Джеймс Ролинс
Шестото измиране (6)

3.

27 април, 23:10

Такома Парк, Мериленд

„Не дъжд, а същински порой…“

Грей Пиърс летеше с мотоциклета си по мократа улица на предградието. През последната седмица имаше непрекъснати бури. Претоварената канализация оставяше коварни локви по края на пътя. Фарът прорязваше ивица през тежките капки, докато той караше към къщата на баща си.

Къщата се намираше между следващите две пресечки. Още отдалече Грей видя, че всички прозорци светят и светлината озарява минаващата около цялата постройка веранда и дървената люлка, която висеше неподвижно там. Къщата изглеждаше така, както бе изглеждала винаги, и скриваше бурята, която го очакваше вътре.

Стигна алеята, зави по нея и продължи към самостоятелния гараж. Иззад къщата се разнесе сърдит вик — чуваше се дори през рева на мощния двигател.

Май нещата се бяха влошили.

Докато изключваше двигателя, от задния двор се появи по-малкият му брат Кени. Родовата прилика беше очевидна, от червендалестото уелско лице до гъстата му черна коса.

Но с това сходството между двамата братя свършваше.

Грей свали каската си и скочи от седалката, за да посрещне яростта на брат си. Макар да бяха еднакви на ръст, Кени имаше бирено шкембе, което си беше отгледал през десетилетието лек живот като софтуерен инженер в Калифорния, като междувременно се бе пристрастил към пиенето. Неотдавна си бе взел едногодишна отпуска и се бе върнал у дома да помага с гледането на баща им, но въпреки това почти всяка седмица заплашваше, че ще си замине.

— Не издържам повече — каза той със свити юмруци и зачервено от гняв лице. — Трябва да му налееш малко акъл в главата.

— Къде е той?

Раздразнен и същевременно смутен, Кени махна към задния двор.

— Какво прави навън на дъжда? — Грей тръгна натам.

— Ти ми кажи.

Грей стигна двора. Единствената лампа над задната врата на кухнята хвърляше съвсем малко светлина, но той без проблем забеляза високия мъж, стоящ до редицата олеандри покрай оградата. Гледката го накара да спре за момент, докато проумее какво вижда.

Баща му стоеше бос и гол, само по гащета. Тънките му ръце бяха вдигнати, лицето му бе обърнато нагоре към дъжда, сякаш се молеше на някакво божество на бурите. После ръцете се сключиха над храстите.

— Мисли си, че подрязва олеандрите — обясни Кени с по-спокоен тон. — По-рано го видях да отива в кухнята. Това е вторият случай за тази седмица. Не мога да го накарам да си легне. Знаеш какъв инат е, дори преди… преди всичко това.

„Преди да се разболее от Алцхаймер.“

Кени рядко произнасяше думата, сякаш се боеше, че може да пипне болестта само като говори за нея.

— Затова ти се обадих — каза Кени. — Теб те слуша.

— Откога? — промърмори Грей.

Докато растеше, двамата с баща му имаха доста бурни отношения. Баща му беше петролен работник в Тексас, суров и корав човек, чиято лична философия бе, че един мъж трябва да е твърд и независим — докато при една производствена авария на платформата не изгуби единия си крак до коляното. След това започна да гледа на света с горчивина и гняв, по-голямата част от които изкарваше на големия си син. Това накрая прогони Грей в армията, а оттам и в Сигма.

Сега Грей стоеше тук и се мъчеше да открие онзи вбесяващо корав мъж в крехката фигура в двора. Зяпна, когато видя изпъкналите ребра, провисналата кожа, ясно очертаващия се под кожата гръбнак. Това не беше дори сянка на някогашния му баща, а обвивка, напълно изпразнена от възрастта и заболяването.

Грей пристъпи към баща си и нежно постави ръка на рамото му.

— Татко, достатъчно.

Баща му го погледна с изненадващо ясни очи. За съжаление в тях гореше онзи стар гняв.

— Тези храсти трябва да се подкастрят. Съседите вече се оплакват. Майка ти…

„Е мъртва.“

Грей сподави жегналото го чувство за вина и продължи да държи здраво баща си за рамото.

— Аз ще го направя, татко.

— Ами училището?

Грей спря за момент, докато се намести във времевата рамка на стареца, след което каза успокоително:

— Ще го направя след училище. Добре.

Огънят в замъглените сини очи утихна.

— Гледай да го направиш, момче. Един мъж е толкова добър, колкото е добра думата му.

— Ще го направя. Обещавам.

Грей го поведе към верандата и кухнята. Движението, топлината и по-ярката светлина сякаш бавно помогнаха на баща му да се освести.

— Грей, какво правиш тук? — попита той, сякаш го виждаше едва сега.

