Никълъс Спаркс
Изборът (2)

1.

Май 1996

— Кажи ми пак защо се съгласих да ти помогна? — Мат, запъхтян и зачервен, продължи да бута басейна към квадрата, изрязан наскоро в далечния край на предната веранда. Подхлъзна се и усети как поредната вада пот се стича по челото му, влиза в очите му и щипе клепачите му. Беше горещо, твърде горещо за началото на май. Твърде горещо за това, да му се не види. Дори кучето на Травис — Моби — се криеше под сянката, изплезило език.

Травис Паркър, с когото дружно бутаха масивния сандък, успя да свие рамене.

— Защото ти се стори забавно — отвърна той. Приведе рамене и тласна. Басейнът — тежък сигурно двеста килограма — се плъзна няколко сантиметра напред. С тази скорост щеше да заеме мястото си… ммм… през следващата седмица.

— Това е абсурдно! — Мат напрегна мускули, мислейки си, че всъщност им е необходим магарешки впряг. Гърбът го болеше ужасно. Представи си как от напрежение ушите му се отделят от главата и се изстрелват във въздуха като ракетите в бутилка, които с Травис пускаха като деца.

— Вече го каза.

— И не е забавно — изсумтя Мат.

— И това го каза.

— И няма да е лесно да го инсталираме.

— Нищо подобно — възрази Травис. Изправи се и посочи надписа върху сандъка. — Виждаш ли? Тук пише „Лесно за инсталиране“!

От мястото си под дървото Моби — чистокръвен боксер — излая, сякаш потвърждава думите му. Травис се усмихна, доволен от себе си.

Мат сбърчи чело, опитвайки да си поеме дъх. Мразеше това изражение. Е, не винаги. Обикновено харесваше безкрайния ентусиазъм на приятеля си. Не и днес обаче. Определено не днес.

Извади лентата за коса от джоба си. Подгизнала от пот, тя бе оставила, естествено, чудесно мокро петно върху късите му панталони. Той избърса лицето си и изстиска сръчно лентата. Капките пот покапаха по обувките му като струйка от повредена чешма. Мат се вгледа в локвичката като хипнотизиран, после усети как течността попива през мрежестия плат и навлажнява пръстите на краката му. Наслади се на неотразимото лигаво усещане и промърмори:

— Доколкото си спомням, спомена, че Джо и Леърд ще дойдат да помагат. Меган и Алисън щели да направят хамбургери и да пийнем бира. О, и още нещо — щели сме да свършим работата за не повече от два часа.

— Ще дойдат — потвърди Травис.

— Каза го преди четири часа.

— Очевидно закъсняват.

— Или изобщо не си се обадил?

— Обадих се, разбира се. Ще доведат и децата.

— Кога?

— Скоро.

— Аха — поклати глава Мат и натъпка лентата обратно в джоба. — Ако случайно не се появят скоро, как според теб ще наместим тази проклетия?

Травис махна безгрижно с ръка и пак се обърна към сандъка.

— Ще измислим нещо. Виж колко добре се справяме! Преполовихме пътя.

Мат се намръщи отново. Беше събота. Събота! Денят му за почивка и възстановяване, възможността му да избяга от месомелачката на ежедневието. Заслуженият отдих след петте работни дни в банката. Беше кредитен агент, за бога! Местеше документи, а не басейни! Полагаше му се да изгледа един мач на „Брейвс“ срещу „Доджърс“! Или да поиграе голф. Или да отиде на плажа. Или с Лиз да поспят до късно и да отидат при родителите й както почти всяка събота. Защо, по дяволите, реши да стане призори и да хамалства осем часа под жаркото южняшко слънце?

Той се упрекна мислено. Кого заблуждава? Ако не беше тук, определено щеше да прекара деня при родителите на Лиз — главната причина, честно казано, да се съгласи да помогне на Травис. Подбудите му обаче бяха второстепенен въпрос. Важното бе, че това не му харесваше.

— Това не ми харесва. Никак не ми харесва — каза той.

Травис сякаш не го чу. Опрял длани в сандъка, той вече заемаше позиция.

— Готов ли си?

Мат се наведе, изпълнен с горчивина. Краката му трепереха. Трепереха! Утре сутринта несъмнено щеше да изгълта минимум два аспирина, за да укроти болката. За разлика от Травис не посещаваше гимнастическия салон четири пъти седмично, не играеше тенис, не бягаше за здраве, не се гмуркаше в Аруба, не сърфираше в Бали, не караше ски във Вейл и прочее, и прочее.

— Не е забавно.

— Вече го каза — намигна му Травис.

 

 

— Леле! — повдигна вежди Джо, обикаляйки около басейна.

Слънцето вече се спускаше над хоризонта и снопове светлина къпеха залива. Иззад дърветата в далечината излетя чапла и се сниши грациозно над водата, разпръсквайки лъчите като заря. Преди няколко минути Джо, Меган, Леърд и Алисън бяха дошли с децата си и Травис им показваше новата си придобивка.

— Изглежда страхотно! Не е за вярване, че сте успели да се справите само двамата!

Травис кимна, стиснал бирата си.

