Джеймс Ролинс
Шестото измиране (35)

32.

30 април, 18:15

Земя Кралица Мод, Антарктида

Дилан Райт изруга заради пропиляния изстрел. Дръпна ударника на втората цев, като следеше внимателно съществото пред себе си. Царицата още търсеше тялото на детето си и се бе издигнала по-високо от водата, опипваше брега със светещата си примамка.

Каквато и да бе стрелбата, тя бе престанала така бързо, както беше започнала. Райт я пропъди от мислите си и се съсредоточи върху непосредствената си задача, върху приближаващата се опасност.

Един ловец никога не бива да допуска нещо да го разсейва по време на лов.

Изключи от съзнанието си и бръмченето на преносимото оръдие от дясната му страна, чиято чиния още беше насочена към гнездото. Игнорира яркото хипнотично сияние на примамката. Не обръщаше внимание дори на примитивния ужас в недрата на мозъка си пред лицето на огромното чудовище.

Вдигна пистолета и се прицели в основата на пипалото, където се намираше нервният възел, гарантиращ моментална смърт.

И стреля.

Едрокалибреният куршум улучи дебелото пипало леко отляво. Макар и да не беше идеално, попадението беше достатъчно.

Царицата се надигна в спазъм от водата и тялото й блесна от биолуминесцентна енергия. Устата й се отвори и хилядите закривени зъби лъснаха.

До него Райли отстъпи две крачки назад и се блъсна в Крайстчърч, който изпусна чинията на оръдието и тя изтрака на каменния под, като хвърляше искри.

Макар да бе глух и сляп, видът Volitox бе много чувствителен към електрическите полета и токове — всякакви токове.

Изхвърлените искри предизвикаха рефлексивна атака. Пипалото се стрелна към врата на Крайстчърч. Уви се около гърлото и изгарящата желатинова сфера докосна лицето му. Плътта запуши и войникът закрещя: давеше се от киселината, попаднала в белия му дроб.

Пипалото вдигна Крайстчърч във въздуха, прекърши му врата и го запрати в реката.

Райли побягна покрай Дилан и изчезна в мрака към лагера.

„Страхливец!“

Дилан не помръдна от мястото си, уверен в стрелбата си. Зачака настъпването на смъртта.

Царицата, изразходвала всичките си сили в атаката, се просна на земята и огромната й глава се стовари тежко върху камъка.

Дилан изчака още цяла минута, след което приближи предпазливо с нож в ръка. Извади от раницата си манерка.

Кътър Елвс бе казал, че му е нужна само кръвта на създанието.

„Лесна работа.“

Прободе звяра в хълбока, напълни алуминиевия съд с черната течност и завъртя капачката.

„Мисията е изпълнена.“

А сега да се маха оттук.

Чу тропот на крака, засилваше се. Надникна над мъртвото туловище и видя, че Райли се връща.

Явно младокът бе открил, че на света има и нещо като кураж.

Но за съжаление само кураж не стига.

Изтрещя изстрел и половината глава на Райли се пръсна в кървава каша. Тялото му полетя напред и се стовари на земята.

Дилан тутакси клекна зад трупа на волитокса. Ръката му посегна към пистолета… но той беше празен.

Погледна към мястото, където беше оставил автомата си. Знаеше, че ако опита да стигне до него, ще сподели участта на Райли.

Който и да бе онзи, определено го биваше в стрелбата.

Знаеше кой е. Онзи американец.

„Не си мъртъв, а?“

Може би беше време да промени това. Знаеше, че противникът му не е така добър в сражаването на тъмно като него. И смяташе да се възползва от предимството си.

— Крайно време е да поговорим, друже! — извика той.

 

 

18:17

— За какво? — извика в отговор Грей.

