Джеймс Ролинс
Шестото измиране (14)

11.

29 април, 07:05

Лий Вининг, Калифорния

„Поредният град призрак в планините, какво толкова?“

Джена седеше на задната седалка с Нико, който очевидно бе развълнуван, че се връща у дома. Двамата им спътници седяха отпред — Дрейк на дясната седалка и ефрейтор Шмит зад волана.

Бяха ги откарали с хеликоптер до малкото летище на Лий Вининг, откъдето продължиха през евакуирания град към рейнджърския пост.

Обикновено в такъв ранен час малкото градче край езерото бе пълно с туристи, дошли от Йосемити или от няколкото мотела по шосе 395. Днес по главната улица не помръдваше нищо с изключение на самотно кълбо сух ветрогон, което се търкаляше по осевата линия, носено от засилващия се вятър.

Макар че на изток слънцето светеше, на запад небето беше покрито с тъмни облаци, които се трупаха над Сиера Невада и заплашваха всеки момент да връхлетят. Прогнозата беше за дъжд и силни ветрове. Джена си помисли за смъртоносната пустош горе по хълмовете и си представи как оттичащите се води се спускат към езерото.

Но причината всички да следят небето не бе в токсичния газ. Последните лабораторни резултати показваха, че силата на нервнопаралитичния агент бързо намалява при контакта му с почвата.

Джена си представи черната пустош — и онова, което се мътеше в нея.

„Слава богу, че в града вече няма никой.“

Евакуацията на Лий Вининг, чието население беше около двеста души, ако не се брояха туристите, не отне много време. Джена се загледа в жълтата табела на ресторант „Найсли“, рекламираща закуска специалитет, която никога нямаше да бъде сервирана. Малко по-нататък пред Информационния център и книжарница „Езеро Моно“ все още се вееше националният флаг, но вратите бяха здраво заключени.

„Дали някой ще се върне някога тук?“

Колата отби от шосето и продължи по алеята към Центъра за посетители. Пътят се виеше нагоре до рейнджърския пост над езерото. Не спряха на паркинга, а продължиха към извисяващия се стъклен вход. Сградата играеше ролята на център за посетители с пояснителни витрини, две художествени галерии и малък киносалон.

Щом спряха, Бил Хауард излезе и вдигна ръка за поздрав. Беше с джинси и кафява рейнджърска риза и яке. Въпреки че бе на шейсет и пет, тялото му бе здраво и в отлична форма. Единствено оредяващата коса и бръчките в ъгълчетата на очите издаваха възрастта му.

Джена искрено се радваше да го види — но и не само тя. Нико изхвърча навън, втурна се към Бил, скочи и сложи лапи на раменете му. Това бе проява на лоша дисциплина, но Нико се държеше така единствено с Бил, който категорично нямаше нищо против. Но пък Бил имаше три кучета.

Джена отиде при него и го прегърна.

— Радвам се да те видя.

— И аз теб, малката. Разбрах, че сте имали неприятности.

„Неприятности?!“

Дрейк слезе от колата и дойде при тях.

— Сър, взехте ли информацията от директор Кроу?

Бил се изпъна и заговори делово.

— Да. Събрах записите от всички камери. Елате.

Минаха през центъра за посетители и влязоха в самия пост. Помещението бе малко, с място само за няколко бюра, ред компютри и голяма бяла дъска на задната стена. Джена видя на нея дълъг списък на коли с регистрационни номера — общо трийсет и две.

През изминалите шестнайсет часа Пейнтър Кроу беше успял да се сдобие с пълен списък на хората, работили в изследователската станция в планините, плюс номерата на колите им и информация за наетите автомобили. Работата бе отнела влудяващо много време заради нивото на секретност и множеството правителствени агенции, но забавянето се дължеше най-вече на простия факт, че вчера беше неделя.

„Кой да предположи, че националната сигурност зависи толкова много от почивните дни?“

Бил Хауард махна към компютрите.

— Събрах записите от камерите от тук и от Моно Сити, както и от уебкамерите от прохода Тайога в посока към Йосемити и по шосе 395.

— Това покрива всичко южно от езерото — обясни Джена на Дрейк.

Сержантът кимна доволно.

— Кроу натовари шерифския участък в Бриджпорт да претърси пътищата на север. Ако някой от базата е бил саботьор и се е измъкнал, все ще можем да засечем информацията за колата му с някоя от камерите.

