Никълъс Спаркс
Изборът (20)

19.

Следобед облаци покриха небето. Дойде време за раздвижването на Габи. Сутрин и по-късно вечерта медицински сестри повтаряха процедурата, но той бе помолил Гретхен да се включва в грижите за Габи.

— Сигурно ще й хареса — съгласи се тя.

Показа му какво да прави и му обясни, че всеки мускул и всяка става се нуждаят от внимание. Гретхен и другите медицински сестри винаги започваха от пръстите на ръцете й, но Травис започваше с пръстите на краката. Отметна завивките и няколко пъти раздвижи кутрето й нагоре-надолу.

Харесваше му да усеща кожата й. Допирът й му връщаше десетки спомени — как масажираше ходилата й, когато беше бременна; как запалваха свещи в спалнята и я разтриваше, а тя сякаш мъркаше. Колкото и да му липсваха разговорите с нея, понякога му се струваше, че най-болезнено му липсва най-обикновеното докосване. А и тя се нуждаеше от раздвижването — иначе мускулите й щяха да атрофират и дори да се събуди — когато се събуди, поправи се мислено — щеше да остане на легло. Поне така си казваше. Дълбоко в себе си разбираше, че помага и на себе си — като усеща топлината на кожата й, пулса в китката й. Тогава го изпълваше увереност, че ще се възстанови; че тялото й просто се лекува.

Приключи с пръстите на краката и започна да масажира глезените й; после сгъна едното й коляно до гърдите й. Понякога, докато четеше списания, излегната на канапето, Габи несъзнателно правеше точно така — присвиваше крак, грациозна като танцьорка.

— Добре ли се справям, скъпа?

Чудесно. Благодаря. Бях се схванала малко.

Знаеше, че си представя отговора и Габи не е трепнала. В такива моменти обаче гласът й сякаш долиташе от нищото. Понякога се питаше дали не полудява.

— Как си?

Честно казано, отегчена. Благодаря за цветята, между другото. Красиви са. От Фрик ли ги взе?

— Иска ли питане.

Как са момичетата? Този път ми кажи истината.

Травис се зае с другото коляно.

— Добре са. Липсваш им. Понякога не знам какво да правя.

Стараеш се, нали? Така се успокоявахме, помниш ли? Щом се стараем, всичко е наред.

— Имаш право.

Не очаквам повече. И знам, че ще се справят. По-силни са, отколкото изглеждат.

— Знам. Приличат на теб.

Травис си я представи как го оглежда от главата до петите с угрижено изражение.

Отслабнал си. Много.

— Нямам апетит.

Тревожа се за теб. Грижи се за себе си. Заради момичетата. Заради мен.

— Винаги ще бъда до теб.

Знам. И от това се страхувам. Помниш ли Кенет и Елинор Бейкър?

Ръцете на Травис застинаха.

— Да.

Значи разбираш какво имам предвид.

— Да — въздъхна той.

Помниш ли как миналата година ни заведе на къмпинг в планината? Обеща, че ще ни хареса.

Той се залови с ръцете й.

— Как ти хрумна?

Мисля много. Какво друго да правя? Както и да е. Спомних си как пристигнахме и дори не разпънахме палатката. Само разтоварихме багажа. Чухме гръмотевици в далечината, но ти настоя да ни покажеш езерото. Ходихме цяла миля дотам и щом стигнахме до брега, небето се разтвори. Заваля като из ведро. Все едно небето ни обливаше с маркуч. Когато се върнахме, всичко беше подгизнало. Ядосах ти се и те накарах да ни заведеш в хотел.

— Помня.

Съжалявам. Не биваше да ти крещя. Макар да беше виновен.

— Защо винаги аз съм виновен?

Обърна нежно главата й на едната и на другата страна и си я представи как му намига.

Защото си много смешен, когато те хокам.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Липсваш ми много.

И ти ми липсваш.

