Никълъс Спаркс
Изборът (19)

18.

Построиха къща, където Травис си представяше, че може да живее до края на дните си. Макар да беше нова, още когато се нанесоха, тя излъчваше домашен уют. Вероятно защото Габи се бе постарала да създаде място, където да се почувстват удобно с прекрачването на прага.

Тя се погрижи за подробностите, оживотворили къщата. Травис отговаряше за цялостния проект и за строителните материали, които да издържат на солените и влажни лета, а Габи въвеждаше най-неочаквани разнородни елементи. Веднъж минаха с колата край порутена безлюдна ферма и Габи настоя да спрат. Свикнал с полетите на въображението й, той й угоди. Влязоха в къщата и обходиха прашните й подове, стараейки се да не обръщат внимание на пълзящите растения, протягащи пипала през пролуките, зейнали в стените и прозорците. В дъното забелязаха камина, покрита със сажди. Травис помнеше как си помисли, че Габи сякаш е знаела какво ще открие. Тя клекна до камината и прокара длан по стените и под полицата над нея.

— Виждаш ли? Ръчно боядисани плочки. Сигурно са стотина, дори повече. Представяш ли си колко красива е била? — Тя го улови за ръката. — И ние трябва да направим нещо такова.

Малко по малко къщата придоби облик, надминаващ очакванията на Травис. Габи откри собствениците на фермерската къща и ги убеди да им продадат камината за по-малко, отколкото щеше да струва почистването й. Пожела големи дъбови греди и сводест чамов таван в дневната. Стените покриха с хоросанова мазилка, с тухли или с пъстри текстилни тапети, които наподобяваха кожа или художествени произведения. Габи избираше дълго антикварни мебели и дреболии. Понякога му се струваше, че самата къща разбира какво се опитва да постигне съпругата му. Един ден тя откри място, където паркетът скърцаше. Направи няколко крачки напред-назад и се усмихна широко. Обичаше килими — колкото по-пъстри, толкова по-добре — и застла всички стаи.

Проявяваше и практичност. Кухнята, баните и спалните бяха просторни, светли и модерни, с големи прозорци към прелестни гледки. Към тяхната спалня имаше вана с крака като лъвски лапи и душ с просторна стъклена кабина. Габи поиска и голям гараж за Травис. Предположи, че ще прекарват много време на верандата, опасваща цялата къща, и настоя да разпънат хамак и да подредят люлеещи се столове, грил и кът за сядане, разположен така, че по време на буря да не се намокрят. В крайна сметка не знаеха дали се чувстват по-добре вътре или навън, а в дома им всеки можеше да влезе с кални обувки, без да си навлече неприятности. През първата им нощ в новата къща, докато лежаха на леглото с балдахин, Габи се обърна към Травис с изражение на чисто задоволство.

— Винаги ще искам да живея тук с теб — прошепна му.

* * *

Децата имаха проблеми, макар Травис да не ги споделяше с Габи.

Нищо чудно, разбира се, ала често той не знаеше как да постъпи. Кристин го питаше дали мама ще се върне у дома. Уверяваше я, че ще се върне, ала тя сякаш се колебаеше. Навярно защото Травис не бе убеден. Децата притежаваха изострени сетива и на осем години Кристин знаеше, че светът не е толкова безобиден, както е смятала преди.

Кристин беше прекрасно дете с яркосини очи. Обичаше да носи панделки, държеше стаята й да е спретната и отказваше да облича дрехи, които не си подхождат. Сама си подреждаше играчките и избираше какви обувки да обуе. Не беше капризна, ала след инцидента се изнервяше лесно и избухваше привидно без причина. Семейството му — включително Стефани — го посъветва да заведе децата на терапевт. Послуша ги. Два пъти седмично Кристин и Лайза посещаваха психолог, но сцените зачестяваха. А снощи забеляза, че в стаята на Кристин цари бъркотия.

