Джеймс Ролинс
Шестото измиране (28)

25.

20 април, 12:45

Рорайма, Бразилия

„Кой би си помислил, че такова дребно нещо може да създаде такива бели?“

Застанал в сенките в края на имението си, Кътър Елвс гледаше как младата жена слиза колебливо от хеликоптера на върха на платото. Вдигна ръка да се защити от яркото слънце и придърпа козирката на бейзболната си шапка. Беше облечена в широка блуза и елече, а косата й бе вързана на опашка.

„Не е непривлекателна.“

Но изобщо не можеше да се сравнява с красавицата, която слезе след нея и я хвана за лакътя. Кътър се усмихна при вида на близначката на жена си. Рахеи беше абсолютно копие на Ашуу, но имаше каменно сърце, за разлика от нежната душа на сестра си. Дори сега не показа никаква емоция, когато го видя — само го погледна с обсидиановите си очи и помъкна пленницата си към него.

По-рано Кътър бе получил по имейла сканирания паспорт на новодошлата, открит при претърсване на личните й вещи след залавянето й. Бърза проверка разкри редица интересни детайли за новата му гостенка — Джена Бек, калифорнийски парков рейнджър в района на езерото Моно, където Кендъл Хес бе установил изследователската си станция.

Това не можеше да е съвпадение.

Матео бе докладвал за упорит рейнджър, вероятно станал свидетел на отвличането на доктора. Освен това беше разказал за престрелката на хълма със същия рейнджър.

Възможно ли бе да е именно тя?

„Интересно.“

Обхванат от любопитство, Кътър излезе от сянката на пещерата, която скриваше дома му. Слънцето печеше свирепо, но още не можеше да разпръсне мъглата, забулваща отвесните скали на планинския му дом.

Забеляза как по лицето на жената преминават няколко емоции, когато го видя. Една от тях лесно можеше да се разчете по лекото разширяване на очите й.

Разпознаване.

Дали ненавременното й посещение в базата беше сложило началото на събитията, довели до пристигането на американския екип в Боа Виста в търсене на мъртвец? Този въпрос пораждаше други, но скоро щеше да има време за тях.

Той пристъпи напред и протегна ръка.

Тя игнорира жеста му.

— Вие сте Кътър Елвс.

Той кимна. Не виждаше причина да хитрува на този етап.

— А вие сте Джена Бек. Парковият рейнджър, който ни причини толкова мъки.

Изпита известно удоволствие от изненаданата й физиономия. Въпреки това жената се окопити бързо.

— Къде е доктор Хес? — попита тя и се огледа. Погледът й се задържа върху къщата зад него.

— Жив и здрав е. Работи за мен.

На лицето й се изписа съмнение.

Кътър също имаше въпроси.

— Как ме открихте, госпожице Бек? Положих големи усилия да остана сред покойниците.

Жената прецени внимателно отговора си. Дръзко вирнатата й брадичка показваше, че е избрала истината.

— Благодарение на Ейми Серпри — каза тя. — Къртицата, която сте въдворили в лабораторията на доктор Хес.

Кътър вече го подозираше, тъй като по-ранните му опити да се свърже с младата последователка на Тъмен Едем се бяха оказали неуспешни. Отначало си бе помислил, че е умряла при заразяването, но явно бяха успели да я заловят.

— И къде е Ейми сега? — Кътър се запита какво ли е казала на властите. Не че се тревожеше особено. Ейми никога не бе идвала тук и нямаше никаква представа за истинските му планове.

— Мъртва е — каза Бек. — От същия организъм, който пусна в Калифорния.

Кътър се съсредоточи, за да прецени как приема загубата, но не откри кой знае каква емоционална реакция.

— Ейми знаеше рисковете. Тя беше предан войник на Тъмен Едем, готова да защитава каузата на всяка цена.

— Накрая не изглеждаше готова да умре.

Той сви рамене.

— Понякога се нужни жертви.

