Джеймс Ролинс
Шестото измиране (30)

27.

30 април, 13:22

Рорайма, Бразилия

„Какво направих?“

Кендъл седеше на работната станция в основната лаборатория. Нямаше друг избор освен да се взира в големия плосък екран, показващ картина от монтирана на дърво камера. Доколкото можеше да прецени по резките нюанси на сивото, устройството записваше от сензор за слаба светлина. Виждаше се гъста гора с пълзящи растения и плътен балдахин от листа. Обективът беше насочен надолу към място, покрито с чакъл.

В средата имаше три високи клетки. Знаци предупреждаваха, че по тях тече ток, както по оградите между отделните нива на страховитата градина на Кътър.

„Това трябва да е най-долното ниво.“

Спомни си, че бе зърнал тази изолирана част от джунглата. Но какво още имаше там долу?

Гледаше как вкарват Джена в централната клетка. Ако се съдеше по начина, по който държеше ръцете си плътно до тялото си и гледаше да не доближава решетките, тя явно знаеше за опасността.

Рахеи затвори клетката.

— Госпожица Бек вече би трябвало да изпитва първите признаци на инфекцията — каза Кътър, който крачеше зад него, следван от Матео. — Главоболие, може би болки в шията.

— Моля те, не го прави — каза Кендъл.

Рахеи се отдалечи с двамата мъже, които зорко следяха джунглата с готови за действие оръжия и остени. Всички бързо се качиха в количката за голф, обърнаха и поеха по пътя, по който бяха дошли.

— Защо я закара там долу? — попита Кендъл. — Защо я оставяш сама?

— О, изобщо не е сама.

Сякаш за да докаже думите му, нещо мина пред камерата, но прекалено бързо, та Кендъл да успее да различи нещо друго освен огромни криви нокти и рошава козина. Въпреки това разпозна вида и възкликна ужасено:

— Не си…

Кътър сви рамене.

— Беше ранен експеримент, основан на твоя сценарий за запазване на видовете. „Възкресяване“ беше думата, която използваше, доколкото си спомням. Проста работа. Вземаш вече съществуващ вид, променяш генетичния му код с MAGE и CAGE техниките и възкресяваш древния му прародител.

Кендъл знаеше, че теоретично това е възможно, че лаборатории по цял свят се опитват да постигнат точно тази цел и че най-вероятно ще успеят през следващите няколко години. Мнозина вече търсеха начин да възкресят мамутите от ДНК на слонове, други се опитваха да съживят изчезналите странстващи гълъби от близките им роднини, а трети се мъчеха да получат отдавна измрелия зубър от генетичния код на съвременните говеда. Тези начинания имаха различни имена: „Съживяване и възстановяване“, „Проект Уруз“, дори един с подходящото название „Проект Лазар“, чиято цел бе възкресяването на австралийска жаба, раждаща през устата.

„Но това, което е постигнал Кътър тук…“

— Не можеш да я оставиш там — настоя той.

— Засега е в безопасност зад решетките с електричество. Ще й дадем още половин час, така че инфекцията да я превърне в нещо по-просто. Тогава ще видиш какъв ще бъде този нов свят за човечеството, когато видът ни е лишен от злокачествения си разум.

Кендъл усещаше как сълзите напират в очите му. Това чудовище щеше да го принуди да гледа какво става с Джена.

— Ти обаче можеш да спреш всичко това — настоя Кътър. — Просто ми кажи името на КНК вида, който носи генетичния ключ за твоята вирусна обвивка. Едно име и край на всичко това. Нататък ще се оправя сам.

Кендъл знаеше, че Кътър ще разплете пъзела, ако се сдобие с последното парче информация.

— Не се бави много. — Кътър махна към екрана. — Имам средство, което да спре онова, което измъчва госпожица Бек, но то трябва да бъде приложено в рамките на един час, или пораженията ще останат трайни.

— Имаш лекарство? — попита Кендъл и преглътна.

— Точно така. — Той погледна към големия хладилник в дъното на лабораторията. — Белтък, който е огледален образ на онзи, който създадох. Способен е да възстанови нанесените от приона поражения, но както казах, времето е ограничено. След определен срок за госпожица Бек няма да има връщане назад.

Кендъл обаче имаше една по-голяма грижа от младата паркова рейнджърка.