Гърлото му се сви при мисълта, че краят на раздвижването наближава и гласът на Габи ще избледнее отново. Приведе лице към нейното.

— Трябва да се събудиш. Момичетата се нуждаят от теб. И аз имам нужда от теб.

Знам. Опитвам се.

— Побързай.

Тя не отговори и Травис разбра, че я е смутил.

— Обичам те, Габи.

И аз те обичам.

— Да спусна ли щорите? Да ти донеса ли нещо от къщи?

Ще поседиш ли още малко до мен? Много съм изморена.

— Разбира се.

Ще подържиш ли ръката ми?

Той кимна и я зави. Седна на стола до леглото, улови дланта й и я погали с палец. Гълъбът се върна, а зад него тъмните облаци се носеха по небето, очертавайки неземни картини. Обичаше съпругата си, но ненавиждаше в какво се е превърнал животът му с нея. Проклинаше се, че изобщо му минават подобни мисли, ала не успяваше да ги пропъди. Целуна пръстите й един по един и опря ръката й в бузата си. Усети топлината й и закопня да долови и най-малкото движение. Нищо. Отдръпна я от лицето си и не забеляза как гълъбът се взира в него.

 

 

Елинор Бейкър беше домакиня на трийсет и осем. Обожаваше двете си момчета. Преди осем години я докарали в спешното отделение — повръщала и изпитвала нетърпима болка в тила. Същия ден Габи била на работа — замествала приятелка — но се разминала с Елинор. Приели жената в болницата и Габи разбрала за нея едва на следващия понеделник — прехвърлили я в интензивното отделение, защото в неделя сутринта не се събудила.

— Просто заспа и толкова — обяснила й накратко медицинската сестра.

Съпругът на Елинор — Кенет — бил гимназиален учител по история. Изглеждал добродушен и дружелюбен мъж. По цял ден стоял в болницата. Постепенно Габи го опознала — отначало си разменяли дежурните любезности, после започнали да разговарят по-дълго. Той обожавал съпругата и децата си. Винаги идвал с чист пуловер и изрядно изгладени панталони. Пиел чаша след чаша минерална вода. Бил католик и Габи често го заварвала да се моли до леглото на Елинор. Децата им се казвали Матю и Марк.

Габи разказа всичко на Травис — не отначало, а след като се бе сприятелила с Кенет. Питаше се дали ще продължи да идва всеки ден, какво ли си мисли, докато седи мълчаливо до леглото на съпругата си.

— Изглежда толкова тъжен — въздъхна Габи.

— Защото е тъжен. Съпругата му е в кома.

— Но той е в болницата от сутрин до вечер. Кой се грижи за децата му?

Седмиците се превърнаха в месеци. Преместиха Елинор в хоспис. Измина година, после още една. Щяха да забравят Елинор, ако Кенет и Габи не пазаруваха в един и същи супермаркет. Срещаха се понякога и Габи винаги се интересуваше как е Елинор. Промяна не настъпваше.

Всъщност се променяше Кенет. Описваше състоянието на съпругата си с нехайното: „Крепи се“. Някога говореше за Елинор с блясък и любов в очите, сега в тях се четеше празнота и апатия. За две години черната му коса бе побеляла; дрехите висяха от раменете му. Споделяше несгодите си с Габи — изгубил си работата и къщата, очаквал с нетърпение децата да се изнесат от дома му; големият напуснал гимназията, малкият пак бил арестуван за търговия с наркотици. Пак. Тази дума подчерта Габи, когато разказваше на Травис. Отбеляза също, че Кенет бил пиян.

— Толкова ми домъчня за него — заключи тя.

— Вярвам ти — кимна Травис.

Габи замълча.

— Понякога си мисля, че щеше да му е по-лесно, ако съпругата му беше починала.

