Джеймс Ролинс
Шестото измиране (16)

13.

29 април, 08:45

Долината Йосемити, Калифорния

— Ако искаш да се скриеш, това място е подходящо — каза Дрейк.

— Да се надяваме, че е още тук. — Джена излезе от джипа на лекия утринен дъжд, вдигна качулката на якето си и се загледа във великолепието на прочутия хотел „Ауони“, перлата на Национален парк Йосемити.

Отворен през 1927 г., планинският хотел представляваше майсторска комбинация между индианския и модерния за епохата стил и беше прочут с огромните си каменни камини, изсечени на ръка дървени греди и ажурни прозорци. Макар че нощувката бе прекалено скъпа, за да може да си я позволи, Джена понякога сядаше на късна закуска във великолепната трапезария — извисяващо се на три етажа пространство, поддържано от масивни греди от захарен бор.

Но тази сутрин целта им не беше основната сграда.

Четиричленният екип морски пехотинци беше паркирал необозначената кола на един паркинг отзад. Дрейк ги поведе към гората до хотела, следван от Джена и Нико. Бяха облечени в цивилни дрехи върху обемистите бронежилетки и държаха оръжията си скрити.

Компактният „Смит & Уесън“ 40-и калибър беше затъкнат в колана на Джена под якето й. На другото й бедро имаше белезници.

Десет минути по-рано екипът излетя с хеликоптер над планините Сиера Невада, мина през район с лошо време и стигна до долината Йосемити. Обширната поляна до „Ауони“ често се използваше от спасителните хеликоптери в парка, но Дрейк се страхуваше да не подплашат жертвата си и затова избра да кацнат по-далеч, на съседната Стоунмен Мийдоу.

— Колата — каза ефрейтор Шмит и посочи бяла „Тойота Камри“ с масачузетска регистрация. Номерът съвпадаше. Колата беше на Ейми Серпри.

Преди час Пейнтър бе предприел джипиес издирване на кола по серийния номер. Откриха я тук, в долината Йосемити, недалеч от евакуирания и поставен под карантина планински район.

Отначало всички си помислиха, че жената е зарязала колата и вероятно се е качила на друга. Справка в хотела показа, че няма регистрация на името на Ейми Серпри. Пратиха нейна снимка на рецепцията и се оказа, че жена с подобно описание е наела стая под друго име, с фалшиви документи и кредитни карти.

„Неоспорим знак за вина.“

Но защо заподозряната бе отседнала тук, така близо до границата на карантинната зона? Дали не беше останала в района, за да наблюдава последиците от постъпката си?

Гневът пламна в Джена, когато си представи пустошта и всички мъртви животни. Пропъди спомена за спускащата се брадва. Беше държала Джош за раменете, докато Дрейк правеше онова, което трябваше да се направи. След това сержантът мълча по целия път назад, зареял поглед към хълмовете.

— Трябва още да е тук — каза Шмит, докато минаваха покрай автомобила й. — Освен ако не е продължила с друга кола.

„Да се надяваме, че не е. Трябват ни отговори.“

Дрейк крачеше начело с решителна и твърда физиономия. Явно искаше нещо повече от отговори — искаше възмездие.

Тойотата беше паркирана до пътека, водеща към група борове пондероза. Хотелът поддържаше и двайсет и четири бунгала, скрити в гората. Ейми сигурно беше наела някое от тях, за да не се набива на очи.

Групата тръгна по пътеката. Миризмата на борова смола изпълваше въздуха под горския балдахин. На едно разклонение двама от хората на Дрейк завиха надясно. Няколко крачки по-нататък сержантът тръгна наляво с още един морски пехотинец. Планът беше да обкръжат бунгалото.

След като морските пехотинци изчезнаха, Джена и Нико продължиха направо към бунгалото. Идеята беше тя да се появи първа. С цивилните дрехи и кучето приличаше на обикновен турист. Целта бе да накара Ейми да свали гарда и евентуално да отвори вратата на изгубила се екскурзиантка.

След един последен завой пред нея се появи малка постройка от кедрово дърво, сгушена между боровете. Беше боядисана в зелено, за да се слива по-добре с гората. Мокра каменна веранда водеше към врата с две стъкла от двете страни. Всички прозорци бяха със спуснати завеси; същото се отнасяше и за стъклата на вратата.

„Май някой определено иска да бъде оставен на спокойствие.“

Не изпитваше опасения, че върви сама — морските пехотинци й пазеха гърба. Въпреки това подръпна суеверно бронежилетката си. Нико вървеше плътно до нея, сякаш усетил напрежението й.

Когато стигна вратата, Джена махна качулката, без да обръща внимание на дъжда, и си лепна объркана физиономия. Почука решително и отстъпи крачка назад.

— Ехо — извика тя. — Бихте ли ми казали как да стигна до „Ауони“?

