Джеймс Ролинс
Шестото измиране (27)

24.

30 април, 16:03

Земя Кралица Мод, Антарктида

Грей стоеше в предната кабина на огромния снегомобил, опрял ръце на седалката на водача. Широкото стъкло осигуряваше панорамна гледка на терена на огромния Колизей. През последния час бавно прекосяваха сърцето на тази каменна делта, като си проправяха път през вкаменената гора, издигаща се навсякъде около тях.

В момента снегомобилът минаваше покрай брега на голямо езеро — толкова широко, че дори лъчите на шестте прожектора, всеки с диаметъра на капак на шахта, не достигаха другия му край. Самият път бе осветен достатъчно, за да не се нуждаят от очилата за нощно виждане.

Покрай езерото растеше висока бледа като труп тръстика, коронована с полюшващи се светещи нишки. Само че тези растения — или може би животни — стояха на подобни на кокили крака и нагазваха във водата, когато машината ги приближаваше. Стела каза, че биолуминесцентните луковици в корените на тръстиките привличат насекоми, а нишките улавят непредпазливите и ги убиват с киселините си.

И не само тръстиките избягваха снегомобила.

Движещите се светлини привличаха вниманието на подземния живот, но огромните размери и ръмженето на двигателите държаха повечето хищници на разстояние и разгонваха по-боязливите видове.

Караше Ковалски. Обикновено возенето с гиганта в каквото и да било превозно средство бе изнервящо изживяване, но Ковалски имаше най-голям опит в управлението на големи машини и снегомобилът очевидно му харесваше — вече показваше смахнатите си таланти в прекарването на чудовищната машина през трудния терен. Може и да нямаше голям късмет с дамите, но афинитетът му към мощните двигатели определено компенсираше този недостатък.

Захапал димящия остатък от пурата си, Ковалски съсредоточено работеше с лостовете и подкара снегомобила през нападали камъни. Шестнайсетметровата машина се килна, когато грамадните гуми преодоляха една канара.

— Внимавай — предупреди го Грей.

— Не ми трябват съветници от втория ред — измърмори Ковалски. — Иди да видиш още колко ни остава. Забрави за километри на литър… това чудо изминава метри за литър. В най-скоро време ще караме на изпарения.

И за да го докаже, почука с дебелия си пръст по индикатора за гориво. Стрелката приближаваше зловещата червена линия.

„Лошо.“

Макар че животът тук като цяло игнорираше машината, тромавото й преминаване раздвижваше всичко наоколо и напускането на убежището й ставаше още по-рисковано.

След като преодоляха купчината камъни, Грей остави Ковалски да кара и се спусна по късата стълба в трюма — навремето явно разделен на две нива, но някой отдавна го беше изкормил и го бе превърнал в едно голямо помещение. Оригиналните скамейки си стояха от двете страни и стигаха до задната рампа, по която войниците можеха да излизат навън.

Стела и Джейсън седяха един до друг и разговаряха тихо — доколкото можеше да прецени, Стела водеше урок по биология. Грей отиде при Харингтън, който седеше мрачно отсреща, опрял лакти на коленете си и отпуснал глава.

— Професоре, дизелът е на свършване — каза Грей. — Още колко остава до подстанцията?

Харингтън вдигна глава. Лицето му бе изпито и уморено, в очите му се четеше безпокойство. Сякаш се бе състарил с десетилетия по пътя от Нос Ад.

— Не много. Задният изход се намира в другия край на Колизея. Не може да се пропусне.

Нещо изкряска пронизително и се стовари върху снегомобила. По покрива задраскаха нокти — и после всичко затихна.

„Колкото по-скоро стигнем, толкова по-добре.“

Харингтън погледна разтревожено дъщеря си, после се наведе напред, хвана Грей за коляното и прошепна разгорещено:

— Ако нещо стане, ще я изкараш оттук.

— Ще направя всичко по силите си — обеща Грей.

Думите му не утешиха особено професора. За да го разсее, Грей седна до него.

— И какво е правил тук адмирал Бърд?

— Мисля, че е дошъл да търси секретна нацистка база — и вместо нея е намерил това място. Знам със сигурност само, че е пристигнал в Антарктида през четирийсет и шеста, една година след края на Втората световна война. Дошъл е с тринайсет кораба, над двайсет самолета и пет хиляди души.

