Джеймс Ролинс
Шестото измиране (8)

5.

27 април, 20:49

Езерото Моно, Калифорния

Джена клечеше в разпадащите се останки на стар магазин. Криеше се, опряла гръб в покрития с графити тезгях в дъното. Над главата й на покритите с паяжини дървени рафтове бяха наредени стари бутилки с избелели от времето етикети. Мъчеше се да не кихне от прахоляка и правеше всичко по силите си да не обръща внимание на болката в ръката — един куршум беше одраскал бицепса й.

„Дръж се“ — каза си.

Напрегна слух, за да определи дали някой от въоръжените не приближава — трудна задача, защото сърцето й продължаваше да тупти бясно в гърлото й. Беше изкарала късмет, че е издържала толкова дълго, като си играеше на криеница сред няколкото останали постройки, които още не бяха подпалени.

Беше успяла да се добере дотук единствено благодарение на суматохата, предизвикана от излитането на хеликоптера. Внезапното заминаване притесни ловците за достатъчно дълго, за да успее да се шмугне в магазина. Но и тя, подобно на останалите, беше озадачена от промяната в ситуацията.

Защо хеликоптерът изоставяше хората си? Или просто се издигаше, за да огледа отвисоко?

Преди малко беше зърнала за миг как влачат към машината някакъв мъж с лабораторна престилка, определено пленник, вероятно учен от военната база. Разстоянието бе прекалено голямо, за да различи подробности. Може би бяха излетели, за да предотвратят нови опити за бягство?

Не й се вярваше.

По-скоро нещо ги беше уплашило и ги бе принудило да избягат.

Но какво?

Отчаяно искаше да надзърне и да потърси евентуалната нова опасност, но не беше сигурна, че ловците няма да изпълнят задачата си. Вече беше видяла тези корави мъже с военна подготовка. Въпреки риска щяха да се придържат към поставената им цел — да я елиминират.

Някъде отзад и отляво се чу хрущене на стъкло и тя си представи отдавна избития прозорец там. Някой сигурно беше влязъл през него вместо през вратата. Когато бе влязла, се бе възползвала от рева на хеликоптера, за да счупи по една от старите бутилки при всяко място, от което можеше да се влезе — при двата прозореца и вратата.

Като се ориентираше по шума, тя се завъртя и вдигна единственото си оръжие. Сянката се очертаваше на около три метра от нея на фона на пожара отвън. Джена дръпна спусъка. Ярка синя искра изскочи от оръжието й и улучи фигурата. Последва рязък вик от зашеметяващата болка, когато сондите на тазера улучиха целта си.

Мъжът рухна на пода и се загърчи в агония, а тя се метна през тезгяха, насочи отново своя „Тазер ХЗ“ и стреля, за да го накара да млъкне. Нямаше никакво намерение да рискува. Оръжието й имаше още един изстрел, но тя знаеше, че това не е достатъчно. Именно затова бе устроила засадата в магазина.

Отиде при мъжа — който вече бе в безсъзнание или може би мъртъв — и го обезоръжи. Прибра тазера и бързо прегледа автомата. Макар рядко да носеше огнестрелно оръжие, бе минала задължителния курс. Автоматът изглеждаше „Хеклер и Кох“, модел 416 или 417. Така или иначе, приличаше достатъчно на AR-15, с който беше тренирала на стрелбището.

Бързо отиде при вратата, клекна, вдигна автомата и се огледа. Викът на войника не беше останал незабелязан от останалите. Мъжете тичаха приведени през пушека между горящите руини. Опитваха се да я обкръжат. Тя се прицели в най-близкия и изстреля откос. Около краката му изригнаха фонтанчета пръст, но един куршум го улучи в левия пищял и го просна на земята.

Другарите му се хвърлиха към най-близките прикрития. Макар че не ги спря, атаката й ги забави. Ответният огън надупчи фасадата на магазина. Куршумите минаваха през старото дърво като горещи въглени през хартия. Но Джена вече беше в движение и се метна зад дебелите греди на тезгяха. Щеше да даде последен отпор тук. Възнамеряваше да отнесе със себе си колкото може повече противници.

След като зае позиция, подпря автомата на тезгяха и затърси следващата си цел през мерника за нощно виждане. Следеше прозорците и вратата. Бързо се справи с фокусирането на мерника. За момент зърна някакъв мъж в далечината, на поляната. Макар да не представляваше непосредствена заплаха, безумните му действия грабнаха за момент вниманието й.

Мъжът тичаше към градчето… автоматът падна от ръцете му… и той рухна на колене. Гърбът му се изви в конвулсивен спазъм, след което тялото му падна настрани и се загърчи. Джена си спомни заека и внезапно разбра какво е прогонило хеликоптера.