— Не беше толкова трудно. На Мат дори му хареса.

Джо погледна към Мат, който седеше изпружен на шезлонга в края на верандата, покрил главата си със студена кърпа. Дори коремът му — Мат бе позакръглен от малък — изглеждаше посърнал.

— Личи си… Тежеше ли много?

— Като египетски саркофаг — изграчи Мат. — От масивно злато. Преносим само с кран.

Джо се засмя.

— Да се изкъпят ли децата?

— Още не. Тъкмо го напълних. Водата не се е стоплила. Слънцето обаче ще я сгрее бързо.

— За секунди! — простена Мат.

Джо се ухили. Познаваха се от детската градина.

— Тежък ден, а, Мат?

Мат махна кърпата и се намръщи на Джо.

— И още как! Благодаря, че дойде навреме.

— Травис ни покани в пет. Щях да дойда по-рано, ако знаех, че се нуждаете от помощ.

Мат насочи бавно очи към Травис. Понякога мразеше приятеля си.

— Как е Тина? — смени темата Травис. — Меган успява ли да поспи?

Меган разговаряше с Алисън до масата в далечния край на верандата. Джо погледна към тях.

— Горе-долу. Тина спря да кашля и спи спокойно нощем, но откакто е майка, Меган май стана сомнамбул. Събужда се, макар Тина да не издава нито звук. Сякаш тишината я тревожи.

— Добра майка е — каза Травис.

Джо се обърна към Мат.

— Къде е Лиз? — попита.

— Ще пристигне всеки момент — отговори Мат със задгробен глас. — Беше при родителите си.

— Чудесно — отбеляза Джо.

— Бъди мил. Те са приятни хора.

— Не спомена ли, че ако изслушаш още една история за рака на простатата на тъста си, а тъща ти още веднъж се оплаче как отново ще уволнят безпричинно Хенри, ще си пъхнеш главата в печката?

Мат се поизправи с мъка.

— Не съм казвал такова нещо!

— Напротив. — Джо намигна на Травис и в същия момент Лиз, съпругата на Мат, се появи иззад ъгъла на къщата. Бен — синът им — вървеше пред нея. — Не бой се. Гроб съм!

Очите на Мат се стрелнаха нервно от Лиз към Джо и пак към Лиз, за да провери дали е чула.

— Привет на всички! — подвикна Лиз и махна непринудено. Улови Бен за ръката и тръгна право към Меган и Алисън. Бен обаче се отскубна и се заклатушка към другите деца в двора.

Джо забеляза облекчената въздишка на Мат. Усмихна се злорадо и сниши глас:

— Родителите на Лиз ли използва, за да го придумаш да ти помогне?

— Споменах нещо такова — призна Травис.

Джо се засмя.

— Какво си шушукате? — поинтересува се подозрително Мат.

— Нищо — отговориха двамата в хор.

По-късно, когато слънцето залязваше и от храната нямаше и помен, Моби се сви в краката на Травис. Той се вслуша със задоволство в смеха на децата, плискащи се в басейна. Такива бяха любимите му вечери, изпълнени с радост и познати гласове. Алисън подхвърляше нещо на Джо, после на Лиз, Леърд и Мат. Насядали край масата на открито, приятелите му разговаряха без преструвки и самоизтъкване. „Животът ми — помисли си Травис — прилича на жизнерадостна реклама за бира. И през повечето време аз просто се наслаждавам на сърдечната атмосфера.“

От време на време някоя от жените ставаше да нагледа децата. В такива моменти Леърд, Джо и Мат свеждаха родителския си дълг до периодично усмирително подвикване, да не би питомците им случайно да се спречкат или наранят. Понякога, разбира се, децата се заинатяваха или разплакваха, но проблемите се разрешаваха бързо с целувка по ожуленото коляно или нежна прегръдка, утешителна дори отдалеч, камо ли за детето, което я получава.

Травис обходи с поглед масата, доволен, че приятелите му от детството не само са добри съпрузи и бащи, а и са останали част от живота му. Невинаги се случваше така. На трийсет и две той знаеше, че понякога животът е хазарт — бе преодолял немалко спънки и произшествия, при част от които се размина с необичайно нищожни последствия. Животът бе непредсказуем. Негови връстници вече бяха загинали при катастрофи, бяха се оженили и развели, прекаляваха с наркотиците и алкохола или просто бяха напуснали малкия градец и лицата им избледняваха в спомените му. Каква бе вероятността те четиримата — приятели от детската градина — да прекарват почивните си дни заедно и след трийсетте? Нищожна, помисли си Травис. Някак си обаче бяха преживели дружно юношеското акне и драмите с момичетата, после бяха постъпили в различни колежи, преследвайки различни професионални цели, и един по един се бяха върнали отново в Бофърт. Бяха по-скоро сродници, отколкото приятели — с общ език и споделени преживелици, непонятни за всеки пришълец.