— И ако ти дам името, ще ми кажеш как да спра заразата в Калифорния.

Кътър потърка престорено брадичка.

— Аз съм човек на думата си. Такава беше първоначалната ми оферта. Но това бе преди пристигането на госпожица Бек.

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи ми онова, което искам, и ще те оставя да избираш. Мога или да те науча как да заличиш ужаса, излязъл на свобода от лабораторията ти… или да спася госпожица Бек. Но не и двете.

Кендъл впери поглед в екрана. Знаеше, че в крайна сметка ще трябва да каже истината на Кътър. Така или иначе кучият син щеше да изтръгне информацията от него.

Обърна се към Кътър и каза със задавен глас:

— Ще ти трябва кръвта на един от антарктическите видове.

— Кой по-точно?

— Volitox ignis.

Този път Кътър го погледна наистина замислено.

— Огнените змиорки. Наистина тежка задача. Трябва да се обадя, преди да е станало твърде късно. Май прибързах с плановете си.

И понечи да се обърне.

— Кътър, ти обеща!

Кътър спря.

— Разбира се, извинявай. Кой цяр искаш? Този за госпожица Бек… или за света?

Кендъл отново погледна екрана и дребната жена, свила се в клетката. В същото време си представи унищожението, разпространяващо се през планините на Калифорния.

„Съжалявам, Джена.“

Обърна се към Кътър.

— Как да убия творението си?

— Решението е съвсем просто. Не си ли се запитвал защо онази биосфера под Антарктида така и не се е разпространила по света? Несъмнено през миналото е имало пробиви, някои групи са се измъквали. Но никога пълно освобождаване. Подозирам, че за целта е необходимо индивидите да са много повече.

Кендъл трескаво затърси отговора. Какво беше уникалното на Антарктида? Какво държеше онзи свят затворен там долу? Соленото море? Ледът? Ниската температура? Вече беше експериментирал с подобни променливи в лабораторията си.

— Опитахме ниски температури, различни степени на соленост, отровни тежки метали като онези, които се срещат в околните океани — призна той. — Нищо не го уби.

— Защото мислиш прекалено ограничено, приятелю — това винаги е било основният ти проблем. Гледаш дърветата и не виждаш гората. Мислиш локално вместо глобално.

Кътър повдигна вежда, сякаш го подканваше.

Кендъл се замисли. „Глобално.“

Накъде биеше Кътър?

И внезапно му просветна.

 

 

13:24

Джена разтърка тила си, като внимаваше да не доближава решетките на клетката. Тъпата болка се беше сменила с мускулни спазми, изпращащи горещи вълни от агония през черепа й. Дори очите я боляха и приглушената зелена светлина на гората й се струваше ослепително ярка.

Знаеше какво означават тези симптоми.

„Вече започва.“

Заповтаря като мантра, обзета от страх от онова, което предстоеше.

„Аз съм Джена Бек, дъщеря на Гейл и Чарлз. Живея на ъгъла на улица Д и Лий Вининг Авеню. Кучето ми се казва Нико, рожденият му ден е на…“

Бореше се през болката да задържи всяка частица от самоличността си, изпитваше паметта си за някакви признаци на влошаване.

„Но дали изобщо ще разбера, когато се случи?“

Пое дълбоко дъх, вдиша богатия аромат на джунглата, опита се да се съсредоточи, да изтласка паниката настрана. Навсякъде около нея капеше вода, пърхаха криле, скърцаха клони, шепнеха листа.

Един детайл й се струваше неправилен и я тормозеше. Още беше прекалено тихо. Не се чуваха песни на птици, бъбрене на маймуни, шумоленето на някоя дребна животинка в храсталаците.

И тогава, сякаш в отговор на осъзнаването й, някъде отляво изпука клонка. Погледът й се стрелна натам, но видя единствено движение на сенки. Джена напрегна очи, за да различи нещо зад стената от папрат около поляната.

Нищо.

Но тя знаеше истината. Помнеше гневния рев от по-рано и изключителната предпазливост на двамата охранители, докато я водеха към затвора й.

„Не съм сама.“

 

 

13:25

„Мисли глобално…“

Това ли е бил отговорът от самото начало?

Кендъл затвори очи. Представи си въртящата се планета, земната кора върху морето стопена скала около плътно желязно ядро с размери две трети от тези на Луната. Конвекционните течения в разпененото желязо и кориолисовата сила от въртенето на Земята образуваха електрическо геодинамо, което обгръщаше планетата в огромно магнитно поле.