Отровното море се надигаше и започваше да поглъща върха.

Пръстът й затрепери върху спусъка, когато осъзна безполезността на глупавия си опит да дава последен отпор. Колкото и войници да успееше да убие, в крайна сметка всички бяха обречени.

Помисли си за Нико, който се криеше под трактора. Знаеше, че още е там и изпълнява заповедта й, верен както винаги. Беше се надявала, че нейната саможертва ще спаси поне него и че пратените от Бил Хауард спасители ще го намерят.

„Нико… съжалявам.“

Една фигура се появи на прозореца отдясно. С пламнал в стомаха й гняв тя изстреля жесток откос и със задоволство видя как тялото отлетя нанякъде. Последва ответен залп по магазина, сякаш хиляда моторни резачки поваляха гора. Навсякъде около нея се разхвърчаха сухи трески.

Джена се сниши, но остави автомата в готовност за стрелба. Всеки път, когато някоя сянка се раздвижваше, стреляше по нея. В един момент се разплака. Разбра го едва когато картината пред нея се размаза и й се наложи да си избърше очите.

Отпусна се за момент на колене, като се мъчеше да проумее причината за сълзите. Дали бяха от страх, отчаяние, гняв или мъка?

Най-вероятното от всичко.

„Направи всичко по силите си“ — каза си тя в опит да се окуражи, но тази мисъл не й донесе утеха.

 

 

20:52

Кендъл седеше отпуснато в седалката, отново стегнат с предпазния колан. Гледаше ландшафта долу и се мъчеше да определи накъде го карат. Отровният облак и планините вече бяха далече зад тях. В момента като че ли летяха на изток над пустинята Невада, но тъмният терен долу беше безличен, без характерни белези.

През по-голямата част от полета едрият мъж срещу него водеше сърдит разговор с пилота. Кендъл се опита да подслушва и същевременно да се преструва на безразличен, но голяма част от разговора беше на някакъв неразбираем испански жаргон. Успяваше да схване някои фрази; повечето обаче бяха пълна неразбория.

Ако трябваше да предположи произхода на екипа, би поставил знамето някъде в Южна Америка. Колумбия или може би Парагвай. Това заключение беше може би повлияно от външния вид на щурмовия екип. Бяха несъмнено паравоенна организация, всички от една националност. Всички бяха дребни, с кръгли лица и тесни очи, с кожа като тъмна мока, покрита с лунички. Единственото изключение бе лидерът им. Той беше почти два и десет, истински гигант за всяка една нация.

От разговора Кендъл бе почти сигурен, че се казва Матео. Пилотът пък се казваше Хорхе.

Сякаш привлечен от мислите му, мъжът с белега се обърна към него и вдигна нож. Уплашен от жеста, Кендъл се дръпна, но мъжът го сграбчи грубо за рамото и го обърна, за да среже пластмасовите белезници на китките му.

Кендъл с облекчение разтърка протритата си кожа и се намръщи от болката. Помисли си дали да не се хвърли към автомата на седалката, но знаеше колко бързо може да се движи човекът срещу него. Всеки подобен опит щеше само да му осигури нов удар по главата, а тя още го болеше от близката среща с приклада — урок, който бе научил добре.

Пилотът се пресегна назад и даде на Матео мобилен телефон. Той пък го подаде на Кендъл.

— Слушай. И прави каквото ти се каже.

Кендъл видя, че връзката вече е установена. На екрана пишеше НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР.

Вдигна телефона до ухото си.

— Ало? — каза и се намрази заради несигурния си глас.

— А, доктор Хес. Крайно време беше да разговаряме отново.

Кръвта на Кендъл се смрази.

„Не може да бъде…“

Въпреки това позна гласа. Плътният тенор и британският акцент не можеха да се сбъркат. Кендъл нямаше съмнение, че именно мъжът от другата страна на линията стои зад атаката.

Преглътна с мъка, когато разбра, че нещата са хилядократно по-лоши, отколкото бе подозирал. Не можеше да си затвори очите за истината, колкото и невъзможна да изглеждаше тя.

„Отвлечен съм от мъртвец.“

 

 

20:55

Джена клечеше зад тезгяха на магазина в центъра на засилващата се огнена буря. В стените непрекъснато се появяваха нови дупки. Прахта изпълваше всичко. Все по-засилващото се трещене заплашваше да я оглуши. Единственото, което я спасяваше, бяха дебелите дъски на тезгяха, но дори това прикритие нямаше да издържи още дълго на подобна стрелба.