Като по чудо съпругите им също се разбираха. Произхождаха от разнородни семейства и различни райони на щата, но бракът, майчинството и безкрайните клюки в провинциална Америка ги сближаваха достатъчно, та почти ежедневно да си бъбрят сестрински по телефона. Леърд се бе оженил пръв — с Алисън се венчаха през лятото след дипломирането в „Уейк Форест“. Джо и Меган застанаха пред олтара година по-късно, след като се бяха влюбили през последните месеци в Университета на Северна Каролина. Мат постъпи в „Дюк“, но се запозна с Лиз тук, в Бофърт. Ожени се последен. Травис кумува и на тримата.

Напоследък някои неща се бяха променили, разбира се, предимно заради новите попълнения в семействата. Леърд невинаги приемаше поканите му за планинско колоездене. С Джо не ходеха толкова често на ски в Колорадо, а Мат се бе отказал напълно да взема дейно участие в страничните му занимания. Въпреки това те продължаваха да намират време за него, а през уикендите — стига да планират предварително — все някой от тримата му правеше компания.

Вглъбен в мисли, Травис осъзна, че разговорът е стихнал.

— Пропуснах ли нещо?

— Попитах те дали си се обаждал скоро на Моника? — повтори Меган и по тона й Травис се досети, че е в беда.

И шестимата се интересуваха от любовните му перипетии повече от допустимото. Проблемът при семейните двойки е, че твърдо вярват в необходимостта всички да се оженят. Подлагаха на деликатна, ала неумолима преценка жените, с които Травис излизаше. Особено усърдие проявяваше Меган. В подобни моменти тя оглавяваше парада и поставяше под лупа отношенията на Травис с нежния пол.

— Не — призна той.

— Защо? Тя е симпатична.

И доста невротична, помисли си Травис. Ала наблюденията му вече бяха безпредметни.

— Забрави ли, че тя скъса с мен?

— Е, и? Това не значи, че не иска да й се обадиш.

— Мислех, че значи точно това.

Меган, Алисън и Лиз се втренчиха в него, сякаш е непоправим глупак. Съпрузите им, както обикновено, очевидно се забавляваха. Ритуалът се бе превърнал в неотменна част от вечерите, които прекарваха заедно.

— Скарахте се, нали?

— И?

— Хрумвало ли ти е, че вероятно е скъсала с теб просто защото си я ядосал?

— И аз се ядосах.

— Защо?

— Настоя да посетя терапевт.

— Нека позная. Ти отговори, че няма нужда.

— Ще отида на терапевт, когато надяна пола и започна да плета ръкавици.

Джо и Леърд се засмяха, но веждите на Меган се стрелнаха нагоре. Всички знаеха, че не пропуска предаване на Опра.

— Мислиш, че мъжете не се нуждаят от терапия?

— Знам, че на мен не ми е нужна.

— А по принцип?

— По принцип не съм сигурен.

Меган се облегна назад.

— Възможно е Моника да е доловила нещо. Мен ако питаш, имаш проблем с обвързването.

— Тогава няма да те питам.

Меган се приведе към него.

— Колко дълго си излизал с една и съща жена? Два месеца? Четири?

Травис се замисли.

— С Оливия излизах почти цяла година.

— Не мисля, че Меган имаше предвид гимназията — подсмихна се Леърд. Понякога приятелите му се забавляваха да го хвърлят на лъвовете, образно казано.

— Благодаря, Леърд.

— Няма защо. Приятелите са за това.

— Сменяш темата — настоя Меган.

Травис забарабани с пръсти по коляното си.

— Ммм… всъщност не помня.

— С други думи, недостатъчно дълго, за да помниш.

— Какво да направя? Още не съм срещнал жена, достойна да се мери с някоя от вас.

Въпреки сумрака забеляза как по лицето й се изписва задоволство. Отдавна бе разбрал, че ласкателството е най-добрата защита в подобни моменти, особено ако е искрено. Меган, Алисън и Лиз бяха страхотни — сърдечни, предани, великодушни и благоразумни.

— Е, за твое сведение, Моника ми допадаше — отбеляза Меган.

— Казваш същото за всички.

— Не. Не одобрявах Лесли.

Алисън и Лиз също не я харесваха. Мат, Леърд и Джо, от друга страна, нямаха нищо против тя да се навърта наоколо. Особено по бански костюм. Макар да не си я представяше като съпруга, Травис определено оценяваше красотата й и умението й да се забавлява.

— Казвам само, че според мен е редно да й се обадиш — продължи да упорства Меган.

— Ще си помисля — обеща Травис, сигурен, че няма да размисли. Изправи се, търсейки спасителен изход. — Някой иска ли бира?

Джо и Леърд вдигнаха бутилките си в унисон; другите поклатиха глава. Травис тръгна към хладилната чанта, после се помая пред плъзгащата се стъклена врата към дневната. Влезе и смени диска. Вслушан в новата мелодия, занесе бавно бирите на масата. Меган, Алисън и Лиз вече обсъждаха Гуен — фризьорката си. Гуен винаги разказваше любопитни истории, осветляващи тайните наклонности на съгражданите им.

Травис отпи от бирата, вперил очи във водата.

— За какво се замисли? — попита го Леърд.

— Не е важно.

— Сподели все пак.

Травис се обърна към него.

— Забелязал ли си как някои цветове се използват за имена, а други не?

