Джеймс Ролинс
Шестото измиране (12)

9.

28 април, 10:17

Вашингтон

— Това е той — каза Грей.

Опря юмруци на бюрото в нервния център на Сигма. Беше сам с Кат — Джейсън беше в съседното помещение и през прозореца се виждаше как работи върху файловете, които бяха намерили в сървърите на АИОП.

„Слава богу, че флашката остана у мен.“

Грей се загледа съсредоточено в снимката на мъжа — в изсечените черти, острия нос, късо подстриганата руса коса. Спомни си как същото това лице го гледаше кръвнишки от коридора в щабквартирата на АИОП.

— Сигурен ли си? — попита Кат.

— Абсолютно сигурен. Кой е този човек?

Преди часове, след като се върнаха в централата на Сигма от Арлингтън, Кат бе накарала Грей да седне с художник, който да направи скица по описанието, докато друг екип прибираше телата от коридора на седмия етаж на АИОП. Не откриха документи в убитите, но им взеха пръстови отпечатъци. На Кат не й отне много време да установи, че всички са бивши войници от британските специални части и по-точно от САС, специалните военновъздушни сили, най-вероятно след службата си станали наемници, елитен отряд, продаващ услугите си срещу солидни суми.

Кат посочи екрана.

— Водачът им е майор Дилан Райт.

— Нека позная. И той е от САС.

— Почти позна. От специалните части е, но от СВС.

Специалните военноморски сили.

Грей знаеше за тези британски части. Били са създадени през Втората световна война да атакуват германски цели, предимно в Средиземно, Егейско и Адриатическо море. Сега действаха навсякъде като контратерористична група.

— Ако питаш мен — каза Кат, — бих казала, че отрядът е съставен от бивши бойци от британския Отряд X. Специализирана част, създадена през 2004-та от доброволци от САС и СВС.

„Също като отряда, атакувал АИОП.“

— Смятат ги за най-добрите от най-добрите — завърши Кат.

— И кой е наел тези бивши войници? — попита Грей.

— Не знам, но пуснах питане към различни разузнавателни служби и към някои контакти в света на наемниците. Да се надяваме, че до няколко часа ще научим нещо. — Кат го погледна. В очите й се четеше съчувствие. — Междувременно, ако искаш да се погрижиш за някакви лични неща, моментът е подходящ.

Грей въздъхна. Вече беше успял да дремне и да намине през дома на баща си. Дневната сестра беше там и разговаряха за инсталирането на аларми по вратите и други охранителни мерки, които да пазят баща му в безопасност през нощта. Но дори тя призна, че това е само временна мярка и че двамата с Кени трябва да помислят за следващата стъпка, което означаваше да настанят баща си ако не в специализирана клиника за хора с проблеми с паметта, то поне в старопиталище.

— Май ще отскоча до фитнеса — каза той. Искаше да си прочисти главата. — Ще изпусна малко пара.

Кат го изгледа, после бавно кимна.

— Мисля, че и Монк е там.

На стъклото зад тях се почука и двамата се обърнаха. Джейсън махаше на Кат да отиде при него. Обхванат от любопитство, Грей я последва.

Кат заобиколи бюрото и застана до Джейсън.

— Имаш ли напредък с файловете?

— Малък. Иска ми се да можех да възстановя нещо повече от тази папка за базата. Все едно да се опитваш да видиш цялата стая, като надничаш през ключалката. Само да имах повече време да запиша другите файлове…

Кат сложи ръка на рамото му.

— На първо място трябва да осъзнаеш, че в нашата работа никога не получаваш пълната картина. Учиш се да работиш с наличните факти и да правиш заключенията си по тях.

Джейсън се намръщи. Идеята явно не го устройваше. Ако се съдеше по торбичките под очите му и кутията енергийна напитка на бюрото, младежът изобщо не бе мигвал.

— Обадих се в Британския антарктически институт и се опитах да се свържа с палеобиолога професор Харингтън, който е поддържал редовен контакт с доктор Хес — каза той. — Може пък да попълни някои бели петна в разследването.

— Да се надяваме — каза Кат. — Но защо ни извика? Намери ли нещо?

— Може би, но искам да го видиш и ти. След толкова часове ровене във файловете съм на път да блокирам. Трябва ми свеж поглед.

— Не се безпокой. И аз съм била неведнъж на твоето място. Давай, слушаме те.

