Джеймс Ролинс
Шестото измиране (26)

23.

30 април, 11:33

Боа Виста, Бразилия

— Това вече е интересно — каза доктор Луис Кардоза и изправи гръб пред компютъра.

Пейнтър стана от стола си и отиде при него.

Бразилският генетик ръководеше Генографския проект в Боа Виста. Беше пълен мъж с черна коса, гъст черен мустак и замислени очи зад очила с дебели рамки. През последното десетилетие Кардоза и екипът му съпоставяха ДНК от местните племена на Южна Америка и с помощта на специално разработен алгоритъм компилираха събраните данни, за да проследят през вековете миграциите на стотиците племена, превърнали бразилските джунгли в свой дом.

Пейнтър и Дрейк го посетиха в кабинета му във Федералния университет на Рорайма. Ученият се бе съгласил да направи ДНК анализ на кръвта на единствения оцелял стрелец при нападението срещу кафенето. Както се очакваше, пленникът, който вече беше прибран от полицията, бе отказал да говори и дори се опита да се обеси в килията си, но неуспешно. Подобно отчаяно действие говореше за верността на последователите на Кътър и силните племенни връзки вътре в групата.

„Но кое е племето?“

— Мисля, че намерих нещо — каза Кардоза и махна на Пейнтър да приближи.

Дрейк също се наведе към компютъра и промърмори под нос:

— Крайно време беше.

Пейнтър си погледна часовника. Джена беше отвлечена преди три часа. Похитителите й имаха значителна преднина и колкото повече време минаваше, толкова повече изстиваше следата. Знаеше, че разполагат със съвсем кратък срок да я открият. Кътър Елвс я бе отвлякъл, вероятно с намерението да я разпита и да разбере какво знаят американците за него. Но след това тя нямаше да му е нужна.

Затова Пейнтър бе пратил Малкълм и Шмит в бразилската военновъздушна база да подготвят пристигането на новия им транспорт. Самолетът летеше от американски самолетоносач в Южния Атлантик. Кат бе уредила всичко, като натисна контактите си в бразилското правителство и военните да окажат съдействие. Освен това се беше погрижила да осигури допълнително подкрепления за Пейнтър, които вече бяха на път. Това беше основната сила на Кат — винаги да предвижда какво ще им потрябва вместо пасивно да очаква заповеди.

Точно сега оценяваше особено тези й качества.

„Не можем да губим повече време.“

И не само заради Джена.

Кат му беше съобщила, че атомната бомба със средна мощност е стигнала района на езерото Моно и я подготвят за взривяване. Преценката й за резултатите бе мрачна. Двеста и шейсет квадратни километра щяха да бъдат изпепелени, а радиацията щеше да порази над хиляда квадратни километра, включително Националния парк Йосемити. Най-лошото бе, че нямаше гаранция, че тази драстична мярка ще унищожи вируса.

Затова Пейнтър се нуждаеше от отговори — и бразилският генетик бе най-голямата им надежда.

— Какво открихте? — попита Пейнтър.

— Съжалявам, че отне толкова време — извини се Кардоза. — ДНК анализът е станал много по-бърз през последните няколко години, но при подобно генетично изследване трябва да се вземат предвид множество дребни детайли. Не исках да направя грешка и да ви насоча към погрешното племе.

Пейнтър постави ръка на рамото му.

— Благодаря, че се съгласихте веднага да ни помогнете.

Ученият кимна сериозно и посочи монитора.

— Вижте това.

На екрана имаше редове от чертички в различни нюанси на сивото. Приличаха на баркод, но този код всъщност представляваше генетичното наследство на пленника.

— Идентифицирах двайсет и два маркера, уникални за местните жители на Северна Бразилия, което по принцип не би помогнало особено, тъй като племената в този район са многобройни и представителите им са разпръснати. Но вижте ето тази последователност. — Той огради с пръст група чертички. — Това е уникална мутация в подгрупа на племето макуси. Един вид племе в племето, ако мога да се изразя така. Тази група е известна с изолацията и инбридинга^[1] си, както и със странно многото случаи на близнаци.

— И пленникът принадлежи на тази тясно свързана помежду си група?

— Почти сигурно.

