Лайза Клейпас
Вълшебна нощ (12)

Единадесета глава

През двете седмици, които последваха, Маги виждаше все по-често Марк Нолан. За нейно облекчение, той явно бе приел, че тя се интересува единствено от приятелството между тях. Марк често се отбиваше в магазина за играчки с термос кафе и винаги носеше нещо за почерпка от местната пекарна: хрупкави шоколадови кроасани, кайсиеви кифлички, захарни пръчици в бели хартиени пликчета. От време навреме успяваше да склони Маги да обядва с него, веднъж в „Маркет Шеф“, друг път във винен бар, където оставаха, докато Маги осъзнаеше, че са минали почти два часа.

Тя нямаше как да откаже поканите му, тъй като не можеше да посочи и един пример, в който Марк да се е опитал да предприеме опит за по-голямо сближаване. Всъщност, той бе направил всичко възможно да успокои притесненията й. Никакви целувки, никакви многозначителни коментари, нищо, което да индикира, че той се интересува от нещо повече от приятелство.

Марк беше отишъл в Сиатъл да скъса с Шелби, която бе приела решението му точно така, както можеше да се очаква. Когато разказа на Маги след това, той не навлезе в подробности, но облекчението му беше очевидно.

— Без сълзи, без викове или драми — каза той. След кратка пауза добави: — Също и от страна на Шелби.

— В момента си в период на осъзнаване на раздялата — каза Маги. — Още има шанс да се съберете с нея.

— Няма пътека за отстъпление.

— Човек никога не знае. Изтри ли вече номера й от телефона си?

— Да.

— Върна ли й всички неща, които е оставила в къщата ти?

— Никога не е имала шанса да остави каквото и да било. Двамата със Сам имаме правило: никакви гостенки за през нощта, когато Холи е в къщата.

— Когато Шелби ти идва на гости на острова къде отивате…?

— В хотел.

— Е — каза тя, — предполагам, че наистина е приключило. Сигурен ли си, че не бягаш от миналите си чувства? Нормално е да си тъжен, когато си изгубил нещо.

— Нищо не съм изгубил. Никога не съм гледал на една провалена връзка като загуба на време. Човек винаги научава нещо.

— Ти какво научи от Шелби? — попита Маги очарована.

Марк се замисли над въпроса.

— Известно време смятах, че е добре, че никога не се караме. Сега осъзнавам — това означава, че в действителност не сме били свързани.

* * *

Холи скоро помоли да прекара още един ден с Ренфийлд и Маги го доведе отново в Рейншедоу. Когато наближиха къщата, Маги видя, че една малка преносима рампа е сложена върху част от предните стъпала. Несигурното в краката си куче се изкачи по нея, очевидно доволно от това, че не се налага да пази равновесие по високите тесни стъпала.

— Това заради Ренфийлд ли е? — попита Маги, когато Марк отвори вратата.

— Рампата ли? Да, свърши ли работа?

— Идеална. — Тя се усмихна озадачено, осъзнавайки, че Марк е забелязал предишните затруднения на кучето със стълбището и е намерил начин да го улесни при влизане и излизане.

— Още ли се опитваш да намериш дом за него? — попита Марк, задържайки вратата, докато влизаха. Той се наведе да погали и почеше кучето, което погледна нагоре към него с усмивка на средновековен гаргойл с изплезен език.

— Да, но засега без успех — каза Маги. — Горкият, има прекалено много проблеми. Сигурно в някакъв момент ще се наложи смяна на ставата, с обратна захапка е, а и екземата му. Едно е да изисква много разходи и да е хубав, но много разходи и да изглежда като Ренфийлд… кой ще го вземе?

— Всъщност, ако нямаш нищо против — произнесе бавно Марк, — ние бихме искали да го задържим.

Маги беше смаяна.

— Имаш предвид за постоянно?

— Да. Защо изглеждаш толкова изненадана?

— Той не е твоят тип куче.

— Какъв е моят тип куче?

— Ами, нормален. Лабрадор или спрингер. Такова, което можеш да вземеш със себе си, когато излизаш да тичаш.

— Ще сложа Ренфийлд на колелца. Сам и Холи цял следобед го учат как да се задържи на скейтборда.

— Той не може да идва на риболов с теб — не може да плува.