Беше клекнал зад издадена скала на трийсетина метра от мястото, където се криеше Дилан Райт. Огледа терена през очилата за нощно виждане. Тялото на войника лежеше между тях. По-рано бе чул писъка на друг мъж, последван от плясък — след което командосът, когото бе застрелял току-що, побягна ужасен към него.

Това означаваше, че би трябвало да е останал само един — лидерът на отряда.

Държеше оръжието насочено към туловището на мъртъв звяр на брега. Доколкото можеше да прецени по отпуснатото пипало, трябваше да е една от онези хищни змиорки със светещите примамки.

— За сделка — отвърна Райт. — Пичът, за когото работя, може да е много щедър.

— Не проявявам интерес.

— Е, поне опитах.

Внезапно светът пред Грей блесна и го заслепи. Той свали очилата точно когато Дилан изключи фенерчето и изскочи от скривалището си. Внезапната ярка светлина, усилена от очилата, още изгаряше ретината на Грей.

Дилан откри огън от новата си позиция.

Грей отстъпи, осъзнал грешката си. Копелето беше използвало тъмнината срещу него, за да стигне до оръжието си. И не само до него. Чу се пукот на електричество и бръмчене, което рязко премина в оглушителен писък.

Акустично оръдие.

Звукът прониза ушите му, опита се да разкъса шевовете на черепа му. Този път нямаше предпазни средства. Зави му се свят. Грей вдигна оръжието си и стреля слепешком към източника на звука, но той не спря.

Всеки момент щеше да изгуби съзнание.

 

 

18:18

Дилан подпря чинията на един камък и я насочи към американеца. Метна автомата си на рамо и се дръпна настрани, по-далеч от обсега на акустичното оръдие, но въпреки това инфразвукът го прониза до костите.

Усмихна се, като си представи какво изпитва американецът.

Готов да сложи край на този сблъсък, Дилан направи още две крачки настрани, почти до предишното си скривалище зад трупа на волитокса. Искаше ясна видимост, за да свали целта си.

Още една крачка — и нещо се впи дълбоко отзад в крака му.

Посегна към бедрото си и отскубна голям колкото кренвирш плужек заедно с парче от собствената си кожа. Зъбите се помъчиха да се доберат до пръстите му и изгориха дланта му с киселина. Отвратен и ужасен, Дилан метна нимфата в реката.

Погледна назад към гнездото. Акустичното оръдие беше обърнато в друга посока и строителите на купчината кости сигурно се връщаха, но засега не видя никакво движение, никаква следа от изчезналата орда. Гнездото изглеждаше пусто като преди.

Къде бяха те?

В страха си закачи с рамо тялото на волитокса. Усети някакво движение в мъртвата плът, сякаш звярът внезапно се съживяваше.

„Не…“

Отскочи от трупа, внезапно осъзнал истината.

Не царицата се движеше.

А нещо вътре в нея.

Сякаш за да го докаже, един тлъст сив плужек изпълзя от цепка на хрилете и тупна тежко на брега.

Задавен от ужас, Дилан заотстъпва заднешком от трупа, чиито хриле и зейнала паст забълваха още гърчещи се нимфи. Излизаха дори от ноздрите.

Явно след бягството си от гнездото бяха потърсили майка си и се бяха скрили в нея, за да се спасят в сигурно убежище от акустичното оръдие. Възрастните бяха неуязвими за подобни атаки, вероятно защитени от биоенергии, и защитаваха малките си по време на опасност. Дилан знаеше, че някои видове риби и жаби могат да носят малките си — но никой не беше подозирал, че същото важи и за волитокса.

Освен това беше наясно какво ги е накарало да се размърдат.

„Аз…“

Погледна през рамо към акустичното оръдие. Спомни си колко беше разбунено гнездото от отзвука на голямото оръдие. Когато бе активирал по-малкото, инфразвукът му несъмнено бе раздразнил ордата, криеща се в безжизненото тяло.

Дилан знаеше какво предстои, предвестник на какво е тази активност.