— Моля?

— Уайт и Блек. Като господин Уайт, собственика на магазина за автомобилни гуми. Или господин Блек, учителя ни в трети клас. Да си чувал обаче за господин Ориндж или господин Йелоу^[1]? Някои цветове са подходящи за имена, други просто звучат глупаво.

— Не съм се замислял.

— И аз. Сега ми хрумна. Странно е обаче, нали?

— Да — съгласи се Леърд след известен размисъл.

И двамата замълчаха за миг.

— Казах ти, че не е важно.

— Да.

— Прав ли бях?

— Да.

Малката Джоузи се разплака безпричинно за втори път в продължение на петнайсет минути — наближаваше девет. Алисън я прегърна и погледна многозначително Леърд: „Време е да тръгваме, защото на децата им се спи“. Леърд не сметна за необходимо да възразява. Изправи се и в същия момент Меган погледна Джо, Лиз кимна на Мат и Травис разбра, че вечерта е приключила. Дори родителите да се смятат за шефове, всъщност децата определят правилата.

Вероятно би успял да убеди някой от приятелите си да остане, ала отдавна бе свикнал с факта, че животът им протича в друг ритъм. А и подозираше, че Стефани — по-малката му сестра — ще намине по-късно. Връщаше се от „Чапъл Хил“, където завършваше магистратура по биохимия. Отсядаше при родителите им, но обикновено се чувстваше превъзбудена и бъбрива след пътуването, а те си лягаха рано. Меган, Джо и Лиз понечиха да разтребят масата, но Травис ги спря.

— Оставете, ще се справя.

След няколко минути две комбита и един миниван потеглиха, натоварени с децата. Травис им махна от верандата и ги проследи с поглед как се отдалечават по алеята.

После се върна при стереоуредбата, прегледа дисковете и избра „Ролинг Стоунс“. Пусна „Тату Ю“ и увеличи звука. Взе още една бира, разположи се до масата и вдигна крака върху нея. Моби седна до него.

— Останахме само ти и аз — промърмори Травис. — Кога ли ще се появи Стефани?

Моби извърна глава. Интересуваха го само думите „разходка“, „топка“, „хайде в колата“ или „кокал“.

— Да й се обадя ли да я попитам дали е тръгнала?

Моби пак не му обърна внимание.

— Е, така си и мислех. Ще дойде, когато дойде.

Отпи от бирата и се вгледа във водата. Зад него Моби пролая тихо.

— Ще донесеш ли топката? — попита най-сетне Травис.

Моби скочи бързо и едва не го събори от стола.

 

 

Музиката, помисли си тя, преля чашата на и без това една от най-противните седмици в живота й. Гръмка музика. Е, девет часът в събота не е чак толкова зле, особено ако човек има компания. Десет също е в границите на допустимото. Единайсет обаче? При положение, че е сам и подхвърля топката на кучето си?

Виждаше го от задната веранда — по шорти както през целия ден, вдигнал крака върху масата, да мята топката и да се взира към водата. Какво ли се върти в ума му?

Навярно не биваше да го съди строго. Все пак си е у дома. Господар на замъка и прочее. Може да прави каквото пожелае. Имаше обаче съседи, нали? Тя също си имаше замък, а съседите трябва да се съобразяват с другите. Той обаче бе прекрачил границата. Не само заради музиката. Тя, честно казано, й харесваше и обикновено не й пречеше да я чува дори нощем. Проблемът беше кучето му. Ноби или както там се казваше. И по-точно какво бе причинил Ноби на нейното куче.

Беше сигурна, че Моли е бременна.

Моли — красивото й, сладко чистокръвно коли, потомка на родители шампиони, първата й покупка, след като се дипломира като помощник-лекар в Колежа по медицина в Източна Вирджиния — през последните две седмици изглеждаше видимо напълняла. И още по-тревожно — зърната на гърдите й определено бяха подути. Усещаше ги, когато Моли легнеше по гръб, за да я погали по корема. И се движеше по-бавно. Всички признаци заедно сочеха, че Моли ще роди кученца, които никой няма да поиска. Боксер и коли? Габи разкриви несъзнателно лице, опитвайки се да си представи кученцата. Пропъди мисълта и пак се сети за съседа си. Беше сигурна, че е неговото куче. Когато Моли бе разгонена, то се навърташе край къщата й като частен детектив. А не бе забелязвала друго куче да скита из околността. Стопанинът му очевидно нямаше да си направи труда да вдигне ограда. Да държи кучето си вътре? Как не. Да му купи кучешка пътечка за бягане? Ха! Явно се придържаше към мотото: „Кучето ми е свободно!“. Нищо чудно. Съседът, изглежда, също живееше съгласно въпросния безотговорен девиз. На път за работа го виждаше да тича, а когато се връщаше — да кара колело, каяк и ролери или да играе баскетбол под коша до алеята си със съседските деца. Преди месец пусна лодката си, а сега караше и водни ски. Сякаш нямаше мира. Опазил го бог да се застои по-дълго в службата, а в петък пък изобщо не ходеше на работа. И що за професия имаше, щом всеки ден носеше тениска и джинси? Нямаше представа, но подозираше — с мрачно задоволство — че вероятно изисква работна престилка и табелка с име.

