Никълъс Спаркс
Изборът (11)

10.

Лекият ветрец довяваше до Габи мирис на огън, хотдог, телешко и пилешко на скара. Въпреки бриза — и лосиона — кожата й се нажежи. Понякога я стъписваше иронията как шотландските и ирландските й предци бяха подминали облачните земи, напомнящи родината им, и бяха избрали да се заселят на място, където продължителното излагане на слънце буквално им гарантира рак на кожата или поне бръчки, поради което майка й носеше шапка, дори времето й на открито да се изчерпва с няколко крачки от и до колата. Габи се излагаше неблагоразумно на унищожителното въздействие на слънцето, защото всъщност харесваше да има тен. А и след малко щеше да си сложи тениската и да се скрие на сянка.

След последния коментар Стефани беше странно притихнала. В друг случай Габи би го изтълкувала като смущение; мълчанието на Стефани обаче издаваше самоувереност — качество, което Габи тайно мечтаеше да притежава. Стефани се чувстваше добре в кожата си и така й вдъхваше спокойствие — честно казано, позабравено усещане. Отдавна не се чувстваше спокойна у дома, при родителите си; все още не се чувстваше спокойна в клиниката, а още по-малко уверена бе накъде вървят отношенията им с Кевин.

Колкото до Травис — край него определено я обземаше безпокойство. Е, поне когато се разхождаше без тениска. Тя погледна скришом към него — седеше до водата и строеше пясъчни замъци с децата. Вниманието им обаче явно се изчерпа и той ги подгони към плитчината. Те побягнаха с радостни възгласи. Травис очевидно се забавляваше колкото тях. Прииска й се да се усмихне, ала се насили да остане сериозна, да не би случайно да забележи усмивката й и да стигне до погрешно заключение.

Ароматът на храната най-сетне принуди Габи да се изправи. Не успяваше да се отърси от усещането, че е на екзотична островна ваканция, а не на няколко минути от Бофърт. Нежните вълни се плискаха ритмично; няколкото безлюдни вили зад тях изглеждаха така, сякаш са спуснати от небето. Към дюните се виеше пътека и продължаваше към черно-белия фар, устоял на хиляди бури.

Странно, но за щастие в залива нямаше никого, освен тях. Застанал до грила, Леърд боравеше сръчно с щипците. Меган подреждаше пликчета с пържени картофки и питки и отваряше кутии върху малка сгъваема маса. Лиз разпределяше подправки и пластмасови чинии и прибори. Зад тях Джо и Мат подритваха футболна топка. Габи не помнеше като дете да е излизала на пикник със семейства, събрали се да се повеселят на красиво място просто защото е събота. Запита се така ли живеят повечето хора. Дали е характерно само за малкия град, или просто е стар приятелски навик? Както и да е… подозираше, че лесно би свикнала с подобен обичай.

— Храната е готова! — извика Леърд.

Габи си облече тениската и тръгна към скарата. Изненада се колко гладна се чувства, но си спомни, че не успя да закуси. Надникна през рамо и видя как Травис се опитва като пастирско куче да подкара децата към брега, където Меган стоеше на пост до грила.

— Седнете на одеялото — нареди тя, и децата, очевидно свикнали с ритуала, се подчиниха веднага.

— Меган ги усмирява като с магическа пръчка — отбеляза запъхтян Травис. — Мен не ме слушат така. Налага се да ги гоня до припадък.

— Изглежда умееш да общуваш с тях.

— Обичам да си играем, а не да въдворявам ред. — Той се приведе съзаклятнически към Габи. — Между нас да си остане, но знам една тайна за родителите: колкото повече внимание обръщаш на децата им, толкова повече те ценят.

— Имаш право — съгласи се Габи. — Любимата ми леля се катереше по дърветата с мен и сестрите ми, докато другите възрастни разговаряха в дневната.

— Но предпочете да се излежаваш върху хавлията — Травис посочи към Стефани — като сестра ми, вместо да покажеш на тези хора колко неустоимо те привличат децата им.

— Ами…

— Пошегувах се — намигна й той. — Всъщност наистина исках да се позабавлявам с тях. След малко ще започнат да нервничат. Тогава ще седна, ще изтрия чело и ще предам щафетата на родителите им.

— С други думи, загрубее ли играта, слизаш от сцената.

— Да. И разчитам ти да ми се притечеш на помощ.

— Трогната съм, благодаря.

— Няма за какво. Гладна ли си?

