Джеймс Ролинс
Шестото измиране (21)

18.

30 април, 07:20

Боа Виста, Бразилия

„Все едно да проследиш дух…“

Джена вървеше след Дрейк и Пейнтър по задушните улици на Боа Виста, столицата на бразилския щат Рорайма. Температурата гонеше трийсет градуса, а влагата бе сигурно сто процента. Леката й блуза беше залепнала по ръцете и под раницата на гърба. Налагаше се непрекъснато да я придърпва надолу, защото се мъчеше да излезе от късите й панталони. Беше си сложила шапка, за да се предпази от яркото слънце, и бе вързала косата си на опашка.

Дрейк и Пейнтър също бяха облечени неофициално, както и двамата морски пехотинци Шмит и Марлоу, които ги следваха. Правеха се на туристи — често срещана гледка в града. Боа Виста беше отправната точка за всеки пътешественик, желаещ да посети джунглите на Северна Бразилия или съседните плата на Гвиана и Венецуела.

Ролята на града като отправна точка усложняваше проследяването на последните стъпки на Ейми Серпри. От телефона й знаеха, че е получила обаждане от Боа Виста. Звъненето на апарата отекна в ушите на Джена. Мислите й се върнаха към ужасяващия труп на жената в леглото… и към Нико.

Помъчи се да прогони последната мисъл. Изобщо не искаше да изоставя партньора си в Калифорния, но най-добрият й шанс да му помогне беше тук, за да търси отговори за чудовищната болест.

Екипът бе кацнал преди час, точно по изгрев-слънце.

От въздуха градът приличаше на спици на колело. Бяха пътували с такси по една от тях и сега вървяха пеша към малък хотел недалеч от главната улица, намиращ се в тих зелен квартал.

— Това трябва да е — каза Пейнтър и посочи един хотел в старомоден колониален стил.

Докато вървяха натам, Дрейк мълчаливо даде знак на двамата морски пехотинци да минат от двете страни на улицата и да осигурят периметъра.

Джена тръгна с Дрейк и Пейнтър към входа. Отпред имаше дървена веранда със саксии с цъфнали цветя. Имаше дори малка люлка, заета в момента от дебел оранжев котарак на тъмни ивици, който се протегна и се разходи лениво по нея.

— Сигурно е собственикът — каза Дрейк, като спря да почеше котарака под брадичката.

Изненаданата Джена се разсмя, но бързо спря — приписа смеха си на напрежението, което изпитваше.

Хотелът беше единствената им конкретна следа. Знаеха, че последното позвъняване до Ейми е било от този град, но не можеха да го локализират по-точно. Пейнтър смяташе, че обаждащият се е използвал груба сателитна огледална система, за да скрие точното си местоположение.

Това означаваше, че трябва да отидат в Бразилия и да поработят по стария начин — на терен, което беше добре дошло за нея.

„Понякога старата школа е най-добрата.“

Докато Пейнтър отваряше вратата, Джена нагласи раницата си и прокара длан по дръжката на глока си. Пейнтър им бе осигурил оръжията малко след кацането — бяха скрити в шкафче за багаж на летището. Така и не каза как го е уредил, но и Джена не си направи труда да попита.

Макар и въоръжена, се чувстваше гола без Нико до себе си.

Влезе след Пейнтър, а Дрейк остана на верандата с котарака. Докато вървяха към рецепцията, която бе просто малко по-висока маса, Пейнтър прегърна Джена през кръста.

Възрастна бразилка в домашна роба и с дружелюбна усмивка стана от фотьойла пред малкия телевизор и ги поздрави.

— Sejam bem-vindos.

— Obrigado — благодари Пейнтър. — Говорите ли английски?

Усмивката й се разтегли още повече.

— Да. Горе-долу.

— Това е дъщеря ми — каза Пейнтър и побутна Джена напред. — Търси своя приятелка, с която трябваше да се срещне в града. Но тя така и не се появи.

Физиономията на жената стана по-сериозна и тя кимна загрижено.

Джена усети лекото побутване на Пейнтър — подканваше я да продължи.

— Тя… казва се Ейми Серпри — каза Джена, като се помъчи да го каже колкото се може по-разтревожено, което не беше трудно.

„Наистина се тревожа…“

— Пътува в този район през последния месец, но когато е пристигнала, е отседнала в прекрасния ви хотел.