Добре де, вероятно не беше напълно справедлива. Възможно бе да е съвсем нормален човек. Приятелите му изглеждаха порядъчни и имаха деца. А и очевидно се чувстваха добре с него, след като толкова често му идваха на гости. Сети се, че ги е мяркала да водят децата си в клиниката, когато заподсмърчат или им се възпалят ушите. Ами Моли? Колито стоеше до задната врата и махаше с опашка. Сърцето на Габи се сви при мисълта за предстоящото. Моли щеше да остане невредима, но кученцата? Какво ще стане с тях? Ако никой не ги поиска? Не можеше да си представи да ги занесе в приюта, където ще ги приспят. Невъзможно! Не би го направила. Не би ги убила.

Как ще ги спаси обаче?

Виновникът седеше на верандата си, все едно е най-безгрижният човек на света.

Тя не си представяше така живота, когато по-рано същата година видя за пръв път къщата. Не се намираше в Морхед, където живееше приятелят й, но от него я делеше само мостът. Къщата беше малка и почти на петдесет години — категорично неугледна по бофъртските стандарти, ала от нея се откриваше забележителна гледка към залива, дворът бе достатъчно просторен за Моли и най-вече можеше да си я позволи. Е, с известни лишения, предвид заемите, които бе взела за медицинския колеж, но кредитните агенти проявяваха разбиране към хора като нея. Образовани професионалисти.

Не като господина със свободното куче и свободните петъци.

Тя си пое дълбоко дъх, напомняйки си, че съседът й навярно е приятен човек. Винаги й махаше, когато я видеше да се връща от работа. Помнеше смътно, че й бе донесъл кошница с вино и сирене, когато се нанесе преди два месеца. Не беше вкъщи, но той бе оставил подаръка за добре дошла върху верандата. Зарече се да му изпрати благодарствена картичка, но така и не се накани да я напише.

Пак сбърчи несъзнателно чело. Толкова по въпроса за моралното превъзходство. И тя не беше съвършена, разбира се, но сега не ставаше дума за забравена благодарствена картичка, а за Моли, за нежеланите й палета и за безпризорното куче на съседа. Моментът бе назрял да обсъдят положението. Той очевидно не спеше.

Тя слезе от задната веранда и тръгна към високия жив плет между дворовете им. Прииска й се Кевин да е с нея, но нямаше начин. Не и след спречкването тази сутрин, започнало, след като тя нехайно подметна, че братовчедка й ще се жени. Кевин, забил нос в спортната рубрика във вестника, не продума, явно предпочел да се престори, че не я чува. Напоследък споменаването на думата „сватба“ го вкаменяваше. Вероятно не биваше да се изненадва — излизаха от четири години (само една по-малко от братовчедка й и бъдещия й съпруг, изкушаваше се да спомене) и знаеше, че ако някоя тема го смущава, Кевин я отбягва ловко.

Кевин обаче не бе основният проблем. Нито фактът, че напоследък животът не отговаря на представите й. Нито ужасната седмица в клиниката, през която я оповръщаха три пъти само в петък — рекордно постижение според медицинските сестри, които се подсмихваха ехидно и разказваха злорадо историята. Не се гневеше и на доктор Ейдриън Мелтън — женения лекар в клиниката, който я докосваше при всяка възможност, а ръката му се задържаше върху нейната обезпокоително дълго. И в момента определено не я вбесяваше фактът, че при всички гореизброени случаи нито веднъж не се защити.

Не. Ядосваше я господин Жизнерадост — безотговорният съсед, който трябваше да проумее, че имат общ проблем и е длъжен да й помогне да го разрешат. Докато му го обяснява, реши да спомене също, че е малко късно за толкова силна музика (дори да й харесва), просто за да му покаже колко е сериозна.

Докато прекосяваше поляната, росата мокреше пръстите на краката й, обути в сандали, а лунната светлина хвърляше сребристи отблясъци по тревата. Замислена как да подхване разговора обаче, тя сякаш не ги забелязваше. Вежливостта изискваше да почука първо на предната врата, но оглушителната музика щеше да му попречи да я чуе. А и предпочиташе да приключи въпроса, докато гневът подклажда решимостта й да кръстоса шпага с него.

Видя пролука сред храстите и тръгна към нея. Сигурно оттам Ноби се провираше, за да се възползва от горката сладка Моли. Сърцето на Габи се сви отново и този път тя не пропъди тревогата. Беше важно. Изключително важно.

Съсредоточена върху мисията си, не забеляза как топката за тенис лети към нея. Долови смътно как кучето препуска към нея и след секунда се озова на земята.

 

 

Просната по гръб, Габи осъзна вцепенено, че по твърде яркото размазано небе има прекалено много звезди. За миг се почуди защо не успява да си поеме дъх, после бързо насочи вниманието си към болката, пронизваща тялото й. Нямаше сили за друго, освен да лежи върху тревата и да примижава при всяко пулсиране.