„И ще има още много, както скоро ще научи тази млада жена.“

Даде знак на Рахеи да поведе пленницата, обърна се и тръгна към къщата. Зърна дребно личице да наднича иззад ъгъла. Синът му Йори винаги проявяваше любопитство към непознати. Вината беше негова, защото държеше момчето на практика съвсем изолирано.

Махна му да влиза вътре.

— Искам да видя доктор Хес — настоя жената. — Преди да кажа каквото и да било повече.

Въпреки дръзкото й поведение Кътър знаеше, че Рахеи знае как да я накара да говори за един час, но това нямаше да е необходимо.

Той погледна назад към нея.

— Къде си мислите, че ви водя?

 

 

12:48

„Не може да бъде…“

Кендъл се взираше в компютърния екран в основната лаборатория. Едрата фигура на Матео се извисяваше зад него.

След като завърши анализа на генетичния код на Кътър, който бе предназначен за вирусната обвивка, той беше свалил защитния си костюм и се бе върнал при една работна станция във външното помещение.

Беше използвал CRISPR-Cas9 техниката, за да разбие кода на Кътър ген по ген, нуклеотид по нуклеотид. Откри, че кодът е прост — една-единствена нишка РНК, характерна за цяло семейство вируси.

Минималистичният подход подсказваше, че Кътър вероятно е взел обикновен вирус и е добавил кода си в него с помощта на същата техника за хибридизация, която бе използвал и за създаването на химерите си в онази дупка.

Но какъв беше оригиналният вирусен източник?

Задачата не беше трудна за решаване. Пусна кода през програма за идентифициране и откри 94% сходство с обикновения норовирус. Гадинката беше истинска напаст за пътническите кораби и местата, където се събираха много хора. Това бе един от най-заразните вируси в природата — само двайсетина частици бяха достатъчни да инфектират човек. Можеше да се предава чрез телесни течности, по въздуха или просто при контакт със заразена повърхност.

Ако искаш да създадеш универсален заразен организъм, норовирусът беше добър избор. Недостатъкът му бе, че той бе много чувствителен към дезинфектанти, белини и разтворители, така че борбата с него бе лесна.

„Но ако вирусът е затворен в моята обвивка, нищо не би могло да го спре.“

Въпреки това норовирусът по принцип не бе смъртоносен, особено ако е засегнал здрави индивиди. Предизвикваше само грипни симптоми. Така че това пораждаше по-голяма тревога.

„Какво е добавил Кътър?

Какво представляват другите шест процента от кода?“

Останалият материал изглеждаше повторение на специфичен ген за производство на белтък. За да разбере за какъв точно белтък става дума, Кендъл пусна резултатите през моделираща програма, която превръщаше кода в серия аминокиселини, и от тази верига компютърът създаваше триизмерен модел на окончателния белтък.

Сега Кендъл гледаше как моделът бавно се върти на екрана.

Макар нагънатата форма да бе леко променена, той все пак я разпозна. Предположението му се потвърди от програмата за съпоставяне.

„Боже мой, Кътър, какво си замислил?“

Сякаш призован от тази мисъл, Кътър отвори вратата на лабораторията и влезе. Съпровождаха го две жени. Едната беше съпругата му — или поне така изглеждаше, но нещо в нея беше различно. Нямаше я онази страстна съблазнителност, нито пък неизреченото привличане, което беше доловил между двамата.

И тогава си спомни необичайната аномалия в племето и му просветна.

Това беше близначката — другата сестра на Матео. Реакцията на мъжа с белега потвърди заключението му — тя бе много по-различна, отколкото при срещата с Ашуу. Матео срещна само за миг погледа на сестра си, изглеждаше странно изнервен и уплашен.

Преди Кендъл да разбере защо, втората жена пристъпи напред. По дрехите и поведението й личеше, че е американка. В нея имаше нещо странно познато, сякаш са се виждали и преди, но не можеше да каже къде и кога.

Кътър ги представи.

— Кендъл, това е балдъзата ми Рахеи. А тази красива млада дама до мен е от твоята гора. Калифорнийски парков рейнджър. Госпожица Джена Бек.

