Никълъс Спаркс
Изборът (10)

9.

Разтвориха парашута и закопчаха ремъците. Първи излетяха Джо и Меган, после Алисън и Леърд, Мат и Лиз. Една по една двойките сядаха върху платформата, макарата се завърташе и те се издигаха на трийсетина метра над водата. От лодката изглеждаха като дребни създания, зареяни във въздуха. Травис, поел руля от Стефани, поддържаше равномерна скорост и правеше широки завои. После забавяше постепенно ход и спираше лодката, спускайки парашута към водата. Потопяха ли се краката им, включваше двигателя и парашутът се стрелваше нагоре като хвърчило на момче в парка.

Всички обсъждаха оживено какво са видели — риби, делфини — но Габи се почувства нервна, когато наближи нейният ред. Стефани събираше тен и отпиваше бира в предната част на лодката. Вдигна бутилката за наздравица.

— За теб, хлапе!

Травис свали бейзболната шапка.

— Хайде. Ще ти помогна да се опашеш с ремъците.

Лиз слезе от платформата и й подаде спасителната си жилетка.

— Забавно е. Ще ти хареса — каза й тя.

Травис поведе Габи към платформата. Скочи върху нея и й подаде ръка. Тя я улови и усети колко е топла дланта му. Ремъците лежаха на купчина. Той й посочи два клупа.

— Стъпи в тях, а аз ще ги пристегна.

— Това ли е всичко?

— Почти. Когато седнеш върху платформата, гледай широкият ремък да остане под бедрата ти. Не бива да отива нагоре, защото няма да поддържа добре тежестта ти. И си свали тениската, за да не я намокриш.

Тя го послуша, опитвайки се да потисне тревогата.

Дори да забеляза притеснението й, Травис не го показа. Закопча ремъците й, после своите и й даде знак да седне.

— Под бедрата ти е, нали? — попита я и тя кимна. — Отпусни се и се наслаждавай. — Усмихна й се.

След секунда Джо включи двигателя, парашутът се изопна и Габи и Травис се отлепиха от палубата. Докато се издигаха във въздуха, Габи усещаше как всички в лодката ги наблюдават. Стисна брезентовите ремъци толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Под нея лодката се смаляваше с всеки изминал миг. Тя се взря като хипнотизирана във въжето. Стори й се, че се издига по-високо от другите. Понечи да каже нещо, ала Травис я докосна по рамото.

— Гледай! — посочи й. — Скат! Виждаш ли го?

Тя го забеляза — черен и гладък като подводна пеперуда.

— И ято делфини! Ей там! Към брега!

Запленена от гледката, Габи усети как страхът й стихва. Обходи с очи всичко — града, семействата край брега, лодките, водата. Отпусна се и си помисли, че би останала цял час горе, без да й додея. Наслади се на неповторимото усещане да се рее на такава височина като птица, уловила топло течение. Въпреки горещината бризът я разхлаждаше. Разклати крака напред-назад и се залюля върху ремъка.

— Искаш ли да се потопиш? — попита я Травис. — Обещавам ти, че ще е забавно.

— Добре — съгласи се тя и гласът й прозвуча необичайно уверено.

Травис даде знак на Джо и под нея пърпоренето на лодката замря. Парашутът започна да се спуска. Габи се втренчи във водата да провери дали нещо не дебне долу.

Парашутът се спусна още по-ниско. Тя вдигна крака, но усети как водните пръски я обливат. Помисли си, че ще се потопи цялата, но лодката набра скорост и парашутът я издигна шеметно нагоре. Габи се усмихна широко.

Травис я сръга с лакът.

— Видя ли? Не е зле.

— Хайде пак! — настоя тя.