Лайза — дребничка за възрастта си — бе наследила цвета на косата и ведростта на Габи. Имаше любимо одеялце, което винаги носеше със себе си, и следваше Кристин по петите като кученце. Залепяше стикери по папките си и украсяваше страниците на тетрадките със звездички. След инцидента плачеше всяка нощ, преди да заспи. Травис я чуваше как хлипа и преглъщаше своите сълзи. Качваше се горе — сега момичетата настояваха да спят заедно — и лягаше до нея. Галеше я по косата, а тя повтаряше отново и отново най-тъжните думи на света:

— Липсва ми мама.

— Знам. И на мен ми липсва — отронваше той с мъка.

Не се опитваше да замести Габи — така обаче оставяше празнина, която не знаеше как да запълни. Както повечето родители двамата си бяха поделили отговорността за децата. Сега Травис осъзнаваше със съжаление, че Габи е поемала по-големия дял. Дреболии, с които тя се справяше с лекота, му създаваха главоболия. Помагаше на дъщерите си да се срешат, но не умееше да сплита косите им. Разбираше принципа, ала просто не успяваше да го приложи на практика. Не знаеше какво мляко има предвид Лайза, когато иска „онова със синия банан“. Простудяха ли се, заставаше пред щанда със сиропи против кашлица и се чудеше какъв да избере — с вкус на грозде или череши. Кристин никога не обличаше дрехите, които изваждаше от гардероба й. Нямаше представа, че в петък Лайза носи лъскави обувки. Установи, че преди инцидента не е знаел дори имената на учителите им и къде точно се намират класните им стаи.

Коледа — любимият празник на Габи — се оказа най-тежкото изпитание. Габи обичаше всичко — да украсява елхата, да пече курабийки, дори да пазарува. Травис се удивяваше как запазва доброто си настроение сред полуделите тълпи в магазините. Нощем обаче, когато момичетата си лягаха, тя изваждаше доволно подаръците. Двамата ги опаковаха и Травис ги скриваше на тавана.

Миналата година Коледата не им донесе никаква радост. Травис се усмихваше с престорено въодушевление. Постара се да подготви всичко, както го правеше съпругата му; усилието да изглежда щастлив обаче го изтощаваше, а и Кристин и Лайза не го улесняваха. Не че ги обвиняваше, ала не знаеше какво да им обясни, когато откри, че на първо място в списъка им с желания е молбата мама да оздравее. Нямаше как да я замени с кукленска къщичка или батут.

През последните две седмици положението се подобряваше. Донякъде. Кристин продължаваше да нервничи, Лайза плачеше нощем, ала и двете се бяха приспособили към липсата на Габи у дома. След училище вече не я викаха по навик; когато падаха и си ожулваха лактите, веднага идваха при него да поискат лепенка. В клас Лайза бе нарисувала семейството си. Имаше само три фигури; Травис затаи дъх, преди да забележи хоризонталното изображение в ъгъла, добавено сякаш след известен размисъл. Вече не питаха толкова често как е майка им и рядко я посещаваха. Трудно им беше, защото не знаеха какво да кажат и дори как да се държат. Травис ги разбираше и се опитваше да им помага.

— Просто й говорете — насърчаваше ги.

Те се опитваха, но думите им замираха бързо, защото не получаваха отговор.

Травис ги подтикваше да носят различни неща — красиви камъчета, намерени в градината, хербаризирани листа, домашно изработени картички със станиол. Лайза оставяше подаръка си върху корема на Габи и се отдръпваше. След миг го побутваше по-близо до ръката на Габи. Накрая го преместваше върху нощната масичка. Кристин не се свърташе на едно място. Сядаше на леглото, заставаше до прозореца, навеждаше се над лицето на майка си и през цялото време мълчеше.

— Разкажи на мама какво се случи в училище днес — поощри я Травис при последното им посещение. — Сигурен съм, че ще й бъде интересно.

— Защо? — попита Кристин с тъжен и същевременно предизвикателен глас. — Знаеш, че не ме чува.

