Джеймс Ролинс
Шестото измиране (5)

2.

27 април, 20:05

Санта Барбара, Калифорния

„Какъв късметлия съм…“

Пейнтър Кроу се взираше в силуета на годеницата си на фона на залязващото над Пасифика слънце. Тя стоеше на ръба на надвисналата над плажа скала и гледаше към Ринкон Пойнт, където неколцина сърфисти още се опълчваха на последните за деня вълни. От плажа точно под тях долитаха ревовете на пристанищните тюлени — през размножителния период територията им бе недостъпна за туристи.

Годеницата му Лиза Къмингс оглеждаше района с бинокъл. От своята позиция пък Пейнтър оглеждаше нея. Тя беше по жълти бикини под тънка памучна туника с колан на кръста. Прозрачната тъкан му позволяваше да се наслади на извивката на дупето й, на бедрата, на дългите й крака.

Загледан в нея, той стигна до категорично заключение.

„Аз съм най-големият късметлия на света.“

Лиза го изтръгна от унеса му, като посочи надолу.

— На този плаж правех проучвания за докторската си дисертация. Изучавах физиологията на пристанищните тюлени при гмуркане. Да беше видял малките им… толкова са сладки. Седмици наред следих по-големите с импулсни сензори, за да изучавам адаптирането им към гмуркане на големи дълбочини. Заключенията за човешкото дишане, наситеността на кислорода, издръжливостта и енергията…

Пейнтър пристъпи до нея и я прегърна през кръста.

— Знаеш ли, можем да направим проучване върху собствената си енергия и издръжливост в хотелската стая.

Тя свали бинокъла и му се усмихна, докато отмяташе с кутре от лицето си непослушен рус кичур. Повдигна въпросително вежда.

— Мисля, че вече направихме предостатъчно проучвания.

— Никога не могат да бъдат достатъчно подробни.

Тя се обърна й се притисна в него.

— Може и да си прав. — Целуна го леко по устните, след което се освободи от прегръдката му. — Но вече е късно и след час трябва да се срещнем с уредника, за да определим окончателното меню за вечерята.

Той въздъхна тежко и се загледа как слънцето се скрива зад хоризонта. Сватбата беше след четири дни. Щеше да бъде скромна церемония на един плаж, на която щяха да присъстват само най-близки приятели и роднини, след което имаше прием във „Фор Сийзънс Билтмор“ в Монтесито. И все пак с приближаването на съдбовния ден списъкът с детайлите сякаш само растеше. За да се спасят за няколко часа от хаоса, двамата бяха излезли на късна следобедна разходка по Карпинтерия Блъфс покрай брега с откритите поляни, осеяни тук-там с могъщи евкалипти.

В моменти като тези Пейнтър научаваше подробности за детството на Лиза и за корените й тук, на запад. Вече знаеше, че е израснала в Южна Калифорния и е завършила Калифорнийския университет в Лос Анджелис, но сега, когато я виждаше в стихията й — как си припомня, как разказва истории и просто как се пече под лъчите на родното слънце — любовта му към нея само се засилваше.

И как би могло да е другояче?

Тя бе истинско олицетворение на Златния щат — от дългата си руса коса до невероятно гладката кожа, която ставаше бронзова и при най-лекото докосване на слънцето. Но само най-безразсъдните биха приели, че качествата й се изчерпват с външния й вид. Зад тази красота имаше ум, пред който всичко бледнееше. Тя не само бе завършила с отличен успех медицинския факултет на университета, но и бе защитила докторат по човешка физиология.

Поради силната й връзка със Запада бяха избрали за място за сватбата Санта Барбара. Макар че сега двамата живееха на другия бряг, във Вашингтон, повечето приятели и роднини на Лиза все още си бяха тук, така че преместването на събитието в Калифорния беше напълно логично, особено като се имаше предвид, че Пейнтър нямаше роднини: бе останал сирак още съвсем малък и се бе откъснал от индианската част от рода си; единствената му кръвна роднина бе една далечна племенница, която учеше в „Бригам Йънг“ в Юта.