— Пет хиляди?! Защо толкова много?

— Операцията била наречена Висок скок. Официално била полярно учение, включващо и картографиране на континента, но повечето цели на експедицията били строго секретни. По-късно тя довела до серия атомни взривове. Мисля, че големите клечки, които надзиравали операцията, са се опитали да запушат това място. Говори се, че след експедицията Бърд вече не бил същият. Станал уединен, болнав. Някои приписват промяната на времето, което прекарал на леда, но аз се чудя дали вината не е в това място.

На Грей му бе достатъчно да види измъчените, уплашени очи на Харингтън, за да разбере какво има предвид.

— Може би изобщо не трябваше да откриваме тези пещери — каза професорът. — Може би трябваше да се вслушаме в мъдростта на Дарвин и да оставим тази тайна заровена и недокосната.

— Елате да видите! — изрева Ковалски отгоре.

Тревожният му глас накара всички да скочат и да забързат към предната кабина. Харингтън се отпусна тежко на мястото до водача.

Пред тях се простираше огромна мочурлива местност, осеяна с езерца, потоци и водопади. Гигантската вкаменена гора беше свършила и тук се виждаха само отделни дървета, издигащи се като самотни стражи. От тавана се спускаха сталактити.

Тресавището бе покрито от поле фосфоресцираща тръстика, която осветяваше мрака отвъд обсега на прожекторите. Странни създания се движеха по това зловещо поле. Блатни птици излитаха на ципести криле, подплашени от пристигането на ръмжащото и димящо чудовище. Тромави сенки се мъкнеха тежко между тръстиките. Други създания се разпълзяваха и разбягваха на подскоци по бреговете. През цялото време писъци, крясъци и пронизителни викове бомбардираха стоманената им черупка, сякаш животът тук предизвикваше шумния натрапник, нарушил спокойствието му.

Но не това бе причината Ковалски да ги извика.

Грей зяпна.

„Боже мой…“

През мочурището се движеше стадо огромни зверове, стотина или повече, всеки с размерите на мамут. Придвижваха се предимно на четири крака, макар че от време на време някой се надигаше на два и правеше по няколко крачки като мечка, сякаш се оглеждаше за опасност. Имаха къси израстъци, подобни на закърнели хоботи, с които хващаха тръстиките, изтръгваха ги и ги преживяха бавно и методично.

— Вижте мъха, който расте по хълбоците им — каза Стела.

Грей присви очи. Беше си помислил, че рошавите килими по мускулестите тела са козина. Само че тази козина леко светеше в калейдоскоп от цветове.

— Смятаме, че мъхът е в симбиоза с тези животни, които наричаме Pachycerex ferocis. Телесната температура предизвиква промяна в цвета на светлината и така пахицерексите общуват помежду си.

— Като светулки на поляна — обади се Джейсън и си спечели усмивката на Стела.

Ковалски не беше толкова очарован.

— Само дето тези светулки могат да те стъпчат на пихтия. — Той погледна професора на съседната седалка. — Какво да правим? Безопасно ли е да продължим?

— Карай бавно. Прожекторите вероятно ще ги смутят и ще можем да минем.

За животни, които общуват чрез приглушени светлини, снегомобилът сигурно им крещеше като някакъв лишен от слух и деформиран представител на вида им.

— Досега никога не са ни създавали неприятности — продължи Харингтън. — Но и никога не съм виждал толкова много на едно място. Забелязвали сме отделни малки групи, които ни оставят на мира, особено ако сме ярко осветени.

— Може би сега им е периодът на чифтосване — каза Стела. — И това е мястото за размножаване.

— В такъв случай да се надяваме на някой да не му хрумне да се пробва с нашата обемиста дама — каза Ковалски. — Нямам намерение да умра стъпкан от надървен слон.

— Прави каквото казва професорът — предупреди го Грей. — Продължавай напред, но предпазливо.

Ковалски измърмори нещо под нос и превключи на скорост. Поеха през плитчините, като минаха по широка дъга, за да заобиколят по-дълбоките места. Пахицерексите продължиха по своя път; няколко изсумтяха към тях, сякаш ги укоряваха за грубото натрапничество. Минаха покрай едно животно, което бе достатъчно високо, за да надникне в кабината и да изгледа непознатите вътре.