Джена си представи отворения портал на изследователската станция. Проверяването на списъка щеше да е дълга и досадна работа, но трябваше да се направи. Това бе най-добрата им следа — разбира се, ако в теорията й за избягалия саботьор изобщо имаше зрънце истина.

„Може някой просто да е забравил да затвори портала.“

Имаше само един начин да се разбере.

— Да почваме — каза тя.

Въпреки умопомрачителната задача, която ги очакваше, Джена не се оплакваше. Други имаха къде-къде по-лоша участ.

 

 

07:32

— Как е той? — попита Пейнтър.

Сестрата, млада морска пехотинка от медицинския персонал на тренировъчния център, свали хирургическите си ръкавици. Тъкмо излизаше от въздушния шлюз на карантинното отделение и явно бе изтощена след нощната смяна, последвана от едночасовата процедура по обеззаразяване.

Обърна се да погледне през стъкления прозорец към импровизираната реанимационна. Самостоятелното медицинско отделение заемаше ъгъла на голям хангар: беше доставено по въздух от Военния медицинско-изследователски институт по инфекциозни болести във Форт Детрик и набързо инсталирано тук.

В него имаше само едно легло и един пациент — Джош.

Бе свързан с тръби и жици към безброй медицински уреди. Кожата му бе бледа, дишаше плитко. Левият му крак — каквото беше останало от него — бе повдигнат. Леко одеяло скриваше ампутацията.

Вътре се движеха две други фигури — доктор и сестра със защитни костюми, свързани със стената с кислородни маркучи.

— Още нищо не може да се каже — отвърна сестрата и свали хирургическата си шапка. Косата й бе кестенява, късо подстригана. Беше красива, но чертите й бяха помрачени от тревога. — Според доктора може да се наложат още операции.

Пейнтър стисна очи за момент. Представи си удара на брадвата, кървавото бягство от хълмовете, изгубеното време за безопасното транспортиране на Джош дотук. Операцията трябваше да се извърши в изолация, хирурзите бяха облекли костюми и се мъчеха да оправят травмата, надянали неудобните ръкавици. Лиза беше от същата кръвна група като брат си и дари литър кръв — повече, отколкото трябваше, — без да спира да плаче.

Пейнтър разбираше колко й е било трудно да вземе това решение. Първоначално бе запазила присъствие на духа — знаеше, че в момента Джош се нуждае от медицинско лице, а не от сестра. Но след като дойдоха тук, след като Джош влезе в операционната, тя се пречупи и едва не рухна от отчаяние и тревога.

Той се опита да я убеди да вземе успокоително и да поспи, но тя отказа.

Само едно нещо й помагаше да запази разсъдъка си, да продължи напред.

Пейнтър се загледа към другата група белостенни постройки в хангара — биологичната лаборатория от Ниво 4, инсталирана от екип от Службата за контрол на болестите. Лиза беше прекарала там цялата нощ с екипа. Загубата на крака на брат й не беше единствената й грижа.

— Има ли някакви признаци на заразяване? — попита Пейнтър.

Сестрата сви рамене.

— Правим обичайното изследване на кръвта, наблюдаваме температурата, следим за евентуална реакция на имунната му система. На всеки половин час проверяваме тялото му за външни признаци за поражения. Това е всичко, което можем да направим. Все още не знаем какво да търсим, нито дори с какво си имаме работа.

После погледна към по-голямата биологична лаборатория в другия край на хангара.

Всички чакаха повече информация.

Преди двайсетина минути Пейнтър бе разговарял с един екип, разположен до мъртвата зона. Петното — каквато и да представляваше то — продължаваше да се разширява и да поглъща цели декари. И това само за няколко часа.

„Но какво го причинява?“

Благодари на сестрата и тръгна към най-подходящото място, където можеше да получи отговор на въпроса си.

През последните двайсет и четири часа Вашингтон пращаше персонал и мобилизираше специалисти от различни дисциплини — епидемиолози, вирусолози, бактериолози, генетици, биоинженери — всички, които можеха да помогнат. Целият район в радиус осемдесет километра от епицентъра беше поставен под карантина. Новинарски екипи се бореха да отразяват събитията и се разполагаха на лагери по границите.

Започваше да се оформя същинска зоологическа градина.