Кендъл примигна изненадано. Вече се сещаше. Наистина беше срещнал за кратко младата жена в Лий Вининг, на чаша кафе в „Боди Майк“. Интересуваше се от изследванията му на езерото. Объркан, той се помъчи да разбере какво става.

„Какво търси тя тук?“

Ако се съдеше по гнева на лицето й и скованата й стойка, тя не беше съучастничка във всичко това.

Джена пристъпи към него и докосна загрижено лакътя му.

— Добре ли сте, доктор Хес?

Той облиза устни. Беше твърде шокиран и не знаеше как да отговори.

Погледът на Кътър се спря върху компютърния екран.

— А, Кендъл, виждам, че си постигнал много, докато ме нямаше.

Кендъл погледна към бавно въртящия се модел.

— Това е някакъв вид прион, нали?

— Много добре. Точно такъв е. Всъщност това е модифицирана версия на причинителя на болестта на Кройцфелд-Якобс, която води до бърза прогресивна деменция у хората.

Джена изгледа първо единия, после другия.

— За какво става дума?

Кендъл нямаше време да й обяснява — не че самият той разбираше всичко. Прионите бяха просто белтъчни нишки без собствен генетичен код. След като поразяваха жертвата, тези белтъци увреждаха другите — обикновено тези в мозъка. Затова причинените от приони заболявания обикновено бяха бавни и се разпространяваха по-трудно.

Но вече не.

Кендъл се обърна към Кътър.

— Създал си заразен норовирус, който може да се разпространи бързо и да доставя смъртоносния си прион в огромни количества.

— Първо, не е точно смъртоносен — поправи го Кътър. — Модифицирах генетичната структура на приона така, че да не причинява смърт. Както ти обещах от самото начало, нито един човек или животно няма да изгуби живота си като пряка жертва на създадения от мен организъм.

— Тогава каква е целта ти? Искаш да вкараш творението си в моята бронирана обвивка, така че кодът ти да стане на практика незаличим. След това може да се разпространи бързо, без никакъв начин да бъде спрян.

— Така е. Но онова, което ме заинтригува най-много, беше малкият размер на обвивката — генетична система за доставяне, която е достатъчно малка, за да преминава с лекота през бариерата между кръвта и мозъка. Да осигурява на тези малки фабрики за приони бърз достъп до нервната система на заразените.

Кендъл не можеше да скрие ужаса си; дори Джена разбра достатъчно, за да пребледнее. Прионните болести бяха нелечими и пораженията от тях бяха постоянни. Типичните клинични симптоми бяха обща деменция и прогресивна загуба на висшите когнитивни функции, превръщаща в крайна сметка разумния човек в зеленчук.

Кендъл си представи как създадената от Кътър болест плъзва по хората, неудържима като изпуснатия от лабораторията му организъм, и оставя след себе си пълна разруха.

Кътър явно прочете ужаса в очите му.

— Не се бой, приятелю. Създаденият от мен прион не само че не е безсмъртен, но и е програмиран да се самоунищожи след определен брой цикли. Така се избягва пълното унищожаване на мозъка на жертвата.

— Тогава каква е целта му?

— Това е дар. — Кътър се усмихна. — Заразените ще живеят по-просто, в по-пълна хармония с природата, завинаги свободни от висшите си когнитивни функции.

— Иначе казано, ще ни превърне в животни.

— И Земята ще стане едно по-добро място — каза Кътър.

— Това е нечовешко! — ахна ужасената Джена.

Кътър се обърна към нея.

— Вие сте парков рейнджър, госпожице Бек. Определено би трябвало да ме разбирате по-добре от всеки друг. Човешко е да постъпваш нечовешки. Ние вече сме зверове, които се преструват на морални. Нуждаем се от религия, правителство и закони, за да налагаме контрол върху нисшите си природи. Възнамерявам да залича болестта, наречена разум, да премахна заблудата, която позволява на човечеството да се смята за господар на тази планета.

Кътър обгърна с жест всичко около себе си.

