Джеймс Ролинс
Шестото измиране (17)

14.

29 април, 16:04

Леден шелф Брънт, Антарктида

Ледът стенеше и се пукаше под Грей, който гледаше с увиснало чене как масивното туловище на станция Халей минава над него. Гигантските й ски стържеха надолу по наклонената повърхност към ръба и ледените води на Море Уедъл.

От другия край на станцията от линията на пукнатината все още се издигаше пушек и пара от закопаните в леда заряди. Парчето лед със станцията продължаваше да се накланя, откъсвайки се от шелфа Брънт.

Грей скочи на крака и дръпна британския пилот.

— Размърдайте се! И двамата!

Ковалски се изправи несигурно и се огледа.

— Накъде?

— След мен!

Грей задрапа напред по ставащия все по-стръмен склон. Повърхността бе достатъчно неравна за добро сцепление, но на няколко пъти се подхлъзна и падна на коляно или ръка. Мъчеше се да се движи по-бързо, като използваше металния приклад на автомата си като патерица. Разполагаха само със секунди. Навлезе в мъглата от пара и пушек, издигаща се от мястото на взривовете. Видимостта падна на една ръка разстояние.

Молеше се чувството му за ориентация да не го е подвело.

След още няколко стъпки въздъхна с облекчение — но не за дълго.

Отпред се появиха очертанията на оставеното „Ски-Ду“. Ръмженето на двигателя му ставаше все по-силно, докато Грей залиташе към него.

Слава богу, Джейсън бе достатъчно предвидлив да го остави да загрява.

Грей стигна триместната машина и преметна крак върху седалката — но преди да успее да се настани, Барстоу му махна да освободи мястото.

— Кой е експертът тук? Аз ще карам. Ти и приятелчето ти ще се возите.

Грей не възрази — полярният пилот със сигурност имаше по-голям опит от него със снегомобилите. Докато Ковалски се настаняваше отзад, Грей посочи над носа на машината към разширяващата се пукнатина пред тях.

— Ще трябва да…

— Ясно — каза Барстоу и форсира двигателя.

Сняг и парченца лед се разхвърчаха от задните вериги и моторната шейна се понесе напред. Единствената им надежда бе да се опитат да прелетят над зейналата пропаст и да стигнат твърдия лед от другата страна. Шансовете бяха малки, особено с претоварена машина, но оставането тук означаваше сигурна смърт.

Грей се наведе напред.

Ковалски изруга.

В следващия миг Барстоу рязко зави, като едва не изхвърли Грей от седалката. Задницата на шейната поднесе, докато предницата се отклоняваше от пукнатината. Двигателят зарева по-силно и Барстоу насочи машината надолу по склона. Излязоха от мъглата. Сега изглеждаше сякаш гонят бавно плъзгащата се станция.

— Какво пра…? — извика Грей.

— Остави го да кара!

Барстоу се наведе над кормилото, мъчейки се да изцеди още скорост. На Грей не му оставаше друго освен да последва примера му.

Но не бяха сами.

Единственото предупреждение бе проблясването на светлините в тъмното небе. „Туин Отер“-ът на врага профуча покрай тях — и ледът пред тях експлодира.

— Мамка му! — ревна Барстоу. — Дръжте се, момци!

Пилотът рязко зави около димящия кратер и се понесе към единственото прикритие. Направи още един рязък завой сред фонтан от лед и сняг — и се плъзна под станцията, минавайки между две от четирите гигантски хидравлични ски на модула.

Ковалски изстена.

— Само ми кажете, когато приключи!

Барстоу беше изгубил инерция от рязката маневра, но сега се носеше под Халей VI, като ги държеше извън пряката видимост на самолета. Станцията продължаваше да се плъзга по наклонения лед и моторната шейна отново набра скорост.

Грей вече разбираше предишната маневра на Барстоу — защо беше обърнал назад. Нямаше начин машината — докато се движи нагоре — да набере достатъчно скорост, за да прелети над разширяващата се пукнатина, особено когато беше претоварена. А като се движеше надолу, Барстоу можеше да набере инерция, превръщайки шейната в същинска ракета на вериги.

Единственият проблем с този план беше…

… че ледът им свършваше.

