Джеймс Ролинс
Шестото измиране (34)

31.

30 април, 13:58

Рорайма, Бразилия

— Виждам димен стълб — каза сержант Суарес от пилотската кабина. — Издига се от платото.

Пейнтър се наведе към прозореца. Самолетът се носеше към плоския връх. Гондолите на двигателите се завъртяха и скоростта им намаля. Пилотът майсторски изкара машината над платото, леко зави и увисна. Перките разпръснаха дима, излизащ от отворените врати на къща в провинциален нормандски стил, скрита във входа на пещера.

„Това трябва да е домът на Кътър Елвс.“

По-нататък Пейнтър видя езеро и огромна дупка в средата на закърняла гора. Отнякъде изскочиха мъже и откриха хаотичен огън по неканения гост.

— Ейбрамсън! Хенкел! — извика Суарес. — Да им покажем как поздравяват морските пехотинци!

Машината се спусна бързо и Пейнтър усети как за секунди олеква. Вратата от едната страна се отвори и ревът на двигателите и гърмежите нахлуха в кабината. Двамата ефрейтори вече бяха закачили въжетата си. Хвърлиха ги долу и бързо се спуснаха по тях, като стреляха в движение. Успяха да свалят неколцина неприятели, а останалите се пръснаха.

След секунда гумите на машината докоснаха земята.

— Да се включваме в купона — каза Дрейк на Малкълм и Шмит.

Пейнтър изскочи с пистолет в ръка след морските пехотинци.

Суарес също слезе.

— Аз и хората ми ще държим върха. — Той почука слушалките си. — Линиите са отворени. Обадете се, ако ви трябва помощ.

Пейнтър погледна към забулената в дим къща. Трябваше да започнат търсенето с нея.

„Щом има пушек, трябва да има и огън.“

Затича приведен към отворената врата. Морските пехотинци бяха вдигнали автоматите си, опрели брадясали бузи в прикладите. Пейнтър стискаше пистолета с две ръце.

Един стрелец откри огън от прозорец на втория етаж.

Дрейк реагира по-бързо от Пейнтър и стреля. Пръсна се стъкло и тялото на противника изхвърча и падна върху камъка. Изтичаха покрай него и влязоха в огромното преддверие.

Беше празно.

— Асансьор! — каза Пейнтър и посочи с пистолета кабината от ковано желязо.

Забързаха натам и откриха красива жена, свила се на пода в една съседна ниша. Изглеждаше невъоръжена и смутена. Не оказа никаква съпротива. Ако се съдеше по подутите очи и засъхналите сълзи, причината за състоянието й нямаше нищо общо с тяхното пристигане.

Пейнтър извади две ламинирани снимки на Кендъл Хес и на Джена Бек и ги тикна в лицето й.

— Тези двама тук ли са?

Тя погледна, посочи Хес и после към асансьора.

Пейнтър нямаше време за любезности — след по-малко от час в Калифорния щеше да бъде взривена атомна бомба. Издърпа жената да стане.

— Покажете ми.

Тя залитна към асансьора и посочи копчето за някакво ниво под къщата.

Пейнтър я остави и двамата с Дрейк влязоха в кабината.

— Малкълм, Шмит, претърсете къщата етаж по етаж. Търсете Джена. И Кътър Елвс.

Двамата кимнаха.

Дрейк дръпна решетката и Пейнтър натисна копчето. Асансьорът започна да се спуска през изсечената скала. Пътуването продължи по-дълго, отколкото Пейнтър беше очаквал. Накрая пушекът стана по-гъст и кабината спря в огромна лаборатория.

На няколко места гореше огън, във въздуха се носеха сажди, една стъклена стена към съседна лаборатория беше пръсната.

Двама борещи се мъже се претърколиха иззад една работна станция.

Онзи отдолу очевидно губеше, коремът му бе окървавен, гърлото му бе стиснато от огромна ръка. Противникът му вдигна другата си ръка, в която държеше окървавено счупено стъкло. Лицето му бе почерняла развалина, но въпреки това Пейнтър различи познатия белег.

Прицели се и стреля два пъти. Куршумите улучиха гиганта в челото и той рухна на пода.

Пейнтър забърза да помогне на ранения мъж. Той беше облечен в защитен костюм без шлем. Кендъл Хес.

— Доктор Хес, аз съм Пейнтър Кроу. Дойдохме да…

Хес не се нуждаеше от повече обяснения. Може би морският пехотинец в пълно бойно снаряжение беше достатъчно красноречива гледка. Пръстите му се вкопчиха в ръката на Пейнтър.

