Джеймс Ролинс
Шестото измиране (32)

29.

30 април, 13:45

Рорайма, Бразилия

Джена отскочи. Писъкът замря в гърлото й, докато се мъчеше да проумее какво се е приземило пред нея. Кльощаво момче на десет или единайсет, с черна коса и ярки сини очи. Беше босо, по къси панталони, тениска и елек за сафари.

Момчето я сграбчи за ръката и я дръпна да го последва.

— Ела…

В другата си ръка държеше дълъг жълт остен.

Насочи остена към гигантската папрат, която отново бе започнала да развива листата си и да скрива огромния звяр от другата страна.

Мегатерият отново стъпи на четири лапи. Раменете му се снишиха и космите по врата и гърба му настръхнаха. Козината му бе на черни и кафяви ивици, идеален камуфлаж в сумрачната първобитна гора.

Създанието оголи дългите си остри зъби.

Момчето натисна копчето на остена и между двата контакта затанцуваха ярки искри: уредът явно бе много по-силен от стандартните остени.

Очите на мегатерия се присвиха. Огромните остри като бръснач нокти потънаха в меката пръст на гората.

Момчето отново задърпа Джена и тя заотстъпва с него.

Звярът ги последва, като се движеше бавно и не скъсяваше дистанцията. Поне засега. Джена се огледа. От двете им страни пращяха клонки и шумоляха листа.

Този звяр не беше единственият тук.

Двамата забързаха обратно към покритата с чакъл поляна. Трите клетки в центъра бяха заключени и с пуснато по тях електричество. Нямаше как да се скрият в тях.

Въпреки това момчето продължи да отстъпва, докато гърбовете им почти опряха клетките. Така поне бяха защитени от атака в гръб.

И може би клетките не бяха единственото нещо, предлагащо защита.

Мегатерият стигна края на поляната и спря. Ноктестата му лапа се дръпна предпазливо от чакъла. Дали се страхуваше да излезе на открито, или имаше някакъв спомен, някакво предупреждение за стара болка? Личеше си, че е разпознал остена.

Момчето леко завъртя глава и погледна клетките.

И над трите светеха червени светлини.

Момчето се намръщи — явно не беше очаквало това. Погледна към зеления балдахин. Клоните на дърветата се свеждаха ниско и лесно можеха да се достигнат, ако успееш да се покатериш върху клетките.

— Там ли искаш да идеш? — попита Джена, без да е сигурна доколко момчето говори английски. — Горе на дърветата?

Момчето кимна. Разбираше я, но в очите му се четеше страх.

Несъмнено го беше правило и преди, беше се научило да изследва тази гора от безопасно разстояние. Горе, където клоните бяха по-тънки, големите хищници не можеха да го достигнат. А по-дребните можеха да бъдат държани на почетно разстояние с помощта на остена.

Добра стратегия за измъкване, но едва ли се нуждаеха от клетките, за да се възползват от нея.

Джена посочи оплетените лиани наблизо — едни от многото, висящи от клоните.

— Можем да се покатерим по тях.

— Не — каза момчето.

Наведе се, взе едно камъче и го метна към лианата. На мястото на удара растението сякаш стегна мускул и се появиха криви тръни, блестящи от мъзга.

— Отровни са — каза момчето. — Пари ужасно, а после умираш.

При мисълта как безразсъдно беше навлязла в гората Джена трепна. Загледа се как тръните се скриват и се сети за друго увивно растение в австралийските джунгли, което бе въоръжено с подобни криви тръни. Опита се да си спомни името, но сгъстяващата се мъгла в съзнанието й й пречеше да мисли.

Мегатерият отново постави лапа върху чакъла и ноктите му издълбаха бразди. Страхът, който го задържаше, явно изчезваше.

Момчето я стисна за ръката.

Още сенки се размърдаха покрай поляната от всичките им страни.

Джена придърпа момчето зад себе си, готова да го защити, и му прошепна:

— Как се казваш?

 

 

13:48

Загрижен глас накара Кендъл да вдигне нос от бележките на Кътър. Той погледна и видя Ашуу да влиза в лабораторията. Изглеждаше разтревожена.

— As-tu vu Jori? — попита тя.

— Йори ли? — попита на френски Кътър, докато вървеше към нея. — Мислех, че е с теб.

Ашуу поклати глава.

Кендъл постави пръст върху текста, за да си отбележи мястото. През последните няколко минути четеше бързо, тъй като не бе сигурен колко време ще му даде Кътър да се запознае с материалите. Бележките бяха върху експериментите му с магнетизма за разрушаване на КНК нишките, разкъсването на железните гръбнаци с подходящия импулс. Кендъл си беше записал в бележник откритията му: „трябва да се генерира статично магнитно поле с плътност най-малко 0,465 тесла“.

