нали? И ги караш да си пишат домашните?

Травис не отговори.

— Щом очакваш да си изпълняват задълженията — а те са на шест и на осем години — ти също трябва да изпълняваш своите. Длъжен си да им покажеш, че се възстановяваш, а работата е част от това. Съжалявам. Такъв е животът.

Травис поклати глава. Усети как се ядосва.

— Не разбираш!

— Напротив. Разбирам.

Той разтри челото си с върховете на пръстите.

— Габи е…

Не продължи. Стефани сложи длан върху коляното му.

— Жизнерадостна? Интелигентна? Мила? Добра? Забавна? Великодушна? Търпелива? Всичко, което си представяш у майка и съпруга? С други думи, почти съвършена?

Той вдигна изненадано глава.

— Знам — кимна Стефани. — И аз я обичам. Винаги съм я обичала. Тя ми е сестра и най-добър приятел. Понякога имах чувството, че е единственият ми приятел. И имаш право — прекрасна е за теб и за децата. Избра най-подходящата съпруга. Защо, мислиш, идвам тук? Не само заради нея, нито заради теб. Заради себе си. Липсва ми.

Несигурен как да отговори, той замълча.

Стефани въздъхна.

— Реши ли как да постъпиш?

Травис преглътна.

— Не. Още не — призна.

— Минаха три месеца.

— Знам.

— Кога е срещата?

— След половин час.

— Добре. Ще те оставя да помислиш на спокойствие. Ще отида у вас да видя момичетата.

— Не са вкъщи. Ще се върнат по-късно.

— Да ги почакам ли там?

— Да. Ключът е…

— Под глинената жаба на верандата — довърши тя вместо него. — Знам. И съм сигурна, че всеки крадец би се досетил.

— Обичам те, Стеф — усмихна се той.

— И аз те обичам, Травис. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, нали?

— Знам.

— Винаги. По всяко време.

— Знам.

Тя кимна.

— Ще те чакам да се върнеш. Искам да разбера какво си решил.

— Добре.

Стефани стана и преметна чантата си през рамо. Целуна брат си по главата.

— Ще се видим по-късно, Габи — каза и тръгна към вратата.

— Докъде е позволено да стигнеш в името на любовта? — спря я гласът му.

Стефани се обърна.

— И преди си ми задавал същия въпрос.

— Знам. — Травис се поколеба. — Но сега те питам какво трябва да направя според теб.

— Ще ти отговоря какво винаги. Ти избираш.

— Какво значи това?

По лицето й се изписа безпомощност.

— Не знам, Травис. Какво значи според теб?