Пред тях първият модул на плъзгащата се стоножка стигна ръба и падна — откъсна се от останалата станция и полетя към тъмното море далеч долу.

— Време е да се махаме, момчета!

Барстоу зави, мина между огромните ски и отново излезе на открито. Сега се носеха диагонално нагоре по склона, като се отдалечаваха от станцията, която падаше модул след модул в Море Уедъл.

Малката секция отчупен лед се беше килнала под стръмен ъгъл от обширната равнина на ледения шелф. Барстоу се носеше нагоре към пукнатината, като се мъчеше да избере място, където пукнатината е най-тясна.

Даде пълна газ.

Но един упорит ястреб нямаше намерение да изгуби плячката си. „Туин Отер“-ът излетя от облака пред тях и се понесе ниско, разгонвайки мъглата с перките си. Самолетът направи вираж и срещу тях зейна отворената врата на кабината — един човек там държеше на рамото си РПГ.

Врагът играеше на сигурно.

Следващият изстрел щеше да е почти от упор.

Грей се извъртя и сръга с лакът Ковалски. Той свали автомата си и го вдигна с една ръка. Дръпна спусъка и за три секунди изстреля всичките трийсет куршума. Стрелецът полетя с писък надолу. Грей изстреля своя пълнител по перката, докато самолетът профучаваше покрай тях.

— Дръжте се! — извика Барстоу.

Ковалски бутна Грей на седалката и се просна отгоре му.

Моторната шейна стигна края на леда — и се понесе във въздуха.

Полетя високо от ръба, като се наклони на една страна. За един спиращ дъха миг пропастта зейна пред Грей. В следващия момент се понесоха надолу и паднаха накриво от другата страна, приземявайки се на ръба на веригата.

Шейната подскочи, преобърна се и ги изхвърли от седалките.

Грей се запремята върху леда, изгубил оръжието си и свит на топка. Машината се преметна няколко пъти и спря. Другите двама се надигнаха на крака.

Ковалски се потупа, сякаш да се увери, че още е жив.

— Не беше от любимите ми приземявания.

Барстоу дойде при тях, като придържаше едната си ръка. Лицето му бе окървавено. Погледна разбитото „Ски-Ду“ и изсумтя:

— Както казват, всяко кацане, след което можеш да ходиш…

— Това е за самолети — укори го Ковалски. — А не за скапани моторни шейни.

Пилотът сви здравото си рамо.

— Все пак летяхме известно време. Така че се брои.

Грей ги игнорира и се загледа в небето. Малката група светлини се отдалечаваше в мрака и изчезна зад ръба, докато отчупеният край на шелфа се плъзгаше в морето. Не беше сигурен дали е повредил самолета достатъчно, за да се разбие в морето, или само колкото да се махне. Така или иначе, врагът вероятно се беше обадил за подкрепления.

Грей не искаше да остава тук, за да провери дали е така.

Обърна се към шейната.

Барстоу явно прочете мислите му.

— Съжалявам, друже, но с нея е свършено. Май ще трябва да продължим пеша.

Грей вдигна качулката си. Вече му ставаше студено.

Ковалски изрече въпроса, който звучеше в собствената му глава.

— И къде ще ходим, по дяволите?

 

 

16:18

— Свърши… всичко свърши.

Джейсън чу отчаянието в гласа на началника — или по-скоро на бившия началник на базата. Двамата с Карен стояха на едно ледено възвишение. То бе достатъчно високо, за да виждат над студената мъгла чак до брега. Отчупената част от шелфа си оставаше забулена, но нямаше съмнение, че нещо на него липсва.

Изследователска станция Халей VI беше изчезнала.

Експлозиите още кънтяха в главата на Джейсън. Докато бягаше с едното „Ски-Ду“, той беше видял как брегът се отчупва сред огнени проблясъци и разтърсващи взривове. Ударната вълна от детонациите достигна чак до него, на километър от станцията. Трябваха им още няколко мъчителни минути да намерят достатъчно високо място, откъдето да видят последиците.

Вече знаеха какви са те.

„… всичко свърши.“

Карен пое дълбоко дъх, за да се отърси от първоначалния шок.

— Трябва да продължим — каза тя, поглеждайки гъстата полярна мъгла.

Температурата сякаш падаше с десетки градуси на минута.