Тъй като нямаше как да засече обаждането по-точно, Пейнтър се бе опитал да проследи последните стъпки на саботьорката по банкови извлечения, телефонни обаждания от домашния й телефон в Бостън и дори от журнала на джипиеса на автомобила й. Все едно придаваше плът на дух, бит по бит, като реконструираше стъпките й през последните месеци.

Разследването бе разкрило подробности за бурната младост на Ейми, преди да започне постдокторската си програма и да бъде наета от доктор Хес. Преди да навърши двайсет, тя била член на радикалното природозащитно движение Тъмен Едем, борещо се за нов свят след човечеството и прибягващо към акции на екотероризъм.

В два след полунощ се бяха обадили на Пейнтър от Вашингтон. Джена беше в кабинета му с Дрейк — и двамата бяха току-що освободени от карантината. Пейнтър пусна обаждането на спикърфон. Жената, която се обади — Катрин Брайънт — беше открила нещо важно.

„Не засякохме да е използвала американския си паспорт и затова си мислехме, че през цялото време е била в Щатите. Но после открих, че е запазила френския си паспорт.“

Оказа се, че Ейми е станала американска гражданка преди седем години, но като родена във Франция все още имала двойно гражданство. Брайънт проследила френския й паспорт и открила, че преди пет седмици Ейми е летяла от Лос Анджелис до Боа Виста, като платила билета си в брой. Времето и мястото не можеше да са случайно съвпадение.

Бързо се установи, че Ейми е използвала френска кредитна карта на Crédit du Nord, за да плати ползването на интернет в този хотел в Боа Виста…

Тъкмо тази следа беше причината сега да са тук с надеждата, че ще попаднат на нещо, което да им позволи да продължат след призрака.

— Имам нейна снимка — каза Джена и извади копие на снимката от шофьорската книжка на Ейми.

Беше й трудно да погледне усмихнатото лице, след като знаеше какъв ужас е отприщила Ейми и помнеше в какво състояние бе тялото й в бунгалото в Йосемити.

Собственичката разгледа снимката и бавно кимна.

— Помня. Много хубава.

— Имаше ли някой с нея, когато дойде? — попита Джена. — Или да се е срещала с някого?

— С някой, който може би знае къде се намира? — добави Пейнтър.

Жената подъвка долната си устна, все едно се мъчеше да си спомни нещо. После отново кимна.

— Да. Един мъж дойде през нощта. Беше много… — Тя затърси думата, но безуспешно, и накрая вдигна пръсти и имитира как от очите й излизат светкавици.

— Напрегнат? — предположи Джена.

— Sim — потвърди жената. — Но и… страшен. Сеньор Круз не го хареса. Засъска и избяга.

Сеньор Круз сигурно беше котаракът.

Ако среднощният посетител беше съучастник или шеф на Ейми, котаракът явно преценяваше хората добре. Определено беше харесал Дрейк.

Пейнтър пристъпи напред и извади няколко снимки.

— Може би ще го разпознаете. Това са приятели на Ейми.

Подреди снимките на плота. На тях се виждаха различни колеги и познати на Ейми, но повечето бяха от младините й, от стария уебсайт на Тъмен Едем, където още се пазеха снимки на първите членове на групата. Това бе най-вероятната връзка. Имаше дори групова снимка, на която се виждаше и самата Ейми, усмихната срещу обектива.

Жената се наведе над снимките и си сложи очила. Разгледа ги внимателно една по една. Когато стигна до груповата, посочи едно лице.

— Този мъж. На снимката се усмихва, но не и когато дойде тук. Беше много… — тя погледна Джена — напрегнат.

Пейнтър взе снимката и се вгледа в мъжа. Джена надникна над рамото му. Мъжът имаше сресана назад абаносовочерна коса, красиво бледо лице и пронизващи сини очи.

— Чухте ли ги да разговарят? — попита Пейнтър.

— Não. Отидоха в нейната стая. Не видях кога си е тръгнал.

— И никой друг ли не е идвал?

— Não.

Пейнтър кимна и извади няколко бразилски банкноти.

— Obrigado.

Жената поклати глава и не взе парите.

— Надявам се да намерите приятелката си. Надявам се тя да не е с този човек.

Джена потупа ръката й и я сложи върху парите.

— Тогава за сеньор Круз. Купете му вкусна рибка.

Жената се усмихна, кимна и пръстите й се свиха около банкнотите.

— Obrigado.

Джена и Пейнтър излязоха на верандата.

— Научихте ли нещо? — попита Дрейк и махна на Шмит и Марлоу да дойдат.

Пейнтър въздъхна.

— Имала е посетител. Човек от миналото й, от Тъмен Едем.