Така оставаха само неколцина гости, които трябваше да прекосят континента — най-приближените на Пейнтър от Сигма. Не че подобно пътуване бе съвсем безпроблемно за тях. Бащата на Грейсън Пиърс, главния полеви командир, потъваше все повече в мъглата на Алцхаймер, а…

— Казах ли ти, че сутринта се чух с Кат? — попита Лиза, сякаш беше прочела мислите му.

Той поклати глава.

— Успяла е да намери кой да наглежда момичетата. Много е доволна. Всъщност да де — такъв дълъг полет с две малки деца…

Той се усмихна.

— Е, сигурен съм, че Кат и Монк не биха се отказали от почивка от памперси и среднощни хранения.

Катрин Брайънт беше главният специалист по събиране на разузнавателна информация на Сигма и заместник на Пейнтър, неговата пословична дясна ръка. Съпругът й Монк Кокалис бе оперативен агент на Сигма, специалист по съдебна медицина и биотехнологии.

— Като стана дума за памперси и среднощни биберони… — Лиза се облегна на него и преплете пръсти с неговите. — Може да се окаже задача, от която и ние скоро ще се оплакваме.

— Може би.

От леката й въздишка си личеше, че е доловила колебанието в гласа му. Разбира се, бяха разговаряли за деца. Но мечтите са едно, а да погледнеш реалността в очите — съвсем друго.

Тя освободи ръката си.

— Пейнтър…

Рязкото и настоятелно иззвъняване на телефона му я прекъсна и го спаси от обяснения — което беше добре, защото не можеше да обясни неохотата си дори на себе си. Замръзна, когато разпозна сигнала. Лиза не възрази, когато отговори — знаеше, че тази мелодия звучи само при спешни случаи.

Пейнтър вдигна телефона до ухото си.

— Кроу.

— Директоре. — Беше Кат Брайънт. — Имаме неприятности.

За да му се обажда точно сега, значи имаха големи неприятности. Но пък, от друга страна, кога Сигма се бе занимавала с дребни проблеми? Като секретно крило на АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната, Сигма се занимаваше с глобални заплахи от научно или технологично естество. Като директор на групата Пейнтър бе подбрал войници от специалните части с различен полеви опит, преминали през обучение по различни научни дисциплини, които да действат като оперативни агенти на АИОП. Щом Сигма се натоварваше с някакъв проблем, той рядко беше незначителен.

Макар че при нормални обстоятелства подобно спешно обаждане щеше да го изправи на нокти, Пейнтър не можеше да не забележи облекчението, което изпита. „Ако трябва да опитвам още сватбени торти или да решавам кой да седне начело на тази или онази маса…“

— Какво има? — попита той Кат и събра сили за отговора.

 

 

20:09

— Не, не, не!

Джена наби спирачките и полетя напред, предпазният колан се вряза в гърдите й. Нико се озова от седалката на пода. Докато хъскито скачаше обратно, тя гледаше в огледалото за обратно виждане.

Светът зад нея се бе превърнал в димна черна стена, която неумолимо се спускаше от височините. Трябваше да се махне от курса й, но пътят правеше резки завои и се спускаше на зигзаг към езерото Моно далече долу. Да продължи по него означаваше да потегли обратно към отровния дим. Обърна се в седалката, проследи пътя и видя, че наистина продължава обратно към облака.

Избърса потта, която бе избила на челото й въпреки вечерния хлад.

Нико я гледаше, сякаш й се доверяваше, че ще намери безопасно място.

Но къде?

Включи дългите светлини и се загледа в завоя отпред. Забеляза едва различими следи, които се отделяха от чакъления път и продължаваха през пелин и после борове. Не знаеше накъде водят. Туристи и местни тийнейджъри често проправяха свои незаконни пътеки, за да разпънат палатките си в съседните каньони или да палят лагерни огньове край потоци. Бог й беше свидетел, че самата тя бе гонила предостатъчно нарушители в ролята си на парков рейнджър.