Отвътре се чу слаб шум.

„Значи вътре има някой.“

Пристъпи напред и доближи ухо до вратата.

— Ехо! — опита отново, този по-високо.

Заслуша се и осъзна, че чува приглушено звънене на телефон. Ако се съдеше по мелодията, на мобилен телефон.

Пое дъх да извика отново, когато някой отговори с дрезгав, едва доловим глас:

— … помогнете…

Джена реагира инстинктивно на жалния зов — извади пистолета, счупи с дръжката прозорчето до бравата, придърпа ръкава на якето над ръката си, махна стърчащите стъкла, бръкна вътре и дръпна резето.

Зад нея чу тропот.

Тя се обърна и видя, че Дрейк тича към нея.

— Чакай!

Отключената врата се отвори сама.

Джена стоеше до нея, хванала пистолета си с две ръце. Дрейк зае позиция от другата страна.

В полутъмното помещение светеше само една нощна лампа. Светлината й разкриваше в леглото фигура, завита с юрган. Ако се съдеше по русата коса, трябваше да е Ейми Серпри — но лицето й бе подуто, кожата покрита с мехури и потъмняла по края на устните. По юргана имаше повръщано, а чаршафите бяха разхвърляни, сякаш се беше мятала в леглото.

По-рано Джена бе чула, че Джош е получил пристъп.

Подозираше, че с Ейми е станало същото.

„Нищо чудно, че не е успяла да стигне далеч. Сигурно й е прилошало и е спряла на първото попаднало й място.“

Не изпитваше особено съчувствие към саботьорката — знаеше колко хора бяха изгубили живота си заради действията й. А и хилядите мъртви животни и птици…

Главата на Ейми се люшна на възглавницата и се обърна към вратата. Очите й бяха мътни, бели, вероятно слепи. Устата й се отвори, сякаш отново искаше да помоли за помощ.

Вместо това от нея блъвна кръв и плисна по възглавницата и матрака. Тялото се отпусна и остана да лежи напълно неподвижно.

Джена понечи да й се притече на помощ, но Дрейк я спря на прага, като запречи вратата с ръка.

— Виж килима.

Отначало Джена не разбра какви са дребните неща по пода. После изведнъж осъзна какво виждат очите й.

„Мишки… мъртви мишки.“

Беше чувала истории за малките натрапници, които често деляха тези бунгала с гостите на хотела. Нейна приятелка от колежа беше отседнала тук миналата година. След това все разказваше как мишките тичали по леглото й през нощта, влезли в багажа й, дори оставили изпражнения в обувките й.

Управата на хотела водеше упорита война с вредителите, особено след като в долината плъзна хантавирусна инфекция, предавана от гризачи.

Но войната в това бунгало вече бе свършила.

Или почти свършила.

Една мишка пъплеше немощно по килима. Цялото й тяло трепереше.

Джена реагира твърде бавно — вниманието й бе изцяло погълнато от ужасите вътре.

Нико се втурна покрай нея, подбуждан от инстинкта си на хищник.

— Нико, не!

Хъскито незабавно спря, но мишката вече беше между зъбите му. Той се обърна и отпусна опашка — разбираше, че е направил нещо лошо.

— Нико…

Кучето пусна мишката и засрамено тръгна към нея с наведена глава и подвита опашка.

Дрейк избута Джена назад с едната си ръка, пресегна се и затвори. Онова, което се спотайваше в стаята, бе много по-лошо от всеки хантавирус.

Нико заскимтя от другата страна на вратата, умоляваше да го пуснат.

 

 

09:01

Лиза чакаше във въздушния шлюз налягането да се изравни, за да отвори вътрешната врата на лабораторния комплекс. През стените чуваше лекото трополене на дъждовните капки по металния покрив на огромния хангар.

Звукът й напомни, че времето намалява.

Според метеорологичните прогнози обширният бурен фронт продължаваше да навлиза в региона. Засега мъртвите хектари земя около епицентъра оставаха сухи, но беше само въпрос на време притъмнялото небе да се отвори над тях. Логистична група беше натоварена да прецени колко далеч може да се разпространи болестта с помощта на компютърни модели на основа на топографията и геологията в района.

Първоначалните резултати бяха ужасяващи.

Пейнтър в момента провеждаше телеконференция с различни представители на щатските и федералните власти и се мъчеше да остане една крачка преди катастрофата. За съжаление един от новопристигналите през нощта се оказа сериозен източник на главоболия. Техническият директор от РИК — Развойно-изпитателното командване — беше долетял от полигона Дъгуей в Юта, където се изпробваха защити срещу ядрено, химическо и биологично оръжие. Само няколко часа след пристигането си той вече се беше превърнал в трън в задника на Пейнтър.