Дрейк се намръщи.

— Това трябва да е нашият човек.

— Кой е той? — попита Джена.

— Бил е основателят на Тъмен Едем. — Пейнтър не изглеждаше особено щастлив и обясни защо. — Според всички сведения е умрял преди единайсет години.

Джена хвърли поглед към хотела.

„Май продължаваме да гоним духове.“

 

 

07:45

— Прекрасна гледка, нали? — каза Кътър Елвс.

Кендъл искаше да възрази, да отвърне рязко, но дори той не можеше да не се съгласи с думите му, докато се взираше отвъд железния парапет на балкона.

Слънцето тъкмо се показваше над ръба на платото. През нощта бурята беше отминала и небето бе зашеметяващо синьо. Мъглата продължаваше да се стеле и подсилваше илюзията за остров сред облаците. На утринната светлина беше в оттенъци на кехлибарено и тъмнорозово. Самото плато сякаш светеше с настъпването на новия ден, проблясваше във всякакви изумрудени нюанси, а езерото бе съвършено отражение на безоблачното небе.

Беше изкушаващо да свалиш гарда пред подобна вдъхновяваща красота, но Кендъл остана непоколебим. Седеше сковано на масата срещу домакина си пред сервираната закуска — калейдоскоп плодове с най-различни цветове, черен хляб и чинии с яйца и леща.

„И никакво месо…“ Не и за Кътър Елвс.

Кендъл бе хапнал малко, но нямаше апетит — стомахът му се бунтуваше при мисълта какво го очаква през този ден. Кътър възнамеряваше да го накара да му сътрудничи, да сподели знанията си, но той щеше да откаже.

„Поне докато съм в състояние.“

Навремето малцина бяха онези, които успяваха да устоят на Кътър, и Кендъл се съмняваше, че това се е променило. През нощта си представяше какви ли не мъчения и страхът почти не го остави да спи. Всяка мисъл за бягство — или дори за самоубийство, като например да се хвърли от планината — беше прогонвана от вездесъщата му сянка.

Дори сега огромният Матео бдеше неотлъчно при вратата на балкона.

Кендъл се опита да смени посоката, в която вървеше разговорът, и погледна пазача си.

— Матео… е роден в тези джунгли. Както и сестра му, жена ти. От кое племе са? Акунтсу? Или може би яномами?

Кендъл познаваше някои от местните племена от времето, когато бе търсил екстремофили в джунглите на Бразилия.

— Гледаш на тях с очите на западняк — укори го Кътър. — Всяко племе е много характерно, след като поживееш сред хората му. Матео и жена ми са макуси. Тяхното племе живее в района от хиляди години и е част от природата като всяко листо, цвете или змия. Освен това са уникални и по друг начин.

— Какъв? — попита Кендъл с надеждата да отклони разговора.

— При тяхното племе се наблюдават необичайно много раждания на близнаци, еднояйчни и двуяйчни. Ашуу всъщност е една от тризнаци. Изключителен случай. Тя има еднояйчна близначка — и двуяйчен брат, Матео.

Кендъл повдигна вежди. Две еднояйчни момичета и момче? Беше чувал за подобни необичайни случаи — жена, родила еднояйчни близнаци и трето дете. Макар че се случваха и по естествен път, по-често подобни раждания бяха резултат от използването на лекарства за плодовитост.

Любопитството на Кендъл надделя и той сниши глас.

— Мислиш ли, че заради това, че няма еднояйчен близнак… Матео е толкова едър?

— Възможно е. Може би става въпрос за вторична генетична аномалия, свързана със също толкова странната конфигурация тризнаци. Но за мен по-завладяващ е необичайният рекорд на племето по броя на родените близнаци. Питам се дали в джунглите няма някакъв природен аналог на лекарствата за плодовитост, все още неизвестен на фармацевтите.

Предположението наистина беше интересно. Екваториалните джунгли бяха източник на много нови лекарства, от такива срещу малария до силни противоракови средства. И несъмнено щеше да има още стотици нови открития — разбира се, ако джунглите оцелееха, вместо да бъдат изсичани и изгаряни от дърводобивните компании и за разчистване на обработваема земя.

Но това пораждаше друг въпрос.

— Знаеш много неща за това племе — каза Кендъл. „Дори си наел някои от тях да работят за теб.“ — Как успя да си осигуриш такова сътрудничество от тяхна страна? Особено тук горе. Доколкото си спомням, местните племена се боят от тези плата.