— Изгаряме горите, замърсяваме океаните, разтопяваме полярните шапки, изхвърляме въглероден двуокис в атмосферата… ние сме основната движеща сила зад едно от най-големите измирания на тази планета. Това е път, който неизбежно ще доведе до собствения ни край.

Кендъл се опита да възрази, но Кътър го прекъсна.

— Ралф Уолдо Емерсън го е казал най-добре. „Човешката раса в крайна сметка ще умре от болест, наречена цивилизация“, Ние вече сме на този праг, но какво ще оставим след себе си в предсмъртните си гърчове? Планета, замърсена до такава степен, че нищо да не може да оцелее на нея?

Рейнджърът се противопостави на това дрънкане.

— Но цивилизацията… Нашата вродена интелигентност съдържа възможността да спасим себе си, а наред с нас и планетата. Динозаврите не са видели приближаващия към тях астероид, но много от нас виждат какво става и се борят за промяна.

— Имате доста ограничена гледна точка към цивилизацията, мила моя. Динозаврите са господствали сто осемдесет и пет милиона години, докато модерният човек съществува само от двеста хиляди години. А цивилизацията е едва на десет хиляди.

Кътър поклати глава, за да наблегне на думите си.

— Обществото е просто една разрушителна илюзия за контрол. И вижте до какво доведе тя. По време на краткия експеримент с „цивилизацията“ ние като вид вече се намираме на ръба на тотален екологичен срив, предизвикан от самите нас. Наистина ли мислите, че в този индустриален свят на воюващи държави и алчни политици нещо ще се промени?

Джена въздъхна тежко.

— Трябва да опитаме.

Кътър изсумтя.

— Никога няма да се получи, определено не и навреме. И кой е по-добрият път? Време е да децивилизоваме този свят, да сложим край на нелепия експеримент преди планетата да се е превърнала в пустиня.

— И това ли е планът ти? — попита Кендъл. — Да пуснеш тази зараза и да лишиш човечеството от разума му?

— Предпочитам да мисля за плана си като за излекуване на човечеството от болестта, наречена цивилизация, да оставя само естественото животно, да изравня правилата на играта за всички. Да направя така, че единственият закон да бъде оцеляване на най-приспособените. Светът ще бъде по-силен и по-здрав благодарение на него.

Джена го изгледа със съмнение.

— Ами вие? — попита тя. — Ще вземете ли това „лекарство“?

Кътър сви рамене, но въпросът й като че ли го подразни — което накара Кендъл да хареса младата жена още повече.

— Някои трябва да бъдат пощадени, за да надзирават прехода.

— Разбирам — хвана се за двуличието му Джена. — Много удобно.

Определено раздразненият Кътър се обърна към Кендъл.

— Е, приятелю, крайно време е да ми покажеш твоя метод на зареждане на обвивката.

Кендъл почерпи сила от поведението на младата жена и каза честно:

— Не мога.

— Не можеш или не искаш? — попита Кътър. — Бях много търпелив с теб, Кендъл, защото навремето бяхме приятели, но има начини да те убедя да ми сътрудничиш изцяло.

И погледна сестрата на жена си. Блясъкът в тъмните очи на Рахеи показваше, че тя с удоволствие би приела подобно предизвикателство.

— Не става въпрос, че ти отказвам, Кътър — което бих направил, ако имаше полза, но няма. Просто ключът, който искаш, е недостъпен и за двама ни. Не мога да го синтезирам. Не и тук. КНК секвенцията, необходима за отключването на обвивката, може да се намери единствено в природата.

„Природата, която толкова много обичаш.“

— Къде?

— Знаеш къде, Кътър.

Той кимна и затвори очи.

— Разбира се… Антарктида. Някакъв особен вид от онази биосфера в сянка, нещо с уникален генетичен код, играещ ролята на ключ.

Скоростта, с която работеше умът на чудовището, още смущаваше Кендъл.

Кътър отвори очи.

— Кой е видът?

Кендъл погледна безчувствените му очи, готов да се противопостави. Щом беше внедрил къртица в лабораторията му, Кътър несъмнено имаше човек или цял екип и в станцията на Харингтън. Със сигурност знаеше достатъчно подробности за Нос Ад. Ако научеше истината, кучият син щеше да се сдобие с последното парче от този ужасяващ генетичен пъзел.