Това „почти“ изнерви Пейнтър.

— Колко можете да сте сигурен?

Кардоза нагласи очилата си.

— Деветдесет и девет процента. Може би дори мъничко повече.

Пейнтър прикри усмивката си. Само учен можеше да нарече 99% „почти сигурно“.

— Къде живее това племе? — попита Дрейк и се наведе още повече към екрана.

Кардоза затрака на клавиатурата и зареди топографска карта. На около сто и шейсет километра южно от Боа Виста, дълбоко в джунглата, се появи червена точка.

Пейнтър въздъхна обезсърчено. Трябваше да изминат сериозно разстояние.

— Какво знаете за тази част от джунглата?

Кардоза поклати глава.

— Много малко. Почти невъзможно е да се стигне по суша поради насечения терен. Районът е осеян с пропасти, задръстени с растителност. Малцина са се осмелявали да отидат там.

— Нищо чудно, че в племето има инбридинг — обади се Дрейк.

— Това е сателитна снимка на района. — Кардоза превключи на панорамна снимка от ниска орбита, на която се виждаше гъстата растителност.

Мястото изглеждаше недостъпно. Всичко можеше да се крие под тъмнозелената покривка, но Пейнтър вярваше на инстинкта си.

От всичко прочетено за Кътър беше започнал да си изгражда представа за личността му. Кътър имаше склонност към драматичното и огромно его, което не му позволяваше да заравя главата си в пясъка… дори когато се прави на мъртъв.

— Можете ли да намалите? — попита Пейнтър. Беше си спомнил нещо необичайно на топографската карта.

— Разбира се.

Картината се разшири, за да включи по-голям участък от джунглата. Червената точка на селото се намираше близо до единственото по-значително прекъсване в това изумрудено море. Висока планина се издигаше от гората на юг. Скалите й бяха отвесни и изглеждаха непристъпни. Върхът беше забулен в мъгли.

— Какво е това? — попита Дрейк.

— Тепуи — обясни Кардоза. — Остатък от древна висока равнина. Около издигащите се плата в района има множество митове и легенди, в които се говори за отмъстителни духове и забравени проходи до подземния свят.

Пейнтър се изправи.

„И може би добро място, на което един мъртвец да се върне към живота.“

Дрейк го погледна.

— Това ли е мястото според теб?

— Ако не е, поне е достатъчно близо до селото. Нищо не пречи да скочим на посещение.

„Да скочим“ беше доста подходящ израз.

— Ако не намерим нищо на платото, поне да се надяваме, че някой от селото знае нещо за Кътър Елвс — добави Пейнтър.

— Тогава да тръгваме. — Дрейк се обърна и закрачи бързо към изхода, без дори да благодари на доктор Кардоза.

Пейнтър разбираше припряността на морския пехотинец, но не пропусна да стисне ръката на учения.

— Може би спасихте живота на една млада жена.

Докато бързаше след Дрейк, се молеше това да е истина.

 

 

11:38

Джена стоеше на ръба на цивилизацията.

Джунглата се простираше пред нея, изпълнена с бръмчене на насекоми и птичи крясъци, а зад нея двигателят на хеликоптера пукаше, докато изстиваше на поляната.

Двама местни жители, облечени само в мръсни шорти, работеха на ръчната помпа и наливаха гориво от огромни черни цистерни. В другия край на поляната имаше окачени между дърветата хамаци с мрежи против комари. По земята под тях имаше купчини фасове и порнографско списание, вероятно захвърлено набързо при звука на приближаващия хеликоптер. Вонеше на гориво, цигарен дим и изпражнения.

Джена се беше дръпнала в края на поляната да се спаси от вонята. Представи си как ли мирише, когато камуфлажната мрежа покрие тази отходна яма. В момента тя беше махната, но след отлитането на хеликоптера щеше да бъде дръпната отново, за да скрие незаконната бензиностанция.

Загледа се нагоре към обедното слънце в невероятно синьото небе. Жегата бе убийствена и избелялата й през зимата кожа вече изгаряше, а ужасяващата влажност влошаваше положението още повече. Джена отиде да се скрие в сянката на едно махагоново дърво и привлече вниманието на пазача към себе си. Пилотът, който държеше автомат на коленете си, я погледна. Похитителите й не си бяха направили труда да я вържат.

