Джеймс Ролинс
Шестото измиране (22)

19.

30 април, 12:09

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Всички да се качват! — извика Харингтън, докато тичаше към спрялата до наблюдателната платформа на станцията гондола. — Бързо!

На Грей му бе трудно да се подчини — още не можеше да откъсне поглед от мрачния отвъден свят зад остъклената площадка. Прожекторите по задната част на стоманената суперструктура осветяваха района под нея, но дори техните мощни лъчи не бяха в състояние да проникнат много навътре в мастилената чернота.

След петдесетина метра скалният под изчезваше в огромно езеро. По черната повърхност се издуваха и пукаха мехури, изпускащи жълтеникава пара, която се стелеше над водата като отровна мъгла. По десния бряг на езерото минаваше корниз от мокър камък. От основата на суперструктурата към този естествен мост водеха кални следи от гъсенични вериги.

Грей си спомни по-малките транспортьори в хангара. Вече разбираше необходимостта от амфибии в полярна област.

— По-бързо! — викна Харингтън.

Професорът беше отворил двойната врата към гондолата. Мина през нея, отиде до таблото и натисна голям червен бутон. Зарева сирена и звукът отекна в хангара.

Грей бутна Ковалски към чакащата кабина.

— Давай!

Джейсън и Стела го последваха. Грей влезе последен.

Щом вратата се затвори, ревът на сирената затихна до приглушен звън — явно гондолата беше изолирана добре.

— Какво правите, професоре? — попита Грей. — Какъв е планът?

— Да стигнем до безопасно място.

Харингтън дръпна един лост и кабината потегли, но не към битката в хангара, а напред, в огромната пещера.

Грей приклекна и погледна нагоре. Черните стоманени релси продължаваха по тавана на пещерата, поддържани на места от подпори, осигуряващи сравнително равно трасе.

— Къде отиваме?

— Към Задния изход. — Харингтън махна напред с едната си ръка; другата продължаваше да държи дългия червен лост. — Така се нарича подстанцията на шест и половина километра оттук. От нея може да се излезе на повърхността, точно зад хребета Фенрискефтен.

Грей си представи редицата назъбени върхове край брега.

— Там има радиостанция — добави Стела. — И транспортьор.

— Значи просто ще бягаме, така ли? — попита Ковалски.

— Не. — Професорът посочи червения бутон, който беше натиснал. — Току-що пуснах алармата за обща евакуация. Британските войници ще задържат командосите на Дилан Райт колкото се може по-дълго, но знаят, че след трийсет минути трябва да се изнесат. Да напуснат района.

— Защо? — попита Грей.

— По цялата задна част на станцията са заложени противобункерни бомби, някои са по тринайсет тона. Те ще унищожат базата — ще затрупат отвора на пещерната система и ще я запечатат с всичко в нея.

— За кога е нагласено да се взривят?

— Може да се направи единствено от Задния изход — отвърна Стела. — Само баща ми разполага с кода.

Грей се намръщи. „Значи британците ще ни пазят гърба, докато ние се измъкваме през задния изход и взривяваме всичко след себе си. За чий дявол са нужни такива мерки за сигурност?“

Преди да успее да попита, изпита невъобразима болка зад очите си. И не беше единственият.

Ковалски се хвана за главата и изстена.

— Мамка…

Джейсън рухна на колене, готов да повърне.

— След няколко секунди най-лошото ще отмине — каза през зъби Харингтън.

Грей си пое дълбоко дъх. И той беше на път да се прости със закуската си. После болката бавно започна да отшумява и кътниците престанаха да вибрират в черепа му. Вече се досещаше за причината за внезапната агония.

— Акустично оръдие?

Харингтън кимна.

— Да. Имаме серия оръдия, насочени последователно в пещерата в дъното на станцията. Предвидени са да играят ролята на буфер и да задържат всичко колкото се може по-надалеч. Установихме, че комбинацията от ултразвукови и инфразвукови честоти е доста ефективно възпиращо средство. По-добро от огнестрелното оръжие.

Грей се подпря на стената, за да дойде на себе си. Изпита благодарност, че гондолата е така добре изолирана. Можеше само да си представи силата на акустичните оръдия отвън.