Грей беше поразен от отношението на Кат към младежа. Нямаше нищо общо с обичайното й строго държане и непреклонност. Когато за първи път я бе срещнал, имаше чувството, че винаги трябва да застава малко по-изпънат, с по-изправен гръб. Тя просто действаше така на хората. Може би причината беше в отглеждането на двете момичета. Но в нея имаше и различна страна. Макар че изобщо не можеше да мине за мила и състрадателна, тя определено беше добър човек и учител.

Джейсън се поизправи в стола и заговори по-уверено:

— Добре, но ще трябва да ме изтърпите, защото съм затънал до гуша в онова, което вършат различни британски военни и научни екипи в Антарктида.

Кат погледна многозначително Грей. Пак британски военни. Същите като онези, които бяха нападнали АИОП. Възможно ли бе да има връзка?

— Слушаме те — подканващо каза Кат.

— Преди да стигна до историята, нека започнем с по-скорошни събития. През 1961 година влиза в сила международният Атлантически договор, който в общи линии забранява всякакви териториални претенции към континента и според който той ще се използва единствено за мирни цели. Оттогава в Антарктида са установени множество бази. Някои са чисто научни постове, но повечето — въпреки договора — са и военно-изследователски.

„Като онази в Калифорния“ — помисли Грей.

— Но преди договора е имало съперничество между отделните страни за континента. Всеки е искал парче от ледената торта. По време на Втората световна война се стигнало до сблъсъци, тъй като нацистите използвали Южния Ледовит океан като убежище за подводниците си. Но още преди войната Германия била много агресивна в претенциите си. През 1938 година била организирана Германската антарктическа експедиция, която трябвало да проучи континента и да основе база.

Джейсън чукна един клавиш и на екрана се появи емблемата на германския екип.

— Официално целта на експедицията била да намери подходящо място за китоловна база, но повечето смятали, че всъщност става дума за военноморска база. Странното е, че дори наели прочутия американски полярен изследовател Ричард Бърд да чете лекции на групата преди заминаването им от Хамбург. А това е важно.

— Защо? — попита Грей.

— Защото в крайна сметка нацистите обявили за своя частта от Антарктида, известна като Земя Кралица Мод, която по онова време се смятала за норвежка територия. Германците я нарекли Нойшвабенланд. Това подбудило американците да пратят своя експедиция, водена от същия Ричард Бърд. Около американската експедиция има много загадки. Бърд поръчал създаването на голям снегомобил, шестнайсетметрово чудовище, способно да изкачва полярните планини и да преодолява дълбоки пукнатини. Горната палуба дори можела да побере малък разузнавателен самолет. Ето снимка от доставянето му в Антарктида.

Джейсън щракна една икона и на екрана се появи снимка на превозното средство.

— Внушителен звяр — призна Грей.

— Бил построен да побира достатъчно оборудване и продоволствия, за да може експедицията да работи напълно независимо цяла година, което на практика го прави мобилна база.

— С каква цел?

— А, точно тук нещата стават интересни. Макар че около построяването и транспортирането на този звяр, както го нарече, имало много шум, след като снегомобилът пристигнал в Антарктида, всичко затихнало. Не само заповедите на Бърд за експедицията, но и самото съществуване на такива заповеди били секретни. Едва години по-късно Бърд признал, че машината изследвала хиляда четиристотин и петдесет километра неизвестна брегова линия, известна като Фантомния бряг. И че там били оставени петдесет и един души, които да продължат изследването.

— Какво са търсели? — попита Кат.

Джейсън сви рамене.

— Има много теории, някои съвсем прозаични, други доста смахнати. Но професор Харингтън има множество бележки и исторически документи от онова време. Той смята, че германците са открили нещо невероятно, което било погребано под леда.

— Какво? — попита Грей. — Нещо като НЛО ли?

— Не, но не си много далеч от истината. Някои стари сведения поддържат мнението, че германците са открили гигантска пещерна система с топли езера, огромни пукнатини и тунели.

Скептицизмът на Грей явно пролича на лицето му и Джейсън погледна Кат, която кимна, сякаш му позволяваше да говори свободно.

— Това има… прецедент — каза младежът с леко колебание, сякаш имаше лично мнение по тези въпроси.

Кат пак му кимна да продължи.