Някъде отдалеч долетяха звуци и светът бавно започва да идва отново на фокус. Съсредоточи се с усилие и разбра, че не чува непонятен брътвеж, а човешки глас. Питаше я как е.

В същия момент долови топло, миризливо и ритмично дихание да облъхва бузата й. Примигна още веднъж, обърна леко глава и се вгледа в огромна, космата и квадратна глава, надвесена над нея. Ноби, спомни си замаяно.

— Оххх… — простена, опитвайки се да се изправи.

Кучето я близна по лицето.

— Моби! Долу! — заповяда гласът, този път долитащ по-отблизо. — Добре ли си? Недей да ставаш веднага!

— Нищо ми няма — промърмори тя и най-сетне успя да седне.

Вдиша дълбоко и пак й се зави свят. Леле, помисли си, това боли! Различи силует в мрака. Някой бе клекнал до нея, ала не виждаше ясно лицето му.

— Съжалявам — каза гласът.

— Какво стана?

— Моби те събори, без да иска. Гонеше топката.

— Кой е Моби?

— Кучето ми.

— Кой е Ноби тогава?

— Какво?

Тя разтърка слепоочието си.

— Няма значение.

— Наистина ли си добре?

— Да.

Още беше зашеметена, но болката стихна до поносимо туптене. Понечи да стане и съседът я улови за ръката да й помогне. Почувства се като току-що проходилите хлапета в клиниката. Олюляваше се като тях, мъчейки се да запази равновесие. Най-после успя да се задържи на крака и мъжът пусна ръката й.

— Какво посрещане, а? — подхвърли той.

Гласът му все още долиташе отдалеч, но тя разбираше, че е близо. Погледна го и се оказа, че лицето му е поне на петнайсетина сантиметра над нейното, макар да бе висока почти метър и осемдесет. Макар да й се случваше рядко, наложи се да вдигне глава. Забеляза изваяни скули и чиста кожа. Кестенявата му коса бе чуплива, а зъбите му — снежнобели. Изглеждаше привлекателен — същински красавец. Подозираше, че и той го разбира. Унесена, тя отвори уста да каже нещо и я затвори, осъзнала, че е забравила въпроса.

— Е, имах предвид, че ми дойде на гости, а кучето ми те събори — продължи той. — Наистина съжалявам. Обикновено е по-внимателен. Кажи здравей, Моби.

Кучето седна и разтегна доволно муцуна. В същия момент си спомни защо е дошла. Моби вдигна приветствено лапа. Изглеждаше доста мил за боксер, но тя се зарече да не пада в капана. Песът бе съсипал не само нея, а и Моли. Прякорът му сигурно беше Бандит. Или Женкар.

— Сигурна ли си, че си добре?

Тонът му я наведе на мисълта, че не си е представяла така сблъсъка. Постара се да съживи гнева, тласнал я насам.

— Добре съм — повтори рязко тя.

Последва неловко мълчание. Той го наруши след миг, сочейки с палец през рамо.

— Искаш ли да седнем на верандата? Слушам музика.

— Защо пък да сядам на верандата? — тросна се тя, почувствала се по-сигурна.

Той се поколеба.

— Защото дойде да ме навестиш?

О, да, помисли си тя. Да.

— Ако предпочиташ, ще останем до живия плет — продължи той.

Тя вдигна ръка да го прекъсне, нетърпелива да подхване по същество.

— Дойдох да поговорим…

Той се плесна по ръката.

— И аз исках да поговорим. Отдавна се каня да те поздравя с добре дошла. Получи ли кошницата ми?

Тя чу жужене до ухото си и размаха длан.

— Да. Благодаря — кимна разсеяно. — Но исках да поговорим за…

Замълча, осъзнала, че той не я чува. Размахваше ръце във въздуха между тях.

— Сигурна ли си, че не искаш да отидем на верандата? Комарите край храстите са доста озлобени.

— Исках да кажа…

— Има един на ухото ти — посочи той.

Тя вдигна машинално дясната си ръка.

— Не, другото — уточни той.

Тя плесна комара и по пръстите й се размаза кръв. Гадно, помисли си.

— Има още един на бузата ти.

Тя размаха ръце да прогони ожесточения рояк.

— Какво става?

— Както казах, развъждат се в храстите. Размножават се във вода, а тук винаги се задържа влага.

— Добре — примири се тя. — Да поговорим на верандата.

Закрачиха бързо по моравата.

— Мразя комарите. Запалил съм портокалови свещи на масата. Обикновено успяват да ги прогонят. По-късно през лятото обаче се ожесточават. — Той вървеше на достатъчно разстояние от нея, та да не се сблъскат случайно. — Между другото, май не се запознахме. Аз съм Травис Паркър.

Обзе я колебание. Не бе дошла да се сприятеляват все пак, ала добрите обноски надделяха и отговори неволно:

— Аз съм Габи Холанд.

— Приятно ми е.

— Да — промърмори тя.

Скръсти демонстративно ръце и дланта й притисна несъзнателно ребрата, където продължаваше да усеща тъпа болка. После пръстите й се насочиха към ухото, което започваше да я сърби.