— Ама че любопитко. Пъха си… носа — отбеляза Ковалски и се огледа в очакване да оценят шегата му по достойнство.

Стела и Джейсън изстенаха.

Грей не откъсваше поглед от огледалото, за да е сигурен, че никое животно не е решило да ги предизвика. Дори якият снегомобил едва ли щеше да оцелее при атака на едно или повече от тези гигантски създания.

Някакъв проблясък привлече вниманието му. Светлината бе много по-ярка от светлината на стадото. Идваше от по-назад, където вкаменената гора беше по-гъста. После зърна други светлини отляво, като две светещи очи. Секунди по-късно светнаха още две.

Пръстите му се вкопчиха в облегалката.

— Имаме си компания.

 

 

16:32

„Нищо чудно, че ни отне толкова време да настигнем кучите синове…“

Дилан Райт стоеше зад водача на най-големия транспортьор и се взираше в тресавището и тромавото стадо пахицерекси. Отдясно някакво превозно средство оставяше ярка следа през периферията на светещото стадо, подобно на комета, носеща се над пода на тъмната пещера.

„Значи старият снегомобил на Бърд отново е в движение.“

Явно го бяха поправили след като Дилан и хората му бяха избягали от Нос Ад преди година и половина. Но това нямаше особено значение. Снегомобилът можеше да се движи само по суша и не можеше да се сравнява по скорост и маневреност с транспортьорите амфибии, особено с по-малките.

А и залогът бе в полза на Дилан — трима срещу един.

Освен това имаше числено и огнево превъзходство, вероятно в същото отношение.

Дилан докосна радиостанцията си и се свърза с по-малките транспортьори.

— Маккинън, отдели се надясно. Сюард, ти наляво. Приклещете ги. Аз ще натикам големия звяр в задницата им.

Двамата потвърдиха.

— Давайте! — нареди той, вкусвайки познатата тръпка на лова.

„А сега да приключваме.“

 

 

16:33

Джейсън седеше на мястото до Ковалски. Снегомобилът се носеше през тресавището, смазваше тръстиките, разгонваше животните и избягваше по-големите препятствия като тромавите пахицерекси. Огромните зверове се махаха от пътя им с възмутени ревове. Ковалски рязко завиваше наляво и надясно, за да не удари някои от по-бавните — не толкова от загриженост за животните, колкото от страх, че един сблъсък ще нанесе повече поражения на машината, отколкото на дебелокожите създания.

Снегомобилът попадна на нисък хребет и подскочи, за момент полетя във въздуха и се стовари тежко върху гигантските си колела.

Джейсън се вкопчи в облегалката, без да откъсва поглед от прозореца. Стела се бе свила в седалката зад Ковалски.

В мрака от дясната страна блеснаха светлини.

— Приближават отдясно! — извика Джейсън достатъчно силно, че Грей да го чуе в долното помещение.

— И отляво също! — обади се Стела.

По-малките транспортьори се намираха на трийсетина метра от тях и се движеха по-бързо и по-пъргаво от тромавия снегомобил. Целта им очевидно бе да ги изпреварят и да ги накарат да намалят. По-големият транспортьор ги следваше, но ги догонваше бързо, защото не му се налагаше да заобикаля водните препятствия.

— Трябва ни повече скорост — измърмори Джейсън.

Ковалски го чу.

— Педалът е натиснат до дупка, хлапе. Освен ако не искаш да слезеш и да буташ, това е.

Джейсън и Стела се спогледаха тревожно.

Нямаше начин да избягат на тези ловци.

Малките транспортьори започнаха да се приближават от двете им страни и да ги притискат. Проехтяха изстрели. Куршуми рикошираха от стоманения корпус и одраскаха дебелото предно стъкло. То издържа — засега. Снегомобилът бе пригоден за суровия терен на Антарктида и можеше да издържа на лавини и пропадане в ледени пукнатини, но технологията от времето на Втората световна война си имаше своите ограничения.

Трябваше да се откъснат от тези клещи. Сега или никога. Ловците се бяха приближили толкова, колкото смееха.

— Готов! — извика Джейсън на Грей.

Стела посочи напред и наляво.

— Ето там… този!

Джейсън кимна и изрева:

— Ляво на борд! Имаме си едър мъжкар ляво на борд!