— Неотдавнашните геоложки проучвания всъщност показват, че твърденията на германците не са били толкова смахнати. Проучванията през последните няколко години разкриват изненадващи аномалии дълбоко под леда. От древни езера и реки, които биха могли да са пълни с живот, до проломи, пред които Гранд каньон изглежда като джудже. Открити са дори вулкани, при някои от които лавата е стопила под леда пътища, дълги цели километри.

Грей се опита да си представи подобен странен пейзаж.

— Както и да е — продължи Джейсън, — подозренията за съществуването на нацистка база привлекли общественото внимание. Това тук например е статия от „Ню Йорк Таймс“ от 1945 година.

Грей се наведе над рамото му и прочете заглавието: „Съобщения за пристанище в Антарктида“.

Кат започваше да губи търпение.

— Добре, но какво общо има това с доктор Хес или с Британския антарктически институт?

— Всичко. Професор Харингтън проявява голям интерес към тези експедиции. Британците всъщност са сред най-активните изследователи на Антарктида. Те първи основават база там, дават имена на повечето райони и географски особености, а десет години след войната пращат над десет експедиции, повечето организирани от така наречения Колониален институт на Фолкландските острови. — Джейсън ги погледна. — През 1962 година организацията сменя името си на Британски антарктически институт.

— Значи една и съща група е действала там в продължение на десетилетия — замислено каза Кат. — Но защо са провели толкова много експедиции, особено след Втората световна война?

— Предполагам, защото в края на войната повечето основни играчи в нацистка Германия попадат в британски ръце. Рудолф Хес, Хайнрих Химлер и най-вече командващият германския флот гросадмирал Карл Дьониц. И британците имат неограничени възможности да разпитват тези лидери и приближените им много преди нас или руснаците.

Грей веднага разбра важността на това и се намеси:

— А като командващ флота Дьониц със сигурност е разполагал с информация за дейността на подводниците в Антарктика.

— Да, разполагал е, и освен това е знаел къде се намирала базата Нойшвабенланд и какво са открили германците там. Оказва се, че било нещо невероятно. Ето цитат от адмирал Дьониц по време на Нюрнбергския процес, когато се хвалел с откритията на нацистите в Антарктида. Той казва, че попаднали на „неуязвима крепост, истински райски оазис насред вечния лед“.

Джейсън замълча многозначително, след което продължи:

— И още по-необичайното е, че адмиралът, който е бил толкова високо в нацисткото командване, бил осъден да лежи само десет години в затвора Шпандау в Берлин. Докато останалите били пратени на смърт, командващият нацисткия флот бил наказан просто с шляпване по ръката. Как мислите, защо?

— Нека позная — каза Грей. — Сключил е някаква сделка. По-лека присъда в замяна на информация.

Джейсън кимна.

— Точно това твърди и професор Харингтън в кореспонденцията си с доктор Хес.

— И онази британска организация издирва пещерната система десетилетия наред, така ли? — попита Кат.

— Защо тя е толкова важна?

Джейсън рязко си пое дъх.

— Всичко това е в историческите файлове, но в личните си бележки професор Харингтън намеква за някакви секретни документи, може би карта, която навремето е принадлежала на Дарвин.

Грей не успя да скрие изумлението си.

— Имаш предвид Чарлз Дарвин.

— Точно така.

Грей посочи името на папката на екрана.

D. A. R. W. I. N.

— Затова ли папката, която копирахме от сървърите на АИОП, е озаглавена така?

— Може би, но това, изглежда, е съкращение на основната философия, споделяна от Харингтън и Хес. Обсъждат я в няколко имейла. Съкращението е от Develop and Revolutionize Without Injuring Nature, тоест „развивай и революционизирай, без да нараняваш природата“. Двамата изследователи обединили усилията си да намерят начин да сложат край на сегашното голямо измиране, помитащо планетата.

„Шестото измиране.“

Грей си спомни как доктор Рафи бе описал мисията на Хес — да се опита да открие начин за прекратяването на масовото измиране.

— Но какво общо има цялата тази история с проекта на Хес и синтетичната биология? — попита Кат.

— Не знам, но мисля, че всичко е започнало през 1999 година.

— Защо точно тогава?

— Двамата учени неведнъж споменават откритие, направено през октомври същата година, и го описват като пробив в работата и на двамата. Харингтън го описва по-гръмко като „ключ към портата на Ада“.

Това определение изобщо не се хареса на Грей.

— И двамата са много предпазливи, когато пишат за него, но разкриват какво представлява въпросният „ключ“. — Джейсън ги погледна. — Именно затова ви повиках. Реших, че може да е важно във връзка със случващото се в Калифорния.