„А това в никакъв случай не бива да се случи.“

Кътър разчете решимостта на лицето му и тъжно поклати глава.

— Тъй да бъде. Значи ще трябва да го направим по трудния начин.

Коленете на Кендъл се разтрепериха. Щеше да направи всичко по силите си, за да издържи на онова, което го чакаше.

Кътър се обърна към Джена и махна на Рахеи.

— Ще започнем с нея и ще накараме Кендъл да гледа, за да разбере по-добре какво предстои.

 

 

13:00

— Още един час! — обяви Суарес, който седеше отпред до пилота.

Пейнтър погледна през прозореца над превързаното си рамо. Преди да отлетят бе изпил няколко ибупрофена и бе зарязал клупа, но дори при това малко движение болката го прониза като нож. Загледа се в минаващия отдолу терен — под тихо бръмчащите гондоли на перките се стелеше еднообразно зелено море. Някъде напред се намираше целта им, изолираното плато, което мъртвецът Кътър Елвс бе превърнал в свой дом.

„И където може би ще намерим Джена и доктор Хес.“

Времето изтичаше бързо.

Още държеше сателитния телефон до ухото си и сега попита:

— Няма ли начин да забавите Линдал?

— Времето през последния час се промени — отговори Лиза. — И не към добро. Следващият буреносен фронт се движи по-бързо от прогнозираното и се очаква да достигне планините следобед. Според очакваната скорост на вятъра и количеството валежи бурята ще е три или четири пъти по-силна от предишната. Затова времето на взривяването беше преместено от залез на пладне.

„Пладне…“

Погледна си часовника и пресметна часовата разлика. До крайния срок оставаха само два часа. А те все още се намираха на шейсет минути път до целта, което почти не им оставаше време да открият Кендъл Хес и да разберат дали няма друг начин да се справят със заплахата.

Даде си сметка за невъзможната задача, която го очакваше. Погледна морските пехотинци. От двете му страни седяха хората на сержант Суарес — Ейбрамсън и Хенкел. Отсреща Дрейк разговаряше тихо с Малкълм и Шмит. Почерпи сила от коравите момчета около себе си.

И все пак…

— Кога евакуират базата? — попита по телефона.

— Евакуацията вече е в ход. Националната гвардия претърси района сутринта и изведе непокорните местни, които не са се подчинили на заповедта за задължително евакуиране. В момента персоналът на базата демонтира лабораториите и преместват Джош.

— А ти и Нико?

— Нямам доверие на Линдал. Ще чакам до последния момент. Сара… ефрейтор Джесъп е осигурила малък хеликоптер, който да ни отведе.

— Не чакай прекалено много — предупреди я той. Страхът за нея накара устата му да пресъхне.

— Няма. Едмънд редовно ми съобщава как върви подготовката на бомбата. Все още правят последни изчисления. Планът е да я вдигнат с дрон на определена височина за максимален ефект върху околните планини и долини. Екипът все още работи по детайлите.

— Гласът на Лиза стана по-твърд. — Така че трябва да откриеш нещо, Пейнтър… ако не лекарство, то поне някаква надежда да забавим неизбежното.

Пейнтър въздъхна тежко. Сложна задача. Дори да откриеше някакво решение на заплахата, някакво неизвестно биологично противодействие, възможно ли бе то да бъде създадено или приложено достатъчно бързо, за да предотврати взривяването на атомната бомба?

— Ще направя всичко по силите си — обеща той.

Сбогува се, затвори и остави телефона в скута си.

Дрейк разчете изражението му.

— Нека позная. Новините от дома не са добри.

Пейнтър бавно кимна.

„Изобщо не са добри.“

Въпреки болката в рамото отново се обърна към прозореца и най-сетне видя тъмната планина, издигаща се далеч на хоризонта.

„Не ми се вярва положението там да е по-добро.“

 

 

13:05

— Може да заболи — каза Кътър Елвс.