— Магнетизмът — каза той. — Това държи биосферата ограничена в Антарктида.

— И къде магнитното поле е най-силно?

— На полюсите. — Кендъл си представи как полето излиза от двата полюса на Земята и обхваща планетата. — И е най-слабо при екватора.

— И къде другаде е най-слабо?

Кендъл знаеше, че отговорът трябва да е свързан с местоположението на Нос Ад. Представи си горещия свят дълбоко под леда, съвършения инкубатор за странния живот. Спомни си сярата, кипящите езера.

Погледна Кътър и каза:

— При геотермалните зони. Земното магнитно поле е по-слабо в райони с вулканична активност.

— Точно така. Разтопената магма под тези райони не може да поддържа своя феромагнетизъм, което води до локален спад, един вид остров насред по-силното магнитно поле.

Кендъл си представи Нос Ад като този остров, уловен в по-силното поле на Антарктида. Все още му се виждаше пресилено да приеме, че тази разлика е достатъчна да държи живота затворен там долу. Нещо трябваше да го прави особено чувствителен към магнитно поле, нещо в самата му природа.

— КНК — каза той и се поизправи в стола си. — Всички форми на живот там се основават на двойна спирала, която не използва дезоксирибозата като свой гръбнак. Животът там е уникален, различен от всеки друг. Вместо захарта има комбинация от арсеник и железен фосфат. — Погледна Кътър. — Желязото, нали? Това прави КНК живота така чувствителен към магнитните полета.

— Проучих структурата чрез рентгенова дифракция и фотоелектронна спектроскопия. Желязото образува нанопръстени по КНК спиралата, нещо като прешлените на гръбначния стълб.

— И при излагане на подходяща магнитна сигнатура гръбначният стълб може да се разпадне. — Кендъл погледна Кътър с надежда. — Изчисли ли каква е сигнатурата?

— Да… и я проверих експериментално. Не е някакво епохално откритие. Собствената ви Агенция по храните и лекарствата вече тества осцилиращи магнитни полета за убиване на бактерии, вируси и гъби във водата и храните. Аз просто направих някои промени и открих сигнатурата, която действа най-добре в този случай.

Кендъл си представи как създаденият от него организъм изсъхва в синтетичната си капсида, оставяйки след себе си единствено празни обвивки, подобно на стари змийски кожи.

— Без това средство никога не бих пуснал на свобода твоя организъм — каза Кътър. — Аз също не искам светът да бъде унищожен от творението ти. Всъщност, ако беше избрал да излекуваш госпожица Бек вместо да търсиш този отговор, пак щях да ти кажа. Не мога да допусна светът да загине преди да мога да го спася, нали така?

Кендъл погледна екрана. За момент изпита ужас, но трябваше да го потисне. Твърде много неща още бяха изложени на риск.

— Значи ще ми позволиш да кажа на властите в Калифорния за магнитното лекарство.

— Когато му дойде времето.

— В какъв смисъл „когато му дойде времето“?

— Доколкото чувам, видните ти колеги се канят да взривят атомна бомба в планините. Доста глупаво решение. Както знаем и двамата, няма да постигнат много, освен да разпръснат още повече организма и да направят района радиоактивен за десетилетия. Но това е характерно за човечеството — да унищожава, преди да мисли. Именно затова сме обречени като вид.

— Но ти каза, че не искаш организмът ми да унищожи света.

— Не искам. След като им дадеш решението, просто ще отнеме повече време да оправят кашата, която сами са забъркали. Така ще са заети по-дълго време.

— А радиацията? И всички поражения?

— Земята е преживяла подобни рани от човечеството и преди, ще преживее и тази. — Кътър въздъхна. — Пък и това отвличане на вниманието ще ми послужи добре. Човечеството ще гледа в една посока, а краят му ще дойде от съвсем друга.

„От твоята работа тук.“

— А сега, ако ме извиниш, трябва да се обадя. Да се погрижа да вземат кръвна проба от Volitox, преди да е станало твърде късно.

— Късно?

Кътър помълча за момент.

— Твърде дълго крихте онзи подземен свят, Кендъл. Държахте го затворен, лишен от пълния му потенциал.