Джейсън посочи стъкления люк в пода. През него се виждаше седалка, закрепена в купола под гондолата. Пред седалката беше монтирано оръжие с голяма конична чиния.

— И това е акустично оръдие, нали?

Стела кимна.

— Може да се смени и с картечница, ако е необходимо.

— След като излезем от буферната зона, може да се наложи да защитаваме лифта, ако се натъкнем на сериозна заплаха — предупреди Харингтън.

„Заплаха от какво?“

Светът пред тях тънеше в пълен мрак. Зад гондолата светлините на станцията продължаваха да се отдалечават, отразени в кипящото езеро. После гондолата зави и светлината изчезна.

Харингтън отиде до един шкаф и го отвори. Вътре бяха наредени очила за нощно виждане.

— Сложете си ги. Ще изгася осветлението, преди да сме привлекли внимание. После ще включа външните инфрачервени лампи.

Грей си сложи очилата — Харингтън вече гасеше светлините в гондолата — и различи малките светлинки от диодите на таблото за управление, но навън светът оставаше черен. В този лишен от слънце и луна подземен свят дори уредите за нощно виждане бяха безполезни.

После професорът включи външните лампи и инфрачервените лъчи пронизаха безкрайния мрак. Макар че дължината на вълната бе невидима за невъоръжено око, очилата превърнаха лампите в ярки прожектори, осветяващи онова, което мракът криеше допреди миг.

Грей зяпна открилата се пред него гледка.

Ковалски поклати глава и изсумтя:

— Нещо ми подсказва, че ще ни трябват по-сериозни оръжия.

 

 

12:44

Докато бронираната гондола бавно се носеше по релсите по тавана на този нов свят, Джейсън се лепна за прозореца и се загледа навън.

— Виждал ли си нещо подобно? — попита Стела.

— Не…

Тунелът беше толкова висок, че можеше да побере Статуята на свободата, без факелът й да докосва редиците сталактити, които висяха от тавана като неравни кучешки зъби. Долу бавно течеше обвита в пара река. Навсякъде около гондолата се издигаха огромни колони, образуващи истински лабиринт.

Докато кабината минаваше покрай една от тях, Джейсън забеляза каменни клони, които излизаха от ствола и достигаха до тавана като някакви обърнати контрафорси. Отблизо грубата повърхност на колоната изглеждаше странно нагъната, почти като кора на дърво.

Джейсън се вгледа още по-внимателно и ахна:

— Това наистина е кора.

— Движим се през вкаменена гора — каза Стела. — Остатък от изгубено време, когато Антарктида е била зелена и пълна с живот.

— Това са Glossopteris, характерни за субтропиците — каза Харингтън. — През последните десетилетия бяха открити три подобни древни гори на повърхността на континента. Огромни стволове с вкаменени листа.

— Но нищо не може да се сравнява с това, което е запазено тук — добави Стела с нотка на гордост.

Джейсън си спомни една подробност от разказа на Дарвин за старата карта на жителите на Огнена земя — как на нея това място било отбелязано с горичка от стилизирани дървета. Именно обещанието за зелен живот в тази ледена земя бе подбудило екипажа на „Бигъл“ да предприеме злополучното плаване дотук.

„Възможно ли е да е същата онази гора? Дали жителите на Огнена земя са отбелязали точно тези вкаменени дървета на картата си?“

Заплененият от гледката Джейсън продължаваше да се взира навън. Докато гледаше реката, нещо като голяма гърбица се появи от водата и изчезна. Отначало той си помисли, че е зрителна измама — но после се появи втора и трета.

— Има нещо във водата — каза той.

Грей отиде при него.

— Къде?

Преди Джейсън да успее да посочи, някакво голямо бледо ракообразно излезе от плитчините на брега. Беше с размерите на малко теле, с две големи щипки отпред и шипове по черупката. После „шиповете“ се смъкнаха от гърба на създанието и като че ли започнаха да остъргват черните водорасли от мокрите камъни.

Тъмна сянка се спусна от някакво скрито гнездо сред сталактитите и се приземи на върховете на кожените си криле, които свършваха с нокти. Остър клюн се стрелна и улови едно от хранещите се същества, после клъвна към друго.