„Къде бих могла да отида?“

Дори да се опиташе да избяга, местните познаваха джунглата много по-добре от нея и бързо щяха да я заловят.

Вдиша аромата на джунглата и се помъчи да пропъди ужаса си. Лекият ветрец зашепна в листата и донесе уханието на цветя, влажна пръст и зеленина. Като парков рейнджър тя не можеше да игнорира суровата прелест на това място и чудото на живота във всичките му безбройни форми — от дърветата, издигащи се нагоре към гъстия изумруден балдахин, до шумоленето на няколко маймуни в по-ниските клони и колоната мравки, пълзяща по дървото, което й пазеше сянка. Беше чела, че естествоизпитателят Е. О. Уилсън наброил над двеста вида мравки само на едно дърво в джунглата. Сякаш животът бе твърдо решен да запълни всяка ниша на този великолепен Едем.

Нещо по-едро се раздвижи наблизо и излезе от сенките само на метри от нея и Джена се стресна.

Жената с абаносова коса пристъпи напред. Подобно на мъжете, единственото й облекло се състоеше от кафяви къси панталони, които се сливаха с цвета на кожата й. Носеше лък и колчан стрели на гърба. На раменете си бе метнала убито еленче. Животното беше със сива глава и черни крака, а тялото му бе покрито с червеникавокафява козина. Големите черни очи гледаха изцъклено към джунглата.

Жената — беше навлязла в гората само преди петнайсет минути — мина покрай Джена, без да я удостои с поглед. Остави трупа до хамаците за двамата, които живееха тук. Изглежда, беше излязла на лов не заради месото или кожата, а просто за забавление.

Джена забеляза, че мъжете избягват да я зяпат, макар че гърдите й — които представляваха доста забележителна гледка — бяха голи.

Жената облече блузата си, която бе закачена на един клон, и заговори на пилота с тих спокоен глас. Тъмните й очи се стрелнаха към Джена и обратно към него. Пилотът кимна, извика на двамата местни и им махна да разкарат маркуча.

Явно беше време да продължат.

След минути Джена отново седеше на мястото си отзад. Перките се завъртяха, хеликоптерът се издигна с рев над джунглата под ослепителните лъчи на слънцето и полетя с леко наведен нос над безкрайния зелен балдахин.

Джена се загледа напред.

Далеч на хоризонта се издигаше тъмна сянка.

„Натам ли отиваме?“

Нямаше откъде да знае. Знаеше единствено, че онова, което я чака в края на пътуването, няма да е приятно. Затвори очи и се облегна назад, за да събере кураж за бъдещето. Липсваше й обичайният източник на сила и увереност.

„Нико…“

Но партньорът й в момента водеше своя битка.

 

 

08:40

Планините Сиера Невада, Калифорния

Лиза подкара носилката към въздушния шлюз, свързващ нейната лаборатория с инвиво лабораторията. Единственият оцелял плъх се раздвижи в клетката си и се приближи, като мърдаше розовото си носле.

„Съжалявам, но мога да спася само един пътник от потъващия кораб.“

Нико лежеше върху носилката и едва дишаше след леката упойка. Предната му лява лапа бе изпъната и в нея бяха забити иглите на две системи — една с коктейл антивирусни препарати и една с богата на тромбоцити плазма. Системите лежаха на възглавницата до кучето в очакване отново да бъдат закачени за стойката.

Носилката на Нико бе покрита с прозрачен похлупак със собствен източник на кислород, осигуряван от закрепените от долната страна бутилки.

Лиза я вкара във въздушния шлюз, изчака налягането да се изравни и когато светна зелената светлина, кимна на чакащия отвън Едмънд Дент. Той отвори люка и й помогна да изкарат количката в малката заседателна зала в централната част на лабораторния комплекс.

— Трябва да побързаме — каза й тихо. — Нямаме много време.

Наистина нямаха.