— Трябва да се свържа с Калифорния. Знам как може да се спре онова, което излезе от лабораторията ми.

Първата добра новина от дни.

— Ами Джена Бек? — попита Дрейк.

Хес го погледна. Вероятно бе доловил тревогата в гласа на морския пехотинец.

— Тя е тук… но в огромна опасност.

— Къде? Каква опасност?

Хес погледна часовника на стената.

— Дори да оживее, след още половин час ще си отиде.

Дрейк пребледня.

— Как така ще си отиде?

 

 

14:02

Джена се бореше с изпълващата главата й мъгла. Трябваше да мисли за всяко движение.

„… хвани лианата

… омотай крака

… прехвърли се на следващия клон.“

Йори непрекъснато я поглеждаше загрижено. Не разбираше защо започва да се бави толкова много.

— Давай — каза тя и му махна да продължи. Дори езикът й бе станал тромав и тежък, отказваше да образува думи без съзнателно усилие.

Отново опита мантрата си, за да продължи да се движи като преди.

„Аз съм Джена Бек, дъщеря… дъщеря на…“ Тръсна глава, за да разпръсне мъглата. „Имам куче.“

Представи си черния му нос, винаги студен, винаги любопитен.

„Нико…“

Острите уши.

„Нико…“

Очите — едното синьо-бяло, другото кафяво.

„Нико…“

Засега това бе достатъчно.

Фокусира се върху момчето и започна да повтаря движенията му — по-добре беше да имитира, отколкото да мисли. Момчето бавно се отдалечаваше. Джена вдигна ръка да го повика, но беше забравила името му. Примигна — и си го спомни, името изникна, но тя се боеше, че ако мъглата продължава да се сгъстява, скоро няма да различава нищо в нея.

Отвори отново уста да го извика, но някой друг я изпревари и изкрещя:

— Йори!

 

 

14:06

Кътър извика отново. Вече прегракваше.

Беше чул експлозията, видя и някакъв странен самолет да прелита над дупката, след което избухна стрелба. Чувстваше, че светът му се срутва около него, но точно в този момент това нямаше никакво значение.

— Йори! Къде си?

Бяха стигнали края на спиралната рампа и се движеха по дългия чакълен път през гората. Рахеи водеше, метнала на рамо пушка със зашеметител. Другите петима, всичките тежковъоръжени, го бяха обградили отстрани и отзад. Кътър носеше и дистанционното за мунициите, погребани под дъното на дупката. Това бе план за непредвидени случаи, ако му се наложи да разчисти това място, но в момента го възприемаше по-скоро като акт на отмъщение.

„Ако тези зверове направят нещо сина ми…“

— Йори!

И тогава някъде отляво се чу слаб вик.

— Папа!

— Това е той! Жив е!

Изпълни го невъобразима радост — придружена с известен ужас. Не можеше да позволи на сина му да се случи нещо лошо.

Рахеи посочи към гората, откъдето бе долетял гласът на сина му. Ако някой можеше да го намери, това беше тя — тя беше един от най-добрите ловци на света.

Рахеи поведе, без да намалява темпото заради останалите — а и Кътър не би позволил да го направи.

— Папа!

Този път гласът идваше по-отблизо.

Рахеи се втурна напред и една кльощава фигура скочи от дърветата в ръцете й. Тя завъртя Йори в кръг, после го пусна на земята и го прегърна силно.

Кътър падна на колене и разпери ръце.

Йори изтича при него и скочи в прегръдката му.

— Много съм ти ядосан, момчето ми. — Но въпреки това прегърна сина си още по-силно и го целуна по темето.

От същото дърво слезе и Джена — всъщност падна последните два метра, но все пак се приземи на крака.

Рахеи беше готова да я зашемети, но Кътър знаеше, че Джена няма вина за станалото. Всъщност по-скоро беше спасила живота на Йори. Така че отиде при нея и също я прегърна. Усети как тялото й се стяга от допира му.

— Благодаря — каза й тихо.

След като я пусна, тя преглътна и го погледна, сякаш се опитваше да каже нещо. Кървясалите й очи се стрелкаха към гората.

Почти си беше отишла.

„Съжалявам…“

— Вземете я с нас — каза той. Не заслужаваше да умре тук долу, вече не. — Да побързаме. Ще минем по тайните тунели до гората. Не знам какво става горе, но мисля, че сме разкрити.

Рахеи отново поведе, като наложи бързо темпо.

Пътят се появи пред тях, но преди да успеят да излязат на него, мъжът отляво на Кътър рухна и главата му се килна назад. Гърлото му беше прерязано до кост. Кръвта му опръска клоните, докато падаше.