Голямото ракообразно защити малките си и затрака с щипки към нападателя. Крилете отново се разпериха и само с един удар въздушният хищник се понесе нагоре — полетя в широка дъга, за да заобиколи гондолата. Размахът на крилете му бе около метър и осемдесет, тялото беше покрито с фини черни люспи. Главата приличаше на крокодилска, ако не се броеше подобният на сабя клюн.

— Този е по-дребен представител на вида — отбеляза Харингтън. — Кръстихме го Hastax volans, или „летящо копие“ на латински. Попадали сме на три пъти по-едри екземпляри. А бледият омар е Scalpox cancer, или рак орач.

— Какво друго има тук? — попита Пиърс.

— Какво ли не, цяла сложна екосистема. Още се опитваме да класифицираме повечето й представители. Засега идентифицирахме над хиляда нови вида, от най-простите Lutox vermem…

— Вид тинен червей — намеси се Стела.

— … до големия колкото слон Pachycerex ferocis.

Джейсън не можеше да скрие изумлението и ужаса в гласа си.

— Невероятно!

Грей знаеше, че партньорът на Харингтън доктор Хес е обиколил целия свят в търсене на биосфери в сянка и коренно нови форми на живот.

„И тук определено ги е намерил.“

— Това е първата по вида си среда — заяви Харингтън. — Уникална ксенобиологична екосистема.

Джейсън се намръщи.

— Ксенобиологична ли?

— Екосистема, основаваща се на биологични системи, които са чужди на останалия живот на планетата — обясни Стела, разкривайки познанията си по еволюционна биология. — Затова въведохме таксономична система за класификация, която включва в латинските имена X, за да покажем, че новите видове са ксенобиологични.

Джейсън не можеше да откъсне поглед от гледките долу.

Летящият хищник беше направил кръг и изглеждаше готов да се спусне отново към бледия Scalpox и малките му. Понесе се ниско над водата, раздвижвайки мъглата. От реката, сякаш привлечени от минаването му, се издигнаха светещи кълба с размерите на топки за боулинг. Джейсън повдигна за момент очилата си. Кълбата блещукаха в електрически нюанси в тъмното, подобно на светещите създания, живеещи в морските дълбини. Само че тези светещи примамки се издигаха от по-големи тела, скрити под водата — огромни, подобни на змиорки същества, които се виеха под повърхността.

Хищникът полетя през група светещи балони, като ги закачи с крилете си. Влязлата в допир плът закипя и пламна. Хастаксът се загърчи в агония и падна във водата. Джейсън гледаше как чудовищните змиорки се насочват към жертвата си.

Атаката му напомни за ловната техника на морския дявол, който също използваше светеща примамка, за да привлича храната си.

— Volitox ignis — назова Стела новия хищник. Гласът й леко трепереше.

Джейсън бе взел достатъчно уроци по латински, за да си преведе.

— Плаващ огън.

— Те са едни от най-гадните обитатели тук. Телата са им като на питон, много са бързи под водата и хвърлят изгарящите си въдици, за да улавят плячката си във въздуха или по брега на реката. Освен това са невероятно плодовити и раждат огромен брой месоядни малки. На всичкото отгоре малките им се раждат със закърнели крайници, с които могат да излизат на суша. Няма спасение от тях.

— Освен това са много интелигентни — добави Харингтън. — Ловуват на групи и използват различни техники на засада. Дори акустичните ни оръжия са безполезни срещу тях.

Стела се намръщи.

— Изгубихме трима души при една от първите ни експедиции… преди да се научим да внимаваме.

— Това е един суров и чужд свят — заключи Харингтън. — Стратегиите за оцеляване, развили се тук, са хитроумни и ужасяващи.

Джейсън впери поглед към водата, която отново бе потънала в мрак и скриваше онова, което се спотайваше под повърхността.

„Май и на нас ще ни потрябват хитроумни стратегии за оцеляване.“

 

 

12:16

— Изчезнаха, сър — каза заместникът на Райт.

— Виждам.

Майор Дилан Райт гледаше празните релси, започващи от наблюдателната платформа. Лицето му пламтеше от ярост, която изгаряше също като куршума, одраскал бедрото му. Беше изгубил двама души при атаката в опит да стигне до Харингтън, преди да е успял да избяга.