Взрян в профила й, Травис разбра, че е ядосана. Устните й бяха присвити, веждите — сключени. Приятелките му понякога го гледаха така. Долавяше, че гневът й е насочен към него, ала нямаше представа защо. Ако не броим произшествието с кучето, разбира се. Реши обаче, че не това е причината. Спомни си как по лицето на по-малката му сестра Стефани се изписва подобно изражение, когато негодуванието й достигне точката на кипене. Габи явно изпитваше същите чувства — сякаш капка по капка чашата е преляла. Тук обаче приликата свършваше. Стефани беше красавица, Габи — не толкова съвършена. Сините й очи бяха странно раздалечени, носът й — възголям, червената коса — твърде буйна. Несъвършенствата обаче й придаваха уязвимост, подчертаваща естественото й обаяние — неустоимо съчетание навярно за мнозина мъже.

Габи използва затишието, за да си събере мислите.

— Дойдох, защото…

— Чакай. Седни първо! Идвам след минута. — Той тръгна към хладилната чанта и подметна през рамо: — Искаш ли бира?

— Не, благодаря.

Отново й се прииска да приключи бързо въпроса. Остана права, за да го издебне в крачка, щом се върне. Прекалено бързо обаче той се разположи на стола, облегна се назад и вдигна крака върху масата.

Габи пристъпи смутено назад. Сблъсъкът не се развиваше според очакванията й.

Той отвори бирата и отпи малка глътка.

— Няма ли да седнеш? — подкани я.

— Не, благодаря — повтори тя.

Травис присви очи и ги заслони с длан.

— Не те виждам. Лампата е зад теб и ме заслепява.

— Дойдох да ти кажа нещо…

— Отмести се малко наляво или надясно — помоли той.

Тя изсумтя раздразнено и направи две крачки встрани.

— По-добре ли е?

— Още не.

Вече се намираше почти до масата. Разпери сърдито ръце.

— Май е най-добре да седнеш — предложи той.

— Добре! — сопна се Габи и дръпна стол. Съседът определено саботираше плана й. — Дойдох да говоря с теб… — подхвана за кой ли път, питайки се дали да започне направо със състоянието на Моли, или с основните правила за разбирателство между съседи.

Той повдигна вежди.

— Каза го вече…

— Знам! Но ти все ме прекъсваш!

Втренчи се в него точно както сестра му, но причината за гнева й си оставаше загадка. След секунда тя заговори — отначало колебливо, сякаш очаква отново да я прекъсне. Не я прекъсна и думите се заизливаха по-ритмично и по-бързо. Разказа му как намерила къщата и колко се вълнувала, защото отдавна мечтаела да има свой дом. После се отклони към Моли и наедрелите й гърди. Отначало Травис се почуди коя е Моли и тази част от монолога доби сюрреалистична окраска. После обаче разбра, че Моли е колито на Габи. Беше я виждал да го разхожда. Сетне тя спомена грозни кученца, убийство и странно — как нито доктор Мръсни Ръце, нито повръщаното са предизвикали гнева й. Травис изпусна нишката, докато тя не започна да сочи Моби. Тогава събра две и две и проумя, че го е нарочила за виновник за бременността на Моли.

Понечи да й обясни, че не е Моби, но думите се лееха толкова бързо от устата й, че реши да не я прекъсва. Историята й продължаваше стихийно. Изплуваха части от живота й — нерепетирани и несвързани — както и гневни изблици, насочени към него. Стори му се, че говори поне двайсет минути, ала сигурно грешеше. Въпреки това не беше лесно да преглъща обвиненията колко лош съсед е. Не му харесваше и как упреква Моби. Според него Моби беше най-съвършеното куче на света.

Понякога Габи замълчаваше и Травис се опитваше да вметне отговор. Не сполучваше обаче, защото тя веднага го прекъсваше. Продължи да слуша и — поне в моментите, когато не нападаше него или кучето му — долови нотка на отчаяние и объркване от преживелиците й. Кучето, независимо дали Габи го съзнаваше или не, бе нищожна частица от безпокойствата й. Усети как го обзема съчувствие. Закима, за да й покаже, че не пропуска нито дума. От време на време тя му задаваше въпрос, ала докато отвори уста, отговаряше преди него.

— Редно е съседите да се съобразяват с околните, нали?

„Да, разбира се“, понечваше да се съгласи той, но тя го изпреварваше:

— Не само е редно, но и наложително!

И Травис продължаваше да кима.

Тирадата й най-сетне приключи и тя се втренчи изтощено в пода. Устните й пак бяха свити, ала Травис забеляза, че е просълзена, и се почуди дали да й донесе кърпички. Бяха в къщата — твърде далеч. После се сети за салфетките до грила. Стана бързо, грабна няколко и й подаде една. Тя се поколеба и я взе. Избърса ъгълчетата на очите си. Овладя се и той установи, че е по-красива, отколкото му се стори отначало.

Габи си пое треперливо дъх.

— Въпросът е какво ще направиш? — попита след малко.

Той се замисли, несигурен дали схваща правилно въпроса.

— В смисъл?

— За кученцата!

Усети как гневът й се надига отново и вдигна ръка да я успокои.