— Просто наминах да видя как си.

Кокалеста длан потупа ръката му.

— Тогава какво ще кажеш за една бира?

— Друг път. Трябва да се връщам в Сигма. Дългът зове.

Което си беше вярно. Кат го беше хванала на излизане от апартамента и го бе помолила да иде при нея в централата на Сигма във Вашингтон, но след като й обясни положението с баща си, му даде малко време. Въпреки това той бе доловил тревогата в гласа й и не искаше да я разочарова.

Обърна се към Кени.

— Ще го кача в спалнята. След епизоди като този обикновено спи спокойно до сутринта.

„Дано.“

— Но, Грей, това не е всичко. — Кени понижи глас.

— Не мога да правя това всяка нощ. Всъщност вече говорих с Мери по въпроса.

Грей се раздразни, че са разговаряли без него. Мери Бенинг беше сестрата, която наглеждаше баща им през деня. Нощите се поемаха предимно от Кени, като Грей помагаше, когато може.

— И какво мисли тя?

— Трябват му денонощни грижи и предпазни средства. Аларми. Вратички на стълбите. Или…

— Или да му намерим дом.

Кени кимна.

„Но това е домът му.“

Кени явно разчете покрусата му.

— Не е нужно да решаваме веднага. Засега Мери ми даде телефоните на няколко сестри, които могат да поемат нощните смени. Мисля, че и двамата се нуждаем от почивка.

— Добре.

— Аз ще уредя всичко — каза Кени.

Грей изпита леко подозрение — помисли си, че внезапната инициативност на брат му е предизвикана повече от желанието да си измие ръцете и да избяга обратно в Калифорния. Но в същото време си даваше сметка, че той вероятно е прав. Трябваше да се направи нещо.

Докато Кени водеше баща им към стълбите и спалните горе, Грей извади телефона си и набра централата на Сигма. Свърза се с Кат почти незабавно.

— Тръгвам.

— По-добре побързай. Положението се влошава.

Грей погледна към стълбите.

„Със сигурност се влошава.“

 

 

23:53

Грей стигна до централата на Сигма за петнайсет минути, като изцеждаше всички сили на своята „Ямаха“ по пустите улици, колкото преследван от призраците зад себе си, толкова и привличан от спешното повикване във Вашингтон. Би могъл да намери извинение и да не отиде, но в апартамента му го очакваха само тревоги. Дори леглото му беше студено и празно, тъй като Сейчан още беше в Хонконг и работеше с майка си върху проект за набиране на средства за бедните момичета в Югоизточна Азия.

Така че за момента трябваше просто да не спира.

Веднага щом вратата на асансьора се отвори на подземните нива на Сигма, Грей излезе в коридора. Централата заемаше отдавна изоставени бункери от Втората световна война и противоатомни убежища под Смитсъновия замък. Тайното място до Националната алея осигуряваше на членовете на Сигма бърз достъп както до коридорите на властта, така и до множеството лаборатории и изследователски материали на института.

Грей тръгна към нервния център на централата — и към ума, който движеше информационната мрежа и комуникациите на Сигма.

Кат явно бе чула приближаването му и излезе да го посрещне в коридора. Въпреки че бе полунощ и бе прекарала дълъг ден, тя бе облечена в безупречна тъмносиня морска униформа. Късата й кестенява коса бе прибрана на спретната момчешка прическа, но иначе в Кат нямаше нищо момчешко. Тя му кимна с твърд и съсредоточен поглед.

— Какво става? — попита Грей.

Без да губи време, тя се обърна и влезе в комуникационния център на Сигма. Грей я последва в кръглата стая, претъпкана с монитори и компютри. Обикновено тук имаше по двама или трима техници, а когато някоя операция беше в разгара си, броят им се удвояваше. Но в този късен час вътре ги очакваше един-единствен човек — Джейсън Картър, главният аналитик на Кат.

Младият мъж седеше зад един компютър и яростно тракаше на клавиатурата. Беше с черни джинси и тениска на „Бостън Ред Сокс“. Светлорусата му коса беше рошава, сякаш току-що е станал, но ако се съдеше по измореното му лице, май изобщо не беше спал. Макар да бе само на двайсет и две, младежът имаше изумително бърз ум, особено когато ставаше дума за анализиране на някоя платка. Според Пейнтър Джейсън бил изритан от флота, задето пробил защитата на сървърите им само с „Блек Бери“ и преправен айпад. След този инцидент Кат го бе наела лично и го бе взела под крилото си.

Кат се обърна към Грей.

— Преди малко повече от час станал някакъв инцидент във военна изследователска база в Калифорния. Има засечен сигнал за тревога.