— Действай! — извика в отговор Грей.

Ковалски се наведе над кормилото и викна:

— Пазете си задниците!

 

 

16:35

Грей се беше закопчал на последната седалка, с лице към рампата. Харингтън седеше от другата страна.

Снегомобилът внезапно направи рязък десен завой, вдигна се на две гуми по мократа скала и се килна застрашително, докато продължаваше да завива, обръщайки задната си част наляво.

Грей затаи дъх, сигурен, че ще се преобърнат — но машината най-сетне се изправи и се стовари с трясък на четирите си колела.

— Сега! — извика той на Харингтън.

Професорът натисна един голям черен бутон над седалката си.

Болтовете в горната част на стената изхвърчаха и задната врата се отвори, падайки като рампа. Краят й се удари в земята и се понесе зад снегомобила, като подскачаше по неравния терен и по плитките локви и поточета.

— Трябва да е онзи! — изкрещя Харингтън през трясъка на стомана върху камък и рева на уплашеното стадо.

Професорът сочеше един особено едър Pachycerex, който тичаше тежко и гневно тръбеше. Мъжкарят се извисяваше с една трета над останалите. Зад огромното му туловище се носеше единият от малките транспортьори, който все още се опитваше да компенсира внезапната маневра на снегомобила.

Грей насочи акустичната си пушка към задницата на мъжкаря, изчака преследващият транспортьор да се изравни с животното — и стреля.

Прикладът на електрическата пушка го блъсна в рамото. От звуковия откат го заболяха зъбите. Акустичният заряд улучи хълбока на мъжкаря — личеше си, защото на козината му, която светеше в тъмночервено, внезапно блесна синьо петно, сякаш Грей го беше улучил с пейнтбол.

Мъжкарят изрева, изправи се на задните си крака и се извъртя настрани от шума и болката. А после стъпи на четирите си крака и се втурна в обратната посока, право към носещия се покрай него транспортьор.

И изкара гнева си върху неканения гост в стадото: наведе глава и блъсна машината отстрани с оглушителен трясък на кост върху стомана. Малкият транспортьор полетя във въздуха и се преобърна. Прелетя до отсрещния бряг на езерото, падна на една страна и се плъзна, хвърляйки искри.

„Един по-малко.“

Грей знаеше, че противникът ги превъзхожда числено, и беше решил да използва този суров свят като оръжие и да го насочи срещу преследвачите.

Ковалски отново рязко зави и задницата на снегомобила поднесе. Предпазният колан се вряза в Грей и той едва не изпусна пушката. Снегомобилът се понесе напред, за да се откъсне от клещите.

Големият транспортьор изостана. Грей се взираше в отдалечаващите се светлини. Знаеше, че главният неприятел е там.

„Ела ми…“

 

 

16:36

Дилан зърна при спуснатата задна врата на снегомобила тъмен силует. Светлината на фаровете разкри фигура, закопчана с колан на седалката и с дълга пушка в ръце. Макар разстоянието да бе твърде голямо, той си спомни мъжа от моторната шейна отпреди двайсет и четири часа, който бе стрелял по самолета му и едва не го беше свалил.

Явно беше същият американец.

„Значи кучият син е оцелял… или поне е стигнал до станцията.“

Изпита уважение. Вече разбираше защо Харингтън все му се изплъзва. Старецът имаше помощник, който бе опитен и компетентен.

Пръстите му напипаха пистолета и се свиха около старата дървена дръжка в очакване на предстоящото предизвикателство.

Когато приближиха мястото на катастрофата, водачът намали. По-малкият транспортьор лежеше преобърнат на една страна в остров от светлина. Веригите още се въртяха безполезно. При сблъсъка изходната рампа се беше отворила. От кабината трещяха изстрели.

Някой още беше жив и се бореше.

И с основание.

Светът на Нос Ад, раздразнен и разгневен от настъпилия хаос, напираше към преобърнатата кабина. Сенки пълзяха и драпаха една върху друга, вероятно привлечени от кръвта на ранените вътре. Един мъж се хвърли срещу тази смъртоносна вълна, като се препъваше и се мъчеше да се отскубне. Нещо грапаво и ракообразно се бе вкопчило в рамото и врата му. Дълги крака се бяха впили в плътта му и не го пускаха.