— Макусите не се страхуват от тях. Те ги почитат като дом на боговете и вярват, че древните тунели, пещери и дупки са пътища до отвъдния свят, през които гиганти предават мъдростта на вековете. — Кътър се загледа към гората долу, към огромната тъмна дупка. — Може би са прави.

Кендъл си помисли, че Кътър вероятно се мисли за един от онези богоподобни гиганти, пазител на велико познание.

— Знаеш ли, че един от предците ми, Кутбер Кари-Елвс, е бил йезуитски свещеник? — продължи Кътър. — Живял е сред макусите двайсет и три години и те много го обичали. Още го помнят в историите си, превърнал се е в част от устната традиция на племето.

Кендъл си помисли, че пресметливият и убедителен човек срещу него е използвал миналото, за да спечели местните. Дали затова не се бе оженил за Ашуу, за да заздрави тази връзка чрез брака си? Знаеше, че местните много уважават семейните връзки, старите задължения и дори дълговете, които продължаваха поколения наред. За да оцелеят в суровата джунгла, членовете на една общност трябваше да са тясно свързани, да се пазят взаимно.

Кътър рязко стана и потърка ръце.

— Ако си се нахранил, да се захващаме за работа.

Кендъл беше очаквал с ужас този момент, но си заповяда да се изправи. Ако не друго, възнамеряваше да научи какво е намислил Кътър — и да му се противопостави толкова ожесточено, колкото може.

Кътър го поведе обратно в къщата и тръгна към асансьор с кабина от ковано желязо, сякаш взета от някакъв стар френски хотел. Матео също влезе с тях и Кътър натисна най-долното копче.

Кендъл гледаше как етажите отминават зад железните решетки. Потъваха в сърцевината на платото, в лабиринтния свят, описван в митовете на макусите. Спускането продължи поне двайсет секунди, след което се озоваха в ярко осветено пространство.

На Кендъл му трябваха няколко мига, за да проумее какво вижда. Каменните стени бяха изчезнали и пред него се простираше огромно лабораторно пространство с блеснали повърхности от неръждаема стомана, в което работеха хора, облечени в бяло.

— Стигнахме — каза Кътър. — Това е истинското сърце на Тъмния Едем.

Кендъл впери поглед в модерното оборудване. Покрай едната стена бяха наредени лавици с автоклави, центрофуги, пипети, мензури и стъклени цилиндри. При другата стена имаше стоманени врати на големи хладилници или фризери. Забеляза също и тъмна стъклена врата, вероятно на инкубатор.

По-голямата част от централното пространство бе заета от редици работни станции с множество генни анализатори, термоциклери за полимеразни верижни реакции и ДНК синтезатори за създаване на висококачествени олигонуклеотиди. Разпозна също и оборудване за прилагане на най-новата техника CRISPR-Cas9 за манипулиране на ДНК.

Това го уплаши най-много. Технологията беше съвсем нова и толкова иновативна, че можеше да се прилага и от начинаещ, но в същото време и толкова мощна, че няколко изследователски групи в Съединените щати вече я бяха използвали, за да предизвикат мутации във всеки човешки ген. Някой й беше лепнал прозвището „машина на еволюцията“. Възможността технологията да попадне в неправилните ръце и да се злоупотреби с нея вече тревожеше националните агенции за сигурност, които се бояха от това какво може да бъде създадено с нея, било то умишлено или случайно.

„Откога Кътър разполага с тази технология?“

Кендъл не знаеше, но си даваше сметка, че тази лаборатория далеч превъзхожда неговата по размери и оборудване. Освен това около централното помещение имаше и други, в които несъмнено се провеждаха още изследвания с неизвестни цели.

— С какво се занимаваш, Кътър? — с дрезгав глас попита той.

— С изумителни неща… далеч от правителствените регулации и надзор. Тази свобода ми позволи да достигна до най-далечните възможни граници. Макар че, в интерес на истината, съм само с пет или шест години пред някои от колегите ти. Но онова, което успях да постигна… да създам досега… — Кътър го погледна в очите. — Ти, скъпи ми приятелю, можеш да ме научиш на много повече неща.

Кендъл преглътна ужаса си.

— Какво искаш от мен?

— В лабораторията си ти създаде съвършената пВПЧ, празна обвивка, която е толкова малка, че може да проникне във всяка жива клетка. Блестяща работа, Кендъл. Наистина. Трябва да се гордееш с това.

В момента Кендъл се чувстваше всякак, но не и горд.

