Никълъс Спаркс
Изборът (16)

15.

Февруари 2007

Травис се опита да се отърси от спомените отпреди единайсет години, питайки се защо са се върнали с такава кристална яснота. Дали защото от висотата на годините осъзнаваше колко необичайно е да се влюбиш толкова бързо? Или защото му липсваше близостта от онези дни? Не знаеше.

Много неща не знаеше напоследък. Мнозина твърдяха, че знаят всички отговори или поне отговорите на съществените житейски въпроси. Травис обаче не им вярваше. Увереността, с която говореха или пишеха, граничеше с високомерие. Срещнеше ли обаче човек, способен да отговори поне на един въпрос, Травис би го попитал — какво изисква истинската любов?

Зададеше ли го на сто души, щеше да получи сто отговора, повечето очевидни: жертвоготовност, разбиране, прошка, дори борба, ако е необходимо, и така нататък. Всички бяха верни, естествено, ала нито един не му помагаше в момента. Някои неща надхвърлят разума. Обръщайки се назад, той си спомняше моменти, които би променил, сълзи, които не биваше да предизвиква, дни, които можеха да протекат по-ведро, тревоги, които би следвало да спести. Животът сякаш бе изтъкан от разкаяние и той копнееше да върне времето назад, за да преживее отново някои мигове. Едно бе сигурно — трябваше да бъде по-добър съпруг. Замисли се отново какво изисква истинската любов и разбра как би отговорил — понякога изисква да излъжеш.

Не след дълго щеше да реши дали да го направи.

 

 

Флуоресцентните лампи и белите плочки подчертаваха стерилната атмосфера в болницата. Травис вървеше бавно по коридора, сигурен, че макар преди малко да зърна Габи, тя не го е видяла. Поколеба се, преди да отиде при нея. Все пак бе дошъл да й поговори, ала ярките спомени го бяха изтощили. Спря, сигурен, че няколкото минути за размисъл няма да му помогнат.

Влезе в малка чакалня и седна. Наблюдавайки отмереното движение в коридора, осъзна, че въпреки безкрайната върволица от спешни случаи персоналът е създал рутина, наподобяваща домашната. Хората неизбежно се опитват да въдворят нормален ред в среда, където нищо не е нормално. Така денят минава по-лесно и непредсказуемият живот придобива известна предсказуемост. В дома му например всяка сутрин протичаше по един и същи начин. Алармата иззвъняваше в шест и петнайсет. Една минута, докато стане от леглото, девет минути под душа, четири минути за бръснене и миене на зъбите, седем минути за обличане. Всеки би могъл да си свери часовника, ако го проследи през прозореца. После слизаше долу да напълни купите на дъщерите си със зърнена закуска; проверяваше им раниците и им приготвяше сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр за обяд. Точно в седем и петнайсет излизаха навън. Заставаше с тях в края на алеята, докато пристигне училищният автобус, чийто шофьор с шотландски акцент му напомняше Шрек. Дъщерите му се качваха, заемаха местата си, той им махваше и им се усмихваше, както се полага. Лайза и Кристин бяха на шест и на осем — малко недорасли за първи и трети клас — и докато ги наблюдаваше как се готвят за новия ден, сърцето му понякога се свиваше от тревога. Обичайно явление вероятно — нали казват, че родителство и тревога са синоними — ала напоследък безпокойствата му се бяха задълбочили. Притесняваха го неща, на каквито доскоро не обръщаше внимание. Дреболии. Абсурдни неща. Смее ли се Лайза както преди, докато гледа анимационни филми? По-мълчалива ли е Кристин? След като изпратеше автобуса с поглед, понякога обмисляше как е минала сутринта отново и отново, търсейки свидетелства, че дъщерите му се чувстват добре. Вчера половин ден размишлява дали Лайза го изпитва преднамерено, като го кара да й връзва обувките, или просто я мързи. Разбираше, че вероятно се вманиачава, ала снощи отиде да ги нагледа и при вида на разхвърляните завивки се запита дали неспокойният сън е нещо ново, или преди не го е забелязвал.

Не биваше да е така. Габи трябваше да е с него, да завързва обувки и да завива дъщерите си. Тя умееше да се справя с това — Травис го бе предусетил от самото начало. През дните след първия им уикенд заедно той я наблюдаваше, съзнавайки дълбоко в себе си, че дори да търси цял живот, няма да намери по-добра майка и по-добра съпруга. Тази мисъл често го спохождаше на най-неочаквани места — докато бута количката край щанда с плодове в супермаркета или докато чака на опашката за билети в киното. Тогава дори най-дребният жест — да я улови за ръката например — се превръщаше в неповторима наслада, преизпълваща съществото му.