Нямаше друг избор, така че даде газ и се понесе към завоя. Пикапът излетя от пътя и се озова на пътеката. Джена полетя покрай изровените коловози; сякаш всеки винт и болт в колата се мъчеше да изскочи от мястото си. Нико дишаше тежко до нея, беше вирнал уши и гледаше във всички посоки.

— Дръж се, приятел.

Теренът стана по-неравен и се наложи да намали скоростта. Въпреки спешното положение не можеше да рискува да счупи ос или да среже гума в някой от острите като бръснач камъни. Погледът й непрекъснато се стрелкаше към огледалото. Зад нея облакът погълна луната.

Беше затаила дъх, уплашена от онова, което предстоеше.

Пътят започна да се изкачва към върха на поредния хълм. Скоростта падна още повече и пикапът направо запълзя. Джена прокле късмета си и помисли дали да не зареже следите, но теренът наоколо бе станал още по-каменист. Никоя посока не изглеждаше по-добра от онази, в която се движеше.

Настъпи газта още по-здраво, подлагайки на върховно изпитание двигателя на пикапа. Накрая теренът отново стана равен. Джена се възползва от това и взе с безразсъдна скорост един завой — и лъчите на фаровете осветиха каменно свлачище, което прекъсваше пътя.

Наби спирачки, но пикапът поднесе по пясъка и камъчетата. Предната броня се удари в една канара и предпазната възглавница се наду, блъсна я в лицето като торба цимент и й изкара въздуха. Ушите й писнаха, но недостатъчно силно, за да не чуе как двигателят се задави и угасна.

Очите й се напълниха със сълзи от болка. Усети вкуса на кръв от сцепена устна.

— Нико…

Нико беше на мястото си, явно невредим.

— Хайде.

Бутна с рамо вратата и едва не падна на земята. Изправи се на треперещите си крака. Миришеше на изгоряло и мазно.

„Дали вече не е късно?“

Обърна се към дима и си представи заека, който бе изскочил от облака и бе умрял в гърчове. Направи няколко крачки — определено несигурни, но не от отрова. „Просто съм замаяна.“ Или поне се молеше това да е причината.

— Просто върви — заповяда си тя.

Нико я последва почти с танцова стъпка, вирнал решително дебелата си опашка.

Зад тях плътната димна стена бе започнала да се разкъсва, но въпреки това продължаваше да приближава като някаква всепоглъщаща вълна. Джена разбра, че никога не би могла да й избяга пеша.

Погледна към върха на хълма.

Единствената й надежда.

Върна се при пикапа, извади фенерче и бързо се закатери нагоре, направо през свлачището, като подсвирна на Нико да не се отдалечава. След като преодоля камъните, видя над тях склон с висока трева и бодливи храсти. Откритият терен й позволяваше да се движи по-бързо. Тя спринтира към билото, като следваше подскачащия лъч на фенерчето, изкачваше се все по-високо и по-високо.

Но дали самият хълм беше достатъчно висок?

Задъхана, Джена заповяда на краката си да тичат още по-бързо. Нико тичаше безмълвно до нея, без да обръща внимание на внезапно излитащите птици и разбягващите се зайци.

Накрая стигнаха билото. Едва сега Джена се осмели да погледне през рамо. Видя как димната вълна се разби в склона на хълма, разпълзя се настрани и изпълни околните долини, превръщайки върха на хълма в остров насред отровно море.

Но колко дълго това убежище щеше да остане безопасно?

Избяга още по-надалеч от смъртоносния бряг, към най-високата точка на хълма. Близо до него на фона на звездите се очертаваха резки силуети — рушащи се останки на старо градче призрак — десетина плевни и други постройки. Подобни предни постове от епохата на златната треска имаше на много хълмове. Повечето бяха забравени и не можеха да се открият на картата — с изключение на близкото градче Боди, което бе по-голямо и бе основната забележителност на историческия парк.

Въпреки това тя забърза с радост към мижавото укритие, окуражена от упорито оцелелите през годините стени и покриви. Когато приближи най-близката постройка, извади мобилния си телефон с надеждата, че е достатъчно високо да хване сигнал. Радиостанцията и пикапът й бяха потънали в отровното море и телефонът бе единственото й средство за връзка.