— Ще проверим камерите — каза Кътър и докосна жена си по рамото, за да я успокои. — Знаеш какъв е. Винаги изследва нещо. На такава възраст е, че винаги е любопитен, хормоните му започват да се събуждат, мъчи се да си намери място в този свят между момчето и мъжа.

Кътър отиде при Кендъл и му даде знак да се разкара.

— Можеш да четеш това и после.

Кендъл избута стола си настрани и взе материалите със себе си. Беше угасил монитора, след като Джена излезе от клетката и тръгна към гората. Не искаше да гледа какво ще се случи нататък. Кътър включи монитора отново и на екрана се появи поляната насред гората.

Кендъл се канеше да се върне към бележките, когато някакво движение привлече вниманието му към екрана. Джена се беше върнала и стоеше с гръб към клетките — но вече не беше сама.

Някакво момче, въоръжено с остен, държеше ръката й.

Кътър се наведе към монитора.

— Йори…

Ашуу забърза напред, видя екрана и ахна уплашено.

Кътър се обърна, сграбчи я за раменете и нежно, но твърдо я побутна към Матео.

— Стой тук, mon amour. Ще доведа момчето.

Кендъл продължаваше да се взира в екрана. Видя някаква голяма тъмна сянка да излиза на поляната. Каквото и да бе, създанието остана в периферията, но Кендъл предположи, че е същото, което бе зърнал по-рано. Представи си ноктите, рошавата тъмна козина…

„Мегатерий.“

Същество от последната ледена епоха.

— Вижте! — извика той и привлече вниманието на другите обратно към екрана.

Кътър приближи, погледна монитора и изруга.

Още сенки се движеха по края на поляната.

— Няма начин да стигнеш навреме — каза Кендъл. — Погледни обаче Джена. Виж я какво прави.

 

 

13:49

„Хайде…“

Джена гледаше камерата. Беше закрепена високо на едно дърво, насочена към поляната. От самото начало знаеше, че я наблюдават. За щастие, момчето знаеше къде се намира камерата.

Сега тя се взираше в обектива и сочеше с едната си ръка клетките, а с другата правеше движение, сякаш си прерязва гърлото.

„Изключете проклетото електричество.“

— Зелено! — извика момчето.

„Най-после.“

Обърна се към клетката. Имаха две възможности — да се скрият вътре с надеждата, че някой ще пусне отново тока… или да поемат по пътя на момчето през дърветата.

Изборът не бе труден.

Погледна мегатерия. Звярът беше наполовина на поляната, наполовина в гората и се колебаеше. Джена си помисли как се беше изправил в целия си четириметров ръст, спомни си дългите четирийсет и пет сантиметра нокти. Нямаше намерение да повери живота си — или живота на момчето — на тънките стоманени пръчки, независимо дали по тях тече ток, или не.

А и този ленивец не беше единственият, от който трябваше да се страхуват.

Беше успяла да зърне най-малко още четири.

Тя посочи покрива на клетката.

— Качвай се.

Йори й даде остена и се покатери като маймуна по решетката. Щом се озова горе, Джена му върна оръжието. Йори приклекна да я прикрива, насочил включения остен към мегатерия на поляната.

Джена се хвана, постави крак на първата напречна пръчка — и видя как един ленивец изскочи от гората от другата страна на клетките и се понесе към нея.

Осъзна грешката си.

Не страхът беше задържал глутницата.

Зверовете бяха чакали електричеството да бъде изключено без вероятност да го включат отново, като използваха момчето като индикатор. Знаеха, че докато то е горе, могат да атакуват без страх, че токът ще ги удари.

— Йори! Скачай!

Джена отвори вратата миг преди ленивецът да удари клетката от другата страна. Претърколи се вътре и затръшна вратата. Йори подскочи нагоре, хвана се за един клон и се покатери майсторски на него.

Долу ленивецът удари трите клетки и ги разтресе. Звярът изрева, ноктите му сграбчиха горния ръб, за да преобърнат клетките. Ако те паднеха с вратите надолу, Джена щеше да остане в капан.

— Джена!

Йори протегна ръка надолу и пусна остена. Вместо да мине между пръчките, той падна накриво и се затъркаля по наклонената стена, като се озова точно между лапите на гиганта. Джена се хвърли към него, сграбчи дръжката, насочи върха към гигантския ленивец и го смушка в подмишницата, където имаше най-малко козина. Контактните върхове засъскаха по кожата му.

Мегатерият изрева, дръпна се назад и клетката се изправи. Създанието се обърна настрани и се отпусна на четири лапи, облиза нараненото място и се отдалечи.

Джена отново изскочи от клетката и размаха остена, като се мъчеше да обхване цялата поляна.

Мегатерият, който още беше на поляната, я изгледа свирепо, оголил зъби, но след малко също се оттегли в сенките. В очите му се четеше ярост, обещание, че това не е свършило.