Докосна рамото на Джейсън и той чукна един клавиш. Моментално зазвуча запис — женски глас, скован, но очевидно задъхан, полагащ усилия се да се овладее.

— Тук сиера, виктор, уиски. Има изтичане. Задействани предпазни механизми. Независимо от резултата: убийте ни… убийте ни всички.

— Идентифицирахме обаждащата се като доктор Айрини Макинтайър, главен аналитик в базата — продължи Кат.

На екрана се появи жена на средна възраст с лабораторна престилка, усмихваше се в обектива. Очите й блестяха от вълнение. Грей се опита да напасне образа с трескавия глас, който бе чул току-що.

— Върху какво са работили?

Джейсън ги прекъсна и притисна блутут слушалката към ухото си.

— Пристигнаха. В момента слизат.

— Точно това се надявам да разбера — каза Кат в отговор на въпроса на Грей. — Знам само, че изследователската станция се е занимавала с нещо опасно, за чието овладяване са нужни драстични действия. Сателитните снимки показват експлозия. И много пушек.

Джейсън показа снимките, като ги сменяше бързо. Макар картината да бе черно-бяла и неясна, Грей с лекота различи блясъка от експлозията и издигащия се черен мазен облак.

— Все още не можем да видим през пушека, за да определим в какво състояние е базата — каза Кат. — Връзките с нея обаче са прекъснати.

— Явно са я заличили напълно.

— Засега изглежда така. Пейнтър поема нещата на запад с местни ресурси. Натовари ме със задачата да открия повече подробности за дейността на базата. — Кат погледна разтревожено Грей. — Вече научих, че обектът е на АИОП.

Грей не успя да скрие изненадата си. АИОП беше организацията, която надзираваше дейността на Сигма — макар че само някои ключови фигури с най-висок достъп до секретна информация знаеха за съществуването й. Но не биваше да е толкова шокиран, че базата е свързана с АИОП. Агенцията за изследователски проекти и развойна дейност имаше стотици обекти, подчинени на няколко отдела и разпръснати по цялата страна. Повечето от тях имаха минимален надзор и работеха независимо, използвайки най-уникалните умове и таланти, които можеха да се намерят. Подробностите около всяка дейност се знаеха от онези, които трябваше да ги знаят.

„И явно ние не сме сред тях.“

— Когато нещата са се оплескали, в базата е имало над трийсет мъже и жени — каза Кат. Ако се съдеше по скованите рамене и стиснатите й устни, беше бясна.

Грей не можеше да я вини — нали виждаше издигащия се черен облак на монитора.

— Знаеш ли на кой точно отдел на АИОП е обектът?

— ОБТ. Отдел за биологични технологии. Сравнително нов е. В програмата им пише, че задачата им е да изследват пресечните области между биологията и естествените науки.

Грей се намръщи. Според собствения му опит Сигма работеше в същата посока. Това бе опасна територия, обхващаща всичко, от генно инженерство до синтетична биология.

От коридора долетяха гласове и Грей погледна през рамо.

— С разрешението на Пейнтър помолих директора на ОБТ доктор Лусиъс Рафи да дойде и да ни помогне да изясним ситуацията — обясни Кат.

На прага се появиха двама мъже. Първият бе непознат — изискан чернокож мъж с дълго до коленете палто върху костюм „Армани“. Изглеждаше на около петдесет и пет, с прошарена коса и добре поддържана козя брадичка.

— Доктор Рафи — каза Кат, пристъпи напред и стисна ръката му. — Благодаря, че дойдохте.

— Не че вашият човек ми остави друг избор. Тъкмо излизах от постановката на „Бохеми“ в Центъра Кенеди, когато ме награби.

Придружителят на доктора, Монк Кокалис, беше същински булдог с бръсната глава и мускулестото телосложение на централен нападател. Повдигна вежда към Грей, сякаш му казваше: „Гледай го само тоя“. После се приближи и целуна жена си по бузата.

— Скъпа, прибрах се — прошепна й престорено.

Доктор Рафи ги изгледа. Явно се мъчеше да си ги представи като семейство. Грей разбираше смущението му. Двамата бяха поразителна, макар и доста странна двойка.

— Предполагам, че съпругът ми ви е запознал с положението в Калифорния — каза Кат.

— Да. — Доктор Рафи въздъхна тежко. — Но се боя, че не мога да ви дам конкретна информация какво се е объркало… или каква точно е дейността, която би довела до такива драстични контрамерки в базата. Искрено съжалявам за загубата на тези хора. Обадих се на няколко от ключовите ми хора да разберат повече. Надявам се, че скоро ще имам вест от тях. Засега знам само, че главният изследовател беше доктор Кендъл Хес, астробиолог, занимаващ се с изучаването на биосфери в сянка.

Кат се намръщи.