Кендъл не би могъл да изпита по-голям ужас и шок.

— Какво… какво си намислил?

— Ще изкарам онази мрачно прекрасна и агресивна биосфера в нашия свят. Мисля, че е време тя да напусне малкия си изолиран остров. Разбира се, някои нейни представители ще загинат при прехода, ще станат жертви на същите магнитни течения, за които говорихме, но както знаеш, Природата е най-големият изобретател. При такива количества и разнообразие някои видове ще оцелеят чрез адаптиране, ще внесат в нашия свят своята КНК издръжливост и изменчивост. А това са идеалните свойства за оцеляване в суровите времена, които предстоят.

Кендъл си представи пораженията от подобна внезапна атака на толкова много чужди видове. Цяла агресивна биосфера, отприщена в света. Екологичните последици щяха да са унищожителни.

— Смятам да изправя твоя древен свят долу срещу модерния горе. И по време на тази война ще пусна моите видове, ще ги разпръсна надлъж и нашир, ще внеса нови и изобретателни мутации, които ще ускорят еволюционния процес чрез характеристики, способни да прескачат от вид на вид. Това ще бъде върховното еволюционно изпитание, при което оцеляването на най-приспособените ще е единственият закон. Ако мога да перифразирам древния китайски стратег Сун Дзъ, в подобен хаос се крие възможност.

Кендъл го гледаше ужасено.

— Можеш да бъдеш до мен, Кендъл. Да станеш свидетел на тази трансформация, на създаването на един нов рай, свободен от падението на човека.

Кендъл си представи предизвикания от приона пожар, връщащ човечеството в съвсем примитивно състояние.

С блеснали очи Кътър пристъпи към работната станция.

— Виж един малък пример на бъдещата война, когато чумата на човешкия разум е премахната и човечеството най-сетне е оставено единствено на природния закон.

Кендъл знаеше кой е „законът“, за който Кътър говореше с такъв религиозен плам.

Законът на джунглата.

Кътър чукна един клавиш.

Вратата на клетката на Джена се отвори.

 

 

13:29

— Още колко остава? — извика Пейнтър към сержант Суарес.

— Още трийсет минути, сър!

„Прекалено много.“

Пейнтър се размърда нетърпеливо. Рамото му гореше, болката само засилваше безпокойството му. Много добре си даваше сметка за крайния срок. Атомната бомба в Калифорния щеше да се взриви след деветдесет минути.

„А аз седя тук и бездействам.“

След още една минута Суарес извика:

— Сър, елате да видите това.

Пейнтър разкопча предпазния колан. Жадуваше за нещо, което да го разсее, да му даде повод да се раздвижи. Дрейк също махна колана си и го последва в пилотската кабина.

— Какво има? — попита Пейнтър.

Суарес му подаде бинокъл и посочи към далечното тепуи. Разстоянието все още бе твърде голямо, за да могат да се различат подробности, но въпреки това Пейнтър погледна през бинокъла.

Суарес взе втори бинокъл и го подхвърли на Дрейк.

На Пейнтър му трябваха няколко секунди да фокусира платото, чиито отвесни стени бяха забулени в мъгла.

— Гледайте към южния край — каза сержантът и се обърна към пилота. — Разклати ни малко.

Пейнтър се съсредоточи и опря раненото си рамо на корпуса, за да запази равновесие, докато пилотът разклащаше самолета.

Отначало не видя нищо, само изваяни от вятъра скали и рехава гора в северния край. Но при поредното разклащане нещо сред камънаците по южния край проблесна, отразявайки слънчевите лъчи.

— Трябва да е нещо метално, за да блести толкова ярко — каза Дрейк.

— Следя го от няколко минути — каза Суарес. — Мисля, че може да е вятърна турбина.

„Турбина?“

Пейнтър присви очи, но пак не успя да различи достатъчно подробности, за да стигне до същия извод. Очите на сержанта обаче бяха по-млади от неговите и се бяха взирали безброй часове от пилотски кабини.

Пейнтър прие думата му. Ако на платото имаше вятърни турбини, значи някой се бе устроил да живее там.

Можеше да е само един човек.

„Кътър Елвс.“

— Можете ли да летите по-бързо?

Новината само засили желанието му да кацнат колкото се може по-скоро.

— Вече се движим с пълна скорост — отвърна пилотът.

