Джеймс Ролинс
Шестото измиране (20)

17.

30 април, 10:34

Земя Кралица Мод, Антарктида

— Къде е проклетото слънце? — изстена Ковалски.

Грей разбираше раздразнението му — намираше се в пилотската кабина на масивната верижна машина и оглеждаше пейзажа отвъд високите й прозорци. Макар да оставаше час и половина до пладне, навън цареше пълен мрак. Луната вече беше залязла и ярките звезди примигваха студено по безоблачното небе. От време на време по небето пробягваше ефирна вълна светлина в изумрудени и алени тонове сред проблясъци на електрическо синьо.

Драматичната буря на южното сияние ги преследваше през замръзналата шир на Земя Кралица Мод през нощния им преход. Свирепото представление отразяваше силата на слънчевите изригвания, които нарушаваха сателитната комуникация в Антарктика. Всеки заслепителен танц на сиянието напомняше на Грей колко изолирани са тук.

Загледа се в терена за някакви указания за мястото, на което отиват.

След като бяха оставили Карен и другите изследователи в единствения оцелял модул, Грей и екипът му поеха на изток с голямата машина през равното море от сняг и лед. Според динамичната карта над мястото на водача се движеха успоредно на далечната брегова линия, но през прозореца не се виждаше никакъв намек за море или океан, а единствено замръзнал свят в бяло и синьо. Единственото, което нарушаваше монотонния ландшафт, се издигаше южно от позицията им — редица черни назъбени върхове стърчаха от леда, бележейки хребета на погребани планини. Остри като бръснач, те приличаха на ред зъби и дори бяха наречени Фенрискефтен — или Челюстите на Фенрир, на името на огромния вълк от скандинавската митология.

Разговорът на контролния мостик насочи вниманието му към него — и към Стела Харингтън, дъщерята на потайния професор, с когото отиваха да се срещнат.

— Всъщност го проектирахме по прототип на АИОП — обясняваше Стела на жадния си за знания ученик.

Джейсън стоеше до нея и гледаше плановете на странното превозно средство. Явно не можеше да се насити на информация за уникалния им начин на придвижване.

Или може би причината беше в учителката.

Стела бе на двайсет и малко, на възрастта на Джейсън, с немирна руса коса, зашеметяващи зелени очи и извивки на тялото, които си личаха дори през тежкия вълнен пуловер и дебелия полярен панталон. Освен това умът й беше остър като бръснач и беше магистър по ботаника и еволюционна биология — сериозно предизвикателство за компютърния гений на Сигма.

— Гледал съм видео на въпросния прототип — каза Джейсън. — Но той е пет пъти по-малък от това нещо. Може ли да се движи по вода?

— Защо според теб се нарича амфибиен гъсеничен понтонен транспортьор? — Стела завъртя игриво очи. — Всяко звено на веригата е от специална пяна, позволяваща ни да се движим както по суша, така и по море. А тук подобно нещо е важно.

Джейсън се намръщи и погледна към замръзналата шир.

— Защо ви е нужна амфибия тук?

— Защото я използваме предимно… — Тя внезапно млъкна, усетила, че се е разприказвала прекалено.

Така беше от самото им качване. Всеки разговор бе пълен с пропуски и премълчавания. Стела още не им беше казала в каква беда се намира баща й, а само че се нуждае от помощта им.

Тя извърна поглед и сниши виновно глас.

— Ще видиш.

Джейсън предпочете да не задълбава.

— Но амфибията е полезна и върху лед — продължи по-уверено Стела. — Можем да развием до сто и трийсет километра в час на равен терен, а дължината й ни позволява да преодоляваме тесни пукнатини.

Джейсън се загледа в чертежите.

— Машината донякъде ми напомня снегомобила на адмирал Бърд, построен малко след Втората световна война. Чувала ли си за него?

Грей си спомни, че е виждал снимка на шестнайсетметровия полярен транспортьор, способен да носи малък самолет. Бяха видели снимката във файловете на професор Харингтън, открити по сървърите на АИОП.

— Аз… да, чувала съм. — Стела отново започна да говори колебливо, сякаш вървеше по тънък лед. — Баща ми смята, че амфибията може да изиграе подобна роля.

Джейсън кимна.

— Логично.