Над планините избоботи гръм и стоманеният покрив на хангара задрънча.

Дори майката природа май беше решила да влоши положението.

Пейнтър закрачи по-бързо към лабораторията.

„Трябва да изкараме късмет… дори малък.“

 

 

07:56

— Вижте това — каза седналата пред компютъра Джена.

Дрейк плъзна стола си до нейния и я лъхна миризмата на мъж. Бил разкърши рамене и се присъедини към тях. Дори Нико вдигна глава от пода, където се трудеше върху стар гумен кокал, който Джена държеше в поста, за да го разсейва, докато работи.

На екрана се виждаше кадър с бяла „Тойота Камри“. Записът бе от метеорологична камера по шосе 395, южно от града. За съжаление разделителната способност бе ниска.

Тя посочи бялата дъска на стената. Списъкът на заподозрените коли включваше бяла „Камри“.

— Не мога да различа номера, но шофьорът кара бързо.

Тя пусна записа и колата се понесе устремно по шосето.

— Сто и десет — сто и трийсет в час — каза Бил.

— Моделът е много разпространен — скептично отбеляза Дрейк. — Може да е просто някой, който бърза да се прибере вкъщи.

— Да, но гледай как се разминава с колата в отсрещното платно.

Тя върна записа и го пусна на забавен кадър. Появи се миниван, пътуващ в обратната посока. Фаровете му осветиха за момент предното стъкло и шофьора. И тук разделителната способност не позволяваше да разгледат ясно водача.

Дрейк присви очи.

— Може би тъмноруса коса, средна до дълга. Образът е размазан.

— Жена е. И виж как е облечена.

Бил подсвирна.

— Или си пада по бели костюми, или това е лабораторна престилка.

Джена се обърна към бялата дъска.

— Кой е записан като водач на бяло „Камри“?

Дрейк плъзна стола си и взе таблета от бюрото си.

Превъртя списъка и намери съответния файл.

— Тук пише Ейми Серпри, биоложка от Бостън. Наета отскоро, преди пет месеца.

— Има ли снимка?

Дрейк чукна екрана, загледа го, после обърна таблета към тях.

— Руса, с вързана на опашка коса. Все пак ми се струва твърде дълга. — Морският пехотинец й отправи усмивка, от която й стана малко горещо. — Мисля, че в подобни моменти се казва „бинго“.

Джена се нуждаеше от повече уверения.

— Какво знаем за нея?

Пейнтър им бе дал всичко, което беше събрал за всички учени — досие, оценки, резултати от проверки, публикациите им.

Дрейк прегледа основните моменти от биографията на Серпри.

— Французойка, американска гражданка отпреди седем години, с постдокторски програми в Оксфорд и Северозападния университет.

Нищо чудно, че доктор Хес я бе наел. А ако се съдеше по снимката, беше доста красива — качество, което може да е само от полза, когато влизаш в момчешки клуб, какъвто е светът на науката.

Дрейк продължи да чете за нещо по-интересно.

— Чуйте — каза след малко. — Била е от главните фигури в движение за открит достъп до научна информация. Защитавали идеята за по-голяма прозрачност. Дори написала статия в подкрепа на холандски вирусолог, който пуснал онлайн генетични трикове как да направиш вируса H5N1, вируса на птичия грип, по-заразен и смъртоносен.

— Значи е приемала публикуването на подобна информация? — попита Бил.

— Определено не е била против.

Джена пое дълбоко дъх.

— Трябва да съобщим на шерифския участък и на директор Кроу. Колата е модел 2009-а. Най-вероятно има джипиес.

— И по серийния му номер можем да открием местоположението й — каза Бил.

— Заслужава си да се провери — съгласи се Джена.

Дрейк стана, махна й да го последва и каза:

— Трябва да се върнем при хеликоптера и да сме готови за тръгване, след като научим местоположението.

Джена изпита известна гордост, че я включват в екипа — не че би допуснала нещо друго.

— Върви. — Бил бръкна за телефона си. — Ще задействам всичко и ще ви се обадя веднага щом науча нещо.

Следвани от Нико, Джена и Дрейк забързаха през центъра за посетители към изхода.

Навън пръскаше. Джена погледна небето и онова, което видя, изобщо не й хареса.

Ярка светкавица освети черните облаци.