— Умирам от глад.

Децата вече ядяха хотдог, картофена салата и нарязани плодове. Лиз, Меган и Алисън ги наблюдаваха от известно разстояние. И трите бяха избрали пилешко с различни гарнитури. Джо, Мат и Леърд седяха върху хладилните контейнери с чинии в скута и бутилки бира до краката си.

— Телешко или пилешко? — попита Габи.

— Предпочитам пилешко, но и телешкото е вкусно. Просто не харесвам червено месо.

— Мислех, че всички мъже ядат бургери.

— Значи не съм мъж. — Травис поизопна рамене. — Родителите ми несъмнено ще останат разочаровани. Все пак са ми дали мъжко име и прочее…

Габи се засмя.

— Е, явно са ти оставили последното парче пилешко — кимна към скарата.

— Защото изпреварихме Стефани. За да остана гладен, щеше да го вземе, дори да предпочита бургер.

— Знаех си, че неслучайно я харесвам.

Взеха чинии и огледаха апетитните гарнитури върху масата — боб, зеле, картофи, краставици и плодова салата. Габи разряза питката си на две, подправи я с кетчуп, горчица и кисели краставички и я протегна към Травис. Той сложи пилешкото месо в чинията си, а телешкото пъхна в питката й. Сипа си няколко лъжици плодова салата, а Габи добави по малко от почти всички гарнитури. Накрая сравни чиниите им с почти виновно изражение, което Травис, слава богу, сякаш не забеляза.

— Искаш ли бира? — попита той.

— Звучи чудесно.

Той извади „Куърс Лайт“ от хладилната чанта, а за себе си избра бутилка вода.

— Ще карам лодката — обясни и посочи към дюните. — Да се разположим ли там?

— Не искаш ли да обядваш с приятелите си?

— Ще се оправят и без мен.

— Води ме тогава.

Тръгнаха към ниска дюна, засенчена от изкорубено, отровено от солта дърво, чиито клони се свеждаха в една посока, превити от морския вятър. Габи усещаше как пясъкът се плъзга под краката й. Травис седна в подножието на пясъчния хълм и кръстоса крака с плавно движение. Габи се настани до него далеч по-тромаво, стремейки се да остави достатъчно разстояние, та да не се докоснат случайно. Макар да бяха на сянка, пясъкът и слънцето отразяваха ярките слънчеви лъчи и я заслепяваха.

Травис разряза месото на хапки — нелека задача с огъващите се пластмасови прибори.

— Тук винаги се сещам за гимназията — подхвърли той. — Идвахме често през почивните дни. С други момичета и без деца, разбира се.

— Обзалагам се, че е било забавно.

— Да — кимна той. — Една нощ с Мат, Джо и Леърд доведохме тук няколко момичета, за да ги впечатлим. Запалихме огън, пихме бира, смяхме се до полуда. Помня как мислех колко прекрасен е животът.

— Да, звучи като реклама на „Будвайзер“. Само дето сте били непълнолетни нарушители на закона.

— Ти не си ли правила такива неща?

— Не — поклати глава тя.

— Наистина ли? Никога?

— Защо си толкова изненадан?

— Не знам. Не ми приличаш на момиче, спазвало всички правила. — Той забеляза изражението й и уточни. — Не ме разбирай погрешно. Нямах предвид нищо лошо. Просто ми изглеждаш независима и с приключенски дух.

— Не ме познаваш.

Щом го изрече, си спомни как каза същото на Стефани. Подготви се мислено да посрещне удара.

Той побутна разсеяно плодовете си с вилицата.

— Знам, че си се преместила далеч от родния град, купила си къща, справяш се сама. За мен това значи независимост. Колкото до приключенията — тук си с група непознати, нали? Качи се на парашут и дори се потопи във водата, надмогвайки страха от акулите. Прие достойно новите предизвикателства. Намирам го за възхитително.

Габи се изчерви. Отговорът на Травис й допадна повече от тирадата на сестра му.

— Може би… — съгласи се тя. — Но не е като да обиколиш света без предварително набелязан маршрут.

— Не се заблуждавай. Да не мислиш, че не се притеснявах? Бях ужасен! Едно е да разказваш на приятелите си какво възнамеряваш да направиш, съвсем друго — да се качиш на самолета и да се приземиш в държава, където малцина говорят английски. Пътувала ли си?