„Или хипотермията вече си казва думата“ — помисли си Джейсън.

На трийсетина метра от тях единственият им „Сноу-Кат“ работеше на празни обороти сред ятото моторни шейни. Бяха спасили дузина души от персонала на станцията, но колко време можеха да издържат навън? Сварени неподготвени, повечето не бяха облечени подходящо за тези смразяващи температури, а машините нямаше да ги откарат далеч с останалото в резервоарите гориво. Дори отоплението на големия снегомобил не работеше. Именно затова го бяха оставили при станцията по време на атаката.

— Трябва да намерим убежище — каза Карен. — Но се намираме на стотици километри от най-близките бази. Най-добрият ни шанс е да останем тук с надеждата, че някой е чул експлозиите и ще дойде да провери какво става. Но това може да отнеме дни.

— Колко време можем да издържим сами?

Тя изсумтя.

— Ще сме късметлии, ако изкараме нощта. До изгрева има цели осемнайсет часа. А денят ще бъде дълъг само два.

Джейсън обмисли възможностите им.

— Ако някой все пак дойде да ни търси, няма да му е лесно да ни намери в тъмното.

— Може да измислим някакъв сигнал. Да излеем гориво от машините и да го запалим, ако чуем самолет.

Джейсън посочи един явен проблем в плана.

— Ами ако първите дошли не са спасители?

Карен обви ръце около тялото си.

— Прав си. Тогава какво да правим?

— Мисля, че знам къде можем да идем.

Карен повдигна вежди, но преди да успее да го попита, от якето й се чу пращене. Неочакваният звук я стресна. Тя свали ципа на якето и извади една от радиостанциите, които бе раздала преди да напуснат станцията.

— … вате ли ни? Някой приема ли?

— Това е Грей! — изумено възкликна Джейсън. Не можеше да повярва.

Карен му даде радиостанцията.

Той натисна бутона.

— Командир Пиърс?

— Джейсън, къде сте? В безопасност ли сте?

Джейсън направи всичко възможно да обясни положението им, а Грей от своя страна обясни накратко как са се спасили от отчупващия се айсберг. Но групата му си оставаше заседнала там и подобно на Джейсън, Грей се боеше, че врагът скоро може да се върне.

— Можем да вземем две „Ски-Ду“ и да идем да ги приберем — предложи Карен.

Джейсън кимна.

Тя се обърна към него и го погледна със съмнение.

— Наистина ли знаеш къде можем да намерим убежище, Джейсън?

„Надявам се.“

 

 

17:22

Грей потръпна в якето си и се наведе още повече над кормилото на моторната шейна. Беше покрил устата и носа си с дебел вълнен шал. Въпреки ръкавиците пръстите му бяха сковани от студа върху дръжките.

Присви очи срещу вятъра, без да откъсва поглед от светлината на фара, който едва пронизваше ледената мъгла. Следваше плътно машината пред него, карана от Карен фон дер Брюге. Тя бе пристигнала преди час, като теглеше второто празно „Ски-Ду“. Сега беше качила ранения Барстоу, а Ковалски се беше сгушил зад Грей.

Грей нямаше друг избор освен да се довери, че Карен знае накъде е тръгнала. Изглежда, караше по следите на групата, водена от Джейсън. Хлапето бе отвело останалите навътре в обвитата в мъгла шир на ледения шелф Брънт, отдалечавайки се от Море Уедъл — може би достатъчно далеч, за да не бъдат открити от врага.

„Ако изкараме късмет, сигурно са помислили, че всички сме избити.“

Моторната шейна пред тях внезапно намали. Унесен в мисли, Грей едва не я блъсна, но успя навреме да набие спирачки. След още десетина метра в сумрака се появи и причината за внезапното забавяне на скоростта.

Масивен смътен силует изпълваше света пред тях. Приличаше на планина с равен връх, издигаща се от ледената равнина. С приближаването той започна да различава детайли — извисяващи се ски, тялото на синия модул и самотния трактор „Джон Диър“.

Това беше отделеният модул от унищожената станция.

По-рано Джейсън беше видял как тракторът изтегля модула в мъглата, малко преди атаката. Надяваше се, че врагът се е съсредоточил върху Халей VI и не го е забелязал.