Джена се възползва от моментното затишие да се покатери по вратата на покрива на клетката и да скочи на клона при Йори.

— Следвай ме — каза момчето. — Много внимателно.

Йори я поведе нагоре в зеления балдахин от яките клони към по-тънки, които се огъваха под тежестта му. След като прецени, че са достатъчно високо, продължи по маршрут към далечния портал на това ниво. Джена си помисли, че момчето явно има някакъв начин да мине през него.

„А после какво? — запита се тя. — Пак ще си остана затворена на този остров в небето… докато вирусът разяжда съзнанието ми.“

Засега пропъди тези мисли. Всяко нещо с времето си.

Йори следваше път, който очевидно му беше познат — знаеше кои клони са достатъчно близки, за да се прехвърля от дърво на дърво, и по кой мост от лиани да мине, като се държи за тях. Продължиха напред през зеленината.

— Не! — предупреди я Йори и я спря да не направи лесния скок до следващото махагоново дърво. Посочи едно гнездо от другата страна на ствола. — Оси.

Джена кимна. Не беше в настроение да я жилят.

Йори я поведе по по-труден път, но тя продължи да гледа. Малка лястовица се стрелна между клоните и приближи прекалено до бръмчащото гнездо от клечки и кал. От него излетя рояк и се нахвърли върху нея. С всяко ужилване полетът й ставаше все по-хаотичен, докато не падна на земята, облепена от насекомите.

— Отровни ли са? — обърна се Джена към Йори, който беше забелязал вниманието й.

— Не. — Той продължи по гъстата мрежа от лиани, като балансираше с разперени настрани ръце. — Жилят с… — Не успя да се сети за думата и накрая се потърка по корема. — Сокове, които стопяват храна.

Джена погледна по-предпазливо гнездото.

„Храносмилателни сокове.“

Значи жилата им произвеждаха вещества, подобни на отровата на паяк.

— Изяждат те отвътре — каза Йори, сякаш това бе нещо съвсем нормално.

Продължиха мълчаливо още двайсетина метра, придружени единствено от песента на птици и крясъка на папагали от по-горното ниво на тази градина. После Джена чу тихо мяукане, което идваше някъде отляво. Жалният вик привлече вниманието й.

— Не — отново я предупреди Йори. — Опасно е.

Искаше й се да го послуша, но звукът идваше отблизо, от съседното дърво. Джена се прехвърли от другата страна на ствола и побутна един клон, за да го махне от лицето си.

Отне й доста време да различи източника на тихия плач. От отсрещните клони висеше мрежа от лиани. Зърна едва доловимо движение, някакъв пухкав крайник колкото ръката на дете, който я приканваше, умоляваше я. Закривени нокти се подаваха и скриваха, повече от болка, отколкото съзнателно. Джена проследи с поглед ръката до тялото с големината на мече, уловено в лианите. Дори от това разстояние виждаше тръните, капките алена кръв. Тялото се размърда и лианите се стегнаха, изтръгвайки още един писък от малкото създание.

Сърцето я заболя от гледката.

Йори дръпна ръката й и клонът, който държеше, се върна на мястото си.

— Законът на джунглата — каза той.

Личеше си, че се опитва да го каже храбро, сякаш искаше да й покаже някакъв урок, който е научил, но въпреки това изглеждаше натъжен.

Той продължи напред, за да я накара да го последва.

— Защо ми помогна? — извика тя след него. — Защо наруши закона на джунглата заради мен?

Йори спря и се обърна. Погледна я, после погледна ръцете си и се извърна.

— Ти си красива. Законът на джунглата. — Поклати глава. — Не е за теб.

И с тези мъдри думи продължи нататък.

 

 

13:55

Кътър се втурна през люка на дупката, следван от двама въоръжени мъже. Беше наредил да го чакат две коли. В едната имаше още четирима въоръжени макуси. Пред втората стоеше балдъзата му.

Рахеи го изгледа свирепо, сякаш вината бе негова. Макар да бе студенокръвна като змия, тя обичаше Йори. Само момчето можеше да събуди известна топлина в нея, но тази обич можеше да стане и жестока, да я превърне в лъвица, защитаваща малкото си.

Все пак сега Кътър бе доволен от това.

Скочиха в електрическите коли и се понесоха надолу, като едва изчакваха порталите на нивата да се отворят.

Кътър не можеше да изтрие от паметта си как синът му изчезва в онези мрачни дървета, в онзи хабитат, който бе опасен като света, който щеше да дойде. „Какво си мислех, като разпалих любопитството му към живота, който създадох?“

Знаеше, че отчасти го беше направил от гордост, от желание да види уважението и благоговението на още детското му лице. Това бе цялата награда, която искаше за цялата си работа и амбиции. Имаше публика от един-единствен човек и това му беше достатъчно, особено щом зрителят беше Йори.