Джена седеше на един стол в лабораторията, прикована на място от грамадния Матео. Беше същият, който й бе устроил засада в градчето призрак на хълма. Позна го по белега, минаващ от бузата до брадичката му. Сякаш събитията бяха направили пълен кръг.

— Не го прави — каза Кендъл. — Моля те.

Кътър се изправи. Държеше някакъв инструмент с формата на пистолет. Джена го разпозна — модифицирана пневматична спринцовка за поставяне на ваксини. От горната й част стърчеше ампула с кехлибарена течност.

Едва ли щеше да й бие ваксина против грип.

Кътър се обърна към Кендъл.

— Просто ми кажи името на КНК вида. И няма да има нужда от тази гадост.

— Не го правете — каза Джена. Пръстите на Матео се впиха болезнено в раменете й, предупреждавайки я да не се обажда, но тя пренебрегна заплахата. — Не му давайте онова, което иска.

Кендъл видимо се поколеба, но накрая скръсти ръце на гърдите си.

— Добре тогава — каза Кътър.

Тъмнокожата жена, Рахеи, запретна ръкава на Джена.

Кътър опря пневматичната спринцовка в ръката й.

— Последен шанс, Кендъл.

Ученият виновно извърна поглед.

Кътър леко сви рамене и дръпна спусъка. Изсвистя сгъстен газ и Джена усети рязко ужилване, което сякаш стигна чак до костта.

Джена изруга под нос. Разтри ръката си и се изправи.

— Какво беше това?

Кътър вдигна спринцовката и разклати останалата в ампулата течност.

— Вирусна РНК без обвивка.

Джена си спомни разговора от по-рано.

— Онзи ваш генетичен код. Който поразява мозъка.

— Правилно. Но в сегашната си форма той е слабо заразен и много чувствителен към външно въздействие. Именно затова се нуждая от вирусната обвивка на Кендъл.

Джена го разбра. Той искаше да създаде супербацил, способен да запрати човешката раса обратно в каменната ера — или дори преди каменната ера.

— Но дори в това му състояние — добави той — неврологичните поражения ще бъдат същите.

Джена пое дълбоко дъх. Страхуваше се от отговора на следващия си въпрос.

— С колко време разполагам?

— Ще започнете да усещате действието му в рамките на следващите трийсет минути. Лека треска, главоболие, схващане на врата… През следващите няколко часа ще започнат дегенеративните промени. Обикновено речта си отива първа, след това сложните мисли и накрая самосъзнаването. Остават само първичните желания и инстинктът за самосъхранение.

Ужасът сви стомаха й на топка.

— Значи… значи вече сте го изпробвали върху хора? — попита Джена; очакваше Кътър да се опита да оправдае чудовищното си деяние.

Вместо това той отговори напълно спокойно:

— Задълбочено, мила моя. Много задълбочено.

Кендъл докосна ръката на Джена.

— Съжалявам.

Кътър се обърна към Рахеи.

— Отведи госпожица Бек в една от опитните клетки. Долу на ниво Черно.

Устните на жената се разтеглиха в мрачна усмивка на задоволство — първата по-силна емоция от нейна страна.

Това уплаши Джена повече от всичко друго.

Рахеи я сграбчи за ръката и я поведе, като подбра друг местен до вратата, който носеше автомат на рамо. Джена забеляза, че оръжието има жълт U-образен прът, стърчащ пред дулото като байонет, с оголени медни жици на върховете.

Разпозна го.

„Електрически остен.“

Опита се да стои колкото се може по-далеч от оръжието, докато Рахеи я извеждаше от лабораторията. Поведоха я по дълъг тунел, който сякаш минаваше през каменното сърце на планината. Минаха през тежката метална врата в края и отново се озоваха навън.

Джена вдигна ръка да предпази очите си от слънцето, което беше точно над нея и осветяваше гърлото на огромната дупка. Някой я беше превърнал в серия терасирани градини. Зеленият балдахин на дъното отразяваше слънчевата светлина. Всяко ниво представляваше ограден пояс, свързан с останалите със спирален път, изсечен в скалата.