Беше Сюард, водачът на тази група. Запробива си път през тръстиките към приближаващите светлини, вдигнал умолително ръка.

— Сър? — обади се водачът, който продължаваше да намалява скоростта.

В същия миг огромна тъмна сянка се понесе през светещите върхове на тръстиката, прониза нещастника в ребрата, вдигна го във въздуха и го отнесе.

В разбития транспортьор имаше още трима мъже.

Но стрелбата вече беше спряла.

„Нищо не може да се направи.“

Дилан насочи вниманието си напред и посочи отдалечаващия се снегомобил. Трябваше да изпълни мисията си.

— Продължавай.

 

 

16:39

Грей охраняваше с пушката задния отвор. Вратата беше твърде повредена, за да се затвори. Краят на рампата подскачаше и хвърляше искри по камъните зад снегомобила.

Изложената на стихиите кабина бе в огромна опасност. Грей стреляше по всяка сянка, която приближаваше прекалено много, но скоростта на машината заедно с отработените газове и ревящите двигатели си оставаха най-добрата им защита.

Изведнъж през цялата какофония се чу рязко изсвирване.

Ковалски натискаше яростно клаксона на снегомобила.

„Сега пък какво?“

Грей хвърли поглед през рамо. Джейсън и Стела се спускаха по стълбата от горната кабина.

— Ковалски има нужда от теб! — извика Джейсън. — Ние ще пазим тук.

Младата жена застана до Харингтън.

— Ти също трябва да идеш, татко.

— Чакайте. — Професорът беше намерил стар бинокъл от времето на войната и гледаше в мрака. Свали бинокъла и посочи. — Изглежда, Райт се отдалечава.

Грей се обърна и видя, че Харингтън е прав.

Светлините на големия транспортьор се отдалечаваха от снегомобила наляво, навътре в тресавището, обратно към мрака на огромния Колизей.

„Къде отива?“

Харингтън посочи с бинокъла.

— Видях нещо на покрива на транспортьора. Прилича на…

Мощен гръм погълна последните му думи и отекна в пещерата, заглушавайки за момент писъците и крясъците на полуделия живот отвън. Идваше някъде далеч отзад.

След като грохотът утихна, Грей се обърна към Харингтън.

— Това да не бяха противобункерните бомби?

Ужасът стегна гърлото му.

„Нима Райт току-що е срутил входа към тунелите?“

Харингтън се беше облещил — но от друг страх.

— Не. Ако бяха гръмнали те, взривът щеше да е много по-силен. Щеше да разтресе цялата пещерна система.

„Тогава какво?“

Професорът отговори на неизречения въпрос.

— Мисля, че Райт е заложил по-слаби взривове, колкото да пробие дупка през станцията.

— Защо му е да го прави?

Харингтън посочи натам, където беше изчезнал транспортьорът.

— Опитвах се да ти кажа… На покрива на транспортьора имаше голям диск, частично завит с брезент. Мисля, че беше чиния на акустично оръдие. Поне четири пъти по-голямо от онези, които охраняваха станцията.

Грей погледна натам, накъдето се беше насочила машината на Райт, към по-дълбоките части на този изгубен свят.

И внезапно разбра плана на противника.

Представи си дупката в суперструктурата на Нос Ад, отваряща тази биосфера за света горе. „Ако Райт навлезе достатъчно дълбоко и обърне това оръдие към тунелите…“

— Възнамерява да изтика този свят навън — каза той, представяйки си как акустичното устройство подгонва тукашните създания към пробития изход.

На Харингтън му призля.

— Пораженията, които тези агресивни КНК видове ще нанесат върху останалите екосистеми, ще бъдат неизчислими. — Той поклати глава. — Защо му е на някой да прави това?

— Този въпрос може да почака — каза Грей. — Засега трябва да попречим това да се случи.

Стела кимна.

— Ако успеем да стигнем Задния изход, да задействаме бомбите и да срутим тунелите в другия край, ще запушим пещерната система, независимо накъде Райт ще насочи оръдието си.

Това бе най-добрата им надежда.

Клаксонът изрева отново, този път по-продължително.

Грей посочи подскачащата рампа и извика:

— Джейсън, Стела! Не пускайте нищо вътре!