Линдал и приятелчетата му бяха отишли да наглеждат пристигането на атомната бомба в планинската база. Всички ядрени специалисти бяха отишли с него и за момент лабораторията бе почти пуста. Останалите тук учени бяха колеги на Едмънд и се бяха съгласили да се правят на слепи. Всички се бяха срещали с Джена, знаеха за отвличането й и за плановете на Линдал да облъчи кучето.

„Но колко ли дълго ще запазят мълчание, ако ги натиснат?“

Едмънд й помогна да откарат носилката до главния въздушен шлюз. От другата страна стоеше на пост морски пехотинец — жена. Едмънд вдигна ръка и жената се обърна, сякаш онова, което правеха, беше съвсем в реда на нещата.

Лиза влезе сама в шлюза — Едмънд оставаше да я покрие. На излизане щеше да саботира шлюза, за да попречи на Линдал да открие веднага, че Нико е изчезнал.

Процесът на обеззаразяване започна. Струите окъпаха костюма и носилката. Последваха ултравиолетови лъчи, после отново струи и въздушно изсушаване. Целият процес продължи двайсет мъчителни минути.

Морската пехотинка поглеждаше от време на време към нея. Лиза избягваше да среща погледа й.

Накрая зелената светлина светна. Лиза влезе в преддверието и съблече предпазния костюм. Дрехите бяха полепнали по всяка гънка на тялото й — беше се изпотила предимно от горещината в костюма, но също и от страх да не я открият. Грабна дръжките на носилката и с известно усилие я изтика в хангара.

— Готово? — попита морската пехотинка.

Лиза кимна.

— Благодаря.

Ефрейтор Сара Джесъп — с кестенява коса и безупречна униформа — беше зачислена като личен адютант на Пейнтър. Беше дошла с отлични препоръки от командира на базата.

— Не бяхте длъжна да го правите — каза Лиза, докато двете изкарваха Нико в огромния хангар.

Жената сви рамене.

— Не нарушавам никакви правила. Директор Кроу беше определен като мой пряк началник. Той устно одобри действията ви. И аз като добър морски пехотинец изпълнявам заповеди. — Все пак се усмихна леко на Лиза. — Освен това имам лабрадор. Ако някой се опита да направи нещо на Бел, горчиво ще съжалява.

Лиза въздъхна дълбоко, благодарна за сътрудничеството й. Ако Джесъп не се бе съгласила и не беше уредила да поеме тази смяна, отмъкването на Нико от лабораторията нямаше да е възможно.

Ефрейтор Джесъп беше улеснила нещата и по друг начин.

— Установих временния карантинен район според инструкциите ви — каза тя. — На място, на което никой няма да помисли да търси.

— Къде?

Отново същата лека усмивка.

— В задната стаичка на параклиса в базата. Капеланът се съгласи да ви покрие и да отпраща нежелани посетители.

— Накарали сте свещеник да лъже?

Усмивката на Джесъп стана по-широка.

— Не се безпокойте, той е от Епископалната църква. И мой приятел. Освен това обича Бел почти колкото мен… и по-добре, ако иска да се ожени за мен. С Бел вървим в комплект.

Лиза чу обичта на младата жена в гласа й и това й напомни за собствените й отложени сватбени приготовления. Изпита още по-остро липсата на Пейнтър и се помъчи да сподави болката в сърцето си.

Остави ефрейтор Джесъп да води — знаеше, че бягството ще им спечели единствено допълнително време. Рано или късно някой щеше да проговори или пък щяха да открият скривалището на Нико. А дори това да не станеше, беше надвиснала по-голяма заплаха — ядрена.

След поредната буря след полунощ Линдал беше насрочил взривяването за вечерта.

Лиза си представи огнената гъба, надвиснала над планините.

Обзе я отчаяние. Някой трябваше да намери начин да спре всичко това преди да е станало твърде късно.

„Но кой… и най-вече как?“

 

 

11:43

Рорайма, Бразилия

През последните два часа Кендъл се бе трудил под внимателния поглед на Кътър Елвс в лабораторията му. Двамата бяха облечени в бели предпазни костюми с жълти въздушни маркучи, закрепени към стената.

Кендъл вдигна две ампули и прочете етикетите им.