„Бъртрам и Чеси“ — напомни си той и си обеща да ги почете, когато настъпи подходящ момент. Но в момента имаше други десет под свое командване и те го гледаха в очакване на следващия ход.

— Бомбите — каза Дилан. — Какво казва Глийсън?

Заместникът му, мускулестият шотландец Маккинън, поклати глава.

— Изглежда, са инсталирали нова система след като се махнахме. Глийсън може и да успее да намери начин за обезвреждането им, но едва ли за половин час.

„А на Харингтън ще му е нужно по-малко време, за да стигне до Задния изход.“

Прокле факта, че действията на екипа му бяха разобличени преди шестнайсет месеца, което наложи бягството от Нос Ад, за да не бъдат заловени. Така мисията му стана проблематична. За щастие беше достатъчно предвидлив да заложи противобункерни бомби в ледения шелф, върху който се намираше станцията Халей. Надяваше се, че те са се погрижили за американския екип. Помисли си за мъжа, който бе стрелял по самолета и бе повредил десния му двигател. Хората му едва бяха успели да се доберат до базата. Но все пак се движеха по график.

„Досега…“

— Мога да пратя екип по повърхността — предложи Маккинън. — Ще им направим засада там.

— Щом са направили промени в сигурността тук, значи са направили и там.

Освен това подстанцията се намираше от другата страна на опасните крайбрежни пукнатини. Никакъв екип не можеше да стигне навреме, за да попречи на Харингтън да прати това място по дяволите.

А това не биваше да се случва.

„Поне не преди да изпълня мисията си.“

Думата „провал“ не фигурираше в речника на работодателя му. Кътър Елвс беше платил прескъпо за услугите на екипа му, беше дал големи подкупи и бе използвал необходимите връзки, за да уреди групата му като охрана на станцията. Оттогава те години наред му доставяха информация за това място, като изпълняваха всичките му инструкции.

А сега играта вървеше към края си.

Ако успееха, той и хората му щяха да уредят живота си.

Маккинън пристъпи от крак на крак.

— Какво ще правим?

Докато се взираше в тъмната пещера, Дилан прехвърли наум различни сценарии. Харингтън беше офейкал като лисица, бягаща от хрътките на баща му. Но Дилан никога не се бе провалял при лов на територията на семейното имение, нямаше да се провали и сега.

Ръката му се отпусна върху дръжката на пистолета „Хауда“ от деветнайсети век, едно от малкото съкровища, които му бяха останали въпреки тежкия период, през който минаваше семейството през последните десетилетия. Пистолетът представляваше двуцевно оръжие с дължина над четирийсет и пет сантиметра, заредено със специални патрони калибър 577. Беше от времето на британското господство, когато предците му живеели като царе в Индия. Името му — хауда — идваше от седлото, с което се оседлават слоновете. Мощното оръжие се използвало за отблъскване на нападения на тигри и лов на едър дивеч.

Дори го беше изпробвал тук, срещу обитателите на Нос Ад.

Пръстите му се свиха около дръжката. Беше готов за още един лов в тъмните пещери.

— Събери хората — каза той. — Натоварете всичко в транспортьорите. Тръгваме след тях. С максимална скорост.

— Професорът има добра преднина — предупреди го Маккинън.

Дилан се изсмя. Предизвикателството му харесваше.

— Значи ще трябва да направим нещо по въпроса.

 

 

12:17

В гондолата се бе възцарила тежка тишина, всички бяха потънали в собствените си мисли. Грей през цялото време следеше индикатора, отброяващ оставащите километри. Бяха изминали само четвърт от разстоянието до подстанцията.

Загледа се в света отвъд жалкото им убежище. Имаше още много път и той искаше да събере колкото се може повече информация, преди да са стигнали целта си.

— И откъде се е появило всичко това? — попита най-сетне Грей, нарушавайки тишината. — Как е могла тази екосистема да оцелее тук толкова дълго без никаква слънчева светлина?

— Нямам отговор на първия ви въпрос, но имам някои теории — каза Харингтън. — Колкото до това как е оцеляла екосистемата, положението тук не е много по-различно от онези оазиси на живот, които откриваме около дълбоководните хидротермални комини. Никой не е очаквал да открие живот на такива дълбочини, в онзи вечен мрак и при подобни екстремни температури. Но природата е намерила начин. Същото е и тук, но в много по-големи мащаби.