Началото на връзката им не беше лесно за нея. Разкъсваше се между двама мъже, съперничещи си за любовта й. „Нищожно неудобство“ — така го описваше Травис на партита, разказвайки историята им. Често се чудеше обаче кога точно чувствата й към него бяха надделели над привързаността й към Кевин. Когато седяха един до друг и съзерцаваха звездното небе и тя изреждаше тихо съзвездията? Или на следващия ден, когато го обгръщаше крепко, докато караха мотоциклета? Или по-късно същата вечер, когато той я прегърна?

Не беше сигурен. Да уловиш такъв момент е все едно да намериш капка в океана. В крайна сметка обаче се наложи Габи да обясни положението на Кевин. Травис помнеше изопнатото й от тревога лице в деня, когато Кевин се върна в града. Убедеността, изпълвала ги през предишните дни, се бе стопила. Тя почти не докосна закуската си; когато я целуна на раздяла, по устните й трепна измъчена усмивка. После се заточиха тягостни часове. Травис запълни времето с работа и с обаждания да намери дом за кученцата. След края на работния ден отиде да нагледа Моли. Пусна я навън и сякаш усетила, че скоро ще е нужна на стопанката си, тя не се върна в гаража. Легна сред високата трева в двора и се втренчи в шосето.

Габи се прибра по тъмно. Слезе от колата и тръгна към верандата, без да откъсва поглед от Травис. Седна безмълвно на стълбите до него. Моли дойде и я близна по ръката. Габи прокара длан по козината й.

— Здравей — наруши мълчанието Травис.

— Здравей — отвърна тя с изтощен глас.

— Намерих дом за всички кученца.

— Наистина ли?

Той кимна и пак се възцари тишина. Седяха занемели, сякаш вече няма какво да си кажат.

— Винаги ще те обичам — прошепна той, търсейки утешителни думи.

— Вярвам ти — промълви тя, прегърна го и облегна глава на рамото му. — Затова съм тук.

 

 

Травис не обичаше болниците. За разлика от ветеринарната клиника, където приключваха работа преди вечеря, болница „Картърет“ приличаше на неуморно виенско колело, където ежеминутно се качват и слизат пациенти. От тясната чакалня виждаше медицинските сестри — влизаха и излизаха от стаите или сновяха из кабинета си в дъното на коридора. Някои бяха изнервени, други — отегчени; лекарите изглеждаха по същия начин. Травис знаеше, че на другите етажи майки раждат деца или умират старци — микрокосмос на света. Колкото и потискаща да му се струваше обстановката, на Габи й бе приятно да работи тук; непрестанната деятелност я зареждаше с енергия.

Преди месеци бяха получили писмо от администрацията със съобщение, че ще отбележат десетгодишния й стаж в болницата със специална табелка. Не споменаваха никакви особени постижения — писмото бе чисто и просто формалност и сигурно го бяха изпратили на мнозина, започнали работа по същото време. При това обещаната табелка все още липсваше.

Травис предполагаше, че на Габи й е все едно. Тя постъпи в болницата не защото някой ден ще поставят в коридора табелка с името й, а защото нямаше друг избор. През първите им дни заедно бе споменала бегло за някакъв проблем в педиатричната клиника, ала не бе уточнила какъв. Той не настоя за обяснение, макар да разбра, че затруднението няма да се разреши от само себе си.

В крайна сметка разбра — вечерта след особено тежък ден. Предишната нощ го бяха извикали в конна база, където арабски кон, плувнал в пот, риеше с копита земята. Подутият му корем се оказа чувствителен при допир — класически симптом за колит. Травис прецени, че ако им провърви, животното ще се размине без операция. Собствениците му обаче бяха на по седемдесет и той се почувства неудобно да им препоръча да разхождат коня по петнайсет минути на всеки час, за да не се влоши състоянието му. Реши да остане при болното животно и макар то да започна да се възстановява лека-полека, на следващата вечер се прибра вкъщи изтощен, потен и мръсен. Завари Габи да плаче, седнала до кухненската маса. След няколко минути се успокои и му разказа какво се е случило — наложило се да остане при пациент с възпален апендикс, докато чакат линейката. Повечето й колеги си тръгнали, с изключение на доктор Мелтън. Излезли заедно от клиниката и Габи осъзнала твърде късно, че лекарят възнамерява да я придружи до колата й. Обгърнал я през рамо и й съобщил, че отива в болницата. Щял да я уведоми какво е състоянието на пациента й. Тя се усмихнала насила, а той се привел да я целуне.

Опитът му бил несръчен, все едно е гимназист, и тя се отдръпнала бързо. Доктор Мелтън се втренчил възмутено в нея.

— Мислех, че го искаш — казал й.

Габи потрепери.

— Сякаш обвиняваше мен.

— Случвало ли се е преди? — попита я Травис.

— Не, не точно. Но…

Тя замълча. Травис се пресегна и улови ръката й.

— Хайде. Кажи ми.

Впила очи в масата, ала с равен глас, тя му описа посегателствата на доктор Мелтън. Когато приключи, лицето на Травис се бе изопнало от гняв.