 

 

На приземния етаж в болницата имаше кафене. Травис често слизаше там, главно за да чуе други гласове, освен своя. Отбиваше се по обяд и вече разпознаваше редовните клиенти. Бяха предимно лекари и медицински сестри. Една възрастна жена обаче винаги седеше там. Не бе разговарял с нея, ала от Гретхен научи, че съпругът й постъпил в интензивното отделение още преди Габи. Имал усложнения, причинени от диабет. Видеше ли жената с неизменната й купа със супа, Травис винаги се замисляше за съпруга й горе. Лесно си го представяше — пациент, опасан с тръбички и с кабели, свързани към десетина машини, безкрайна поредица операции, възможна ампутация, човек на косъм от смъртта. Не беше негова работа да разпитва, а не знаеше и дали иска да разбере истината, дори само защото не бе сигурен, че ще съумее да покаже необходимата загриженост. Способността му да съчувства сякаш се бе изпарила.

Все пак я наблюдаваше, любопитен какво би могъл да научи от нея. Възелът в стомаха му се разхлабваше колкото да преглътне две-три хапки, а тя винаги си изяждаше храната и очевидно й се наслаждаваше. Той не намираше сили за друго, освен за собствените си нужди и за ежедневните грижи за момичетата, а тя четеше книга, докато обядва. Неведнъж я виждаше да се усмихва на шеговит пасаж. За разлика от него все още бе способна да се усмихва и охотно озаряваше с усмивка всеки, минал покрай масата й.

Понякога в усмивката й долавяше самота и дори се упрекваше, че позволява на въображението си да се развихря. Често се питаше щастлив ли е бракът й. На тази възраст сигурно бяха отбелязали сребърен, та дори и златен юбилей. Най-вероятно имаха деца, макар да не беше ги виждал. Друго не можеше да предположи. Тя обаче явно приемаше спокойно болестта на съпруга си. Травис, от своя страна, кръстосваше болничните коридори с чувството, че една погрешна стъпка ще го повали на пода.

Веднъж се почуди дали съпругът й е садил розови храсти, за да й достави радост. Когато забременя с Кристин, Габи подхвърли, че трябва да засадят цветя в задния двор. Помнеше я живо — седнала на верандата с длан върху окръгления корем. Не би могъл да й откаже за нищо на света. С цената на ожулени ръце и окървавени пръсти посади храстите и те цъфтяха в деня, когато Кристин се роди. Набра букет и го занесе в болницата.

Питаше се дали съпругът на възрастната жена я е поглеждал с крайчеца на окото, докато седят на пейката в парка, а децата им се люлеят на люлките. Наслаждаваше се на гордостта, изписана по лицето на Габи. Улавяше я за ръката с чувството, че не би я пуснал никога.

Питаше се дали съпругът на жената се е опиянявал от красотата й рано сутрин. Травис обожаваше Габи сънена, с чорлава коса. Понякога въпреки обичайния сутрешен хаос двамата оставаха прегърнати още няколко минути, сякаш събират сили да посрещнат деня.

Той не знаеше дали неговият брак с благословен, или всички са такива. Знаеше само, че без Габи е изгубен, докато други — включително жената от кафенето — някак си намират смелост да продължат напред. Чудеше се дали да й се възхищава, или да я съжалява. Винаги отклоняваше очи, ако се случеше да го погледне. Зад него влезе семейство — говореха развълнувано и носеха балони. На регистратурата млад мъж ровеше из джобовете си за дребни монети. Травис побутна подноса. Призля му. Сандвичът остана наполовина недояден. Размисли дали да го вземе в стаята. Знаеше обаче, че няма да го изяде, дори да го вземе. Обърна се към прозореца.

Кафенето гледаше към малка градина. Пролетта наближаваше, дряновете напъпваха. През последните три месеца бе наблюдавал всякакви прищевки на природата от същото място. Дъжд, слънце, ветрове, привеждащи боровете в далечината. Преди три седмици заваля градушка. След минути великолепна дъга обрамчи азалиите. При вида на цветовете — ярки, сякаш са живи — Травис си помисли, че природата понякога ни изпраща знак колко важно е да помним, че след отчаянието винаги идва радост. След миг обаче дъгата изчезна, отново заваля суграшица и той си каза, че радостта понякога е илюзорна.