Джеймс Ролинс
Шестото измиране (36)

33.

30 април, 14:29

Рорайма, Бразилия

Джена стоеше със скръстени ръце под едно махагоново дърво. Бе им отнело много време да се върнат по пътя, който бяха минали с Йори през зеления балдахин. Успя да се ориентира по познатото бръмчене от гнездото на осите, които бяха убили горката птичка.

Кътър докосна рамото й и я дръпна настрани.

— Пазете се.

От клоните скочиха двама местни. Единият носеше мачете, а другият нещо, увито в одеяло.

— По-бързо — каза тя.

Местният постави одеялото на земята и го разви. Вътре беше малкият ленивец, все още оплетен в бодливата лиана.

„Още ли е живо?“

Джена понечи да махне лианата, но Кътър избута ръката й и каза:

— Гледайте.

Взе остена и докосна отрязания край на лианата. От шока тя се сви, после се отпусна и прибра тръните в зелената си плът. С върха на остена Кътър освободи малкото.

Джена клекна до него и сложи длан на гърдите му. Усети ударите на сърцето. Гръдният кош се издигаше и спускаше едва-едва. По цялото тяло имаше малки дупчици, от които се процеждаше кръв.

— Йори… каза отрова — с надебелял език рече тя, мъчеше се да намери думите в мъглата на съзнанието си.

— Мегатериите са яки. Създадох ги такива. Затова ги направих всеядни вместо вегетарианци. Така имат по-богат избор на хранителни източници. — Кътър кимна към малкото. — Освен това са по-издръжливи на отровата на тази лиана. Лека-полека са се приспособили към нея.

Джена се наведе и взе малкото. Беше по-тежко, отколкото можеше да се очаква от размерите му — тежеше поне двайсет килограма. Гушна го като бебе. Чу отново онова тихо скимтене, муцуната му докосна шията й и то сякаш въздъхна успокоено.

— Пещери — каза тя.

— Натам. — Кътър тръгна с останалите четирима мъже.

Джена вървеше между тях през опасната гора и стъпваше предпазливо там, където стъпваха те. Притискаше малкото към себе си, като от време на време го преместваше от едното си рамо на другото.

— Искате ли аз да го нося? — попита Кътър.

— Не.

Не можеше да обясни защо, но знаеше, че тя трябва да го носи. Създанията, които търсеха, не бяха тъпи животни. Бяха изчакали Йори да се покатери на клетката, преди да атакуват. И сега бяха отвлекли момчето, вероятно с надеждата, че неизречената заплаха ще прогони натрапниците от земите им. Ако искаше Йори да има някакъв шанс за оцеляване, тя трябваше да уважава интелигентността им.

Постепенно гората стана по-висока, зеленият балдахин — по-гъст. Слънчевата светлина отстъпи на изумруден здрач, а растящите по стволовете гъби сякаш засветиха по-силно. Растителността по земята също оредя, лишена от слънчеви лъчи.

Накрая тъмните сенки отпред се превърнаха в отвесни черни скали, покрити с лиани и орхидеи. Въздухът се изпълни с вонята на мокра козина и гниещо месо. Пред тях се появиха множество отвори на пещери. Някои изглеждаха естествени; други сякаш бяха разширени от драскане на нокти.

Кътър забави крачка.

Обитателите на тези пещери не се виждаха никакви.

— И сега какво? — попита Кътър.

— Аз трябва… да ида — измънка Джена. — Сама. Стойте тук.

Мина покрай Кътър и продължи сама напред. Вървя, докато не видя в тъмните пещери да се раздвижват по-тъмни сенки.

„Гледат ме…“

Вдигна малкото, кръстоса крака и седна по турски на земята, като го постави в скута си. То изплака недоволно, тупна я с ноктеста лапа, но после се успокои.

Джена седеше и чакаше.

По едно време започна да му тананика приспивна песничка — не помнеше думите, но мелодията беше останала в ума й.

Накрая се появи самотен ленивец — очевидно женски, както си личеше по мръсните цицки на гърдите. Вдигна глава и тихо изпухтя.

Малкото се размърда, обърна глава към звука и изплака в отговор.

„Несъмнено е майката.“

Джена много бавно остави малкото на земята и се отдръпна, свела покорно глава.