— Ще носи спасителна жилетка. — Марк я погледна с озадачена усмивка. — Защо те безпокои толкова, че го искам?

— Не ме безпокои. Просто не разбирам откъде е това желание.

— Той е добра компания. Тих е. Сам казва, че ще бъде страхотен да гони вредителите от лозето. И най-вече, защото Холи го обича.

— Той се нуждае от толкова много грижи. Има кожни проблеми. Нуждае се от специална диета и специални продукти за поддържане, освен това ще имаш голяма сметка при ветеринаря. Не съм сигурна, че разбираш всичко, което те чака.

— Каквото и да е, ще се справя.

Маги не разбираше сама себе си, не разбираше вълната от емоции, която се кълбеше в нея. Тя клекна и започна да гали кучето, извърнала лице на една страна.

— Ренфийлд, изглежда сега имаш дом — произнесе тя с дрезгав глас.

Марк клекна до нея и обхвана страната й с ръка, принуждавайки я да го погледне. Синьо-зелените му очи бяха топли и внимателни.

— Хей — каза той нежно. — Какво има? Да не се отказваш да го даваш?

— Не. Ти току-що ме изненада, това е всичко.

— Не си подозирала, че мога да поема ангажимент, когато има очевидни проблеми в бъдеще? — Палецът му я погали по бузата. — Научих се да приемам живота такъв, какъвто е. Да имаш куче като Ренфийлд означава, че ще е трудно, разхвърляно и скъпо. Но по всяка вероятност ще си заслужава. Ти беше права — има нещо благородно в него. Грозен външно, но изпълнен със самоуважение. Той е добро куче.

Маги искаше да се усмихне, но брадичката й трепереше, а вълната от емоции заплашваше да я залее отново.

— Ти си добър човек — успя да каже тя. — Надявам се някой ден да намериш жената, която ще те оцени.

— И аз се надявам. — Думите бяха придружени с усмивка. — А сега може ли да станем от пода?

* * *

Когато Марк попита Маги какви са плановете й за Деня на благодарността, тя отвърна, — че всяка година вечеря с родителите си в Билингъм. Като се изключи пуйката, която майка й правела, останалата храна била изненада — всеки носел най-хубавите си ястия и пайове.

— Ако искаш да останеш на острова тази година — каза Майк, — можеш да прекараш Деня на благодарността с нас.

Маги се почувства така, както когато се хващаше, че се протяга към нещо, което вече е решила да не си позволява… последната сладка на подноса, още една чаша вино… Прекарването на празник с Марк и Холи означаваше прекалена обвързаност, прекалена близост.

— Благодаря, но предпочитам да се придържам към традицията — каза тя с пресилена бърза усмивка. — Семейството ми разчита на мен да занеса макарони със сирене.

— Макарони със сирене? — Марк прозвуча нещастно. — Рецептата на баба ти с четирите вида сирене и запечени хлебни трохи?

— Ти си спомняш?

— Как бих могъл да забравя? — Той я погледна с очи, изпълнени с копнеж. — Ще донесеш ли остатъка?

Маги започна да се смее.

— Нямаш срам. Ще направя специално за теб макарони със сирене в повече. Искаш ли да ти направя и пай?

— Би ли направила?

— Какъв искаш? Тиквен, ябълков или орехов?

— Изненадай ме — каза той и открадна една целувка от нея толкова бързо, че тя нямаше време да реагира.

Един ден преди Деня на независимостта Маги взе Холи от къщата в лозето Рейншедоу и я заведе в бунгалото си.

— Аз поканен ли съм? — попита Сам, преди двете да тръгнат.

— Не, това е само за момичета — каза Холи и се изкиска.

— Ами ако си сложа перука? Ако говоря с висок, писклив глас?

— Вуйчо Сам — каза детето весело, — ти си най-лошото момиче на света!

— А ти си най-доброто — рече Сам, целувайки я звучно. — Добре де, можете да отидете без мен. Но ми донесете голямо парче пай.

Когато заведе Холи в бунгалото си, Маги пусна тиха музика, запали огън в камината и завърза престилка около кръста на Холи. След това й показа как да работи със старомодното ренде за сирене, онова с четири страни. Макар че щеше да използва кухненски робот за по-голямата част от сиренето, но искаше Холи да настърже някаква част от него на ръка, за да запомни преживяването. Беше приятно да види възхищението на детето от кухненската работа, меренето, бъркането, опитването.