Нещо удари Кътър отзад, вдигна го във въздуха и го запрати във въздуха. Той прелетя няколко метра, падна и се претърколи през един бодлив храст. Зърна космато туловище да профучава покрай него. Изтъркаля се настрани и остана да лежи, когато стрелбата избухна от всичките му страни. Куршумите раздираха папрати и се забиваха в дърветата, но от нападателите вече нямаше и следа.

Кътър седна и се огледа.

„Какво стана, по дяволите?“

— Йори… — със запъване каза Джена. — Взеха го.

Кътър скочи на крака и се заоглежда.

Синът му наистина беше изчезнал.

Рахеи застана до него, изпълнена с ледена ярост.

— Къде? — Кътър се обърна към Джена. — Накъде тръгнаха?

Джена посочи най-тъмната част от гората, където древната джунгла допираше стените на дупката.

— Пещерите…

Мегатериите бяха пещерни обитатели и използваха яките си нокти, за да изкопаят дупки и леговища.

Без нито дума Рахеи хукна натам. Презрението й към всички останали беше очевидно. Възнамеряваше да поеме нещата в собствените си умели ръце. Дори това да означаваше ново затриване на изчезналия вид.

— Да вървим — каза Кътър и понечи да я последва.

Джена застана пред него и сложи длан на гърдите му.

— Не. Това не е… пътят.

Запъна се и тръсна глава, сякаш се мъчеше да накара думите да излязат от устата й.

Той се опита да я заобиколи, но Джена отново го спря и го погледна умолително.

— Не го убиха — опита отново тя и посочи мъртвия. — Взеха го. Рахеи. Нейният път, оцеляването на най-приспособените, ще го убие.

— Тогава какво да правим?

Тя го погледна и на лицето й се изписа цялата искреност и настоятелност, която се мъчеше да вложи в думите си.

— Трябва… да тръгнем… по друг път.

 

 

11:44

Планините Сиера Невада, Калифорния

Лиза стоеше до прозореца на параклиса и гледаше към летището. Там имаше хеликоптер дрон с размерите на танк, с четвъртит корпус и четири перки, по една във всеки ъгъл. Приличаше на гигантска версия на онези, които се продаваха в магазините, но за разлика от тях не беше играчка.

В товарния му отсек имаше атомна бомба, закрепена с яки ремъци за метална палета. Няколко техници още работеха до нея. Други стояха настрани и разискваха нещо. Лиза знаеше, че един от тези хора е доктор Реймънд Линдал. Като директор от Развойно-изпитателното командване беше уместно да е тук, но на Лиза й се искаше вместо него да е Пейнтър — някой по-отворен, способен да мисли извън ограниченията.

— Нали чухте, че е време да се евакуираме — обади се ефрейтор Сара Джесъп зад нея. — Взривяването е насрочено след четирийсет и пет минути. Вече почти нямаме време, а и чух, че може да изместят срока заради засилването на вятъра.

— Само още няколко минути — помоли Лиза.

„Пейнтър никога не ме е разочаровал.“

Сякаш в отговор на тази мисъл телефонът иззвъня. Само няколко души знаеха този номер. Лиза рязко се обърна и вдигна слушалката. Не си направи труда да се увери, че е Пейнтър.

— Кажи ми добра новина.

Линията шумеше, но гласът му беше като мехлем за душата й.

— Магнетизъм.

Помисли си, че не го е чула добре.

— Магнетизъм ли?

Изслуша обяснението на Пейнтър как са открили Кендъл и че той наистина имал решение — отговор, странен колкото и самата болест.

— Всяко силно магнитно поле вероятно би свършило работа — завърши Пейнтър, — но според проведените опити е най-добре, цитирам, да се генерира статично магнитно поле с плътност най-малко 0,465 тесла.

Лиза надраска информацията на един лист.

— Ефектът би трябвало да е мигновен, тъй като полето разкъсва организма на генетично ниво, без да причинява вреда на нищо друго.

„Господи!…“

Тя погледна през прозореца и си помисли за унищожителната сила, която щеше да се отприщи ненужно тук.

Пейнтър имаше още информация.

— Хес казва, че ядреният взрив няма да повлияе на организма, а само ще го разпръсне на по-голяма площ.

— Трябва да ги спра!

— Направи всичко по силите си. Кат вече работи по въпроса, но знаеш как стоят нещата във Вашингтон. Разполагаме с по-малко от четирийсет и пет минути.

— Тръгвам. — Тя затвори, без дори да се сбогува. Обърна се към Джесъп. — Трябва да изнесем Нико. Той е единствената ни надежда.