Джеймс Ролинс
Шестото измиране (33)

30.

30 април, 17:47

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Гнездо на нимфи пред нас — обяви Крайстчърч и насочи инфрачервения лъч на акустичната пушка към брега на реката.

Дилан нареди да спрат и погледна през бинокъла за нощно виждане. На двайсет метра по-нататък до реката имаше малък вир, образуван от дига, подобна на онези, които строят бобрите.

Само че тази дига беше направена от кости.

Слепената с кал купчина счупени кости, ребра и други разлагащи се останки се издигаше на височина до кръста и образуваше дъга, която отделяше плиткия вир от реката. Във водата и по дигата се гърчеха и пълзяха стотици сиви голи охлюви. Най-малките бяха колкото дебел палец, а най-големите — колкото ръка до лакътя. Няколко пълзяха по брега през килима от мъх и водорасли.

Дилан видя как една от по-старите нимфи, както ги наричаха евфемистично, се сви и скочи от каменистия бряг, прелетя през вира и се гмурна в отвора на зловонната дига, за да изчезне в дълбините му.

Потръпна.

Гнездото още беше разбунено от акустичния удар, приключил преди около минута. Макар тунелът да се намираше зад оръдието, отзвукът и ехото бяха достигнали и дотук. Нискочестотният инфразвук бе накарал и Дилан да настръхне, все едно че някой драскаше с нокти по стъкло.

— Още десет метра напред и нагласяме оръдието — нареди той.

— Толкова близко? — обади се Райли.

При нормални обстоятелства Дилан не би търпял някой да оспорва заповед, но в този случай не винеше младия си подчинен. Самият той страстно мразеше тези гадни дребни ловци. Те бяха мерзост.

Но в момента се нуждаеше от един от тях.

— Размърдайте се — каза той.

Запристъпваха бавно и предпазливо напред. Нимфите атакуваха накуп. Да разбуниш гнездото им бе като да разръчкаш мравуняк. Изследователите използваха термина „изригване“ — когато цялото леговище се хвърляше напред в отговор на заплаха. Това бе една от най-ужасяващите гледки, които бе виждал — месоядна експлозия, способна да прелети десетки метри.

Затова разбираше загрижеността на Райли.

Все пак Дилан бе опитен ловец. Поведе лично, като внимаваше да не издава нито звук. Накрая вдигна юмрук и даде знак на Крайстчърч и Райли да минат от дясната му страна и да приготвят преносимото акустично оръдие.

Работеха като опитен екип. Крайстчърч вдигна високо чинията, за да може Райли да закрепи захранващите кабели. След като приключи, Райли застана зад другаря си с батериите в ръце.

Дилан посочи гнездото и вдигна палец.

Райли натисна копчето. Оръдието забръмча за момент, след което изкрещя към гнездото като подивяло банши. Реакцията бе мигновена. Макар и не така драматична като истинско изригване, гледката беше невероятна, като от най-долния кръг на ада.

Стотици сиви тела се загърчиха, заскачаха и се хвърлиха от гнездото в реката. Онези в локвите и по брега последваха отвратителните си братя — бягаха от шума като подгонени от вихрушка листа.

Дилан преброи до три и махна с ръка.

Райли изключи захранването и Крайстчърч свали чинията.

Дилан се втурна към вира, макар че скротумът му се бе стегнал при мисълта, че трябва да се приближи толкова до отвратителното гниещо гнездо. Потърси във водата, но откри целта си до купчината кости.

Самотен плужек, който се гърчеше вяло, зашеметен от звука.

Дилан го грабна, като внимаваше за кръглата му паст с остри като игли зъби. Държеше го за опашката — знаеше, че жлезите около устата са пълни с изгарящи плътта киселини, способни да прогорят ръкавицата му и да стигнат до кожата.

Забърза към реката, понесъл стръвта. Нимфата вече се съживяваше и изкарваше от мускулестите си сегменти малки крайници, подобни на краката на стоножка.

Когато започна да се гърчи по-яростно, Дилан извади ножа си, разпра й корема и задържа изкорменото тяло по-далеч от себе си.

Кръвта потече в реката.

Изчака нимфата да спре да се гърчи и я пусна на брега. Наведе се и я върза с рибарска корда през средата, след което бързо отстъпи десет крачки назад.