Харингтън махна към димящата вода.

— Екосистемата тук не се задвижва от слънцето или от фотосинтеза, а от химикали — от хемосинтеза. Всичко започва от хемоавтотрофни бактерии, които се хранят с водороден сулфид или метан, които пък непрекъснато се внасят в пещерната система от местната геотермална активност. Тези бактерии образуват дебели килими и играят същата роля като тревата на осветения от слънцето свят горе — на храна за живота тук.

— Но дори хемосинтезата не може да обясни напълно как се е образувало всичко това — каза Стела. — Както спомена баща ми, животът тук е ксенобиологичен, чужд на всичко, което откриваме на повърхността.

— С какво по-точно е чужд? — попита Джейсън.

— Животът в тази екосистема не е базиран на ДНК, а на вариант, използващ различен генетичен гръбнак — КНК.

Грей беше чул вестите от Калифорния, че синтетичният организъм на доктор Хес е с изкуствена КНК, при която обичайната захарна молекула на ДНК е заместена от някаква токсична комбинация от арсеник и железен фосфат. Явно тук беше източникът на този уникален генетичен елемент.

— И защо тази КНК е толкова е различна? — попита той.

— Именно в нея е всичко — отвърна Харингтън. — Ричард Доукинс описва нашата ДНК като себична, в смисъл че еволюционният натиск принуждава нашите гени на първо място да се размножават. Ако трябва да опиша КНК, бих я описал като хищническа.

— Хищническа ли?

— Според проучванията ни тук, проверени лабораторно със синтетично създадени версии на КНК, тези гени са опортюнистични и много склонни към мутации, много повече от нашата ДНК, което позволява ускорена еволюция. КНК гените не са просто себични, а се стремят към тотално господство. Дори фенотипният израз на тези гени отразява основната им движеща сила, създавайки организми, които са изключително яки, издръжливи и приспособими. В каквато и ниша да ги поставите, те ще намерят начин да я завладеят напълно.

— И доктор Хес е експериментирал с такъв генетичен код, така ли? — попита Грей.

„Нищо чудно, че творението му се оказва толкова трудно за убиване.“

— Предупредих го да не работи в тази посока или поне да прави експериментите си тук, но той не ме послуша.

— Какво се е опитвал да направи?

— Кендъл смяташе, че може да овладее най-добрите характеристики на КНК и да я вкара в обвивка, която може да се използва за ваксиниране на застрашените видове — или може би на всички видове, за да ги направи по-издръжливи и приспособими, така че да оцелеят срещу глобалните сили, водещи ни към това шесто измиране.

— И това вграждане на КНК в нашата ДНК наистина ли е възможно?

— Да. В лабораториите, работещи с КНК, вече е доказано, че ксенобиологичните продукти могат да заместят почти всеки жив организъм. Така че да, теоретично е способно. Но има и огромен риск.

На Грей му бе достатъчно само да погледне дивия свят под гондолата, за да разбере тази истина.

— Професоре, казахте също, че имате теория как може да е започнал животът тук.

Харингтън кимна.

— На този етап е само предположение. Ако имах повече време, може би щях да успея да го направя по-обосновано.

— Каква е теорията ви?

— Помните ли как споменах, че тази пещерна система вероятно обхваща по-голямата част от континента?

— Чрез свързана система от реки, езера и ледени тунели.

— Недейте да говорите с такова съмнение. Макар че на повърхността Антарктида е замръзнала и на пръв поглед не се променя, на километри под леда тя е топла и влажна, с блата и мочурища, останали скрити в продължение на хилядолетия от света. Вземете например езерото Восток. То е голямо като някое от вашите Големи езера и два пъти по-дълбоко — и е останало изолирано петнайсет милиона години. Не забравяйте и геотермичната активност под леда. Знаете ли, че един мой колега, глациолог от Британската академия на науките, откри активен вулкан на почти километър под леда на Западна Антарктида с данни за течаща лава? Ето колко странно и чудно е истинското лице на този континент.

— Ако пещерната система наистина минава през целия континент, как това обяснява произхода на тази екосистема?