Женската пристъпи напред, взе нежно малкото с една лапа и го притисна към гърдите си, след което се обърна и тръгна тежко към леговището си.

Джена отново седна и зачака. От време на време вирваше брадичка и имитираше пухтенето. Ленивците я бяха видели да се движи по клоните с Йори и сигурно смятаха, че той е нейно дете. Точно затова тя трябваше да донесе малкото. За да може миризмата му да полепне по нея. Да засили усещането, че е майка.

Изминаха десетина минути и тя откри, че й е още по-трудно да мисли. За момент дори забрави защо е тук. Започна да се изправя. И тогава отново забеляза движение. Някаква малка фигура изтича от една пещера отляво.

Йори дотича и се метна върху нея с такава сила, че я събори по гръб.

— Внимавай — дрезгаво рече тя.

Той й помогна да се изправи. Джена се надигна внимателно.

И тогава едър мъжкар изскочи от пещерата и се понесе към нея. Джена избута Йори зад себе си — знаеше, че ако побегне, и двамата ще умрат. Остана на място, разперила ръце, за да прикрие момчето. Държеше главата си извърната настрани, за да не предизвиква мъжкаря.

Мегатерият рязко спря и почти опря нос в лицето й. Дъхът му, вонящ на кръв, месо и ярост, издуха косите от потното й чело. Джена знаеше, че това е същото създание, което я беше проследило до края на поляната.

Ленивецът я подуши от лицето до слабините, след което я побутна с нос — не за да я отпрати, а с нещо като признание, сякаш казваше „и аз те познавам“.

Започна да се обръща и Джена отстъпи крачка назад.

В смълчаната джунгла отекна изстрел.

Ухото на мъжкаря експлодира в пихтия от кръв и козина. Той изрева, завъртя се, цапардоса Джена и я запрати във въздуха.

Втори изстрел го улучи в хълбока.

— Бягай, Йори — изпъшка Джена, като се мъчеше да си поеме дъх след удара.

Вместо това момчето пристъпи да й помогне. Кътър видя това и се втурна приведен към тях, за да защити сина си.

Трети куршум улучи звяра в главата, но отскочи от дебелия му череп. Джена видя Рахеи, легнала по корем при едни нападали камъни до отвесната скала. Сигурно беше изпълзяла до тази позиция много бавно, без да я усетят дори животните.

Кътър сграбчи Йори за ръката и го дръпна назад.

Мъжкарят забеляза движението и нападна.

Джена успя да събори Йори на земята и се претърколи върху него. Кътър посрещна цялата ярост на звяра и беше проснат по гръб, един нокът раздра елечето и ризата, оставяйки кървава следа по гърдите му.

Мъжете зад Кътър откриха огън.

Горкият звяр се приведе срещу залпа, сякаш се мъчеше да устои на силен вятър. Но дори неговото масивно туловище не можеше да понася дълго подобни поражения. Ленивецът потръпна и падна тежко на земята.

Джена и Йори вдигнаха Кътър от земята.

Рахеи скочи от позицията си с лекотата на газела. Очевидно ликуваше за своята роля в повалянето на звяра. Въпреки това държеше под око отворите на пещерите.

От един от тунелите изскочи по-дребен мегатерий, може би партньорка на поваления мъжкар. Рахеи вдигна пушката си и стреля, но куршумът само одраска рамото на звяра. Той спря рязко, замахна с лапа и от лапата излетя нещо, увито в листо. Докато нещото се носеше във въздуха, листото се разви и отлетя настрани. Останалото — нещо малко и черно — улучи Рахеи по бузата.

Тя залитна назад, сякаш беше улучена от куршум. На бузата й се беше лепнала малка черна жаба. Рахеи изпищя, пусна оръжието и задраска лицето си. Успя да махне жабата, но върху кожата й остана кървавочервен отпечатък. Рахеи рухна на колене и се загърчи, сякаш беше получила апоплектичен удар.

Накрая падна настрани и остана да лежи неподвижно. Тя — най-добрата сред ловците — беше убита от нищо и никаква си жаба.

„От отровно творение на Кътър.“

Това сякаш бе знак за другите ленивци, които изскочиха от леговищата си, привлечени от писъка, кръвта и смъртта на един от тях.