„Май хлапето е право.“

Макар и тъмен, модулът изглеждаше непокътнат. Грей видя един „Сноу-Кат“ и няколко моторни шейни, паркирани до него. Карен се насочи към тях и спря. Грей спря шейната си до нейната.

Люкът в задната част на модула се отвори и Джейсън излезе на малката платформа и им махна да се качват. Грей не се нуждаеше от подканване. Топлата пара, излизаща от отвора, беше достатъчно примамлива.

Забързаха към заслона и обещанието за топлина. Температурата беше паднала до трийсет и пет градуса под нулата, а при засилващите се полярни ветрове с напредването на нощта студът ставаше непоносим и ги пронизваше до мозъка на костите.

Грей помагаше на Барстоу да се качи по стълбата. Пилотът бе извадил ръката си от ставата при разбиването на шейната и макар че успяха да я наместят, тя още го болеше и не ставаше за нищо.

След още малко усилия всички бяха вътре.

Грей затръшна люка и спря за момент, за да се наслади на топлината. Лицето му гореше болезнено, докато се стопляше. Определено имаше опасност от измръзване, но поне още усещаше върха на носа си.

Последва останалите в сърцето на модула, който се оказа жилищен, разделен на спални, обща баня и фитнес салон. Всичко бе боядисано в ярки цветове като компенсация на монотонната белота на този замръзнал свят. Когато ноздрите му започнаха да възвръщат чувствителността си, Грей долови уханието на кедър от ламперията — друг психологически трик срещу липсата на растения и зеленина.

Всички се събраха в малкото общо помещение, в което имаше маса и столове. Неколцина от спасените изследователи вече се бяха оттеглили в спалните, несъмнено потресени и изтощени. Други стояха облегнати на стените с кисели и тревожни физиономии.

„Имат пълното право да изглеждат така.“

— Успяхме да настигнем трактора — каза Джейсън.

— Май уплашихме водача, когато изникнахме зад него. Но поне не беше трудно да намерим следите му. Щом стигнахме, включихме генератора на модула. — Хлапето махна към светещите лампи. — За съжаление нямаме начин да подадем сигнал.

Ковалски тупна Джейсън по гърба.

— Намерил си го. Това е повече от достатъчно да си заслужиш пура. — И за да докаже, че е човек на думата си, той извади от вътрешния джоб на якето си увита в целофан пура и му я подаде. После се огледа. — Тук може да се пуши, нали?

— При нормални обстоятелства, не — каза Карен. — Но предвид положението ще направя изключение.

— В такъв случай може и да свикна с това място. — Ковалски се отдалечи в търсене на спокойно местенце, където да запали.

Грей се зае с по-належащи и практични въпроси.

— Какво е положението с храната и водата?

— В модула няма храна — отвърна Джейсън. — Само онова, което водачът е взел със себе си. Трябвало е да му стигне за няколко дни, ако заседне някъде, но запасите му изобщо не могат да покрият нуждите ни. Водата не би трябвало да е проблем. Винаги можем да стопим сняг или лед.

— В такъв случай ще трябва да въведем дажби. — Грей се обърна към Карен, която се бе отпуснала на един стол, лицето й беше изпито и изморено. — За случилото се… зарядите, които откъртиха онова парче лед… някой ги е заложил, нали така? Как е могло да стане?

— Мога само да предполагам. Заложили са ги и са ги оставили да замръзнат много преди пристигането на станцията.

— Възможно ли е подобно нещо?

— Не би било особено трудно — каза тя. — Преместихме Халей VI до морето преди три месеца, за да могат климатолозите да завършат проучванията си върху ускореното топене на полярната шапка. Преместването беше отбелязано и планирано цяла година по-рано, заедно с координатите на новото ни местоположение.

Грей се замисли.

— Значи някой с достъп до тази информация е можел лесно да заложи капана и да унищожи станцията, когато пожелае.

— Да, но това така и не обяснява причината.

— Може да има нещо общо с работата на професор Харингтън. Станцията ви играеше роля на порта към Земя Кралица Мод, където работи екипът на професора. Ако някой е искал да изолира тайната му база, премахването на Халей VI би било важна първа крачка.

Тя пребледня още повече.

— Имаш ли представа върху какво работи Харингтън? — попита той.