Даде знак на другите да застанат от дясната му страна и да включат оръдието, като го държат насочено към купчината кости. Не искаше нимфите да се върнат в гнездото си, докато дебнеше. За разлика от тях, създанията, които искаше да примами, бяха глухи за акустичните атаки.

Клекна, свали автомата от рамото си и го постави до себе си. За тази плячка предпочиташе друго оръжие.

Извади пистолета „Хауда“ от кобура. Вече бе заредил двете цеви. Макар оръжието да бе на повече от столетие и бе използвано от предците му за лов на носорози и тигри, той го поддържаше в отлично състояние и очакваше, че ще стреля безотказно и след още сто години в ръцете на правнука му.

Но сега Дилан не ловуваше нещо така безобидно като лъв.

Плячката пристигна по-бързо, отколкото очакваше. Единственото предупреждение бе V-образната вълна, която се носеше към брега. В следващия миг от водата се издигна светещо кълбо на края на мускулесто пипало. Отровната топка преливаше в различни нюанси — яркосини, електрическо зелени, кървавочервени.

Не беше трудно да се разбере защо тези убийствени примамки запленяваха и привличаха обитателите на този тъмен свят, но Дилан не обърна внимание на представлението и дръпна назад ударника на едната цев.

Сферата се спусна към каменистия бряг, затърси слепешком и намери трупа на плужека. Нимфите бяха потомство на Volitox ignis, начален етап в развитието на чудовищния възрастен ловец.

Сферата преобърна безжизненото тяло. Странно нежното докосване не изгори плътта на нимфата, сякаш тази царица волитокс можеше да контролира изгарящите киселини. Малко се знаеше за жизнения цикъл на тези създания. Бяха прекалено агресивни и опасни за истинско изучаване, но учените вече бяха установили силния майчински инстинкт на кралиците.

И сега Дилан се възползва от него.

Със свободната си ръка подръпна кордата и придърпа трупа нагоре по брега. Примамваше царицата, като я караше да помисли, че малкото й е още живо и се опитва да изпълзи.

Светещото кълбо затърси по пътя и пипалото се протегна да стигне отдалечаващото се тяло на нимфата. Накрая царицата трябваше да издигне тялото си над водата, за да продължи преследването.

„Крайно време беше.“

Главата й се отпусна на брега, разкривайки тяло с формата на торпедо и размерите на косатка, но с кръгла уста, подобна на устата на минога, пълна с безброй наредени в спирала зъби като кукички.

Дилан пусна кордата и хвана пистолета с две ръце. Прицели се в основата на пипалото, където имаше огромен нервен възел, свързан директно с мозъка.

Един изстрел би трябвало да повали този звяр.

А ако пропуснеше, имаше още един патрон в другата цев.

„Никога не са ми нужни повече от два изстрела.“

Пръстът му се сви около спусъка…

… и в същия миг в тунела избухна стрелба.

Изненадан, Дилан трепна и пистолетът гръмна. Куршумът изкара искри от каменистия бряг и рикошира.

Престрелката в края на тунела продължи, съпътствана с характерния трясък на картечница.

„Какво става, по дяволите?“

 

 

17:52

Свит в кабината на транспортьора, Грей елиминира още един противник с изстрел в гърдите. Тялото на войника отлетя назад. Останал без патрони, той захвърли пушката и вдигна автомата „Хеклер и Кох“.

„Няма нищо по-хубаво от това да отмъкнеш кола, пълна с оръжие на враговете ти.“

Не че двамата бяха дошли невъоръжени.

Ковалски беше коленичил върху веригата от другата страна, скрит зад отворената бронирана врата — беше опрял оръжието си на ръба на вратата, в безопасност в това импровизирано картечно гнездо.

Около транспортьора лежаха пръснати тела.

Общо седем.

Останалите двама войници се отказаха от опита си да стигнат тунела и откриха огън по машината, след което побягнаха към дълбините на Колизея и изчезнаха в мрака.

Грей стреля напосоки по тях, но само изхаби муниции.

— И сега какво? — попита Ковалски.

Грей погледна към огромната пещера и каза:

— Пази форта. — Двамата избягали войници можеха да се опитат да превземат обратно базата. — Аз отивам за Райт.

Ковалски вдигна картечницата и скочи на земята. Посочи с дулото големия транспортьор.

— Време е да сменим колите. Имаме да пресичаме река, ако искаме да стигнем до Задния изход.