Хлапето погледна скришом Грей и той внезапно осъзна, че Джейсън тихомълком проверява Стела, като използва информацията от файловете на баща й, за да види колко открита ще е тя с тях.

Май все пак не беше съвсем смахнат.

— Колко души може да побере амфибията? — попита той.

— Пригодена е за дванайсет души, включително екипажа. Но при нужда можем да поберем още шест-седем.

Това беше причината да изоставят Карен и останалите. Грей беше видял тясното място долу. Двигателят и механиката на транспортьора, изглежда, заемаха повечето налично място. Долу имаше мъничка столова и спалня. Стела беше дошла с пълен личен състав от британски войници, всички въоръжени, тъй като очакваха, че могат да се натъкнат на неприятности. Нямаше начин транспортьорът да побере Карен и всички дванайсет изследователи.

Но подобно нещо по принцип не беше предвиждано.

Стела ясно даде да се разбере, че професор Харингтън ще позволи единствено на Грей и двамата му спътници да бъдат превозени през Земя Кралица Мод до тайната му база. Изглежда, параноята му се беше засилила след вестта за атаката. Стела летяла за срещата, когато засякла обаждането на Грей по радиото, след като се бяха измъкнали от унищожената база. Веднага се върнала и издирила транспортьора, който вече бил потеглил на друга мисия. Направила принудително кацане и пренасочила верижната машина към спасителна мисия.

Като малка отстъпка тя остави двама войници с Карен и изследователите заедно с гранатометите и тежкото им въоръжение в случай че врагът успее да открие модула. Това бе най-доброто, което можеше да направи в тази ситуация.

— Колко още остава до целта ни? — попита Грей.

Стела се обърна към картата над главата на водача, която показваше динамично местоположението им. Гледа я прекалено дълго — явно се мъчеше да прецени какво може да каже.

— Не че можем да кажем на когото и да било — отбеляза Джейсън с момчешка небрежност.

Стела продължи да се взира в картата, но Грей забеляза едва доловимата й усмивка.

— Май си прав. — Тя посочи екрана. — Виждате ли малкия полуостров с формата на полумесец? На трийсетина километра от нас. Това е нос Ад.

— Нос Ад ли? — изненада се Джейсън. Името звучеше зловещо.

Усмивката й стана по-широка.

— Точно така.

— Страхотно име — кисело отбеляза Ковалски от другия край на кабината. — Няма да привлечете много посетители с него.

— Не сме го кръщавали ние.

— А кой? — попита Грей.

Стела се поколеба, но накрая се предаде и заговори свободно.

— Чарлз Дарвин. През 1832 година.

След изпълнено с потрес мълчание Грей зададе очевидния въпрос.

— Защо му е било да го кръщава така?

Стела се загледа в картата и поклати глава. После повтори неангажиращия си отговор отпреди малко — само че този път в гласа й се долавяше трепет:

— Ще видите.

 

 

10:55

„Никак не изглежда зле за ад.“

Джейсън гледаше как транспортьорът изминава последния километър и половина към ледения нос, издаден в Южния Ледовит океан. Очите му вече бяха свикнали с тъмнината и виждаше добре на светлината на звездите и сияйните вълни на южното сияние в тъмното небе.

Извивката на бреговата линия — смес от син лед и черни отвесни скали — скриваше малък залив. Под скалите вълните се разбиваха в осеян с канари плаж. Това бе едно от редките места по брега, свободно от лед.

— И къде е въпросната база? — попита Ковалски.

Добър въпрос.

Стела застана зад водача и му прошепна нещо в ухото. Човекът намали скоростта и транспортьорът запълзя към брега, право към ръба на скалата…

… и през него.

— Хванете се за нещо — предупреди ги Стела.

Джейсън сложи ръка на парапета покрай едната стена, а Грей и Ковалски се хванаха за ръба на масата за карти.

Транспортьорът продължи да пълзи. Предната му половина се издаде над ръба, след което се наклони напред. Джейсън се вкопчи още по-силно, очаквайки да полетят стремглаво към каменистия плаж. Вместо това веригите опряха в склон, скрит под ръба. Транспортьорът се люшна и задницата му се повдигна. В следващия момент се спускаха по стръмния сипей към канарите долу.

Джейсън се пусна и отиде при Стела.