Дрейк също се намръщи.

— Времето се скапва.

Прав беше.

Джена се втурна към чакащата кола.

„Някой трябва да намери отговори — и колкото по-бързо, толкова по-добре.“

 

 

08:04

Лиза гледаше как плъхът в клетката заравя розовата си муцунка в стърготините. Съчувстваше му. Чувстваше се хваната в капан и заплашена като него.

Опитният образец беше в клетка, разделена на две от гъст НЕРА филтър. От другата страна имаше купчинка черна прах — останки от мъртво растение.

Тя записа бележка в компютъра — доста трудна задача с дебелите ръкавици на предпазния костюм.

Пети час, без признаци на предаване.

Бяха направили серия опити с различни размери на порите и дебелина на филтрите, за да определят размера на инфекциозния агент. Засега това бе единственият плъх, който още не показваше признаци на заразяване. Всички други бяха болни или умираха от полиорганна недостатъчност.

Мъчеше се да не мисли за брат си, затворен в карантинното отделение в другия край на хангара.

Преди няколко часа беше направила аутопсия на един от плъховете в ранен стадий на инфекцията заедно с хистопатолог. Белият дроб и сърцето бяха най-силно засегнати, с петехии^[1] по алвеолите и рабдомиолиза^[2] на сърдечния мускул. Сърцето в буквалния смисъл се топеше. Тъй като първоначалните поражения се наблюдаваха най-силно в гръдния кош, по всяка вероятност ставаше въпрос за предаване по въздушен път.

Именно затова започнаха опитите с филтрите.

Тя продължи да пише.

Преценка: Инфекциозната частица е с размер под 15 нанометра.

„Значи със сигурност не е бактерия.“

Mycoplasma genitalium, една от най-малките известни бактерии, беше с размери между 200 и 300 нанометра.

— Трябва да е вирус — промърмори тя.

Но дори най-малкият известен вирус беше свинският цирковирус, който бе 17 нанометра. В случая заразната частица беше още по-малка. Нищо чудно, че още се мъчеха да я открият и да разгледат ултраструктурата й.

Преди два часа един техник най-сетне приключи с инсталирането и калибрирането на сканиращ електронен микроскоп в съседната лаборатория. С малко късмет скоро щяха да се изправят лице в лице срещу противника.

Въздъхна. Искаше й се да разтърка слепоочията си, но с този костюм не можеше дори да махне кичурите, които я гъделичкаха по носа. Знаеше, че изтощението си казва думата, но отказваше да напусне лабораториите, които бяха на различни етапи от изследването.

Радиото в ухото й изпращя и се разнесе гласът на главния епидемиолог доктор Грант Парсън.

— Всички изследователи да се явят в главната заседателна зала.

Лиза постави гумена длан върху пластмасовата клетка.

— Дръж се, приятелче.

Стана, откачи кислородния маркуч от стената и го понесе със себе си през въздушния шлюз, който водеше от лабораторията за in vivo опити до останалата част от комплекса. Лабораториите бяха отделени една от друга, за да се обособят различните аспекти на изследването и да се ограничи шансът за разпространяване на заразата.

Влезе в централната лаборатория. През час учените се събираха тук, за да сравнят резултатите си и да се съветват. За срещите беше осигурена дълга маса с допълнителни монитори за телеконференции с други учени от страната. Прозорецът зад масата гледаше към тъмния хангар.

Видя познато лице, стоящо при стъклото. Пейнтър.

Вдигна ръка и посочи ухото си. Пейнтър носеше радиостанция и се свърза по личен канал.

— Как я караш? — попита я и опря длан на стъклото.

— Напредваме бавно — отвърна Лиза, макар да знаеше, че той я пита за състоянието й, а не как върви изследването. Така че зададе важния въпрос. — Как е Джош?

Медицинският екип постоянно я държеше в течение, но тя искаше да чуе нещо и от Пейнтър.

— Все още е упоен, но се държи. Джош е силен… и е боец.

Пейнтър определено беше прав. Брат й катереше планини, но дори той не можеше да се сражава с нещо, което не може да се види.

— Добрата новина е, че хирурзите успяха да спасят коленната става — добави Пейнтър. — Това ще помогне за възстановяването му след това.

Лиза се замоли да има „след това“.

— Ами… има ли признаци на инфекция?