С огромно облекчение видя светещата чертичка.

„Не е кой знае какво, но не мога да се оплаквам.“

Набра диспечерския офис. Задъханият Бил Хауард вдигна веднага.

Макар че връзката беше лоша, тя чу облекчението в гласа на приятеля си.

— Джен, до… е ли си?

— Малко поочукана, но съм добре.

— Какво… прецакало?

Джена преглътна раздразнението си от лошата връзка и заговори по-високо:

— Слушай, Бил. Към теб приближава беда.

Опита се да обясни за експлозията, но връзката беше ужасна.

— Трябва да евакуираш Лий Вининг — каза тя. Вече почти викаше. — Както и всички места за къмпиране.

— Не… рах. Каква евакуация?

Вбесена, Джена затвори очи и пое дъх няколко пъти.

„Може би ако се кача на някой покрив, ще хвана по-добър сигнал.“

Преди да реши какво да прави долови глух тътен. Отначало си помисли, че чува ударите на собственото си сърце. После Нико изскимтя — също го беше чул. Звукът се засилваше. Тя погледна в небето и видя мигащи светлини.

Хеликоптер.

Знаеше, че Бил не би могъл да прати толкова бързо спасителен екип. С опънати до скъсване нерви изгаси фенерчето и изтича до близката стара плевня миг преди хеликоптерът да се появи.

Позна го веднага. Беше същата лъскава черна машина, която бе видяла да се издига от военната база малко преди експлозията.

„Може би са видели пикапа и са избягали от зоната на взрива, но после са се върнали? Но защо?“

Не беше сигурна и затова реши да не се издава. Стигна зейналата врата на плевнята и побърза да се скрие вътре с Нико. Втурна се в тъмното, като спря само колкото да погледне телефона.

Връзката с Бил беше прекъснала и на екрана вече нямаше никакви чертички.

Беше откъсната от света, оставена да се оправя сама.

Стигна отсрещната страна на плевнята и предпазливо надникна през отвора за проветряване. Хеликоптерът се снижаваше към поляната от тази страна. Щом плъзгачите му доближиха земята, от двете му страни наскачаха мъже в черни униформи. Вдигнатият от перките вятър пердашеше яростно храстите около тях.

Сърцето й се качи в гърлото, когато видя автоматите им.

Това не беше спасителен екип.

Докосна собственото си оръжие в кобура на бедрото. Тазер. По закон парковите рейнджъри в Калифорния можеха да носят огнестрелно оръжие, но то определено не се препоръчваше при работа с туристически групи като днес.

Нико изръмжа към растящата суматоха отвън.

Тя му шътна да млъкне — знаеше, че единствената им надежда за оцеляване е да останат скрити.

Докато се снишаваше, последният мъж — истински гигант — скочи от хеликоптера и се отдалечи на няколко крачки от него. Носеше оръжие с дълга цев. Джена не го разпозна — докато от дулото му не изскочи струя пламък, която освети поляната.

Огнепръскачка.

Отне й само миг да разбере необходимостта от такова оръжие. После пръстите й се стегнаха около перваза на прозореца. Дървото бе сухо и напукано. Беше се скрила сред купчина подпалки.

Отвън въоръжените мъже се разпръснаха, за да обкръжат постройките.

„Явно знаят, че съм тук, че се крия някъде в градчето призрак.“

Планът им бе ясен. Възнамеряваха да я изкарат с огън на открито.

Зад мъжете отровното море се вълнуваше около хълма. Нямаше как да избяга от този остров. Клекна и трескаво обмисли възможностите си. Само едно оставаше сигурно.

„Не мога да оцелея.“

Но това не означаваше, че ще престане да е рейнджър. Ако не друго, щеше да остави някаква улика за участта си, за онова, което се е случило тук.

Нико се промъкна до нея.

Джена го прегърна силно, най-вероятно за последен път.

— Искам да направиш още едно нещо за мен, приятел — прошепна в ухото му.

Опашката му тупна по земята.

— Добро куче.