Карен поклати глава.

— Не, но това не означава, че не се носят слухове какво прави. Говорят се какви ли не неща, от откриване на забравена нацистка база до тайни изпитания на ядрени оръжия — което, ако позволиш да добавя, е било правено в този район от вашата страна през 1958 година. Но всичко това са само догадки.

Каквато и да бе истината, явно си заслужаваше да се убива за нея.

„И най-вероятно още си заслужава.“

Погледна към един от триъгълните прозорци.

— Ще трябва да поставим постове. От всички страни на модула. Поне един човек трябва да патрулира навън и да следи небето.

Карен стана.

— Ще започна да съставям смените.

— И още нещо — каза Джейсън, преди тя да излезе, и посочи един човек с изцапан с масло работен комбинезон. — Карл казва, че може да остане в трактора.

Мъжът кимна. Явно това беше водачът на големия „Джон Диър“.

— Кабината му е отоплена — добави Джейсън. — Карл може да ни премести и да скрие модула в мъглата, идваща от брега.

Грей призна, че планът си го бива. Но колко време можеха да издържат?

И един по-тревожен въпрос: Кой щеше да ги открие пръв?

 

 

23:43

Полунощ наближаваше и Джейсън навлече якето и взе ръкавиците, шала и очилата. Той трябваше да поеме първата смяна на новия ден. Патрулите се сменяха на всеки час, за да не стоят твърде дълго навън.

Макар да бе дремнал преди смяната, изобщо не се чувстваше отпочинал. Измъчваха го тревожни мисли.

„И определено не очаквам с нетърпение шейсетте минути студ.“

Екипира се и тръгна към люка. Завари Джо Ковалски облегнат на рамката. Димящата угарка от пурата стърчеше между кътниците му — май от известно време я дъвчеше.

— Не трябваше ли да подремнеш малко? — попита Джейсън. Експертът по взривове на Сигма трябваше да го смени в един след полунощ.

— Не можах да заспя. — Ковалски извади пурата и го посочи с горящия й връх. — И да се пазиш. Доколкото чух, Кроу възлага големи надежди на теб. Гледай да не се затриеш.

— Не съм го планирал.

— Там е работата, че планирането в случая не играе. Неочакваното може да те захапе за задника по всяко време. Да те сгащи неподготвен.

Джейсън кимна. Зад грубите думи се криеше практична мъдрост. Понечи да мине покрай Ковалски, когато забеляза малката снимка между дебелите му пръсти. Преди да успее да разгледа жената, Ковалски прибра снимката.

Докато отваряше вратата, Джейсън се зачуди дали предупреждението на гиганта не е толкова за опасностите от мисията, колкото за капаните на романтичните взаимоотношения.

Но тези мисли бяха ответи, щом студът го зашлеви през лицето. Вятърът едва не го отвя от високата площадка. Джейсън почти се плъзна по стълбата до леда. Откри предишния постови сгушен на завет зад една от гигантските ски.

Мъжът го потупа по рамото и каза с треперещ от студа глас:

— Всичко е спокойно. Ако премръзнеш, скочи в кабината на Карл да се постоплиш.

И с тези думи тръгна нагоре по стълбата към очакващото го топло легло.

Джейсън си погледна часовника.

„Още само петдесет и девет минути.“

Бавно започна да обикаля станцията, като се мъчеше да стои колкото се може повече на завет. Оглеждаше небето за издайническите светлини на приближаващ самолет. Горе цареше пълен мрак — дори звездите не се виждаха през ледената мъгла, спускаща се по шелфа от далечния бряг. Единствената светлина идваше от юг — слабо жълто сияние, бележещо мястото на трактора. Той използваше позицията му като компас, докато правеше обиколките си.

След известно време воят на вятъра сякаш изпълни изцяло главата му. Зрението взе да му прави номера, започна да вижда фантомни светлини в сумрака. Примигна и разтърка очи.

При поредната обиколка си помисли дали да не отскочи до кабината на трактора — не за да се стопли, а за да избяга от монотонността на мрака и постоянния вой на полярния вятър. Излезе изпод модула и тръгна към жълтата светлина — и в този миг вниманието му беше привлечено от едва доловима светлина на запад.