Нимфите вече се бяха изсипали в реката и по брега, няколко подскачаха към него. Дилан отстъпваше и се защитаваше с приклада на автомата, докато не стигна до акустичното оръдие.

Грабна чинията от камъка, вдигна я пред гърдите си като щит и я обърна към ордата — и точно навреме. Нимфите го връхлетяха — истинска месоядна вълна на отмъщение.

Той остана на място, вдигнал акустичното оръдие пред себе си. Нимфите се замятаха и заотстъпваха. Някои потърсиха отново спасение в майка си и се забиха в мъртвата й плът, други избягаха обратно в реката от непоносимия инфразвук.

Дилан въздъхна с облекчение — и в същия миг в тунела изтрещяха два изстрела.

Първият прекъсна захранващия кабел на оръдието.

Вторият раздроби коляното на десния му крак.

Оръдието замлъкна в ръцете му и Дилан тежко падна на земята. Обърна се и видя американеца до купчина камъни, вдигнал димящото си оръжие.

За първи път виждаше лицето на противника си.

„Не, не за първи път“ — внезапно осъзна той, спомняйки си лицето, което го гледаше през един прозорец в централата на АИОП.

— Това ти е за доктор Лусиъс Рафи — викна мъжът.

 

 

18:19

„Достатъчно…“

Все още замаян и почти оглушал от акустичната атака, Грей се обърна и остави Райт да кърви на пода на пещерата — но не и преди да види как няколко от месоядните плужеци се хвърлиха към гърдите и корема му.

Райт успя да отбие няколко от гръдния си кош, но когато се опита да хване един на корема си, ръцете му бяха прекалено окървавени и кожата му димеше от разяждащите киселини. Не успя да хване навреме създанието и то се заби в него и изчезна като червей в гнила ябълка.

Райт изкрещя и се загърчи върху скалата.

Грей се обърна и забърза към Колизея, преследван от писъците на мъжа, които скоро замлъкнаха.

Ковалски го чакаше в кабината на големия транспортьор. Грей се качи с мъка по веригата и седна до него.

— Свърши ли се? — попита Ковалски и превключи на скорост. Двигателите изръмжаха.

— Засега.

— Тук всичко беше тихо… с изключение на малко писъци в тъмното. Май това място се погрижи за онези двамата вместо нас.

„Както и за Райт.“

Разтревожен за Джейсън и другите, Грей посочи светлините горе на стената. Не искаше да остава тук.

— Давай към Задния изход.

 

 

18:22

Джейсън се наведе над контролната конзола на подстанцията. Стела стоеше зад него, обгърнала тялото си с ръце, с насълзени очи. Час по час поглеждаше към прозореца и Колизея зад него.

След като се качи, Джейсън й каза за случилото се с баща й. Тя само кимна — очакваше лошата новина. Оттогава почти не бе продумала.

— Кажи ми за кода — каза той. Трябваше му помощта й, ако искаше да реши тази главоблъсканица. — Знаеш ли дали паролата трябва да е с определена дължина? Системата прави ли разлика между главни и малки букви?

Взираше се в екрана. Вече се бе опитал да хакне системата, но непрекъснато се натъкваше на сложни защитни стени. Мерките за сигурност бяха непробиваеми. Без софтуера за разшифроване на Сигма опитите да влезе бяха изгубена кауза.

Трябваше да разбере кода.

Накрая Стела заговори.

— Ако тази система е като другите в станцията, паролата може да бъде с произволна дължина. Но трябва да има главни и малки букви, както и поне едно число и символ.

Такъв бе обичайният протокол.

— Знаеш ли някоя от старите пароли на баща си? — попита той. Много хора използваха една и съща парола за удобство.

— Не. — Стела пристъпи към него. — Той не те ли насочи по някакъв начин?

Джейсън погледна разтревоженото й лице.

— Беше по-загрижен за теб. Мисля, че издържа само докато се увери, че си в безопасност.