Умно решение. Грей си спомни как при моста един от командосите изрази загрижеността си, че коварното течение може да завлече на дъното по-малкия транспортьор. Голямата машина имаше повече шансове да преодолее препятствието.

— После — каза той. — Пази тук.

— Ти се пази. — Ковалски погледна към тунела. — Няма да свариш онези копелета със свалени гащи. Не и втори път. Особено оня Райт.

Грей мълчаливо се съгласи и махна тапите от ушите си.

Номерът им бе минал идеално. Когато видя лагера, беше използвал вградения в акустичната пушка микрофон, за да подслуша разговора на войниците. Чу Райт да говори с някого по радиостанцията. Можеше да слуша само думите на командоса, но беше ясно, че Райт е получил нови заповеди и трябва да свърши нещо важно, преди да се изнесе с отряда си.

Каквато и да бе задачата му, Грей възнамеряваше да го спре.

Освен това бе подслушал плановете на врага да използва акустичното оръдие срещу приближаващия транспортьор — да проснат пътниците в безсъзнание и да превземат машината. Затова двамата с Ковалски си намериха тапи за уши и заглушаващи слушалки. Тук долу транспортьорите имаха преносими акустични оръдия и тези предпазни средства вероятно бяха стандартна екипировка.

Затова не беше трудно да се престорят на обезвредени и проснати в седалките — а и акустичната атака бе свирепа въпреки взетите мерки. Номерът мина и накара противника да свали гарда. Когато бившите британски войници приближиха, ликуващи от „победата“ си, Грей и Ковалски откриха огън от двете врати и изненадаха противника.

Но с това уловката им приключи.

Райт несъмнено бе чул кратката престрелка и щеше да го очаква.

„Така да бъде.“

Докато вървеше към тунела, Грей погледна надясно към малката светлина високо на стената. Джейсън и останалите би трябвало да са стигнали до подстанцията. Беше очаквал да чуе разтърсващия взрив на противобункерните бомби.

Но все още нямаше нищо.

„Защо се бавят толкова?“

 

 

17:53

Джейсън скочи от последната скоба и се втурна към слабата светлина. Беше се спуснал максимално бързо в тъмното и на два пъти едва не падна, но сега не беше време за предпазливост.

Затича се през тинята и мъха към тялото на Харингтън. Професорът лежеше по гръб, с отворени изцъклени очи. От ъгълчето на устата му се стичаше струйка кръв, едната му ръка бе счупена и огъната под неестествен ъгъл под него.

„Господи…“

Джейсън падна на колене в дълбоката до глезена слуз. Докосна рамото на Харингтън и посегна да затвори очите му.

„Съжалявам.“

И тогава очите трепнаха и проследиха движението на пръстите му. От лявата ноздра се изду малко кърваво мехурче.

„Жив е!“

Но Джейсън знаеше, че това няма да продължи дълго. Твърдата бучка на врата му приличаше на счупване.

— Професоре…

Бледите устни на Харингтън се раздвижиха, но от тях не излязоха думи.

На Джейсън никак не му се искаше да го тормози в последните мигове от живота му, но ситуацията беше ужасна, нуждата — твърде голяма. Той докосна бузата на Харингтън.

— Професоре, трябва ни кодът. Можете ли да говорите?

Харингтън го погледна. В очите му се четеше страх — но не за самия него. Погледът му се обърна нагоре към далечната подстанция, към дъщеря му.

— Разбирам — каза Джейсън. — Не се безпокойте. Стела стигна благополучно до станцията.

Не беше сигурен в това, но лъжа, която носи утеха, не можеше да е грях.

При тези думи безпокойството на професора намаля и тялото му се отпусна върху меката настилка. Сигурно беше останал жив благодарение на гъстата влажна растителност, покриваща каменния под.

— Кодът, професоре — умолително повтори Джейсън.

В отговор Харингтън кимна едва-едва; Джейсън долови движението само защото ръката му бе върху бузата на професора. Опита се да го накара да говори, но погледът на Харингтън така и не се откъсна от светлината на далечната станция, където беше обичната му дъщеря.

Накрая от стареца се изтръгна нещо като въздишка и той си отиде донякъде спокоен, отнасяйки тайните си със себе си.

Джейсън се изправи, победен и покрусен.

„Нищо повече не мога да направя…“