Останаха във въздуха още четвърт час. Потопиха се два-три пъти. След тях всички двойки се издигнаха още веднъж. Слънцето се изкачи високо в небето и децата започнаха да нервничат. Травис насочи лодката към залива на Кейп Лукаут. Навлязоха в по-плитки води и Джо хвърли котвата, свали си блузата и скочи във водата. Потопи се до кръста. С отработена лекота Мат му подаде хладилен контейнер, свали си тениската и последва примера му. Леърд му подаде хладилен контейнер, скочи и той във водата, а Травис зае мястото му. Накрая и той скочи във водата, понесъл малък грил и торба с брикети. Майките цопнаха едновременно във водата и взеха децата. Само Габи и Стефани останаха на палубата. Габи стоеше в задната част на лодката и се упрекваше, че не е помогнала. Разположила се удобно до кърмата, Стефани продължаваше да се припича на слънце, сякаш не забелязва трескавата деятелност на спътниците си.

— На почивка съм. Не съм длъжна да предлагам услугите си — обяви тя, без да помръдва. — А и те са много пъргави. Не изпитвам угризения, че лентяйствам.

— Не си лентяй.

— Напротив. На всекиго се полага да помързелува от време на време. Както е казал Конфуций: „Който не прави нищо, просто не прави нищо“.

Габи се позамисли, после сбърчи чело.

— Наистина ли го е казал Конфуций?

Без да вдига слънчевите си очила, Стефани сви едва-едва рамене.

— Не, но на кого му пука? Важното е, че те се справят, а най-вероятно изпитват удовлетворение от усърдието си. Не искам да ги лишавам от задоволството.

Габи скръсти ръце.

— Или просто предпочиташ да мързелуваш?

Стефани се усмихна.

— Както е казал Исус: „Благословени са мързеливите, изтегнати в лодки, защото те ще съберат тен“.

— Исус не е казвал такова нещо.

— Така е — съгласи се Стефани, свали слънчевите очила, втренчи се в стъклата и ги избърса с хавлията. — Но пак ще повторя — на кого му пука? — Погледна към Габи, присвила очи. — Наистина ли искаш да мъкнеш хладилни контейнери и палатки чак до сушата? Повярвай ми, не си струва. — Намести си горнището на банския и стана. — Добре, брегът е чист. Време е да тръгваме. — Метна чантата си през рамо. — Човек трябва да знае кога да безделничи. Улучиш ли момента, всеки извлича полза.

Габи се поколеба.

— Не знам защо, но възгледите ти ми харесват.

Стефани се засмя.

— И още как! Човекът е предразположен към лентяйство. Радвам се обаче, че не съм единствената, осъзнала тази съкровена истина.

Габи отвори уста да възрази, но Стефани скочи във водата и я разплиска чак до ръба на лодката.

— Хайде! — подвикна на Габи. — Просто се пошегувах! И между другото, не размишлявай толкова какво си направила или не си направила. Както казах, спътниците ни осмислят съществуването си чрез дребните неща. Така е устроен светът, за да се чувстват мъжете по-силни, а жените да проявяват майчинския си инстинкт. А на нас, неомъжените, се полага просто да се наслаждаваме.

Разполагането на лагера — както разтоварването на лодката — също се оказа отработена рутина. Изглежда всички бяха наясно с какво да се заемат. Разпънаха палатката, постлаха одеяла, запалиха огън. Вярна на традицията, Стефани взе бутилка бира и хавлия, избра си място и продължи да се припича на слънце. Несигурна как да постъпи, Габи последва примера й. Почти веднага усети как слънцето я обжарва, ала продължи да лежи, стараейки се да не обръща внимание на факта, че всички с изключение на Стефани правят нещо.

— Сложи си лосион — посъветва я Стефани. Без да вдига глава, посочи чантата, която бе донесла. — Вземи флакона с петдесети фактор. Иначе с тази бяла кожа за половин час ще заприличаш на сварен рак.

Габи бръкна в чантата. Размаза старателно крема — слънцето наистина я наказваше жестоко, ако пропусне някое място. За разлика от сестрите и майка си тя бе наследила ирландската кожа на баща си. Едно от сравнително поносимите проклятия в живота й.

Когато приключи, легна върху хавлията, отново обзета от угризения, че не помага.

— Как беше с Травис?