— Ще се погрижа — каза той и не дочака отговор.

С две телефонни обаждания разбра къде живее Ейдриън Мелтън. След няколко минути заби рязко спирачки пред дома му. Натисна настойчиво звънеца и лекарят се появи на прага. Без предисловия юмрукът на Травис се заби в обърканото му лице. Жена — вероятно съпругата на лекаря — излезе точно когато Мелтън се строполи на пода. Виковете й отекнаха в коридора.

Полицаите пристигнаха и арестуваха Травис за пръв и единствен път в живота му. Отведоха го в управлението, където повечето служители се отнесоха към него с уважение. Бяха водили домашните си любимци във ветеринарната клиника и приемаха скептично твърдението на госпожа Мелтън, че някакъв психопат нападнал съпруга й.

Травис се обади на сестра си. Стефани дойде по-скоро развеселена, отколкото разтревожена. През решетките на единичната килия Травис водеше задълбочен разговор с шерифа. Обсъждаха котката му, която се изринала и не спирала да се чеше.

— Нехранимайко! — подвикна му вместо поздрав тя.

— Какво?

— Защо не си с оранжев гащеризон?

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Все още не е късно. Нали, шерифе?

Шерифът се почуди какво става и след секунда ги остави сами.

— Благодаря. Сигурно отиде да обмисли предложението ти — възнегодува Травис.

— Не ми прехвърляй вината. Не съм нападала лекар в дома му.

— Заслужаваше си го.

— Несъмнено.

— Благодаря, че дойде — усмихна се Травис.

— Не бих го пропуснала за нищо на света, Роки.

— Какво ще кажеш да се постараеш да ме освободиш, вместо да ми съчиняваш прякори?

— Да ти измислям прякори е по-забавно.

— Май трябваше да се обадя на татко.

— Но не си. Обади се на мен. И взе правилното решение. Отивам да говоря с шерифа.

Не след дълго Ейдриън Мелтън посети Травис. Не познаваше местния ветеринар и настояваше да разбере защо го е нападнал. Травис не разказа на Габи какво му е обяснил, но лекарят веднага оттегли жалбата си въпреки възраженията на госпожа Мелтън. След няколко дни се понесоха слухове, че доктор Мелтън и съпругата му посещават семеен терапевт. Напрежението в клиниката обаче се отразяваше зле на Габи. След две-три седмици доктор Фърман я извика в кабинета си и й предложи да си намери друга работа.

— Знам, че е несправедливо — подхвана той. — Останеш ли, ще се опитаме някак да продължим напред. На шейсет и четири съм обаче и смятам догодина да се пенсионирам. Доктор Мелтън ще откупи практиката ми и се съмнявам, че ще те задържи. По-лесно ще ти е да си намериш друга работа и да забравиш за ужасния инцидент. — Той сви рамене. — Не казвам, че поведението му не е осъдително. Напротив. Но въпреки това е най-добрият педиатър, с когото съм работил, и единственият, съгласил се да практикува в толкова малък град. Напуснеш ли доброволно, ще ти напиша блестяща препоръка. Ще успееш да си намериш работа навсякъде. Лично ще се погрижа.

Тя разбра, че я манипулира. Сърцето й я тласкаше да отмъсти и за себе си, и за всички жени, подложени на тормоз, ала разумът й надделя. В крайна сметка постъпи в спешното отделение в болницата.

Възникна само един проблем — когато разбра какво е направил Травис, Габи се вбеси. Избухна първата им свада и Травис още помнеше пламналото й от гняв лице, когато го попита дали я смята за достатъчно зряла да решава сама проблемите си и защо се е втурнал да я защитава, сякаш е глуповата женичка, оплела конците. Травис не се опита да се оправдае. Знаеше, че би постъпил по същия начин, ако случаят се повтори. Въздържа се мъдро обаче да сподели гласно мислите си.

Подозираше, че макар и кипнала от гняв, дълбоко в себе си Габи му се възхищава. Простичката логика на постъпката му — Този ти създава неприятности? Ще му дам урок! — явно й бе допаднала, защото през нощта откликна с неочакван плам на ласките му.

Или поне Травис си спомняше така събитията. Наистина ли вечерта се бе развила точно така? Не беше сигурен. Напоследък бе сигурен само в едно — че не би заменил за нищо на света годините с Габи. Без нея животът му нямаше същия смисъл. Той бе съпруг от малък градец; имаше прозаична професия и грижи, които не го отличават от всички останали. Не беше нито лидер, нито последовател; нямаше да го помнят дълго след като се спомине. Беше най-обикновен мъж с едно-единствено изключение — беше се влюбил в Габи и с течение на времето любовта му ставаше все по-дълбока. Съдбата обаче бе решила да помрачи щастието му и сега той размишляваше часове наред дали е по силите му да промени положението.