— Не. Всичко изглежда добре.

Това не я успокои особено. Контактът на Джош с агента беше през рана в кожата, а не чрез вдишване. Липсата на симптоми можеше да се дължи просто на по-дълъг инкубационен период.

Един въпрос продължаваше да я измъчва.

„Отрязахме ли му крака навреме?“

— Да започнем срещата — каза доктор Парсън зад нея.

Лиза постави длан срещу ръката на Пейнтър.

— Наглеждай го.

Пейнтър кимна.

Лиза се обърна към другите учени. Някои седяха, други стояха. Всички бяха със защитни костюми.

През следващите петнайсет минути ръководителят на всеки лабораторен модул запознаваше останалите с резултатите от работата си.

Пръв взе думата едафологът — специалист, който изучаваше микроорганизмите, гъбите и другите живи организми в почвата. Гласът му звучеше тревожно.

— Завърших пълния анализ на почвата от мъртвата зона. Унищожена е не само растителността и животните. До дълбочина шейсет сантиметра пробите са напълно лишени от живот. Бактерии, спори, насекоми, червеи — всички са мъртви. Земята на практика е била стерилизирана.

Парсън не скри смайването си.

— Подобно ниво на патогенност е… нечувано!

Лиза си представи черните хълмове и как същата сянка прониква дълбоко под земята, без да оставя нищо живо след себе си, докато бавно пълзи напред. Беше чула също, че времето около езеро Моно се разваля. Това бе истинска рецепта за екологична катастрофа с невъобразими размери.

Беше ред на бактериолога.

— Като стана въпрос за патогенност, екипът ни приложи различни дезинфекционни средства в търсене на начин да стерилизираме пробите. Опитахме силно алкални и киселинни вещества. Луга, различни белини и така нататък. Но пробите си остават заразни.

— А силната топлина? — попита Лиза. Пейнтър бе казал, че може да се наложи да изпепелят хълмовете, за да попречат на разпространяването на заразата.

Ученият сви рамене.

— Първоначално смятахме, че сме постигнали известен успех. Изгорихме едно заразено растение. Отначало изглеждаше, че се получава, но след като изстина, пепелта си остана също толкова заразна. Смятаме, че високата температура просто поставя микроба в някакво състояние, подобно на спора.

— Може би са нужни по-високи температури?

— Възможно е. Но колко високи? Обсъждахме температури, развиващи се при ядрена реакция. Но ако огънят на атомната бомба не убие агента, взривът ще го разпръсне във въздуха на стотици километри.

Това определено не беше решение.

— Продължавайте да търсите — каза Парсън.

— Няма да е зле да знаем срещу какво се борим — завърши бактериологът, с което си спечели утвърдителните кимания на другите учени.

Лиза ги запозна със собствените си открития, които потвърждаваха, че вероятно си имат работа с някакъв вирус.

— Но той е изключително малък — каза тя. — По-малък от всеки познат ни вирус. Знаем, че доктор Хес е експериментирал с екстремофили от цял свят — организми, живеещи чудесно в киселинни и алкални среди и дори способни да оцеляват при високи температури като онези във вулканичните комини.

И погледна многозначително бактериолога.

— И за да станат нещата още по-лоши, Хес се е занимавал и със синтетична биология. Проектът му „Неогенезис“, целящ манипулирането на ДНК на екстремофили в опит да се помогне на застрашени видове, като ги направи по-издръжливи и устойчиви на промените в средата. Кой знае какво чудовище е създал в преследването на тази цел!

Доктор Едмънд Дент, вирусолог от Службата за контрол на болестите, стана.

— Смятам, че успяхме да зърнем въпросното чудовище. С помощта на наскоро инсталирания електронен микроскоп.

Всички погледи се насочиха към него.

— Отначало си помислихме, че е техническа грешка. Онова, което открихме, изглеждаше прекалено, направо невъобразимо малко, но ако преценката на доктор Къмингс за размерите на заразната частица е вярна, може би не грешим. — Дент я погледна. — Ако желаете да се присъедините…

— Разбира се. Мисля, че трябва да включим също генетик и биоинженер. За всеки случай, ако…

Зарева сирена и всички обърнаха погледи към прозореца. Синя светлина проблясваше в мрака в такт с алармата. Идваше от медицинския изолатор.

Лиза скочи, обзета от паника.