И тогава към гърмежите се прибави нов звук.

Тежко боботене.

Помисли си, че хеликоптерът се връща, за да измъкне отряда. Но миг по-късно откъм най-силната стрелба се разнесе силен гръм. Джена усети ударната вълна като юмрук в гърдите си.

Последва втори взрив отдясно.

Замаяна, тя се надигна. Пороят куршуми през предната стена внезапно бе спрял, но не и самата стрелба. Всъщност бе станала дори по-ожесточена — но не беше насочена към нея.

Объркана, тя се изправи.

„Какво…“

Някаква тъмна фигура скочи право пред нея. Ръка сграбчи цевта на автомата и рязко го дръпна. Беше мъжът, когото бе повалила с тазера. Явно само го беше зашеметила. В отчаяното си положение не беше проверила какво е станало с него.

Той замахна с кама към гърлото й.

Джена се извъртя в последния миг, но острието поряза ключицата й. Инерцията от замахването понесе тялото на мъжа през тезгяха. Джена измъкна тазера от кобура, опря го в окото му и дръпна спусъка. От последния заряд главата на противника й отлетя назад.

Той се просна безжизнено върху тезгяха.

Заредена от прилива на адреналин, Джена се метна от другата страна, взе автомата и се запрепъва към изхода. Стрелбата отвън вече бе стихнала до отделни откоси, но дори те замлъкнаха, докато стигне до прага.

Остана единствено трясъкът на ротори.

Тя погледна нагоре към забуленото в дим небе.

От нощта се спускаха фигури.

Парашутисти.

Спускаха се към огньовете долу. Уреди за нощно виждане скриваха лицата им; в ръцете им имаше автомати. Джена видя как един парашутист стреля към една къща и отдолу се чу вик. След миг се появи военен хеликоптер и се спусна към поляната.

Лесно беше да се сети откъде идва спасителният отряд. Морските пехотинци имаха тренировъчен център само на петдесет километра от езерото Моно. Явно бяха вдигнати по тревога веднага след сигнала от базата. Последните смразяващи думи несъмнено бяха предизвикали бърза реакция.

Убийте ни… убийте ни всички.

Но как бяха успели да я открият толкова бързо? Заради пожара ли?

После се сети за по-вероятната причина. Представи си зарязания пикап и предпазната възглавница. Катастрофата бе задействала автоматично джипиес сигнала за тревога. Бил Хауард явно го бе уловил след като последният й опит да се свърже с него бе пропаднал. Познаваше го и знаеше, че незабавно е изпратил сигнал за бедствие с последното й известно местонахождение.

Заля я облекчение, но си спомни и гърчещата се фигура на единия от ловците. Парашутистите се спускаха право към надигащия се отровен облак. Трябваше да ги предупреди за опасността!

Без да мисли за евентуалните останали противници, Джена заряза скривалището си и изтича на открито. Замаха на най-близкия парашутист и се сви, когато оръжието му се насочи към нея.

— Аз съм от парковите рейнджъри! — извика му тя.

Оръжието остана насочено към нея, докато парашутистът не се приземи. С едната си ръка освободи парашута и остави на вятъра да го отнесе. Други също се спуснаха навсякъде по хълма и в градчето, готови да прочистят останките.

— Джена Бек? — извика морският пехотинец, когато стигна до нея. Представляваше застрашителна гледка с уредите за нощно виждане на очите си.

Тя потръпна, но не от страх.

— Тук е опасно!

— Знаем. — Той сграбчи ръката й. — Трябва да ви качим на хеликоптера и да ви откараме на безопасно място. Но трябва да побързаме. Вятърът от перките няма да задържи дълго газа.

— Но…

Втори морски пехотинец дойде при тях и хвана другата й ръка, като стисна болезнено драскотината от куршума, и двамата бързо я помъкнаха към чакащия хеликоптер.

— Чакайте — каза тя и се задърпа.

Не й обърнаха внимание.

Отляво се чу вик. Един от враговете се надигна с пистолет в ръка. Джена го позна — беше мъжът, когото бе улучила в крака. Морските пехотинци вдигнаха автомати, но не стреляха незабавно: един от тях се хвърли към него явно с намерението да го вземе за пленник.

Но мъжът опря пистолета в главата си и дръпна спусъка.

Отвратена, Джена извърна поглед.

Явно членовете на щурмовия отряд имаха заповед да не попадат в плен. Непоколебимото им чувство за дълг отново я порази. Които и да бяха, следваха целта си докрай.

Двамата морски пехотинци направо я влачеха — пръстите на краката й едва докосваха земята. Стигнаха до големия транспортен хеликоптер, чиито мощни ротори вдигаха виелица от пръст и прах.