— Ето четирите вида сирене, които ще използваме — каза Маги. — Ирландски чедър, пармезан, пушена гауда и грюйер. След като настържем всичко това, ще го стопим с масло и горещо мляко…

Въздухът беше изпълнен с приятни миризми, топлина и сладост, и полъх на брашно. Присъствието на дете в кухнята напомни на Маги какво чудо е да се комбинират няколко съставки, да се изпекат и в резултат да се получи нещо чудесно. Те направиха макарони със сирене, достатъчни да нахранят цяла армия, а отгоре ги поръсиха с хлебни трохи, изпържени с масло в тиган до златисто-кафяво. После измайсториха два пая, един с гладка тиквена плънка и друг с орехи; Маги показа на Холи как да надипли кората на пая. Изрязаха допълнителните парченца тесто във фигурки, поръсиха ги със захар и канела, и ги изпекоха в тава за сладки.

— Мама нарича тези сладки „изрезки“ — каза Маги.

Холи погледна през стъклото на фурната към тестените формички.

— Майка ти още ли е жива? — попита тя.

— Да. — Маги остави настрана точилката и отиде при Холи. Коленичи зад нея и я обви с ръце, и двете загледаха как се пекат сладките. — Майка ти какъв вид пай правеше? — попита тя.

— Не мисля, че правеше пай — отвърна Холи замислено, — но правеше сладки.

— Шоколадови бисквитки?

— Ъ-хъ. И курабийки.

Маги знаеше от опит, че това, да се говори за починалите, помага. Беше добре да си ги спомнят. И те продължиха да говорят, докато печаха, не някакви дълги разговори, просто скачаха от тема на тема, от случка на случка — мирисът на спомените се смесваше с аромата на топлата коричка на пая.

Когато Маги заведе вечерта Холи обратно у тях, детето обви ръчички около кръста й и двете останаха в дълга прегръдка.

Гласът на Холи прозвуча заглушен:

— Сигурна ли си, че няма да празнуваш с нас утре Деня на благодарността?

Измъченият поглед на Маги се отклони към Марк, който стоеше наблизо.

— Тя не може, Холи — произнесе той нежно. — Близките на Маги имат нужда да е с тях утре.

Вината и тревогата започнаха да изместват хубавото чувство, което бе разцъфнало следобеда. Когато погледа над главицата на Холи и срещна едва доловимия съчувствен поглед на Марк, Маги осъзна колко лесно би било да се влюби в тях двамата. И колко много щеше да има да губи тогава. Повече, отколкото би могла да понесе. Но ако можеше някак да се въздържи да се обвърже сериозно, нямаше да трябва да рискува сърцето й да бъде разбито отвъд всяка надежда за възстановяване.

Тя потупа Холи по гърба и лекичко се измъкна от ентусиазираната прегръдка на момиченцето.

— Аз наистина трябва да отида утре в Билингъм — каза тя рязко. — Чао, Холи. Беше приятен ден. — Тя се наведе и целуна меката бузка, лъхаща леко на канелена захар.

* * *

Сутринта в Деня на благодарността Маги изправи косата си, навлече дънки и пуловер в канелено-кафяв цвят и занесе голямата, обвита във фолио касерола, в колата си.

Точно когато тръгна да излиза на заден ход от алеята, телефонът й иззвъня. Тя спря и се разрови из чантата си, докато го намери сред безпорядъка от рецепти, червила и дребни монети.

— Ало?

— Маги?

— Холи — каза тя внезапно обезпокоена. — Как си?

— Страхотно — дойде веселият отговор на момиченцето. — Честит Ден на благодарността!

Маги се усмихна, отдъхвайки си с облекчение.

— Честит Ден на благодарността и на теб. Какво правиш?

— Пуснах Ренфийлд да отиде навън до тоалетната, а след това, когато се върна вътре, му сложих храна в купичката и му дадох вода.

— Доколкото разбирам, се грижиш добре за него.

— Но след това вуйчо Марк ни накара и двамата да излезем от кухнята, докато проветри от дима.