Започна да се задъхва от нарастващото напрежение и страх. Рахеи явно го усети, защото сграбчи коляното му и впи пръсти като ножове, за да му каже мълчаливо да се държи.

Заради Йори.

Накрая стигнаха последния портал и двете коли спряха от другата страна.

— Оставете отворено — каза Кътър, докато слизаше. — Ако Йори е ранен, не искам да губим нито секунда.

Остави единия шофьор да пази колите и портала и навлезе с останалите в гората.

Вдигна ръце към устата си и извика предизвикателно към този суров свят:

— Йори! Къде си?

 

 

17:56

Кендъл закопча последния цип на защитния си костюм и влезе в лабораторията от Ниво 4. Преди да излезе, Кътър му бе наредил да започне подготовка за вкарване на разрушителния код в създадената от него обвивка. По-тревожното бе, че на Кендъл му бе казано да очаква кръвна проба от Volitox преди падането на нощта.

Кендъл не възрази. И без това искаше достъп до изолираната лаборатория. Погледна през прозореца, към Матео и Ашуу, които разговаряха тихо, почти опрели глави една в друга — брат и сестра, утешаващи се взаимно. Гигантът се извисяваше над крехката фигура на сестра си, която се бе сгушила под защитата му.

Не му беше приятно, че ще се наложи да ги убие, но трябваше да стигне до телефон, до някакъв начин да сподели със света за средството срещу онова, което вилнее в Калифорния — магнитна честота, способна да унищожи създадения от него организъм на генетично ниво.

Хаосът с момчето му предлагаше отличен шанс.

Дори Кътър бе допуснал грешка — нещо рядко за този гений.

Потупа джоба, където бе скрил предмета, откраднат тихомълком по време на суматохата. Отиде до големите хладилници в дъното на помещението, отвори вратите и прегледа стойките със стъклениците. Мислено благодари на Кътър за прилежното надписване и подреждане на всичко. Бързо намери необходимото, грабна десетина стъкленици и ги пъхна в един от джобовете си.

Погледна през рамо, за да се увери, че Матео е зает.

„Само още минута-две.“

Тръгна към помещенията за изследване на тъкани и анатомията на творенията на Кътър. Мина покрай рентгеновата машина и ПЕТ скенера и влезе в обшитото с мед помещение за ЯМР.

„Ядрено-магнитен резонанс.“

Иронията не му убягваше. Магнетизмът беше ключът към спасяването на света, но можеше да доведе и до краха на Кътър.

Погледна масата и пръстена от огромни магнити. Бяха достатъчно мощни да причинят огромни поражения, ако с тях работи необучен или небрежен оператор. Имаше случаи на нараняване и дори смърт поради неправилната работа с гигантските магнити, но те бяха опасни и поради друга причина.

Отиде до охлаждащата кутия на стената до входа и вдигна капака й. Магнитите на ЯМР скенера се охлаждаха с течен хелий. При аварийни ситуации хелият можеше да бъде изкаран бързо за изключване на магнита, но това бе опасно в затворено помещение като изолирана лаборатория, особено ако е заровена в сърцето на тепуи.

Повечето болници извеждаха тази тръба навън, но Кендъл вече бе проверил и бе открил, че Кътър с цялата си надменност не си беше направил труда да вземе такава предпазна мярка.

Надникна да провери ситуацията в основната лаборатория. Матео вече бе сам и гледаше право към него. Ашуу вероятно беше излязла.

Кендъл погледна Матео в очите и натисна копчето.

Метна се навън и се хвърли по корем на пода.

Последва ледена експлозия с огромна сила — течният хелий се разшири осемстотин пъти при изпаряването си и изтласка кислорода. Прозорците в основната лаборатория се пръснаха в лицето на Матео. Парче магнит профуча над Кендъл и улучи редицата кислородни бутилки в съседното помещение. Те експлодираха от получената искра и избухнаха в огнено кълбо срещу смразяващия бял облак хелий, изригващ през счупения прозорец.

Кендъл не беше очаквал чак такава експлозия.

Изправи се с мъка и се запрепъва към изхода, като предпочете да излезе през прозореца вместо да използва въздушния шлюз.

„И без това май наруших изолацията.“

Матео лежеше на пода. Лицето му бе изгорено от огненото кълбо, от косата му не беше останало нищо. Наложи се да го прескочи, за да мине през прозореца и да се качи горе, за да намери телефон.

Нещо сграбчи крака му.

Погледна надолу и видя пръсти, вкопчени в глезена му.

Матео се надигна. Очите му блестяха насред почернялата плът.

Кендъл се опита да се освободи, но Матео вдигна един счупен стъклен цилиндър и го заби в хълбока му.