— Ако екстраполирате онова, което сме открили досега, най-общо тези тунели, изглежда, вървят към огромен кратер от другата страна на Източна Антарктида, в район, известен като Земя Уилкс. Той беше открит през 2006 година и диаметърът му е четиристотин и осемдесет километра. За да се получи кратер с подобни размери, Земята е трябвало да бъде ударена от метеорит, три пъти по-голям от онзи, който е унищожил динозаврите. Някои смятат, че този сблъсък може да е предизвикал третото масово измиране на Земята — измирането между перм и триас, довело до изчезването на почти целия морски живот и две трети от земния.

— Добре, но защо това е толкова важно?

— Първо, въпросният сблъсък може да е довел до образуването на тази пещерна система. После, с измирането на повечето видове, някое зърно на КНК може да е пуснало корени в тази празна ниша и да я е запълнило, оставайки в пълна изолация. Но този сценарий предлага и друга интригуваща възможност.

— Каква?

За изненада на Грей отговорът дойде от Джейсън.

— Панспермия.

Харингтън се усмихна.

— Много добре.

Грей беше запознат с теорията за панспермията, според която животът може да е бил донесен на Земята от метеорит, долетял отдалеч, за да засее този свят.

— Не забравяйте, че е нужна яка и издръжлива молекула, която да оцелее при дългото пътуване в космоса — напомни Харингтън.

— Като КНК — каза Грей.

— Именно. Но както споменах, това е само предположение. Макар и доста интригуващо. Възможно ли е тази биосфера в сянка да ни дава възможност да надникнем към някакъв друг свят, или най-малкото ни показва алтернативен генетичен път към живота?

В този момент гондолата се люшна и започна да се спуска, подобно на алпийски лифт, спускащ се към земята.

Беше твърде рано, за да приближават подстанцията.

— Това е Гърлото — каза Харингтън.

Грей погледна навън. Отпред широкият тунел се стесняваше като тясно гърло на бутилка. Гондолата се понесе в тесния проход, само на десетина метра над реката. Бреговете от двете страни излъчваха леко сияние, което продължаваше и във водата и разкриваше пред погледите им странни миди и стрелкащи се в плитчините сребристи форми. Животът в тези горещи води явно процъфтяваше.

Харингтън насочи вниманието му напред.

— По-рано попитахте откъде зная, че и други са открили тези тунели преди нашия екип. Вижте там.

Гондолата зави и пред тях се появи сива форма, издигаща се достатъчно високо, за да достигне тавана. Редица счупени сталактити бележеше движението й в тези теснини. По-голямата част от издължения като пура корпус на подводницата се виждаше над повърхността на реката, подобно на някакъв изхвърлен на брега железен кит.

Когато кабината се изравни с подводницата, Грей видя емблемата върху кулата.

Черен кръст с бяла подводница.

— Германска — каза Харингтън. — От десета флотилия на Кригсмарине.

Нацистка подводница.

— По онова време тези тунели явно са били наводнени повече — обясни Харингтън. — Установихме, че германците са си пробили пътя с торпеда, но не са могли да продължат нататък. След това срутване затворило пътя зад тях и всичко замръзнало. Дори екипажът да е опитал да продължи пеша или със спасителна лодка, не ми се вярва да са стигнали много далеч.

Докато гондолата се носеше тихо покрай този надгробен паметник, Грей можеше само да си представя ужаса на попадналите в капана подводничари. Слава богу, коничната кула изчезна в мрака зад тях и кабината започна да се издига.

Гондолата измина няколко метра, после спря и се люшна под релсите. Харингтън дръпна червения лост, за да я подкара отново.

— Какво стана? — попита Грей.

Харингтън погледна назад в посоката, от която идваха.

— Дилан Райт. Явно е стигнал до контролния панел.

— Можете ли да я подкарате? — попита Грей.

Изведнъж без никаква намеса гондолата тръгна бавно назад, обратно към базата.

„Райт се мъчи да ни върне.“

Харингтън хвана някаква червена пластмасова ръчка на тавана и дръпна. Чу се силно изпукване и отново спряха.

— Освободих гондолата от кабела.

Очите на професора блестяха от ужас.

Бяха заседнали.