Джена и останалите побягнаха през джунглата, гонени от ревящите зверове. Тичаха презглава, без дори да си правят труда да стрелят.

„Няма да успеем…“

Изведнъж зеленият балдахин над тях сякаш се разкъса и лъчите на ослепителното слънце проникнаха в сумрака. Яростни ветрове разлюляха гората. Машината горе ревеше по-силно от всички мегатерии заедно.

Уплашени и объркани, мегатериите спряха, после като един се обърнаха и изчезнаха в сенките.

От машината хвърлиха въжета, по които плавно се спуснаха мъже с тежки автоматични оръжия и защитни брони.

Групата на Кътър бързо бе обкръжена и обезоръжена.

Един от войниците тръгна към Джена.

— Много си трудна за откриване.

И вдигна лицевия предпазител на шлема си. Дори през мъглата Джена го позна — и се усмихна. Заля я облекчение, съпроводено с топлина, която идваше някъде от по-дълбоко, някакво ново и непознато чувство към този храбър мъж.

— Дрейк…

— Поне ме помниш. Това трябва да е добър знак. — Той пристъпи напред, заби във врата й спринцовка и натисна буталото. — Малък подарък от доктор Хес.

 

 

14:39

От тъмната джунгла Кътър отново се издигаше към ярката светлина на деня. Огледа творението си, разделените на пояси градини, своя Галапагос в небето. Замисли се за момент за триумфите и провалите си.

Около него беше леярската пещ на еволюцията, задвижвана от един-единствен прост закон.

Оцеляване на най-приспособените.

Законът на джунглата.

Но в тази съвършена градина в душата му се промъкна съмнение, ярко зърно на нова възможност, показана му от една дребничка жена, от Ева в образа на парков рейнджър. Тя беше посочила един нов Едем, който може би не беше нужно да е толкова тъмен.

Днес той бе видял нещо ново.

Законът на джунглата не беше единственото, характерно за живота, за еволюцията. Наред с него имаше също толкова алтруизъм и дори морал, които можеха да са силни като всеки фактор на средата, вятър на промяна, който можеше да насочи света към едно по-жизнено, по-здраво съществуване.

„Да…“

Време беше да започне отначало, да засади нова градина.

Но за целта старата трябваше да умре и да бъде прекопана.

„Освен това тя е мое дело. Защо да я споделям със свят, който все още не е готов, който е твърде късоглед, за да я види така ясно като мен?“

Бръкна в джоба си и си представи зарядите, заложени в най-старите тунели под дъното на дупката.

Натисна копчето и активира обратното броене.

Бог беше създал небето и земята за седем дни.

Той щеше да унищожи своето творение за седем минути.

 

 

11:40

Планините Сиера Невада, Калифорния

Лиза седеше на задната седалка на „Додж Рам 2500“, който се носеше през базата на морските пехотинци. Придържаше с ръка закритата носилка на Нико, за да не се клати много. Отпред ефрейтор Джесъп седеше до приятеля си, червенобузия млад капелан Денис Йънг.

По нейна молба той бе натиснал газта до дупка и покритият пикап летеше през опустялата база. Нямаха време за дреболии като предупредителни знаци и светлини. Лиза погледна надолу към Нико. Кучето едва ли щеше да преживее следващите два часа. Всичките му важни органи отказваха.

„Дръж се, Нико.“

Влетяха в празния паркинг на малката болница, която тъкмо беше обновила радиологичното си отделение с ЯМР скенер. Едмънд Дент вече ги чакаше на входа. Лиза бе използвала времето, в което подготвяха Нико за транспортиране, за да събере всички ключови играчи на това място.

Пикапът се качи на рампата на спешното отделение и наби спирачки пред Едмънд. Вирусологът махна на колегите си, които също трябваше да напуснат с последния хеликоптер. Те свалиха Нико от колата и го подкараха към радиологичното отделение.

— Скенерът вече загрява — задъхано каза Едмънд, докато бързаше до нея. — Един техник е настроил магнитите на… — той провери нещо написано върху ръката му — 0,456 тесла. Статично магнитно поле.

— А пробата от организма?