Над вътрешната врата светна зелена светлина и магнитното резе се дръпна, последвано от пукот, породен от разликата в налягането. Лиза влезе вътре, доволна, че е оставила политическите разправии на Пейнтър. Имаше по-голямо предизвикателство, което изискваше цялото й внимание.

Погледна през рамо към изолатора в другия край на хангара. Джош отново се беше успокоил под въздействието на диазепама. Причината за краткия пристъп си оставаше неизвестна, но Лиза се боеше, че вероятно е признак, че инфекцията се разпространява и засяга централната му нервна система.

Представи си забития в тялото му трън.

„Дано да греша.“

Но докато не научеше със сигурност, възнамеряваше да продължи напред.

— Доктор Къмингс, върнахте се. Чудесно.

Гласът прозвуча в слушалката й. Тя се обърна и видя вирусолога доктор Едмънд Дент от другата страна на прозореца. Той вдигна ръка за поздрав и й направи знак да влезе в лабораторията му.

— Благодаря за работата ви. Мисля, че постигнахме известен напредък в изолирането на инфекциозната частица — каза той. — След като разбрахме, че трябва да търсим нещо толкова малко, започнахме да получаваме добри резултати. Искам обаче да чуя и вашето мнение за откритото досега.

— Разбира се — каза тя.

Развълнувана дори от този малък напредък, Лиза забърза през по-малкия шлюз на неговата лаборатория. Тя бе цялата пълна с блестящи уреди — високоскоростни центрофуги, масспектрометър, ултрамикротом „Лайка“ и криокамера, както и два електронни микроскопа.

Видя още един човек в предпазен костюм, наведен пред монитора на една от работните станции. Не го позна, докато не се обърна, но се помъчи да скрие изненадата си.

Беше доктор Реймънд Линдал от Развойно-изпитателното командване. Зад стъклото на шлема изглеждаше в началото на петдесетте, с боядисана черна коса и черна козя брадичка. Още от пристигането си вреше дългия си нос в работата на Пейнтър, правеше резки забележки, нареждаше промени, когато това беше в прерогативите му — което, за раздразнение на Пейнтър, бе твърде често.

Сега май трънът в задника на Пейнтър щеше да се забие и в нейния.

Разбира се, не беше неуместно той да е тук. Лиза бе чувала за работата му като генетик и биоинженер. Беше блестящ и в двете области и това го правеше особено арогантен.

— Доктор Дент — рязко каза Линдал, — не съм сигурен, че се нуждаем от познанията на доктор Къмингс по медицина и физиология. По-добре е да се съсредоточи върху клиничната си работа върху животните, а не на това ниво на изследване.

Вирусологът не отстъпи, с което само си спечели още повече симпатиите на Лиза. Едмънд беше с десет години по-млад от Линдал и имаше бохемска нагласа, вероятно подсилена от времето, прекарано в Бъркли и Станфорд. Макар никога да не го беше виждала извън защитния му костюм, Лиса си го представяше чудесно по сандали и пъстроцветна тениска.

— Именно работата на Лиза позволи напредъка ни тук — напомни той на Линдал. — И никога не е зле още едни очи да погледнат проблема. Пък и кога медът се е произвеждал само от една пчела в кошера?

Линдал въздъхна раздразнено, но премълча.

Едмънд избута един стол до директора от РИК.

— Лиза, да те запозная с нещата дотук. Споменах на срещата, че може да съм зърнал нашето чудовище. Това е снимка от трансмисионния електронен микроскоп на сечение на алвеола от белия дроб на заразен плъх.

Лиза се наведе към екрана и загледа малките черни точки, изпълващи клетките на белия дроб.

— Определено приличат на вириони, вирусни частици — призна тя. — Но никога не съм виждала толкова малки.

Едмънд кимна.

— Измерих някои частици от нишки на инфектиран сърдечен мускул. Тази снимка е от сканиращ електронен микроскоп и предлага по-обемен изглед.

Новата снимка показваше отделните вируси, прикрепени към мускулните влакна и нервите. Имаше и мащаб, позволяващ да се придобие представа за размерите им.

— Изглежда, че са по-малки от десет нанометра — отбеляза Лиза. — Те са два пъти по-малки от най-малкия известен ни вирус.

— Поради което се притекох на помощ. — Линдал избута с лакът Едмънд. — За да получа по-ясна картина, събрах данните за белтъка от молекулярния биолог на екипа. С тези данни и с помощта на програма, която съм патентовал, съставих триизмерен модел на капсидата, или външната обвивка на вириона.

Лиза погледна сферичния модел на инфекциозната частица. Беше толкова впечатлена от уменията на Линдал, че бе почти готова да приеме арогантността му.

— Това е външното лице на нашето чудовище — каза Едмънд. — Хенри вече се е заел с генетичния анализ на онова, което е скрито вътре в обвивката.

Доктор Хенри Дженкинс беше генетик от Харвард.