25 ug CRISPR Cas9-D10A Nickase mRNA

1 ug CRISPR Cas9-D10A Nickase plasmid

Малките стъкленици съдържаха основните съставки за редактиране на гени. С тези инструменти ученият можеше точно да раздели двойната спирала на ДНК на специфични места и да направи промени в тях. Точно тези ампули се използваха предимно при трансгенетични операции — за вкарване на чужд ген, наричан трансген, в генетичния код на друг организъм.

Като добавянето на нови криле на куршумена мравка.

Кътър явно си играеше на бог и бе добавял чужди гени в съществуващи видове. Само по себе си това не бе толкова шокиращо. Технологията съществуваше почти от десетилетие и се използваше за създаване на трансгенетични създания в лаборатории по целия свят — от бактерии до мишки и дори до светещи в тъмното котки. Всъщност работата на Кътър тук не беше чак толкова напреднала, особено като се имаше предвид, че той имаше достъп до най-новите MAGE и CAGE техники, които можеха да направят стотици генетични промени едновременно.

За съжаление, макар творенията на Кътър да бяха чудовища, Кендъл нямаше моралното основание да порицава труда му. При езерото Моно Кендъл бе използвал съдържанието точно на такива ампули, за да създаде синтетичния си вирус. Неговото творение също бе резултат на трансгенното инженерство с тази разлика, че гените, които беше вкарал, бяха още по-чужди и идваха от КНК вид, открит в скрита биосфера под Антарктида.

Последният детайл беше жизненоважен за успеха му. Тъкмо той доведе до пробива, който му позволи най-сетне да превърне празната вирусна обвивка в жив, размножаващ се организъм.

„Господи, помогни ми… не мога да позволя Кътър да научава как го направих.“

Кътър се върна от високите хладилници в дъното на лабораторията. Зад стъклата проблясваха редове епруветки и стъкленици. Това бе генетичната лаборатория за творенията му — на онези от миналото и другите, които възнамеряваше да създаде в бъдеще.

Държеше две епруветки, наполовина пълни с мътен разтвор.

— В дясната ми ръка — каза той — е създадената от теб пВПЧ. Твоята съвършена празна обвивка.

Кендъл вече бе видял доказателство за твърдението му — през първия час преглеждаше данните, за да се увери, че Кътър наистина е пресъздал напълно точно белтъчната обвивка.

Кътър вдигна втората епруветка.

— А това е моето творение, уникален генетичен код с дължината на прион.

„Ето какво иска да вкара в обвивката ми кучият му син.“

Думата прион будеше тревоги. Прионите бяха заразни белтъци, виновници за заболявания като луда крава у говедата и Кройцфелд-Якобс у хората. Клиничните симптоми бяха неизменно неврологични по природа и обикновено засягаха мозъка. Най-лошото бе, че тези болести бяха нелечими и често водеха до фатален край.

Кътър вдигна епруветките по-високо.

— Сега трябва да ми покажеш как да комбинираме труда си. Твоята обвивка и моя генетичен код. — Хвана епруветките с една ръка и ги подаде на Кендъл.

Кендъл ги взе с неохота.

— Какво прави кодът ти?

Кътър помаха с пръст и посочи работната станция.

— Първо ми покажи доказателство за концепцията. Покажи, че успехът ти в Калифорния не е измама.

Думите му ясно показваха колко унизен се чувства, че му се налага да моли за помощ. Вместо просто да приеме, че някой е постигнал онова, което той не е могъл, Кътър бе готов да определи постижението на Кендъл като чиста случайност или измама. Колкото и да се бе променил след близката среща с лъва, самомнението му си бе останало напълно непокътнато.

— Ще отнеме известно време — каза Кендъл. — Трябва да анализирам кода ти, за да намеря начин да го вкарам в обвивката.

— Анализът вече е направен и се намира в компютъра на работната ти станция.

— Предпочитам да го направя лично.

Кътър повдигна подозрително вежда.

— Защо да повтаряш нещо, което вече е направено?

— Това е необходима част от моята процедура. Вероятно ще се наложи да променя кода, за да добавя ключова секвенция, която отваря обвивката.

Поне това беше вярно.

Може би разпознал логиката, Кътър въздъхна и кимна.

— В такъв случай се захващай за работа.

Преди да успее да се обърне, Кендъл го спря.