Склонът изглеждаше изкуствен, вероятно направен с булдозери, от същите камъни като тези на плажа. Случайният наблюдател би пропуснал с лекота конструкцията, която допълнително бе скрита от извивката на носа.

Накрая транспортьорът стигна брега и продължи в подножието на отвесните скали. Отпред зейна отвор на пещера — беше като изсечен в покритата с лед скална повърхност. Машината намали, рязко зави към входа и лъчите на предните фарове пронизаха мрака.

Тунелът свършваше само след трийсетина метра със стена от студена синя стомана. Тя се издигаше на височина пет етажа и бе широка стотина метра. По краищата преградата изглеждаше циментирана за скалата.

В стената се отвориха масивни врати — плъзнаха се настрани върху релси — и отвътре ги окъпа ярка светлина, която ги заслепи след дългите часове на тъмно.

— Добре дошли в Нос Ад — каза Стела.

Зад стената се откриваше огромно пространство със стоманен под и стени от естествена скала. Мястото приличаше на кръстоска между палуба на самолетоносач и най-големия промишлен хангар на света. Втори голям транспортьор беше паркиран до шест по-малки, на половината на големия си събрат. От другата страна имаше два самолета с плъзгачи. Три мотокара местеха сандъци, а един кран на релси пренасяше контейнер под тавана.

Докато гигантските врати зад тях се затваряха, водачът вкара машината сред този хаос и я изравни до транспортьора близнак. Накрая спряха с тежка въздишка на дизелови двигатели.

Стела веднага махна към стълбата.

— Да слизаме. Баща ми ви очаква с нетърпение.

И поведе американците на долното ниво и по рампата от кърмата.

Въздухът бе необичайно топъл и миришеше на масло и химични пречистватели. Джейсън зяпна от размерите на помещението.

Стела размени няколко думи с един слаб британски офицер, който дотича разтревожено до тях, после се обърна към Грей и посочи към другия край на пещерата.

— Той е горе на наблюдателната платформа.

В отсрещния край на огромния хангар имаше гигантска стоманена структура, заемаща цялата задна стена. Издигаше се на височина осем етажа, със свързани помежду си стълби и мостове. На най-горното ниво имаше редица високи прозорци.

В това имаше нещо смътно познато.

— Това не е ли суперструктура на военен кораб? — попита Грей.

Стела кимна.

— Да. От бракуван британски разрушител. Беше доставена тук на части и сглобена отново.

Подобно на външните врати, намерилата ново предназначение суперструктура беше закрепена с бетон по краищата, подобно на маджун по рамката на прозорец.

— Хайде — каза Стела и направи кръгом. — Не изоставайте.

Джейсън се подчини, но задникът й го разсея.

Ковалски го забеляза и го сръчка с лакът.

— Просто върви, хлапе. Не си търси излишни неприятности.

С пламнали бузи Джейсън извърна поглед и се помъчи да гледа навсякъде, само не към Стела.

Минаха през редици чували с пясък, натрупани на височина до кръста, с три картечни гнезда с американски „Браунинг M2“, насочени към външните врати.

Контейнерът мина над главите им и изчезна в суперструктурата. Грей едва сега забеляза, че той има дебели прозорци, като бронирана гондола на лифт. А мехурът отдолу… много приличаше на оръдейна кула.

„Какво е това място, по дяволите?“

 

 

11:14

Влязоха през една врата на най-долното ниво на стоманената суперструктура. Стела ги качи в един товарен асансьор и натисна копчето за най-горния етаж.

— Преди колко време е построено това място? — попита Грей, докато се изкачваха.

Доколкото можеше да прецени, докато пресичаха хангара, британската станция изглеждаше направена надве-натри, сякаш са бързали.

— Строителството започна преди шест години — отвърна Стела. — Върви бавно. Още подобряваме и добавяме нови неща, когато бюджетът и обстоятелствата го позволяват. Но издирването на това място е продължавало векове.

— Какво искаш да…

Вратата на асансьора се отвори и Стела им махна да излизат.

— Баща ми ще ви обясни… ако има достатъчно време.