— Но въпреки това можем да направим екстраполации от капсидата — каза Линдал. — Достатъчно, за да кажем, че е изкуствено създаден. Под белтъчната обвивка откриваме графенови^[1] нишки, дебели само два атома.

Той отвори ново изображение до предишното, на което белтъчната обвивка бе махната и се виждаше мрежата под нея.

Определено изглеждаше изкуствена. Лиза се замисли за значението на тези създадени от човека нишки. Графенът беше невероятно здрав материал, по-здрав от паяжината.

— Все едно Хес се е опитвал да създаде еквивалент на бронежилетка под обвивката — каза тя.

Линдал се обърна към нея.

— Именно. Много проницателно. Тази допълнителна субструктура може да е причина за устойчивостта на вириона към белини, киселини и дори огън.

Но нищо от това не отговаряше на по-големия въпрос: Какво защитава тази броня?

— Изглежда, доктор Хес е създал идеалната обвивка, която е достатъчно малка, за да проникне във всяка тъкан — продължи Линдал. — Животинска, растителна, гъбична. Необикновените размери и естеството й могат да обяснят защо частицата поразява всичко.

Лиза кимна. Организмът наистина бе стерилизирал почвата до дълбочина шейсет сантиметра.

— Но защо го е създал? — попита тя. — С каква цел?

— Запозната ли сте с пВПЧ? — попита Линдал.

Лиза поклати глава.

— Обсъждахме темата точно преди да дойдете — обясни Едмънд. — Съкращение от празни вирусоподобни частици. Това е нова област на експерименталното изследване, при което махаме ДНК от вируса, така че да остане само външната му обвивка. Проучванията имат приложение за производството на ваксини.

Лиза разбра. „Празните частици предизвикват силна антигенна или защитна реакция без нежеланото въздействие на агента на ваксината.“

— Но това е най-малкото — каза Линдал. — След като разполагаме с празна обвивка, можем да продължим нататък. Да добавяме органични и дори неорганични съставки, като тези графенови нишки.

— И след като създадете такава обвивка — добави Едмънд, — можете да я напълните с каквито си искате чудеса или ужаси. Иначе казано, идеалната обвивка се превръща в идеална система за доставяне.

Лиза отново впери поглед в чудовището.

„Какво е било скрито вътре?“

— И смятате, че доктор Хес е постигнал нещо такова? — попита тя. — Че е създал този вирион от нулата в лабораторията си и е сложил нещо в него.

Линдал се облегна назад.

— Вече разполагаме с технологията. Още през 2002-ра група учени от Стоуни Брук синтезираха жив полиовирус^[2] от нулата само с химичните вещества и известния генетичен код.

Едмънд изсумтя.

— Проектът беше финансиран от Пентагона.

Лиза чу неприкритото обвинение в гласа му. Работата на доктор Хес също се финансираше от военните.

Линдал не обърна внимание на намека му.

— А през 2005-а в друга лаборатория беше синтезиран по-голям грипен вирус. През 2006-а същото бе постигнато с вируса на Епщайн-Бар, който има същия брой основни двойки като вируса на едрата шарка. Днес можем да произвеждаме сто пъти по-големи организми с много по-ниски разходи. — Той изсумтя презрително. — Можете дори да си купите ДНК синтезатор в Ибей.

— И какво по-точно е сложил доктор Хес вътре? — попита Лиза.

Преди някой да изкаже предположение, радиото й избръмча. Ако се съдеше по реакцията на двамата мъже, те също го бяха чули.

Беше Пейнтър. Напрежението в гласа му накара сърцето й да се разтупти.

— Току-що получихме новини от Йосемити — каза той. — Заподозряната саботьорка е мъртва.

„Мъртва…“

Лиза затвори очи и си помисли за Джош. Ейми Серпри беше единствената им следа, единственият начин да научат повече за работата на доктор Хес.

— Според първоначалния доклад — продължи Пейнтър — вероятно е умряла от същата болест, с която се борим тук. Националната гвардия и екип за спешна реакция при епидемии е на път да отцепи района около „Ауони“. Вероятно имаме и нови жертви на заразата. Рейнджър Бек и сержант Дрейк. Както и кучето на рейнджъра.

„О, не…“

Пейнтър продължи с допълнителни инструкции и предпазни мерки. СКБ подготвяше в хангара нова карантинна зона, която да приеме идващите жертви.

След като приключи, Лиза премина на личния канал.

— Колко са били изложени? — попита тя.

— Джена и Дрейк изобщо не са влизали в бунгалото, а според Дрейк е валяло и вятърът е духал в гърба им, така че може и да са добре.

— А кучето?

— Влязло е вътре и хванало мишка, която вероятно е била болна.

Вирионът най-вероятно беше влязъл в контакт със слюнката на хъскито.

Лиза погледна отново чудовището на екрана. „Горкото куче.“