— О, ето я. — Той бръкна в джоба си и извади епруветка с тапа, облепена плътно с тиксо.

„Импровизация му е майката.“

Стигнаха радиологичното отделение, където имаше двама от ядрения екип, с тях беше и доктор Линдал.

— Дано само да не ни губите времето — изсумтя Линдал. — След като всичко приключи, ще започна официално разследване на поведението ви. За укриване на опитен образец.

— Нико не е опитен образец, а награждавано куче спасител, което случайно се разболя, докато помагаше на всички ни.

— Както и да е — рече Линдал. — Да почваме и да приключваме.

Трябваха четирима души, за да вдигнат камерата на Нико от носилката и да я поставят на масата на скенера.

Техникът заблъска по стъклото.

— Никакъв метал!

Лиза изруга под нос. В бързината не се беше сетила за тази подробност. През ЯМР машината не можеше да минава никакъв метал, включително компонентите от камерата на Нико.

Едмънд я погледна.

„Ще трябва да го направим по трудния начин.“

Тя посочи вратата.

— Всички вън.

— Лиза… — обади се Едмънд. Ако се съдеше по тона му, той се досещаше какво е намислила. — Ами ако данните са подвеждащи? Или просто погрешни?

— Предпочитам да поема този риск, вместо да подложат планините на ядрен удар. Пък и научната обосновка изглежда правилна. — Тя го подкара към вратата, като преди това взе епруветката. — Вън!

След като остана сама, отиде при камерата на Нико, пое дълбоко дъх и я отвори.

„Пейнтър, гледай да си прав.“

Много внимателно вдигна Нико и го отнесе при масата. Отпуснатото му тяло изглеждаше много по-леко, сякаш нещо жизненоважно вече го беше напуснало. Остави го и положи длан върху него. Хубаво бе да го докосва отново с голи ръце вместо с ръкавици. Зарови пръсти в козината му.

„Добро куче.“

Постави епруветката с вируса до кучето и вдигна палци към техника.

След няколко секунди машината забръмча шумно и масата с Нико бавно се плъзна през пръстена от магнити. За всеки случай направиха две преминавания.

През цялото време Лиза нервно крачеше напред-назад и си гризеше ноктите.

„Трябва да си направя маникюр преди сватбата.“

— Готово — обяви техникът по интеркома.

Лиза си сложи стерилни ръкавици, грабна спринцовка от пластмасовата масичка и взе кръвна проба от катетъра на Нико. Сложи пробата и епруветката на Едмънд в херметично затваряща се торбичка, остави я до вратата и се дръпна назад.

Едмънд рискува да вземе торбичката.

— Побързай — каза тя.

Той кимна и се втурна навън, за да се върне в лабораторията в хангара.

Това бяха най-дългите десет минути в живота й. Използва времето, за да мине също през скенера, така че да убие евентуалната зараза от Нико, след това седна на масата с него, като сложи главата му в скута си.

Най-сетне дойде обаждането, пуснато през интеркома.

Лиза ясно чу ликуването в гласа на Едмънд.

— Мъртъв е. Направен на каша. Както в чистата проба, така и в кръвта на Нико.

Лиза затвори очи, наведе се над Нико и му прошепна:

— Видя ли какво добро куче си!

Поседя така, за да дойде на себе си, после вдигна телефона.

— Какъв е планът оттук нататък?

На заден план се чуваха спорове и повишен тон. Най-гласовит беше Реймънд Линдал.

— Пак неприятности — каза Едмънд. — Можеш да се досетиш от кого.

Лиза затвори и впери поглед във вратата, като се питаше как да постъпи.

Преди да успее да реши, вратата се отвори и Сара нахълта вътре и викна:

— Чух всичко. Тръгвай веднага. Аз ще наглеждам кучето. Денис ще те закара.

Лиза се усмихна, прегърна я и изтича навън.

Денис подкара пикапа на максимална скорост към хангара. Лиза изскочи навън още преди колата да е спряла напълно. Изтича в хангара и завари Линдал, който стоеше с гръб към нея, лице в лице с главния техник на ядрения екип.

— Придържаме се към първоначалния план, докато не чуя заповед от Вашингтон — каза Линдал. — Всички тези резултати са… предварителни в най-добрия случай. И по мое мнение още са съмнителни.