— Не много. През една пролетна ваканция посетих Бахамите. Ако не се отдалечаваш от хотела, пълен с американски колежани, все едно си във Флорида. — Тя замълча. — Кое място си набелязал сега? Къде ще е следващото ти приключение?

— Нищо сензационно. Искам да посетя националния парк „Йелоустоун“. Ще лагерувам на палатка, ще изкача някой връх, ще покарам кану. Чух, че било неповторимо, а никога не съм бил там.

— Сам ли ще отидеш?

— Не. С татко. Очаквам експедицията с нетърпение.

Габи сбърчи чело.

— Не мога да си представя да отида на екскурзия с мама или с татко.

— Защо?

— Трябва да ги познаваш, за да ме разбереш.

Той замълча очаквателно. Тя остави чинията си и изтупа длани.

— Добре — подхвана с въздишка. — Мама смята, че е просташко да отсядаш в хотел с по-малко от пет звезди. А татко? Него си го представям да предприеме по-вълнуващо пътешествие, само че съм го виждала да проявява интерес единствено към риболова. А и няма да отиде никъде без мама. Предвид критериите й обаче, заниманията им на открито се изчерпват с вечеря в ресторант с градина. С дълъг списък с изтънчени вина и сервитьори в черно и бяло, разбира се.

— Явно много се обичат.

— До такъв извод ли стигна?

— Да. И че майка ти не е страстен природолюбител. — Габи се засмя. — Сигурно се гордеят с теб — добави Травис.

— Защо мислиш така?

— А защо да не е така?

Защо ли наистина, почуди се тя. Да изреждам ли причините?

— Сигурна съм, че мама предпочита сестрите ми. А те не са като Стефани.

— Винаги казват каквото трябва?

— Не. Просто приличат на мама.

— И това значи, че тя не се гордее с теб?

Габи отхапа от бургера.

— Сложно е — отговори най-сетне.

— В какъв смисъл? — настоя Травис.

— Първо, косата ми е червена. Сестрите ми са русокоси като мама.

— И?

— На двайсет и шест съм. Неомъжена.

— И?

— Искам кариера.

— И?

— Не се вписвам в представата на мама за идеална дъщеря. Тя има категорично мнение за ролята на жената, особено на южнячка от висшето общество.

— Оставам с впечатление, че с майка ти не се спогаждате особено.

— Нима?

Габи забеляза Алисън и Леърд да се отдалечават ръка за ръка по пътеката към фара.

— Ами ако ти завижда? — предположи Травис. — Живееш, преследвайки своите цели и мечти, независимо какво ти е внушила средата, в която си отраснала. Загърбваш света, където тя е очаквала да останеш. Изисква се смелост да си различен. Не си тръгнала по нейните стъпки, ала тя навярно не е разочарована от теб, а от себе си.

Той лапна хапка пилешко месо и зачака отговор. Габи се стъписа. Никога не бе обмисляла подобна възможност.

— Не е така — поклати глава най-после.

— Може би. Питала ли си я?

— Дали е разочарована от себе си? Не. И не ми казвай, че би задал такъв въпрос на родителите си. Защото…

— Не бих — призна той. — В никакъв случай. Но имам чувството, че твоите се гордеят с теб, макар да не разбират как да го покажат.

Забележката му я изненада и й се стори странно трогателна. Приведе се леко към него.

— Не знам дали си прав, но благодаря. Не искам да останеш с погрешно впечатление. Чуваме се всяка седмица по телефона и отношенията ни са нормални. Просто понякога ми се иска да е различно. Да общуваме искрено и сърдечно.

Травис не отговори. Габи изпита облекчение, че не й предлага разрешение или съвет. Когато сподели същото с Кевин, той импулсивно започна да крои планове как да променят положението. Тя обви коленете си с длани.

— Кажи ми кое е най-хубавото в професията на ветеринаря?

— Животните. И хората. Предсказуем отговор, нали?

Тя си спомни Ева Бронсън.

— Съгласна съм за животните…

Той разпери ръце.

— О, не ме разбирай погрешно. Сигурен съм, че и при мен идват хора, с каквито се сблъскваш понякога.

— Напористи? Невротични? Хипохондрици? С други думи, луди?

— Разбира се. Хората са си хора, а мнозина смятат домашните си любимци за членове на семейството. Заподозрат ли, че нещо не е наред с тях, настояват за цялостен преглед. Водят ги в клиниката веднъж седмично, понякога по-често. Почти винаги им няма нищо, но с татко имаме специална система за подобни случаи.

— Каква?