Примигна, за да пропъди светлината, но тя се превърна в две очи, блестящи към него от мрака. През воя в главата си чу по-ниско боботене, последвано малко по-късно от хрущене на лед.

Отне му половин секунда да осъзнае, че това не е зрителна измама, а че нещо огромно се носи през ветровете към самотния модул.

Извади радиостанцията и я вдигна до устата си.

— Забелязвам движение. По леда. Голяма машина, приближаваща от запад.

— Разбрано — каза дежурният вътре, извика на останалите в станцията и се върна при радиото. — И аз го виждам!

Джейсън се скри зад една от ските, без да сваля радиостанцията.

— Кажи на Карл да изключи светлините!

След още две секунди островчето топло сияние изчезна. Сега единствената светлина идваше от онези два лъча, които бързо растяха и ставаха все по-ярки. Джейсън прецени, че нещото, което приближава, е с размерите на танк. Предположението му се стори по-достоверно, когато различи хрущенето на леда под вериги.

Джейсън чу как люкът горе се отваря и затваря. Грей и Ковалски се спуснаха тичешком по стълбите с пистолети в ръце. Едва сега Джейсън се сети да бръкне под якето и да извади собственото си оръжие.

— Насам! — извика им.

Двамата отидоха при него.

Грей посочи другите хидравлични колони.

— Разпръснете се. Не се показвайте. Нека да приближат. Дори да слязат. Ако се окаже, че са неприятели, ще ги изненадаме в тъмното. Барстоу е на покрива с Карен и с двата автомата. Ще ни прикриват отгоре.

Джейсън кимна в знак на съгласие и Грей се насочи към един стълб, а Ковалски към друг. Тичаха приведени.

Боботещият двигател смени тоналността и машината забави ход.

После спря на четирийсетина метра от модула.

Ветровете пръснаха мъглата и се разкри странна гледка. Полярната машина бе с размерите на тежък танк и приличаше на такъв. От двете й страни имаше огромни вериги, по-високи от слон, между които имаше нещо като брониран автобус с въртящ се купол отгоре.

Светнаха светлини и вътре се задвижиха сенки.

Вратата на купола се отвори и някаква тъмна фигура излезе на откритата платформа около него. Сред воя на вятъра се чу вик. Не успяха да различат думите, но прозвуча като питане или предизвикателство.

Появи се друга фигура и даде нещо на първата.

Явно беше високоговорител, защото гласът внезапно зазвуча по-силно.

— ЗДРАВЕЙТЕ! ЗАСЯКОХМЕ РАДИОСЪОБЩЕНИЯТА ВИ! ЗНАЕМ, ЧЕ СТЕ В БЕДА!

Гласът беше несъмнено женски, с британски акцент. Жената явно беше подслушала обаждането на Грей до Карен.

— ПОСЛЕДВАХМЕ ДИРЯТА ВИ И ДОЙДОХМЕ ДА ПОМОГНЕМ!

— Кои сте вие? — извика Грей от прикритието си. Не се нуждаеше от високоговорител, за да го чуят.

— ХОРА НА ПРОФЕСОР АЛЕКС ХАРИНГТЪН. БЯХМЕ ТРЪГНАЛИ ДА ВЗЕМЕМ ГРУПА АМЕРИКАНЦИ, КОГАТО ЧУХМЕ ЗА АТАКАТА.

Джейсън сподави изумлението си и обмисли чутото. Пейнтър им беше казал, че хората на професора ще долетят до Халей. Но дали след като бяха научили за атаката срещу станцията, не се бяха върнали, за да тръгнат по леда?

— ТРЯБВА ДА ПОБЪРЗАМЕ! АКО АМЕРИКАНЦИТЕ СА ТУК, ТРЯБВА НЕЗАБАВНО ДА ДОЙДАТ С НАС.

— И кои по-точно сте вие? — упорстваше Грей, който се нуждаеше от повече доказателства. — Как се казвате?

— АЗ СЪМ СТЕЛА… СТЕЛА ХАРИНГТЪН.

Джейсън рязко пое дъх. Познаваше името от файловете на мисията. В следващия миг жената потвърди.

— ПРОФЕСОРЪТ Е МОЙ БАЩА — И Е В СЕРИОЗНА БЕДА!