Ако Харингтън беше прав, не биваше да позволяват нищо да ги забави.

Двамата кимнаха и Грей се втурна към предната част на снегомобила, следван от професора. Бързо се покатери по стълбата и помогна на Харингтън да се качи в горната кабина.

Ковалски ги изгледа намръщено и пусна верижката на клаксона. Ревът най-сетне замлъкна.

— Крайно време беше. — Той посочи с дебелата си ръка напред. — Док, онова ли е Задният ти изход?

Мощните прожектори разкъсваха мрака и разкриваха инсталация, забита като стоманена раковина високо в отсрещната стена. Кабелите на гондолата се спускаха от покрива към малката база, която със серията свързани помежду си помещения със запечатани проходи между тях приличаше на паднала на земята космическа станция.

— Това е субстанцията — потвърди Харингтън. — Построихме я в естествена пукнатина, която стига почти до повърхността. После пробихме тунел нагоре.

„И сте си осигурили заден изход.“

— В такъв случай имаме проблем — каза Ковалски и посочи терена пред тях.

Между снегомобила и Задния изход минаваше широк приток. Водите му се носеха бързо между назъбени скали и остри сталагмити. Изглеждаше твърде дълбок, за да бъде преодолян от снегомобила.

Но положението не беше безнадеждно — поне не напълно безнадеждно.

— Какво мислите? — попита Ковалски.

Отляво над реката минаваше стар мост от дърво и стомана. При пресичането на Колизея бяха забелязали останките и на други подобни мостове, вероятно построени от американците, изследвали първи това място.

Грей си спомни разказа на Харингтън за операция Висок скок. Нищо чудно, че Бърд се е нуждаел от толкова много кораби, самолети и жива сила. Навлизането тук долу сигурно можеше да се сравни с изследването на повърхността на Марс.

Докато снегомобилът се носеше към моста, Грей забеляза, че някои от напречните греди, дебели колкото железопътни траверси, отдавна са изгнили и паднали. Представи си руините на другите мостове.

— Мислиш ли, че ще ни издържи? — попита Ковалски.

Харингтън задъвка долната си устна, мъчеше се да намери някаква причина за оптимизъм.

— Тези греди са били предвидени да понесат тежестта и размерите на машината на Бърд.

„Само че преди седемдесет години.“

Въпреки това Грей не виждаше друг избор. Задният изход още беше на триста метра от тях. За да стигнат станцията навреме, за да спрат Райт, се нуждаеха от скоростта на снегомобила, както и от относителната безопасност, която им осигуряваше.

— Ще се наложи да рискуваме — каза Грей. — При достатъчно добра скорост може да профучим през моста, преди да се е срутил под нас.

— Ти си шефът — каза Ковалски и отново настъпи газта, използвайки последните капки гориво, за да изстиска още скорост от двигателите.

— Хванете се за нещо и не се пускайте! — извика Грей на двамата долу.

Помисли си дали да не свали Джейсън, Стела и Харингтън преди да рискуват това опасно пресичане, но това щеше да им коства твърде много време, инерция и гориво. А и ако всичко отидеше по дяволите, тримата нямаше да са в по-голяма безопасност тук, отколкото ако рискуват.

„А може би дори в никаква.“

— Дръжте се! — извика Грей, когато снегомобилът се понесе към моста.

Настръхна, когато предните гуми достигнаха първите траверси, но яките греди издържаха. Бавно издиша, все още готов за най-лошото. Машината полетя по моста, който продължаваше цели петдесет дълги метра.

В огледалото видя как две греди се счупиха под тежестта им и полетяха към кипналата вода. Но масивните гуми преодоляха без проблем малките празнини. Засега скоростта и инерцията бяха на тяхна страна.

Но не и късметът.

Нещо се понесе ниско над реката към тях.

Грей успя да го зърне за миг. Светлината разкри втория малък транспортьор в далечината — явно той не беше последвал големия си събрат, а вместо това им бе устроил засада.

Върху кабината на машината стоеше мъж, изложен на опасностите на този свят, с димяща цев на РПГ на рамо.

Реактивният снаряд улучи моста пред тях. Стари греди и стомана се разлетяха във всички посоки.

Неспособен да спре навреме, снегомобилът стигна до зейналата пропаст — и полетя надолу към реката.