По бузата й най-сетне се търкулна сълза, но тя бързо я избърса.

— Ами ако не е било за мен, за моята безопасност?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако паролата е свързана с мен? Може би това се е опитвал да ти каже.

Джейсън се замисли. Мнозина използваха пароли, свързани по някакъв начин с важни за тях хора. Професорът определено обичаше дъщеря си.

— Да опитаме.

Написа „Стела“ и опита различни комбинации, изискващи числа и символи, но възможностите бяха твърде много и разнообразни.

Затвори очи и се помъчи да се съсредоточи.

— Кажи ми за баща си. Що за човек беше той?

Странният въпрос малко я смути.

— Той… беше умен, обичаше кучета, държеше на детайлите. Вярваше в реда, в структурата, всяко нещо трябваше да си е на мястото. Но когато обичаше нещо… или някого… го правеше с цялото си сърце. Никога не забравяше рождени дни или годишнини, винаги пращаше подаръци.

Спомените постепенно стопляха студената мъка в гласа й.

Джейсън потърка брадичка.

— Щом е бил толкова подреден, вероятно е избрал за парола нещо чудато. Нещо практично и в същото време важно за него. — Обърна се към Стела. — Като рождения ти ден.

— Може би…

Джейсън се наведе над клавиатурата и я погледна. Тя му каза рождения си ден и той го вкара, като използваше европейския ред за изписване на дати.

17 Януари, 1993

Пръстът му увисна над клавиша за въвеждане.

— Паролата има малки и големи букви, числа и един препинателен знак.

Ръката на Стела намери неговата и я стисна с надежда.

Джейсън натисна клавиша.

На екрана се появи същото съобщение за грешка.

— Не е това — каза той.

Но не беше толкова сигурен. Струваше му се, че е на прав път.

Опита американския ред.

Януари 17, 1993

Отново неуспех.

— Май е по-добре просто да се откажем — примирено рече Стела.

Джейсън се замисли. Представи си вълната, която бе видял долу, понесла се след първия акустичен удар от лагера на Райт. Вълната от паника, понесла се устремно към станцията.

„Но може и да греша… може би едно включване не е достатъчно.“

А засега акустичното оръдие продължаваше да мълчи.

Това несъмнено беше добър знак.

 

 

18:23

Дилан Райт лежеше в локва от собствената си кръв, разкъсван от болка, едва способен да помръдне. Усещаше как нимфите се гърчат вътре в него.

„Превърнах се в тяхно гнездо.“

Други също се хранеха с него, забиваха се в краката му, в ръцете, в лицето. Пълзяха под дрехата му, забиваха се през кожата му и влизаха през всеки отвор.

Трите останали пръста на дясната му ръка стискаха малко устройство. Беше го извадил от колана си малко след като беше изоставен тук. Сигурно беше изгубил съзнание за няколко минути, но смъртта нямаше да го отнесе.

Още не.

„Не и докато не направя каквото трябва.“

Палецът му намери копчето за включване на голямото акустично оръдие и го натисна.

В далечината светът започна да вие, оплаквайки собствената си гибел.

„Щом трябва да умра така, нека адът отнесе и цялата земя с мен.“

 

 

18:25

Грей запуши уши от акустичната атака, започнала от мястото, от което бяха тръгнали, и изрева:

— Обърни!

Ковалски беше спрял транспортьора на брега на реката, недалеч от взривения мост. Почти бяха стигнали до подстанцията.

„Какво става, по дяволите?“

Дори от такова разстояние канонадата блъскаше всичко и всеки в машината.

Малко по-рано бяха претърсили транспортьора за защитни средства, но откриха единствено меките тапи за уши и бързо си ги сложиха. Сигурно работещият върху оръдието екип беше взел по-надеждните слушалки.

— Няма да стигнем до лагера без по-добра защита — каза Ковалски. — Докато се доберем дотам, ще ни изтекат очите, ако не и мозъците.