Излязоха на някогашния мостик на бившия разрушител. Високите прозорци гледаха към оживения хангар долу. По-голямата част от мостика бе преустроена и разширена в група кабинети около място, служещо за библиотека. Върху стоманения под бяха постлани персийски килими, а от всички страни се издигаха дървени шкафове, натъпкани с книги. По бюра и маси имаше още купчини томове, списания и отделни статии. Грей забеляза и пиедестали, върху които бяха поставени различни предмети — вкаменелости, странни кристали, стари книги, които бяха оставени отворени и показваха нарисувани на ръка биологични схеми или скици на животни и птици. Най-голямата книга беше огромен том с богато украсени карти, съставен сигурно преди векове. Металните мастила блестяха от страниците му.

Мястото приличаше повече на музей, на част от природонаучното и историческо крило на Британското кралско дружество.

Слаб изискан мъж с прошарена коса излезе от закрита със завеса ниша между два библиотечни шкафа в другия край на помещението. Макар да изглеждаше към седемдесетте, той закрачи енергично към тях. Носеше сив панталон с тиранти, лъснати обувки и колосана бяла риза. Спря само колкото да си вземе сакото, наметнато на един стол зад широко бюро, на което имаше сервиз с димящ чай. Облече го бързо и пристъпи да ги посрещне.

— Командир Пейнтър, благодаря, че дойдохте.

Грей веднага позна професор Алекс Харингтън от досието на мисията. Стисна ръката му и откри, че макар и кокалеста, тя е пълна със сила. Помисли си, че този професор явно прекарва повече време на терен, отколкото в аудиторията.

— Стела ми каза за неприятностите ви при Халей — каза Харингтън. — Предполагам, че проблемите ни са едни и същи. И по-точно майор Дилан Райт, бивш лидер на Отряд X.

Грей си спомни якия мъж, който бе командвал щурмовата група в АИОП, със стоманените очи и късо подстриганата светлоруса коса. В централата на Сигма Кат го беше идентифицирала като Дилан Райт.

— Откъде знаете за него? — попита Грей.

— Райт с лично подбрания от него отряд беше зачислен като охрана на базата в началото на съществуването й. После нещо стана с него — или пък от самото начало е бил подставено лице. Лично аз предполагам второто, защото открай време си беше пълен задник, дошъл от някаква аристократична фамилия, сполетяна от тежки времена. Дори мъкнеше със себе си старовремски ловен пистолет. Както и да е, започнаха да се появяват проблеми, свидетелства за саботаж, изчезнали файлове и дори откраднати проби. Преди около година и половина беше засечен от камера, но накрая избяга с хората си, като уби трима войници, все добри и верни мъже.

Грей си помисли за директора Рафи, екзекутиран в собствения си кабинет.

— Ако той е унищожил Халей — продължи Харингтън, — няма начин да не се насочи към нас, особено в такова подходящо време, когато комуникациите по целия континент не работят. И най-тревожното е, че той познава всичко в Нос Ад.

— Защо мислите, че ще се върне? Какво търси?

— Може би просто отмъщение. Той е отмъстителен. Но мисля, че възнамерява да направи нещо много по-лошо. Освен че е деликатна и поверителна, работата ни тук е много опасна. Райт може да всее огромен хаос.

— И каква е природата на проучванията ви?

— Всъщност самата Природа. — Харингтън въздъхна. Очите му бяха уморени и уплашени. — Но най-добре да започнем от самото начало.

Той отиде при бюрото си и им махна да се съберат около него. Постави длан върху ъгъла на вграденото в писалището стъкло. Светна 40-инчов екран и доведе в „музея“ на Кралското дружество модерната епоха.

Харингтън започна да плъзга пръсти по екрана. С няколко пестеливи движения пръсна различни снимки. Правеше го с такава лекота, сякаш раздаваше карти за игра.

Грей забеляза името на папката в горната част на екрана.

D. A. R. W. I. N.

Беше го виждал и преди и си спомни какво означава съкращението: Развивай и революционизирай, без да нараняваш природата. Това бе основната философия, споделяна от Харингтън и Хес. Предпочете да премълчи обаче.

— Всичко започва с плаването на кораба „Бигъл“ и пътуването на Чарлз Дарвин през този район. И с една съдбовна среща с местни жители на Огнена земя. Това е стара скица на първата им среща при Магелановия проток.

Той чукна и увеличи скицата, на която се виждаше стар британски слуп и няколко лодки.