— Да започнем отначало. Сигурна ли си, че е бременна?

— Разбира се! Слушаше ли ме изобщо?

— Води ли я на преглед?

— Помощник-лекар съм. Две години и половина учих в медицински университет и още една стажувах. Знам какви са симптомите на бременността.

— При хората, естествено. Не се съмнявам. При кучетата обаче е различно.

— Откъде знаеш?

— Имам опит. Всъщност…

Да, обзалагам се, помисли си тя. Махна с ръка да го прекъсне.

— По-бавна е. Гърдите й са подути. Държи се странно. Има ли друго обяснение?

Честно казано, всичките й познати се смятаха за експерти, щом като малки са имали кучета.

— Ами ако е възпаление? То причинява подуване. А ако е сериозно, сигурно я боли. Това обяснява поведението й.

Габи отвори уста, после я затвори, осъзнала, че не е обмисляла това. Зърната на гърдите наистина се подуваха при инфекция — мастит например. За миг я обзе облекчение. Не след дълго обаче се върна в суровата действителност. Не бяха засегнати една или две гърди, а всичките. Усука салфетката. Дано най-сетне я чуе!

— Бременна е и ще роди кученца. И ти ще ми помогнеш да им намеря стопани, защото няма да ги удавя в езерото.

— Сигурен съм, че не е Моби.

— Знаех си, че ще го кажеш.

— Но той…

Тя поклати гневно глава. Толкова предвидимо! Бременността винаги е женски проблем. Стана.

— Налага се да поемеш отговорност. Разбираш, надявам се, че няма да е лесно да им намерим дом.

— Но…

 

 

— Какво, за бога, беше това? — попита Стефани.

Габи бе изчезнала зад живия плет. След няколко секунди я видя да влиза в къщата си през плъзгащата се стъклена врата. Още седеше до масата, порядъчно потресен. Гласът на сестра му го сепна.

— Откога си тук?

— От доста време. — Забеляза хладилната чанта до вратата и си взе бира. — Стори ми се, че ще те зашлеви. После си помислих, че ще се разплаче. Сетне май пак й се прииска да ти стовари кроше.

— Горе-долу така беше — призна той. Потърка чело, все още обмисляйки сцената.

— Продължаваш да омайваш момичетата, а?

— Не ми е приятелка, а съседка.

— Още по-хубаво. — Стефани седна срещу него. — Откога излизате?

— Не излизаме. Всъщност току-що се запознахме.

— Удивително! — отбеляза Стефани. — Надминаваш очакванията ми.

— Какви очаквания?

— Рядък талант е да те намразят толкова бързо. Обикновено е необходимо време за опознаване.

— Много смешно.

— Да — кимна тя. — А ти, Моби… — Обърна се към кучето и размаха показалец. — Ти определено си оплел конците.

Моби размаха опашка, изправи се и сложи глава в скута й. Тя го отблъсна, но той се намести още по-удобно.

— Не досаждай, старче!

— Не е виновен Моби.

— Спомена го. Не че тя те чу. Какво й е?

— Изглеждаше притеснена.

— Личеше си. Трудничко следях мисълта й. Признавам обаче, че се забавлявах.

— Не бъди груба.

— Не съм. — Стефани се облегна назад и погледна изпитателно брат си. — Привлекателна жена е.

— Не забелязах.

— Как не! Обзалагам се, че веднага си го забелязал. Видях как я зяпаше.

— Леле. Днес си в особено настроение.

— Нищо чудно. Изпитът беше ужасен.

— Тоест пропусна да отговориш на един въпрос?

— Не. Но някои ме затрудниха.

— Ясно. Не ти е лесно.

— Никак. Следващата седмица имам още три изпита.

— Горкичката. Животът като вечен студент е далеч по-труден, отколкото да си изкарваш прехраната.

— Кой го казва! Учи по-дълго от мен! Което ме подсеща… как ли ще реагират мама и татко, ако им кажа, че искам да напиша дисертация?

Лампата в кухнята на Габи светна. Разсеян, той отговори с известно закъснение.

— Няма да възразят вероятно. Познаваш ги.

— Да. Но напоследък оставам с усещането, че очакват да срещна някого и да улегна.

— Да се присъединиш към клуба на семейните. От години ме преследва същото усещане.

— Да, но аз съм жена. Биологическият ми часовник тиктака.

Лампата в кухнята на Габи угасна. След секунди светна в спалнята. Травис се почуди дали съседката му се готви да си ляга.

— Мама се е омъжила на двайсет и една — продължи Стефани. — Родила те е на двайсет и три. — Зачака отговор. Напразно. — Не че си особено постижение. Дали да не го приведа като довод?

Думите й достигаха бавно до съзнанието му. Травис сбърчи чело, доловил удара под пояса.

— На подбив ли ме вземаш?

— Опитвам се — подсмихна се тя. — Проверявам дали ме слушаш, или мислиш за новата си приятелка.

— Не ми е приятелка — възрази той, усетил със закъснение отбранителната нотка в гласа си.

— Не сега. Имам необяснимо предчувствие обаче, че ще бъде — каза Стефани.