— Но, сър, мога веднага да променя…

— Никакви промени. Продължаваме според плана.

Лиза застана зад Линдал и го потупа по рамото. Когато той се обърна и на лицето му се изписа изненада, че я вижда, тя замахна и го фрасна в носа. Главата на Линдал се отметна назад и той рухна тежко на пода.

Като се мръщеше от болка, Лиза тръсна ръката си и се обърна към техника.

— Та какво казвахте?

— От онова, което научихме току-що, мога да намаля мощността само до един килотон. Ако взривим бомбата на височина шест километра, което е таванът на дрона, ще се получи електромагнитен импулс с плътност най-малко половин тесла. Ще покрие предостатъчно територия, за да облъчи горещата зона с незначително количество радиация, горе-долу като при зъбна снимка.

— Колко време ще е нужно?

— Мога да се справя преди крайния срок.

Лиза кимна.

— Действайте.

— Ами Вашингтон?

— Аз ще се погрижа за Вашингтон. Вие се заемете с бомбата.

Докато се отдалечаваше забързано, погледна натъртените си кокалчета.

„Определено ще ми трябва маникюр.“

 

 

14:45

Рорайма, Бразилия

Докато самолетът се издигаше, Кендъл гледаше как платото се отдалечава. Разполагаха само с минута преди зарядите на Кътър да се взривят и да унищожат зловещия му експеримент в областта на синтетичната биология и генното инженерство.

„И това е чудесно.“

Извърна се от прозореца и насочи вниманието си към кабината. Тя бе пълна с хора. Хеликоптерът на Кътър вече бе излетял с Ашуу и Йори, но едва след като направи два курса, за да превози местните работници в джунглата, по-далеч от опасността.

Кътър лежеше завързан на носилката си. Едната му ръка бе закопчана с белезници за металната рамка. В ръката му беше вкарана игла на система. Дълбоките му рани се нуждаеха от хирургична намеса, но стегнатата превръзка на гърдите щеше да издържи, докато след два часа стигнат Боа Виста, където трябваше да заредят гориво.

Кътър гледаше през прозореца до главата си.

— Десет секунди.

Кендъл проследи погледа му до обвития в облаци връх и мислено започна да отброява. Когато стигна до нула, от върха изригна стълб от пушек и камъни, който закри слънцето и го направи кървавочервено. Над платото се разнесе грохот, сякаш светът оплакваше смъртта на всички онези странни форми на живот. След това платото бавно се напука и от него се отцепи скала, подобно на падащ къс от топящ се ледник. Езерото на върха се изсипа в пукнатината, отразявайки червената слънчева светлина, и приличаше на огнен поток върху камъка.

— Великолепно — прошепна Кътър.

— Подобаващ край за Тъмния Едем — добави Кендъл.

Кътър погледна към Джена.

— Но ти спаси късче от него. За нея.

— И може би за света. — Кендъл си спомни трескавото търсене на стъклениците преди лабораторията да бъде унищожена. — Контрагентът вероятно ще може да се използва за лечението на други умствени заболявания. Определено ще бъде проучен основно. От работата ти все пак може и да излезе нещо добро.

— Нищо друго ли не спаси от генетичната ми библиотека?

— Не. По-добре да си остане изгубена завинаги.

— Нищо не се губи завинаги. Особено щом е тук.

И Кътър се почука по челото.

— Няма да остане там задълго — каза Кендъл.

Този човек просто беше прекалено опасен.

Докато всички гледаха ставащото долу, Кендъл вдигна онова, което тайно бе свил в лабораторията. В паниката за сина си Кътър го бе зарязал на масата. Наведе се и опря пневматичния пистолет във врата му — същия, който Кътър беше използвал върху Джена. Ампулата все още съдържаше една последна доза от сътворения от Кътър код.

Кътър се облещи от ужас, но Кендъл дръпна спусъка без никакво колебание. Компресираният газ вкара дозата във врата.

С другата си ръка Кендъл инжектира в системата на Кътър упойка.

— Когато се събудиш, приятелю, всичко ще е приключило.

Кътър го гледаше смаяно.

— Този път Кътър Елвс ще умре — обеща му Кендъл.

— Може би не тялото, а само умът.