— Местните жители били опитни мореплаватели и риболовци, ловували тюлени около върха на Южна Америка и отвъд нея. Според един таен дневник на Дарвин, пазен под охрана в Британския музей, капитанът на „Бигъл“ се сдобил със стара карта, показваща част от брега на Антарктида и намек за район, свободен от лед. В желанието си да обяви земята за собственост на короната, капитанът на „Бигъл“ отплавал да търси въпросното място, но онова, което открили, така ги уплашило, че било завинаги заличено от дневника на пътуването.

Джейсън се загледа в рисунката.

— Какво са открили?

— Всичко по реда си — каза Харингтън. — Разбирате ли, Дарвин не можел да допусне подобно познание да изчезне напълно, затова запазил картата заедно с тайния си дневник. Само избрана шепа учени са получавали достъп до него. Повечето смятат историята за твърде невероятна, за да е истина, особено като се има предвид, че мястото останало неизвестно още цял век.

— Нос Ад — каза Грейс. — Това място.

— През по-голямата част от изминалото столетие дебелият лед е скривал реалната брегова линия. Едва през последните десетилетия на затопляне успяхме да преоткрием мястото. Но дори тогава трябваше да използваме взрив, за да махнем оставащия лед, така че да стигнем тук и да основем базата си. Едва по-късно осъзнахме, че не сме първите, дошли тук след посещението на Дарвин… Но аз избързвам.

Харингтън отвори още карти. Грей разпозна онази на турския мореплавател Пири Рейс, както и картата на Оронтеус Финеус.

— Тези стари карти показват, че някъде в миналото, преди около шест хиляди години, голяма част от бреговата линия може да е била свободна от лед. Турският адмирал, който начертал първата карта, твърди, че я е съставил по много стари карти, някои от четвърти век преди Христа.

— Толкова отдавна? — изненада се Джейсън.

Професорът кимна.

— Да. По онова време минойците и финикийците били изумителни мореплаватели и построили огромни кораби с весла, които кръстосвали надлъж и нашир моретата. Така че е възможно да са стигнали до най-южния континент и да са описали онова, което са открили. Адмирал Пири Рейс съставил своята карта по карти, пазени в библиотеката на Константинопол, но дори той подозирал, че някои от най-древните източници може да са от прочутата Александрийска библиотека преди унищожаването й.

— Защо е смятал така?

— Споменава, че някои от картите имали бележки, намекващи за египетски произход. А според археолозите древните египтяни са пътешествали по моретата три хиляди и петстотин години преди Христа.

— Иначе казано, преди почти шест хиляди години — каза Грей. — Когато бреговете може да са били свободни от лед. Но какво общо имат тези карти с Дарвин?

— След завръщането си в Англия Дарвин бил обсебен от желанието да научи повече за онова, което открил на мястото, наречено от него нос Ад. Събрал стари карти и проучвал древни текстове, търсел някакво друго споменаване на това място. Освен това се опитал да разбере уникалната му геология.

— Какво му е уникалното на геологията? — попита Ковалски. — Прилича на голяма пещера.

— Много по-голяма, отколкото можете да си представите. И затопляна от геотермална активност. Когато Дарвин открил отвора на пещерата, той бил кървавочервен от железните окиси, издигащи се от врящото море богата на желязо солена вода, което се намира дълбоко долу. От другата страна на континента съществува подобна геоложка формация, наречена Кървавите водопади, в Сухите долини Макмърдо, недалеч от вашата база.

Грей можеше само да гадае колко ли зловеща е била гледката за хората от Викторианската епоха, дошли тук на борда на „Бигъл“.

— Манията на Дарвин до такава степен овладяла живота му, че забавила публикуването на знаменития му трактат за еволюцията „Произход на видовете“. Знаете ли, че са му трябвали почти двайсет години след пътешествието с „Бигъл“, за да издаде повратния си труд? И това забавяне не се дължало на страх от споровете, които ще избухнат след излизането му. А на нещо друго.

Харингтън махна към картите.

— Ето я причината. Освен това смятам, че откритото в тези пещери може би му е помогнало да формулира теорията си, че видовете се развиват, за да се пригодят към своята ниша, че оцеляването на най-приспособените е движещата сила на природата. Подобна теория определено се доказва тук.

Любопитството на Грей се засили още повече.

„Какво е скрито тук?“

— Колко е голяма тази пещерна система? — попита Джейсън.