„Не!“

Опита се да забие пети в земята. Не успя и изрита към парашутиста отляво. Успя да го перне по коляното. Изненадан, той залитна и я пусна.

Джена се обърна към градчето призрак, вдигна ръка и пъхна два пръста в устата си. Изсвири рязко и силно.

— Нямаме никакво време — каза войникът, който я държеше.

Другарят му пак я хвана и двамата я помъкнаха към хеликоптера. Другите осем пехотинци ги настигнаха тичешком.

— Не! Чакайте! — викна Джена. — Само още няколко секунди!

— Нямаме няколко секунди.

Вдигнаха я и я натикаха вътре. Останалите от спасителния отряд се качиха след нея. Насред суматохата Джена се бе вкопчила в дръжката при отворената врата, загледана към края на поляната и градчето.

„Хайде, Нико!“

Нямаше изглед към трактора, където го беше оставила. Жив ли бе още? Спомни си оглушителните гърмежи, които оповестиха пристигането на морските пехотинци. Сигурно бяха изстреляли снаряди, за да накарат противника да поомекне. Един от тях бе паднал близо до мястото, на което се намираше ръждясалият трактор.

Дали в опита си да спаси Нико не го беше убила?

Двигателите зареваха по-силно. Колелата се отделиха от земята.

И тогава тя забеляза движение — нещо се носеше през храсталака от края на градчето призрак.

Нико!

Свирна му отново. Той се понесе по-бързо към издигащия се хеликоптер, но машината вече бе на метри над земята. Твърдо решена да не го изостави, Джена скочи през отворената врата и падна тежко на земята.

Отгоре се разнесоха гневни викове.

В следващия миг Нико скочи в обятията й, събори я по задник и задиша в лицето й. Тя го прегърна, готова да посрещне онова, което предстоеше — стига да го направят заедно.

И тогава нечии ръце я грабнаха отзад и я помъкнаха нагоре. Хеликоптерът се бе спуснал достатъчно ниско, за да я приберат, без колелата му дори да докоснат земята.

Докато я прибираха в кабината, Джена държеше здраво Нико. Падна по гръб, а хъскито се оказа отгоре й.

Вратата се затръшна на сантиметър от петите й.

Морският пехотинец, който я бе издърпал, се наведе над нея. Беше свалил прибора за нощно виждане и тя видя младо сурово лице с тъмна четина. Очакваше да я скастри жестоко за глупавата й постъпка.

Вместо това той я тупна по рамото и й помогна да седне.

— Аз съм Дрейк. Не бяхме предупредени за кучето — каза с извинителен тон. — Морските пехотинци никога не изоставят войник. Дори да е четирикрак.

— Благодаря — отвърна тя.

Той сви рамене и й помогна да седне в една седалка, после почеса Нико по врата.

— Хубавец.

Тя се усмихна. Този тип вече й харесваше. Пък и същото можеше да се каже и за него.

„Хубавец.“

Нико се мъчеше да гледа навсякъде едновременно, макар да се бе притиснал плътно до крака й.

„И аз се чувствам по същия начин, приятелю.“

Хеликоптерът се наклони и тя погледна през прозореца. Зърна в далечината проблясващата повърхност на езерото Мохо, все още недокоснато от разпълзяващия се отровен облак. Щом знаеха за газа, морските пехотинци вероятно се бяха свързали с Бил Хауард и той вече бе поел евакуирането на района.

Хеликоптерът зави и започна да се отдалечава от езерото.

Джена се намръщи и се обърна към Дрейк.

— Къде отиваме?

— Връщаме се в ПВТЦ.

Тя пак се обърна към прозореца. Връщаха се в тренировъчния център. Нищо чудно, като се имаше предвид, че изследователската база също бе военен обект. Въпреки всичко я обзеха съмнения.

Дрейк подхрани безпокойството й с една последна подробност:

— Някакъв човек от Вашингтон много държи да говори с вас. Би трябвало да пристигне в центъра едновременно с нас.

Това изобщо не й хареса. Тя се наведе и загали Нико, като скришом свали мобилния си телефон от нашийника му и го пъхна в джоба си. Възнамеряваше да играе със скрити карти, докато не научи повече. Особено след всичко, през което бе минала, след всичко, което бе рискувала.

— След като той ви инструктира, ще можете да се приберете у дома — каза Дрейк.

Тя не отговори, само сви по-силно пръсти около телефона, докато си мислеше за онзи бюрократ от Вашингтон.

„Който и да си ти, няма да се отървеш така лесно от мен.“