 

 

Вперил поглед през прозореца, Травис мислеше за Кенет и Елинор Бейкър. Нямаше представа дали Елинор все още е в хосписа и дали изобщо е жива. След инцидента почти ежедневно си припомняше какво му разказваше Габи за тях. Питаше се дали Елинор и Кенет Бейкър са влезли в живота им неслучайно. Колцина познават човек в кома? Изглеждаше толкова… фантастично, все едно да посетиш остров с динозаври или да видиш НЛО.

Габи обаче работеше в болница и ако имаше причина семейство Бейкър да се появят в живота им, каква беше тя? Да го предупредят, че е обречен? Че дъщерите му ще кривнат от правия път? Ужасен, той се стараеше винаги да ги посреща, когато се прибират от училище; водеше ги на излети и позволяваше на Кристин да гостува на приятелки. Всяка сутрин се събуждаше с мисълта, че дори да им е трудно — което е съвсем нормално — той е длъжен да настоява да се държат добре в къщи и в училище и да ги изпраща в стаите им, за да не остават безнаказани простъпките им. Така би постъпила Габи.

Родителите на Габи понякога го упрекваха, че е твърде строг към момичетата. Нищо чудно. Тъща му винаги съдеше другите. С баща си Габи разговаряше по цял час по телефона. Разговорите с майка й обаче бяха кратки. В началото Травис и Габи празнуваха задължителните празници в Савана. Не след дълго Габи каза на родителите си, че иска да установи свои семейни традиции. Обясни им, че винаги са добре дошли в дома й, ала те не дойдоха нито веднъж в Бофърт.

След инцидента обаче родителите й се настаниха в хотел в Морхед, за да бъдат близо до дъщеря си. През първия месец тримата често се оказваха заедно в стаята на Габи. Нито веднъж не го обвиниха за инцидента, ала хладното им поведение му подсказваше, че го упрекват. Никога не оставаха с Кристин и Лайза в дома им — постояваха няколко минути и ги извеждаха за сладолед или пица.

После се върнаха в Савана и сега идваха понякога през почивните дни. Тогава Травис гледаше да не се появява в болницата. Казваше си, че им предоставя възможност да останат насаме с дъщеря си. Отчасти беше истина. Не би признал охотно обаче, че страни от тях, защото постоянно — макар и непреднамерено — му припомнят, че той е отговорен за състоянието на Габи.

Приятелите му реагираха предсказуемо. През първите шест седмици Алисън, Меган и Лиз се редуваха да им носят вечеря. През годините те се бяха сближили с Габи и понякога се налагаше той да ги успокоява. Идваха със зачервени очи и пресилени усмивки, понесли кутии с лазаня, яхния, гарнитури и десерти. Винаги обясняваха, че са използвали пилешко вместо червено месо, за да се нахрани и той.

Особено добре се отнасяха към момичетата. В началото ги прегръщаха топло, когато се разплачеха. Кристин се привърза много към Лиз. Тя й сплиташе косата, помагаше й да майстори гривни с мъниста и поне по половин час двете си подаваха футболната топка в двора. Влезеха ли вътре, започваха да си шепнат още щом Травис излезе от стаята. Той се чудеше какво ли обсъждат. Лиз, естествено, би му казала, ако разбере нещо важно. Обикновено обаче му отговаряше, че Кристин просто има нужда да си поговорят. С течение на времето Травис започна да я посреща със смесени чувства — беше й благодарен и същевременно й завиждаше за близостта с Кристин.

Лайза, от друга страна, се сближи повече с Меган. Оцветяваха на кухненската маса или гледаха заедно телевизия. Понякога Лайза се сгушваше до Меган както до Габи. В такива моменти двете изглеждаха почти като майка и дъщеря, а Травис сякаш виждаше мираж, че семейството му отново е заедно.