— Не знаем със сигурност. Дълбочинният радар е безполезен поради километрите лед, покриващи вътрешността на континента. Всички подобни изследвания се усложняват и от факта, че системата продължава под крайбрежните планини.

Грей си представи назъбения хребет Фенрискефтен.

— Но ние изпратихме дронове с радарно оборудване навътре в системата — продължи професорът. — Според преценката ми тунелите и пещерите вероятно продължават под по-голямата част от континента и може би стигат чак до езеро Восток или дори до кратера в Земя Уилкс, което открива интригуващи възможности за произхода на онова, което откриваме. И вероятно имаме известно потвърждение за размерите й от исторически източници.

— Какви исторически източници? — попита Джейсън.

— Нацистите… и по-точно командващият германския флот по онова време.

— Адмирал Дьониц. — Джейсън се сви веднага щом думите излязоха от устата му — неволно беше издал, че вече са се запознали с някои от тези файлове.

Но Харингтън така и не реагира. Може би беше приел, че подобно знание е нещо нормално. Стела обаче изгледа младия мъж с любопитство.

— Дьониц твърди, че нацистите открили подводен канал, минаващ през сърцето на континента и образуван от свързани помежду си езера, реки, пещери и тунели в леда.

Грей си спомни, че Джейсън бе цитирал думите на германския адмирал от Нюрнбергския процес за откриването на „истински райски оазис насред вечния лед“.

Джейсън заговори отново, но този път по-бавно и предпазливо след гафа си преди малко.

— Значи смятате, че нацистите са открили тази пещерна система по време на войната?

— Те не са били единствените. Знаете ли, че американското правителство е взривявало ядрени оръжия в този район? Твърдели, че правели просто изпитания, но аз се питам дали не са се опитвали да оправят някаква каша, да убият нещо, което неволно са изпуснали. В същия този район през 1999 година беше открит уникален вирус, при това универсално патогенен.

Грей си спомни, че откритието бе заинтригувало Хес и Харингтън, който го беше описал като „ключ към портата на Ада“.

— Доктор Хес разпозна уникалния генетичен код на вируса, който много се различава от нашия собствен. Той беше маркер, който в крайна сметка ни доведе до откриването на това място, макар че ни бяха нужни осем дълги години да открием входа на пещерната система.

— Когато ледовете на континента са се разтопили достатъчно, за да разкрият тайните му — каза Грей.

— Именно.

Джейсън прочисти гърлото си.

— Но защо сте толкова сигурен, че германците и американците са били тук?

— Защото…

Силен гръм разтърси всичко, прозорците задрънчаха. Всички се снишиха в очакване на най-лошото, но суперструктурата издържа. Приведен, Грей изтича до прозорците. Стигна навреме да види как гигантските стоманени врати се откъсват от релсите, падат навътре и смазват един от самолетите.

В хангара нахлу черен пушек. Под прикритието му се втурнаха фигури в снежнобяла полярна броня.

Явно бяха хората на майор Райт.

Избухна стрелба.

Двама британски войници паднаха, но един стигна до близкото картечно гнездо и започна да стреля по врага. Трясъкът на оръжието бе достатъчно силен, за да стигне до върха на суперструктурата — докато един реактивен снаряд не улучи позицията с оглушителна експлозия.

— Да вървим! — каза Харингтън и задърпа Грей за ръкава. — Не можем да им позволим да отприщят ада на земята!

Грей се остави да го поведат към другата част на мостика, преследван от звуците на продължаващото сражение долу. Щом стигнаха до задната стена, професорът се мушна зад завесите, през които бе влязъл.

Грей и останалите го последваха.

Зад завесите имаше дълъг коридор. Ботушите им задумкаха по стоманения под.

Тунелът свършваше с остъклена наблюдателна платформа в дъното на станцията, закрепена за тавана на пещерата. Ако се съдеше по спряната до нея гондола, платформата служеше и като спирка по релсовата линия, минаваща по тавана.

Грей — следваше Харингтън по петите — стъпи на платформата.

Гледката, която се разкри пред него, го закова на място. Беше така поразен, че остана зяпнал, изгубил дар слово.

Същото не можеше да се каже за всички.

— Сега вече разбрах откъде идва това шибано име — отбеляза Ковалски.