Рахеи я бутна към стълбата, водеща от стоманената площадка към пътя. Долу чакаше закрита количка за голф. Джена беше принудена да седне отзад с Рахеи, а въоръженият страж зае мястото до шофьора.

След като всички се настаниха, електрическият двигател замърка и количката се спусна по рампата. Минаха през няколко портала, които се отваряха сами пред тях, вероятно в отговор на някакъв чип в колата.

Отначало Джена не видя в градините нищо необичайно, но след няколко нива започна да забелязва странности. Макар да не беше много запозната с живота в екваториалните джунгли, някои от растенията и животните сякаш не бяха от този свят. Отначало признаците бяха едва доловими — пчели колкото орехи, стена от черни орхидеи, чиито венчелистчета се отваряха и затваряха, боа джудже, която изпълзя в малко езерце — имаше хриле!

Колкото по-надолу слизаха, толкова по-големи и ненормални ставаха създанията. Над пътя имаше надвиснал тънък клон, от който висяха плъхове на ивици, хванали се за клона с опашки, подобни на опашките на опосум. Докато чакаха един портал да се отвори, някакво пълзящо растение изстреля по тях тръни, които отскочиха от колата. Малко по-нататък подплашиха ято огромни амазонски папагали, които полетяха във въздуха в замайващ калейдоскоп от разноцветни пера.

Един от папагалите се издигна твърде високо и внезапно пропадна като камък няколко метра надолу, преди да дойде на себе си и отново да разпери криле, за да се върне при другите.

Джена погледна нагоре. Дали Кътър не използваше чипове, които държаха всяко създание в определено ниво? Замисли се върху тази възможност — хващаше се за всичко, което можеше да ангажира ума й и да пропъди обзелия я ужас.

Количката продължаваше да се спуска и въздухът ставаше все по-топъл и влажен. По челото и гърба й изби пот.

Погледна с копнеж нагоре към далечния ръб на дупката. Доколкото можеше да прецени, вече бяха на километър и половина под повърхността.

„Никога няма да изляза оттук.“

Най-сетне стигнаха гората на дъното, заемаща площ най-малко осем хектара, минаха през последния портал и се спуснаха през зеления балдахин.

„Добре дошла на ниво Черно.“

Но какво имаше тук долу?

Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-тъмно ставаше. Ярката слънчева светлина се смени с приглушен зелен сумрак. Когато очите й свикнаха, Джена видя светещи с мека светлина гъби, растящи по стволовете на дърветата. Малки езерца и поточета отразяваха слабата светлина. От двете страни на чакъления път, водещ към джунглата, растяха гъсти папрати с огромни листа.

Количката стигна до пътя и продължи към гората. Предните фарове се включиха.

На по-ярката светлина Джена се опита да надникне през гъстата растителност, но не видя много. От време на време бронята докосваше някоя папрат и листата й се отдръпваха и свиваха и откриваха по-добър изглед навътре към джунглата.

Където се виждаше все същото.

Джена се отказа и насочи вниманието си напред, като се питаше къде я водят. В лъчите на фаровете танцуваха мушици. Навсякъде от листата и цветята капеше вода.

Двамата мъже отпред бяха спрели да бъбрят. Страхът им бе осезаем и сърцето на Джена се разтуптя още по-силно.

Изведнъж на трийсет метра пред тях нещо голямо падна отгоре и се размаза на пътя. Когато стигнаха до мястото, шофьорът предпазливо го заобиколи.

Джена зяпна кървавия скелет на коза или сърна. По костите имаше останало малко месо, включително око, което се взираше отчаяно в нея.

Залепена за прозореца, Джена се загледа нагоре към преплетените клони и листата на тъмния балдахин.

Не видя нищо.

„Кой или какво…“

Оглушителен рев, изпълнен с териториален гняв и глад, разцепи тежката тишина. Отговориха му крясъци от гората, идваха от всички посоки.

Ужасена, Джена се обърна към Рахеи.

Жената отново се усмихваше.