Грей знаеше, че партньорът му е прав. Загледа се през реката към светлините на Задния изход.

„Значи всичко зависи от теб, Джейсън. Ти трябва да затапиш това място.“

— Какво правим? — попита Ковалски.

Грей обмисли възможностите.

— Сещам се за един заглушител, който сме пропуснали.

— Какъв?

Грей се надигна, бръкна под седалката и извади нещо.

Ковалски кимна.

— Това трябва да свърши работа.

„Да се надяваме, че и Джейсън е толкова находчив.“

 

 

18:26

Стъклата се раздрънчаха и подът започна да вибрира от воя на акустичното оръдие. Стела и Джейсън стояха до прозореца и се взираха през Колизея към светлината до отсрещната стена.

„Нима Грей не е успял да спре Райт?“

Някой бе включил отново голямата чиния.

— Виж долу — каза Стела. — От другата страна на реката има транспортьор.

Джейсън вече беше забелязал двата лъча под тях.

„Но дали са приятели, или врагове?“

Отговорът не беше толкова важен, колкото спирането на ужасния звук, който гонеше обитателите на този свят към повърхността — или от запушването на другия изход.

Джейсън се върна при конзолата. На екрана още примигваше в червено съобщението за грешка от последния му опит с рождения ден на Стела. Не беше опитвал нищо друго — изпитваше смътна увереност, че е прав за паролата.

„Какво пропускам?“

Бързо опита други варианти. Януари се превърна в Ян, 17 — в 17-и. Опита на латински и гръцки — Харингтън все пак ги беше учил.

„Нищо, нищо и пак нищо.“

Джейсън стовари юмрук върху конзолата.

— Има ли нещо около рождения ти ден, което пропускаме?

Стела поклати глава.

— Не се сещам.

Джейсън се помъчи да се съсредоточи, което бе особено трудно поради приглушения писък на акустичното оръдие.

— Според думите ти — каза той — баща ти е държал на детайлите и не си е падал по прищевките.

— Да — каза тя. — Може би с изключение на това място. Антарктида. За него дъното на света винаги е било вълшебно място.

„Вълшебно като дъщеря му…“

И тогава му просветна.

„Разбира се!“

Хората често използваха прост трик, за да направят очевидните пароли по-сложни и в същото време да запазят простотата или значението им. Това решение би допадало особено на някой, чиято единствена прищявка е Антарктида, земята на дъното на света.

Джейсън въведе новата парола.

Екранът светна в зелено.

— Успя! — възкликна Стела.

Джейсън се взираше в приетия код.

3991, ираунЯ 71

Рожденият ден на Стела, но написан наопаки — по същия начин, по който човек трябва да обърне глобуса, за да види добре този континент.

Щракна върху съобщението за приетия код, за да продължи нататък. Отвори се нов екран с прости инструкции. Джейсън ги изпълни дословно и накрая се появи мигащ червен бутон с надпис ДЕТОНАЦИЯ.

Джейсън се дръпна назад и даде знак на Стела да заеме мястото му.

— Ти трябва да го направиш.

Тя кимна, протегна ръка и натисна бутона.

 

 

18:28

Когато светът се разтърси, Грей стоеше върху транспортьора. Разнесе се страховит гръм. Той погледна назад към далечната станция — после нагоре към Задния изход.

„Браво на теб, хлапе!“

За всеки случай вдигна на рамо импровизирания шумозаглушител — макар и малка, имаше вероятност противобункерните бомби да не са си свършили работата.

Обърна дългата тръба, прицели се в далечното сияние на акустичното оръдие — и дръпна спусъка.

Реактивният снаряд излетя от цевта и се понесе през почти опустелия Колизей. Целта изчезна в огнено кълбо. Екотът заглъхна бързо.

Грей затвори очи, за да се наслади на момента.

Най-сетне тишината се бе завърнала в Ада.