— Дим? — Усмивката на Маги изчезна. — Защо е имало дим?

— Вуйчо Сам готвеше. А след това те извикаха вуйчо Алекс и той откачи вратата на фурната.

Маги замръзна. Защо, по дяволите, Алекс ще откача вратата на фурната?

— Холи… къде е вуйчо ти Марк?

— Търси предпазните си очила.

— За какво са му предпазни очила?

— Защо помага на вуйчо Сам да сготви пуйката.

— Разбирам. — Маги погледна часовника си. Ако побързаше, щеше да има достатъчно време да се отбие в къщата на Рейншедоу и пак да успее да хване предобедния ферибот за Анакортес. — Холи, мисля, че ще се отбия у вас, преди да отида на пристанището.

— Страхотно! — дойде ентусиазираният отговор. — Само че… не бива да казваш, че съм ти се обаждала. Защото ще си имам неприятности.

— Няма да споменавам изобщо — увери я Маги.

Преди Холи да отговори, някъде зад нея мъжки глас попита:

— Холи, с кого говориш?

Маги произнесе в слушалката:

— Кажи му, че е анкета за изследване на общественото мнение.

— Една жена прави анкета — чу тя Холи да казва.

Последва кратко съвещание и Холи каза важно:

— Вуйчо ми казва, че нямаме никакво мнение. — Пауза и още няколко заглушени думи. — И освен това — добави Холи строго — сме в списъка на хората, които не желаят да бъдат безпокоени.

Маги се засмя.

— Добре, ей сега идвам.

— Окей. Дочуване.

Беше студено и леко ветровито, идеалното време за Деня на благодарността, защото те караше да си представиш уютна камина, пуйка във фурната и модното ревю на „Мейсис“ по телевизията.

На алеята пред къщата имаше паркирано беемве, безупречно и лъскаво. Возилото несъмнено принадлежеше на Алекс, третия брат Нолан, когото тя не беше срещала. Чувствайки се малко като натрапник, но водена от любопитство, Маги паркира и изкачи предните стъпала.

Холи я посрещна на вратата обута в панталони от рипсено кадифе и тениска с дълги ръкави с щампа на пуйка от анимационно филмче.

— Маги! — втурна се момиченцето с вик към нея и те се прегърнаха. Ренфийлд докуцука до тях, сумтейки щастливо.

— Къде са вуйчовците ти? — попита Маги.

— Вуйчо Алекс е в кухнята. С Ренфийлд му помагаме. Не знам къде са другите.

Далечен мирис на загоряла храна изпълни въздуха, като ставаше все по-силен с приближаването им към кухнята. До разглобената предна част на фурната стоеше тъмнокос мъж с бормашина в ръка и тежко сандъче с инструменти до него.

Алекс Нолан беше по-младолика, по-лъскава версия на по-големите си братя. Чертите му бяха красиви, но надменни, очите му имаха кристалносиния цвят на глетчер. Като Сам, фигурата му беше стройна и елегантна, с не толкова широка структура като на Марк. А трикотажната му блуза й бермуди, макар и всекидневни, имаха вид на скъпи.

— Здрасти — каза той. — Кой е това, Холи?

— Това е Маги.

— Моля ви, не ставайте — прибързано каза Маги, когато той остави бормашината и започна да се изправя. — Явно сте зает… Мога ли да попитам какво се е случило?

— Сам сложил храна във фурната и случайно натиснал бутона за самопочистване, вместо за печене. Фурната изгорила пуйката и автоматично се заключила, така че не могли да отворят вратата и да извадят тавата с храната.

— Обикновено фурната се отключва, когато температурата спадне до към 260 градуса.

Алекс поклати глава.

— Сега е охладена, но пак не се отваря. Фурната е нова и цикълът за самопочистване е бил използван за първи път. Явно заключващият механизъм се е прецакал някак и трябва да я разглобя.

Преди Маги да успее да зададе друг въпрос, тя бе стресната от блясък на светлина, избухване на пламък отвъд задната врата, придружен от облак дим. Тя инстинктивно се обърна да прикрие Холи и бързо се наведе да предпази главата си.

— Боже мой. Какво беше това?

Алекс се взираше към задната врата, лицето му беше безизразно.

— Предполагам, че беше пуйката.