— За какво става въпрос? — попита Грей.

— Потвърдих го от независими източници. Точно този детайл е определено верен. През 1999 година група изследователи откриват в Антарктида вирус, срещу който нямат имунитет нито животни, нито хора. Още по-странното е, че е открит много навътре в ледените полета, където не живее нищо друго. Някои учени тогава изказват предположението, че вирусът може да е някаква праисторическа форма на живот, запазена в леда… или може би част от старо биологично оръжие. Така или иначе, откритието развълнувало Харингтън и Хес.

Грей разбра защо тази подробност е провокирала Джейсън. Като се имаше предвид ставащото в Калифорния, можеше да е наистина важно.

Телефонът на бюрото на Кат иззвъня и тя вдигна. Грей се надяваше, че са новини от Калифорния. Погледна си часовника — екипът би трябвало да се връща от горещата зона, може би с някакви отговори.

Кат го погледна и каза:

— Свързват ме с професор Харингтън.

Той се изправи. „А може и да е нещо още по-добро.“

Кат включи спикърфона.

— Ало?! Ало… — Връзката бе слаба и прекъсваше. — Обажда се Алекс Харингтън, чувате ли ме?

— Чуваме ви, професоре. Разговаряте с…

— Знам — прекъсна я той. — Вие сте от Сигма.

Кат изгледа Джейсън кръвнишки.

„Не съм казал нито дума“ — беззвучно се оправда той.

— Бях добър приятел с Шон Макнайт — обясни Харингтън.

Грей и Кат се спогледаха изненадано. Шон Макнайт беше основал Сигма. Всъщност тъкмо той бе привлякъл Пейнтър в организацията преди повече от десетилетие и накрая жертва живота си, изпълнявайки дълга си. Бе умрял тук, между тези стени.

— Опитвахме се да се свържем с вас, сър — каза Кат. — Не зная дали сте чули за инцидента в лабораторията на доктор Хес в Калифорния.

Последва дълга пауза — толкова дълга, че Грей започна да се тревожи, че връзката е прекъснала.

Накрая Харингтън заговори отново. Гласът му звучеше уплашено и ядосано.

— Ама че глупак! Предупредих го!

— Нуждаем се от помощта ви — продължи Кат. — Искаме да разберем с какви точно проучвания се е занимавал доктор Хес.

— Не по телефона. Ако искате отговори, ще трябва да дойдете при мен.

— Къде се намирате?

— В Антарктида… В Земя Кралица Мод.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

— Не. Елате в изследователска станция Халей на леден шелф Брънт. Ще пратя хора — доверени хора — да ви доведат при мен.

— Професоре, въпросът с времето е критичен — продължи да натиска Кат.

— В такъв случай побързайте. Но първо ми кажете, доктор Хес жив ли е, или е изчезнал?

Кат сви устни — очевидно преценяваше колко да каже. Накрая избра истината.

— Смятаме, че може да е бил отвлечен.

Отново последва дълга пауза. Гневът в гласа на професора се смени със страх.

— В такъв случай по-добре да дойдете веднага.

Връзката прекъсна.

— Май се очертава пътуване — обади се глас зад тях.

Грей се обърна. Монк стоеше на прага по анцуг и подгизнала тениска, с баскетболна топка под мишница.

— Дойдох да видя дали не ти се играе, но май това ще трябва да почака — добави Монк.

— Да, ще трябва — каза Кат. — Някой трябва незабавно да иде там и да разговаря с Харингтън.

— Ще се справим, Монк — каза Грей. — Двамата сме достатъчни.

— Може и да си прав, но тази разходка не е за мен — рече Монк. — Не и този път. Нужен ти е човек, който познава Антарктида.

— И кой е той?

Монк посочи.

— Какво ще кажеш за него?

Грей се обърна към Джейсън. „Хлапето?“

Джейсън изглеждаше не по-малко изненадан.

— Монк е прав — каза Кат. — Джейсън прегледа всички файлове и е живял там. Ще е ценен ресурс на терен.

Грей не си направи труда да спори. Доверяваше се на преценката на Кат толкова, колкото и на тази на Пейнтър.

— Добре, кога тръгваме?

— Веднага. Преди професорът да е размислил за сътрудничеството. Ако се съди по думите му, Харингтън определено е ужасен от нещо… или от някого.

Грей напълно споделяше мнението й.

„Но от кого?“