— От творението ти може да се получи идеален троянски кон — продължи Кътър. — Вътре в него може да се сложи всичко и нищо не може да му устои. Това е съвършена генетична система за доставка. — В гласа му зазвучаха укорителни нотки. — Но си създал празната обвивка, като си използвал за основа образец, който не е от този свят, нали? Нещо различно от ДНК?

Кендъл се опита да скрие реакцията си от настойчивия, пронизващ като син лед поглед на Кътър. „Нима е разбрал какво открихме с Харингтън в Антарктида? Нима знае произхода на КНК, която използвахме за създаването на вирусната обвивка?“

Реши, че е време да се опълчи. Изправи рамене. Нямаше да позволи да му въздействат.

— Кътър, няма да споделя техниката си с теб. Методът за създаването на вирусната обвивка ще умре с мен.

Кътър се разсмя — и смехът му смрази Кендъл до мозъка на костите.

— О, не е нужно, приятелю. Някой от колегите ти беше така добър да ми изпрати образец преди пет месеца и го подложих на анализ. Вече произведох количества, които ще ми стигнат за години.

Кендъл се притесни, но се помъчи да не го покаже.

— Тогава… какво искаш от мен?

— Става въпрос какво мога да направя аз за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да ти помогна да спреш мора, плъзнал в Калифорния. Откакто си под крилото ми, твоят синтетичен организъм се разпространи, излезе извън възпиращите го граници и се разнесе от последвалите порои. Много скоро ще е навсякъде и ще порази цялата страна — и не само нея.

Кендъл се беше страхувал от подобен резултат, но да чуе, че е станал реалност…

— Но… няма начин да бъде убит — с тих, уплашен глас рече той. — Опитах всичко.

— А, това е защото си затворен в кутия. — Кътър се почука с пръст по слепоочието. — Понякога трябва да спукаш черупката на утвърдената научна догма. Да потърсиш нови и оригинални решения. Честно казано, изненадан съм, че още не си се сетил. През цялото време решението е било пред очите ти и пред очите на професор Харингтън.

Думите му ясно показваха, че знае за работата на Харингтън. С всяко следващо изречение надеждата на Кендъл малко по малко умираше.

— И какво искаш в замяна? — попита той.

— Единствено сътрудничеството ти, нищо друго. Въпреки че успях да пресъздам хитроумната ти вирусна обвивка, така и не мога да я напълня, да я превърна в жив организъм.

Кендъл разбираше чувството му за безсилие. Екипът му беше работил години наред по метода на пробите и грешките, за да достигне до този процес. След това той го беше усъвършенствал лично и пазеше техниката в тайна от всички. Но онова, което караше коленете му да омекват, беше страхът какво възнамерява да посее в обвивката Кътър, какво е решил да отприщи.

Кътър явно прочете ужаса в очите му и вдигна ръка.

— Кълна се, че плановете ми не включват убиването на нито едно човешко същество или друго създание.

Кендъл искаше да се усъмни в честността му, но знаеше, че Кътър е човек на думата си. В това отношение имаше някакво странно чувство за чест.

— Но ако не ми съдействаш, с всеки изминал час ситуацията в Калифорния ще се влошава. Скоро проблемът може да стане нерешим дори за моето средство. Помогни ми и ще спасиш света. Откажи — и светът ще умре от собствените ти ръце, от собственото ти творение. Това ще е твоето завещание.

— Кълнеш се, че имаш цяр?

Кътър продължи да държи ръката си вдигната, без да откъсва поглед от него.

— Имам и го изпробвах. Ще подейства, но както казах, може да има ограничения, ако се забавиш прекалено много.

— И ако ти сътруднича, ще ми дадеш този цяр и ще ми позволиш да го споделя със съответните власти.

— Да. Нямам желание да виждам творението ти да всява такъв хаос. Искам да го спра не по-малко от самия теб.

Кендъл му повярва. Въпреки пътя, по който бе поел, Кътър си оставаше природозащитник. Не би поискал да види как светът умира. И все пак…

— Тогава защо саботира лабораторията ми? — разпалено попита Кендъл. — Защо трябваше да избиеш всички и да пуснеш вируса на свобода?

Кътър го гледаше така, сякаш отговорът бе очевиден.

Кендъл внезапно разбра и се смая от безочието на този човек.

— Направил си го нарочно, нали? За да ме накараш да разкрия онова, което знам.

— Ето виждаш ли, скъпи приятелю — каза Кътър, докато му обръщаше гръб. — Вече мислиш нестандартно. А сега на работа.