— Залепяме жълт стикер в папката на животното. Ако госпожа Безпокойство дойде с Поуки или Уискърс, виждаме стикера, преглеждаме го и обясняваме, че засега всичко изглежда нормално. Уточняваме обаче, че бихме желали да проверим състоянието му след една седмица. Понеже бездруго ще доведат отново домашния си любимец, така спестяваме време. И всички са доволни. Ние сме грижливи ветеринари, собствениците се успокояват, че домашните им любимци са добре. Отдъхват си също, че тревогата им не е била напразна, щом настояваме за повторен преглед.

— Как ли ще реагират лекарите в клиниката, ако залепя жълти стикери в някои папки?

— Толкова ли е зле?

— Понякога. Излезе ли нова статия в „Рийдърс Дайджест“ или новина за рядка болест със специфични симптоми, чакалнята се препълва с деца, които имат същите симптоми, естествено.

— Сигурно и аз ще се тревожа така за детето си.

Тя поклати глава.

— Едва ли. Изглеждаш ми доста спокоен. Вероятно и като родител ще си такъв.

— Може би си права — призна той.

— О, права съм, разбира се.

— Защото ме познаваш?

— Хей! Ти започна!

През следващия половин час останаха заедно, вглъбени в учудващо откровен разговор. Тя му разказа за полюсните характери на майка си и баща си; за сестрите си и какво е усещането да растеш, принуден да се съобразяваш с множество условности. Сподели спомени за колежа и университета, както и наблюденията от първите си вечери в Бофърт, преди да се премести в града. Спомена Кевин само мимоходом, което я изненада, докато не осъзна, че макар сега той да съставлява съществена част от живота й, невинаги е било така. Разговорът с Травис й напомни някак си колко дълго преди срещата с Кевин е станала такава, каквато е. Призна за трудностите, пред които се изправя понякога в клиниката. Не спомена доктор Мелтън, ала му описа неколцина родители. Спести имената им, ала усмивката на Травис й подсказа, че се досеща кого има предвид.

Докато разговаряха, Меган и Лиз събраха останалата храна в хладилните контейнери, а Леърд и Алисън се върнаха от разходката. Децата заравяха Мат в пясъка. Все още несръчни с лопатите, пълнеха ушите, очите, устата и носа му с пясък.

До краката на Габи се приземи фризби. Тя вдигна глава и видя Джо да приближава.

— Време е да спасим Мат — извика той и посочи към фризбито. — Готов ли си?

— Искаш да кажеш, че се нуждаят от забавление?

— Нямаме избор — усмихна се Джо.

Травис я погледна.

— Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се.

— Предупреждавам те, че гледката не е красива. — Той се изправи и изкрещя на децата. — Ей, хлапета! Искате ли да видите световния шампион по фризби в действие?

— Да! — отговориха му в хор, хвърлиха лопатите и се втурнаха към водата.

— Ще вървя. Публиката ме очаква — каза Травис.

Цопна тичешком във водата, а Габи го проследи с ласкав поглед. Денят с него надмина очакванията й. Нямаше преструвки и перчене. Той явно усещаше интуитивно кога да замълчи и кога да заговори. Осъзна, че Кевин я е спечелил със същото умение. Не само с физическия трепет през нощите им заедно, а и със спокойните мигове, когато разговаряха или се разхождаха, уловени за ръка. Тогава най-лесно си представяше, че той е човекът, с когото иска да сподели живота си. Напоследък обаче тези мигове незнайно защо намаляваха.

Вглъбена в мисли, Габи зърна как Травис се гмурва за фризбито. Нарочно се остави да го удари по гърдите и се приземи във водата сред фонтан от пръски. Децата се запревиваха от смях, сякаш не са виждали по-смешна клоунада.

— Хайде пак, чичо Травис! — завикаха и тримата.

Той изскочи от водата и с две бавни крачки подхвърли фризбито на Джо. После приклекна като бейзболист, готов да улови топката. Намигна на децата и им обеща:

— Този път няма дори да се намокря.

После пак посрещна непохватно фризбито и цопна във водата, сподирян от още по-възторжен смях. Изглежда искрено се забавляваше да разсмива децата. Объркана, тя се опита да си обясни неочакваната топлота, която изпита към него. В същия момент Травис излезе от водата и тръгна към нея, тръскайки коса. Седна на пясъка и когато раменете им случайно се докоснаха, Габи си представи за миг как занапред прекарват заедно стотици дни като днешния.