— Биосфери в сянка ли?

Рафи махна пренебрежително с ръка.

— Търсеше радикално различни форми на живот и по-конкретно такива, които използват необичайни биохимични или молекулярни процеси, за да функционират.

Грей беше донякъде запознат с темата.

— Като организми, които използват РНК вместо ДНК.

— Именно. Но биосферите в сянка могат да са и още по-езотерични. Хес предполагаше, че може да има някаква скрита форма на живот, която използва напълно различен набор аминокиселини от известните ни. Именно затова установи изследователската си станция недалеч от езерото Моно.

— Това пък защо? — попита Грей.

— През 2010 година учени от НАСА успяха да открият микроорганизъм, живеещ в това силно алкално езеро, и да го принудят да премине от използването на фосфор за биохимичните си процеси към арсеник.

— Това важно ли е? — попита Монк.

— Като астробиолог Хес бе запознат с работата на учените от НАСА. Той смяташе, че подобно откритие доказва, че ранният живот на Земята вероятно се е основавал на арсеника. Освен това издигна хипотезата, че и досега някъде на планетата може да съществува процъфтяваща биосфера от организми, основани върху арсеник.

Грей разбираше разпалеността на Рафи. Подобно откритие би преобърнало биологията и би отворило цяла нова глава за живота на Земята.

Рафи се намръщи.

— Но той също проучваше и много други възможни биосфери в сянка. Като пустинния лак. — Видя обърканите им физиономии и обясни по-подробно: — Пустинният лак е онова покритие с ръждив до черен цвят, което може да се открие по оголените скални повърхности. В миналото местните жители са го изстъргвали, за да създадат петроглифите си.

Грей си представи древните схематични рисунки на хора и животни, каквито можеха да се открият по цял свят.

— Странното при пустинния лак е, че все още не е изяснено как се образува — продължи Рафи. — Дали е резултат от някаква химична реакция? Или страничен продукт на неизвестни микроорганизми? Никой не знае. Всъщност споровете дали пустинният лак е жив или нежив се водят още от времето на Дарвин.

Монк изсумтя раздразнено.

— Но какво общо има изучаването на някаква мръсотия по камъните с френетичен сигнал за тревога и експлозия?

— Не зная. Поне засега. Зная, че работата на Хес вече беше привлякла вниманието на частния сектор, че част от последната му работа беше съвместно корпоративно предприятие, част от федералната програма за трансфер на технологии. — Рафи сви рамене. — Така се получава, когато се правят такива големи орязвания на бюджета за изследвания и разработка.

— Какво е било това съвместно предприятие? — попита Кат.

— През годините проучванията на Хес върху биосферите в сянка доведоха до откриването на куп нови екстремофили — организми, които живеят в сурови и необичайни среди. Подобни микроби са чудесен ресурс за откриването на уникални химикали и съединения. Прибавете към това бурното разрастване на синтетичната биология, при която в лабораториите се стига до крайности в генното инженерство, и ще получите потенциално много доходоносно начинание.

Грей знаеше, че милиарди долари корпоративни пари вече се изливат в подобни предприятия от гиганти като „Монсанто“, „Ексон“, „Дюпон“ и „Бритиш Петролиъм“. А когато залозите са толкова високи, корпорациите често поставят печалбата пред безопасността.

— Ако сте прав за частното финансиране на работата на доктор Хес — каза той, — възможно ли е да става дума за някакъв вид корпоративен саботаж?

— Не мога да кажа, но се съмнявам. Корпоративно финансираното му изследване беше доста алтруистично. Наричаше се проект „Неогенезис“.

— И каква е била целта му? — попита Кат.

— Доста висока. Доктор Хес смяташе, че може да забави или да спре растящия брой на измирания на планетата и по-конкретно онези, причинени от човешката дейност. Най-вече замърсяването и ефектите от климатичните промени. Слушах една негова научнопопулярна лекция, в която твърдеше, че Земята се намира в разгара на шесто масово измиране, което спокойно може да съперничи на онзи удар от астероид, убил динозаврите. Помня как каза, че повишаването на глобалната температура само с два градуса моментално ще заличи милиони видове.

Кат се намръщи.

— И как е смятал да предотврати това?

Рафи се огледа изненадано, сякаш отговорът бе очевиден.

— Той смята, че е открил начин да избегнем тази участ.

— С проекта „Неогенезис“ ли? — попита Кат.

Сега Грей разбра значението на името.

Нов генезис.

Погледна все още изпълнения с пушек екран. Целта наистина си заслужаваше, но в същото време високомерието на онзи човек вероятно бе струвало живота на трийсет мъже и жени.

И Грей имаше лошото предчувствие, че това съвсем не е свършило.

Колко още щяха да умрат?