В същия момент телефонът му иззвъня. Кътър го извади от джоба на елека си за сафари и проведе кратък разговор на непознат език, вероятно макуси. Единственият знак за загрижеността му бе бръчката, която се появи на съвършеното му чело.

Накрая затвори и въздъхна.

— Май има и друг проблем, който те е последвал тук от Калифорния. Някой си пъха носа там, където не му е работа.

Кендъл зърна искрица надежда, но тя угасна, когато Кътър добави:

— Няма значение. Лесно ще оправим тази работа.

 

 

08:07

— Не говори сериозно — каза Пейнтър в телефона си.

Крачеше напред-назад пред едно кафене в центъра на Боа Виста. Останалите бяха вътре и закусваха. Вече се беше обадил на Кат да събере колкото се може повече информация за основателя на Тъмен Едем — мъртвия Кътър Елвс. Докато чакаше тя да му се обади, се свърза с Планинския военнотренировъчен център, за да разбере как се развиват нещата.

— Доста е зле — каза Лиза. — Снощната буря разнесе заразата през много от бариерите. Имаме отделни огнища на километри от центъра, свързани са с пътища на оттичане, които не сме успели да блокираме успешно.

Пейнтър си представи черно петно, разрастващо се като рак във всички посоки в планината.

— Разшириха карантинната зона с четирийсет километра във всички посоки. Йосемити е опразнен. Тук е малко след пет сутринта, но след изгрев-слънце ще започне по-подробно претърсване. Ще трябва да се вземат решения въз основа на онова, което открият. За капак на всичко има прогнози за още лошо време през следващите три дни. Буря след буря.

Пейнтър се беше надявал шансът да им се усмихне, но явно не беше писано. Майката природа изглеждаше твърдо решена да направи усилията им напразни.

— Линдал се бои, че заразата може да се разпространи още повече и да се установи трайно в Калифорния, поради което повдигна въпроса за използване на ядрено оръжие — продължи Лиза. — И предложението се обмисля сериозно.

Пейнтър внезапно съжали, че е дошъл тук.

„Трябваше да се сетя, че Линдал ще опита подобна тъпотия.“

— Колко сериозно се обмисля тази възможност?

— Много. Линдал вече има подкрепата на екипа, който търси начин да убие организма. Мнението им е, че температурата и радиацията от взрив със средна мощност е най-добрата ни надежда. Разработват се модели и се изчисляват най-лошите сценарии.

— Ти какво мислиш?

Последва дълго колебливо мълчание.

— Пейнтър, не знам. От една страна, Линдал е прав. Трябва да се направи нещо, в противен случай нещата ще стигнат до критичната точка и ще изгубим всичко. Ако успеем да ограничим радиоактивното замърсяване, рискът може и да си струва. Ако не друго, подобна драстична мярка най-малкото ще спре агента и ще ни осигури повече време да разработим нова стратегия.

Пейнтър още не можеше да повярва, че този ход е единственият възможен.

— Може пък просто да съм уморена — добави Лиза. — И да не мисля ясно. Джош продължава да се влошава. Докторите го поставиха в медикаментозна кома, за да овладеят пристъпите му. Нико също не е по-добре. Както казах, нещо трябва да се направи.

На Пейнтър ужасно му се искаше да може да я прегърне през телефона, да я окуражи. А вместо това трябваше да я притисне още повече.

— Лиза, трябва да ни спечелиш време. Укроти Линдал. Поне за още двайсет и четири часа.

— Ако имаме толкова…

— Ще открием нещо — обеща Пейнтър, но думите му не прозвучаха така убедително, както се беше надявал. — Ако не ние, то екипът на Грей.

— Кат има ли вести от тях?

— Още не. Каза обаче, че магнитната буря утихва и има надежда, че по-късно през деня сателитните връзки ще се възстановят. Така че се опитай да задържиш Линдал поне докато не установим контакт с Грей.

— Ще направя всичко по силите си.

„И аз.“

Затвори и тръгна към вратата на кафенето.

Куршумът одраска ръката му и пръсна прозореца на заведението.

Пейнтър моментално клекна. Още куршуми изсвистяха над главата му към кафенето. Стъкло се пръсна и се посипа отгоре му, докато се мяташе към прикритието на една кофа за боклук.

Зърна за миг как другите вътре се снишават — и видя трима мъже с черни екипи да се втурват от кухнята зад тях, стреляха по посетителите. От другата страна на улицата се втурнаха други трима с димящи автомати.

Пейнтър имаше време само за една мисъл.

„Гледай да изкараш повече късмет, Грей.“