— Съгласих се да ти сътруднича. Защо не ми кажеш как да спрем заразата в Калифорния?

„Преди да е станало твърде късно.“

Кътър като че ли се замисли над искането му. Накрая погледът му се спря върху Кендъл.

— Ще ти дам част от решението, ако ми разкажеш как този „ключ“ отключва обвивката. Трябва да кажа, че това ме интересува достатъчно, за да проявя известна добра воля.

Кендъл облиза пресъхналите си устни — знаеше, че се налага да е много внимателен. Трябваше да даде на Кътър достатъчно информация, за да му повярва — този човек не беше глупак, — но без да разкрива напълно картите си.

Прочисти гърло.

— Знаеш ли за медийния шум около Изследователски институт Скрипс през май 2014-а? След като обявиха, че са създали жива размножаваща се бактерия, съдържаща нови букви в генетичната азбука?

Кътър присви замислено очи.

— Искаш да кажеш, че са добавили изкуствена нуклеинова база в ДНК на бактерията.

Кендъл кимна. Това бе епохално постижение. Животът в цялото си разнообразие, от слузта до човешкото същество, се основаваше на една и съща генетична азбука, състояща се само от четири букви — A, T, G и C. Именно от разместването на тези букви се появяваха всички видове на Земята. А сега за първи път учените от Скрипс бяха създали жива бактерия с две допълнителни букви в генетичния й код. Бяха ги кръстили X и Y.

— И какво? — попита Кътър.

— Аз направих нещо подобно — призна Кендъл. — Успях да отрежа части от стара вирусна ДНК и да ги заместя с чужди парчета от КНК. Именно тази точна секвенция КНК гени — и никоя друга — играе ролята на ключ за обвивката.

— И вдъхва живот на творението ти. — Кътър се усмихна. — Затова все се провалях. Нямал съм ключа.

„И дано никога да не го получиш.“

— Сам трябваше да се сетя — каза Кътър. — Създал си вирусната капсида с нейната необичайна конфигурация, като си произвеждал белтъци от КНК гени. И естествено, за да вкараш генетичен материал в обвивката, той трябва да включва конкретна секвенция КНК маркери, за да бъде приет.

— Ключ, отговарящ на ключалката — каза Кендъл. — Това беше моето постижение.

„Или поне част от него.“

— Гениално, Кендъл. Впечатлен съм.

— Е, щом си удовлетворен, няма ли да ми кажеш повече за онзи цяр?

Това бе единствената надежда на Кендъл. Ако можеше да измисли сам решението, едва ли щеше да даде на кучия син рецептата за зареждането на вирусната капсида.

— Става — съгласи се Кътър. — Първо, сигурно си спомняш как споменах, че решението за унищожаването на творението ти, за неговото неутрализиране, през цялото време е пред очите ти и очите на Харингтън. Подобно на ключа, всичко се свежда до КНК.

— И как?

— Уви, така и не сте се запитали защо екзотичната екосистема е останала капсулирана в Антарктида от хилядолетия, особено щом навън има цял свят, който е почти беззащитен срещу нейната агресивна и уникална природа.

— И какъв е отговорът?

— Дай ми ключа и ще ти дам отговора… и метода да го използвате в Калифорния.

Кендъл не настоя — знаеше, че няма да успее да изкопчи повече.

— Ще те оставя да работиш — каза Кътър. — Скоро очаквам гост, с когото искам да разговарям. — Тръгна към шлюза, но се обърна. — Очаквам обаче резултати, когато се върна. Повярвай ми, наистина не е в твой интерес да ме разочароваш.

Кендъл го гледаше как излиза. В основната лаборатория застрашително стоеше едрият Матео.

Понеже нямаше избор, Кендъл започна да изучава уникалния генетичен код на Кътър — онова, което той искаше да вкара в идеалната му генетична система за доставяне.

Но какво представляваше този код? Каква бе целта му?

„Открия ли това, може да намеря начин да го спра.“

Ако не друго, работата върху кода щеше да отложи момента, когато щеше да се наложи да каже на Кътър истината — че ключът, който така силно иска, е недостижим. Кендъл не можеше да го възпроизведе тук. За да го създаде, първо му трябваха лимфоцитите на един-единствен вид от онази биосфера. Неговата КНК беше така уникална, че не можеше да се синтезира в нито една лаборатория. За създаването на ключа бе необходим жив организъм.