Алисън пък се стремеше да втълпи на момичетата, че макар да са тъжни и разстроени, не бива да забравят задълженията си. Напомняше им да разтребват стаите си, помагаше им да си напишат домашните и настояваше да отнасят чиниите си в мивката. Държеше се мило, ала твърдо и макар дъщерите му да заобикаляха някои правила в нейно отсъствие, това се случваше изненадващо рядко. Явно подсъзнателно разбираха, че се нуждаят от порядък в живота си и именно Алисън го въдворява.

Майката на Травис също ги посещаваше всеки следобед и през повечето почивни дни. След инцидента той всъщност почти не оставаше сам с дъщерите си, а съпругите на тримата му приятели и майка му играеха родителската роля, каквато в момента той бе неспособен да изпълнява. Сутрин едва се надигаше от леглото и по цял ден с усилие на волята се сдържаше да не заплаче. Чувството за вина му тежеше — не само заради инцидента. Не знаеше какво да прави и дори къде да бъде. Когато беше в болницата, сърцето го теглеше към дома, където бяха дъщерите му; когато беше вкъщи с дъщерите си, сърцето го теглеше към Габи.

След като шест седмици изхвърля излишна храна в кофата за боклук, Травис най-сетне каза на приятелите си, че винаги са добре дошли в дома му, но вече не е необходимо да му носят вечеря. Не биваше да идват всеки ден. Образът на Кенет Бейкър се мержелееше натрапчиво в ума му и той искаше да вземе в ръце това, което е останало от живота му. Да стане баща както преди и както Габи би желала. Малко по малко успя. Не беше лесно. Понякога Кристин и Лайза жадуваха за вниманието на другите, но грижите, които Травис отново бе започнал да полага за тях, несъмнено компенсираха липсата. Животът им не бе възвърнал обичайния си ритъм, разбира се, ала сега — три месеца по-късно — все пак протичаше в границите на нормалното. Травис често си казваше, че грижата за дъщерите му навярно го е спасила.

След инцидента не му оставаше време за Мат, Леърд и Джо. Понякога те се отбиваха вечер да пийнат по бира, но в разговорите им се усещаше напрежение. Половината от изреченото изглеждаше някак… неправилно. Когато го питаха за Габи, Травис не бе в настроение да говори за нея. Сменяха ли темата, той се чудеше защо отбягват да споменават съпругата му. Знаеше, че е несправедлив, ала те винаги му припомняха разликата между своя живот и неговия. Въпреки великодушието и търпението им, въпреки съчувствието им той си представяше как след малко Джо ще се върне у дома при Меган, двамата ще се сгушат в леглото и ще си поприказват тихо. Сложеше ли Мат ръка на рамото му, той се питаше дали Лиз се радва, че го е навестил, или й е необходима помощта му. По същия начин се чувстваше с Леърд и макар да се стремеше да се владее, в тяхно присъствие често го обземаше необясним гняв. Той бе принуден да живее с немислимото, а тяхната загриженост се включваше и изключваше като електроуред. Каквито и усилия да полагаше, не успяваше да укроти негодуванието си от тази несправедливост. Искаше да има това, което имат те, и знаеше, че никога няма да разберат какво е изгубил, независимо колко силно се опитват. Мразеше се, че мисли така, и се стремеше да прикрива яростта си, но приятелите му несъмнено долавяха промяната, макар да не бяха сигурни какво я предизвиква. Постепенно посещенията им станаха по-кратки и по-редки. Травис се мразеше и за това — заради стената, която издига помежду им — ала не знаеше как да поправи стореното.

Чудно защо се гневеше на приятелите си, след като към съпругите им изпитваше единствено благодарност. В моменти на затишие той сядаше замислен на верандата, а миналата седмица, вперил очи в тънкия резен на луната, най-сетне прие отговора, който знаеше от самото начало. Разликата бе, че Меган, Алисън и Лиз съсредоточаваха подкрепата си върху дъщерите му, а Джо, Мат и Леърд се опитваха да помогнат на него. Дъщерите му заслужаваха подкрепа.

Той обаче заслужаваше да го накажат.