— Добре — каза Габи.

— Напомням ти просто, че ми е брат.

Габи обърна глава и изгледа изпитателно Стефани.

— Хей! Имах предвид, че го познавам отлично!

— В смисъл?

— Мисля, че те харесва.

— А аз мисля, че вече не сме в седми клас.

— Какво? Безразлично ли ти е?

— Да.

— Защото имаш приятел?

— И по ред други причини.

Стефани се засмя.

— Това прозвуча наистина убедително. Ако не те познавах, щях да ти повярвам.

— Но ти не ме познаваш!

— О… познавам те.

— Нима? Откъде съм?

— Нямам представа.

— Какво е семейството ми?

— Не знам.

— Значи не ме познаваш.

След миг Стефани извърна лице към нея.

— Познавам те — натърти предизвикателно. — Ти си добро момиче. Винаги си била добро момиче. Дълбоко в себе си обаче смяташ, че животът не се изчерпва със спазване на правила. Тайно жадуваш за неизвестността. Ако си честна към себе си, Травис е част от непознатата територия. Подбираш грижливо партньорите си, ала отдадеш ли се някому, стандартите, към които обикновено се придържаш, излитат през прозореца. Мислиш, че ще се омъжиш за приятеля си. Питаш се обаче защо още не носиш венчална халка. Обичаш семейството си, но искаш да решаваш сама как да живееш. Затова си дошла в Бофърт. Същевременно се тревожиш, че близките ти няма да одобрят избора ти. Как се справям дотук?

Габи бе пребледняла. Разбрала, че е улучила право в целта, Стефани се подпря на лакът.

— Да продължавам ли?

— Не — поклати глава Габи.

— Бях права, нали?

Габи си пое дълбоко дъх.

— Не за всичко.

— Така ли?

— Да.

— Къде сбърках?

Габи поклати отново глава и скри лице в хавлията.

— Да сменим темата.

Предположи, че Стефани няма да се откаже толкова лесно, но тя сви рамене и пак легна върху хавлията, сякаш не е казала нищо.

Габи чуваше как разговарят възрастните и долавяше смеха на децата, плискащи се в плитчината. Чувстваше се замаяна от проницателността на Стефани — все едно я е познавала цял живот и е наясно с най-мрачните й тайни.

— Между другото, преди да те побият тръпки, имай предвид, че съм медиум — отбеляза Стефани. — Странно, но вярно. Наследила съм го от баба. Била прочута с предсказанията си за времето.

Габи се изправи, поемайки си облекчено дъх, макар да разбираше колко невероятно е обяснението.

— Наистина ли?

Стефани пак се засмя.

— Не, разбира се! Баба гледаше „Да сключим сделка“ всеки ден и нито веднъж не победи участниците. Признай си обаче, че познах!

Мислите на Габи се върнаха отново в изходната точка. Главата й се замая.

— Но как…?

— Лесно — отвърна Стефани. — Просто „удивително личните ти преживявания“ са характерни за почти всяка жена. Е, с изключение на частта за Травис. Нея я налучках. Изумително е обаче, нали? Между другото, и това го изучавам в университета. Участвах в няколко експеримента и винаги се смайвам колко си приличат хората, ако отстраниш несъщественото. Особено през юношеството и ранната младост. Почти всеки се сблъсква с еднакви проблеми, ала някак си е убеден, че преживяванията му са уникални.

Габи се отпусна върху хавлията, решила, че е най-добре известно време да не разговаря със Стефани. Колкото и да я харесваше, тя я поставяше натясно твърде често.

— О, в случай че си любопитна, Травис няма приятелка. Не само е ерген, ами и на разположение.

— Не бях любопитна.

— Понеже имаш сериозен приятел, нали?

— Да. Ала бездруго не бих любопитствала.

Стефани се засмя.

— Разбира се! Как е възможно да допусна такава грешка? Май ме е подвел начинът, по който го зяпаш.

— Не го зяпам.

— О, недей да се засягаш. Все пак и той те зяпа.