Суарес си погледна часовника.

— Още двайсет и седем минути.

 

 

13:33

Изщракването на ключалката извади Джена от мъглата на болката. Агонията прониза черепа й, когато вдигна очи. Настоятелната червена светлина над вратата се бе сменила със зелена.

Вратата се открехна няколко сантиметра.

Джена остана на мястото си — боеше се, че може да е някакъв номер. Докосна решетките с гумената си подметка. Не изхвърчаха искри, така че побутна вратата да се отвори още повече и излезе от клетката. Чакълът захрущя под краката й.

Звукът я накара да замръзне и тя настръхна. Усети, че някой я наблюдава. Загледа се в пътя, който минаваше през гората, представи си портала и електрическата ограда, отделяща това ниво.

„Дори да се добера дотам, пак ще си остана затворена.“

Отново се обърна към клетката. Може би най-безопасно бе да се върне вътре, да остане заключена, но трябваше да има някаква причина по клетките да тече ток. Вероятно стоманените решетки сами по себе си не бяха достатъчно силни, за да устоят на онова, което се спотайваше в тази гора.

Все пак стоманата бе по-добре от нищо.

Пристъпи към клетката — но вратата се затвори пред нея. Отново светна червена светлина.

„Заключена навън…“

Помъчи се да мисли, да състави план, но умът й бе разсеян, не можеше да се съсредоточи задълго върху едно нещо. Искаше да припише тази разсеяност на болката и ужаса, но се боеше, че тя е симптом на нещо по-сериозно.

— Аз съм Джена Бек — прошепна тя на смълчаната гора. — Дъщеря на Гейл и Чарлз. Живея на ъгъла на улица Д и Лий Вайн Роуд…

„Момент. Така ли беше?“

Представи си малката викторианска къща със зелени фронтони.

„Там живея.“

Почерпи сила от спомена.

— Кучето ми се казва Нико и рожденият му ден е на…

С всяка прошепната дума правеше по една крачка през поляната, като гледаше да избягва пътя. Макар че решението може и да не беше съзнателно. Инстинктът я караше да се крие, да се махне от откритото пространство. Реши да се довери на този инстинкт. Мантрата й се превърна в мислен вътрешен монолог. Стигна до дърветата и навлезе под сенчестия балдахин.

„Най-добрите ми приятели са Бил и Хати.“ Образът на жената от народа пайуте се избистри в ума й. „Хати е от кудза…“ Запъна се за момент, помъчи се да си спомни конкретното племе на приятелката си; от усилието чак се препъна, после се сети името.

„Кудзадика… така беше.“

Протегна ръка да отмести един папратов лист — но беше, забравила необичайната природа на местната флора. Растението се отдръпна от докосването й и се нави на плътна топка.

Зад свилата се папрат се появи огромно същество, само на няколко метра от нея. Беше четирикрако, с размерите на носорог, но имаше козина като на мечка и дълга дебела опашка. Предните му лапи завършваха със свирепо извити нокти, по пет на всяка лапа. Големите му кафяво-черни очи се взираха в нея.

Джена замръзна. Имаше достатъчно познания, за да се сети, че съществото пред нея се отнася към семейство ленивци, онези бавни дървесни вегетарианци, които живееха в бразилските гори. Но този представител беше с чудовищни размери, подобно на огромните предшественици на съвременните ленивци. Макар и да приличаше на звяр от праисторическото минало, в действителност този вид беше изчезнал само преди десет хиляди години.

„Мегатерий — спомни си тя. — Гигантски земен ленивец.“

Но Джена усещаше, че това създание не е по-естествено от формите на живот, които бе видяла по пътя насам. И сякаш за да докаже догадката й, мегатерият отвори уста и лъснаха дълги остри зъби, предназначени за разкъсване на плът.

Съществото не бе вегетарианец — а месоядно, създадено за този свят.

То се изправи с рев на задните си лапи — на цели четири метра височина. Късата предна лапа замахна мълниеносно и пречупи една фиданка.

Джена се запрепъва назад.

Около нея се разнесоха още гърлени ревове и отекнаха от каменните стени.

Въпреки това тя си спомни останките от козата, хвърлени на пътя отгоре — може би като предупреждение.

Вслушала се в това предупреждение, тя погледна нагоре — и изпищя, когато видя сянката, падаща от зеления балдахин към нея.