„Но колко дълго мога да пазя тази тайна?“

Засега трябваше да протака колкото се може повече.

„Но с каква цел? — запита се той. — Кой може да ми помогне?“

 

 

11:55

Пейнтър стоеше на една отдалечена площадка на международното летище на Боа Виста под палещото обедно слънце. Заслони очи със здравата си ръка и се загледа в небето. Другата му ръка беше в клуп; превръзката на раната бе сменена преди малко.

Летището се намираше само на три километра от града и делеше съоръженията си с военновъздушната база. Тази писта се използваше рядко, както си личеше по бурените, растящи в пукнатините на асфалта. Нямаше писта, а само паркинг с редица стари отдавна занемарени хангари и помощни постройки.

Военната база използваше по-модерните съоръжения в другия край на летището. Това място обаче вършеше работа на Пейнтър, тъй като бе отдалечено от редовния трафик и повечето очи. Малка група бразилски военни пазеха входа на района и държаха любопитните на разстояние.

Дрейк крачеше нетърпеливо зад него, а другарите му Малкълм и Шмит се бяха разположили в сянката на един хангар.

— Ето ги и тях — каза Пейнтър, когато видя сребристосивата машина в ослепително синьото небе.

— Защо се забавиха толкова, по дяволите? — недоволно промърмори Дрейк.

Пейнтър не отговори — чувството за безсилие беше опънало нервите на морския пехотинец. Дрейк очевидно се чувстваше отговорен за отвличането на Джена, защото я беше оставил сама в кафенето. Не че вината беше негова, но и да го кажеше, това нямаше да промени нещата. Морският пехотинец имаше безкомпромисен код на честта. Въпреки това Пейнтър подозираше, че реалната причина за безпокойството на Дрейк е по-скоро от личен, отколкото от професионален характер. Двамата с Джена се бяха сближили по време на това изпитание.

Дрейк застана до него и се загледа в небето.

Петънцето се носеше към тях. Самолетът бе излетял от пистата на „Хари С. Труман“, самолетоносач клас „Нимиц“, който провеждаше учения в Южния Атлантик.

Пейнтър гледаше как двете витла се завъртяха от хоризонтално във вертикално положение, като забавиха скоростта и превърнаха самолета в хеликоптер. Машината приличаше на по-големия си брат „MV-22 Оспри“, докарал Пейнтър от брега на Калифорния до базата на морските пехотинци в планината. Това бе новият „Бел V-280 Валър“, наричан понякога „синът на Оспри“ заради по-малките си размери и по-загладения дизайн. Изпълняваше ролята предимно на разузнавателен самолет, можеше да развива почти триста възела и имаше обхват от осемстотин морски мили.

Идеален за мястото, на което трябваше да отидат.

Самолетът увисна над тях и започна да се спуска. Пейнтър и Дрейк отстъпиха по напукания асфалт — или по-точно бяха избутани назад от вятъра, вдиган от двете перки. Машината се приземи деликатно като комар върху гола ръка. Шумът не беше толкова силен, колкото можеше да се очаква, поради стелт технологията, включваща заглушаването на двигателите.

Страничният люк се отвори.

Вярна на думите си, Кат бе пратила подкрепа — още трима морски пехотинци с бойна броня и каски. Дрейк и колегите му поздравиха сърдечно другарите си.

Мургавият лидер на новодошлите тръгна към Пейнтър и каза с лек испански акцент:

— Чух, че сте имали неприятности, сър. Сержант Суарес. — Махна към мъжете от двете му страни, мускулест чернокож морски пехотинец със стоманени очи и червенокос гигант. — Ефрейтори Ейбрамсън и Хенкел.

Пейнтър стисна ръцете им.

— Благодаря за помощта.

Суарес се обърна към самолета.

— Чудесна машинка. Ще ни е малко тесничко, но ще се справим. — Погледна слънцето. — Много е горещо днес, а?

Пейнтър кимна.

„И вероятно ще стане още по-горещо… във всяко отношение.“