Джеймс Ролинс
Шестото измиране (15)

12.

28 април, 15:05

Леден шелф Брънт, Антарктида

— Дръжте се! — извика пилотът.

Малкият „Туин Отър“ подскочи като див жребец, докато се носеше високо над пълното с айсберги Море Уедъл. С приближаването на брега ветровете се засилваха.

— Тия проклети катабатици са като ритник в гъза! — обясни пилотът. — Ако ви се драйфа, има торбички. Гледайте да не ми оплескате пода.

Грей се държеше здраво за ремъците на седалката. Беше закопчан здраво. Отзад сандъците с оборудване и провизии тракаха и скърцаха. По принцип не му прилошаваше, но този полет поставяше на изпитание дори неговата издръжливост.

Джейсън седеше от другата страна на пътеката и главата му клюмаше. Беше задрямал и изобщо не обръщаше внимание на турбуленцията. Явно имаше богат опит с този брулен от бури континент. Изглеждаше по-скоро само уморен от двайсетте часа полети, необходими за достигане до южния край на света.

Поне това беше последната им отсечка.

По-рано днес, малко след изгрев-слънце — което беше пладне в тази част на света, началото на полярната нощ — изминаха разстоянието от Фолкландските острови до Антарктическия полуостров и остров Аделаида, където британците имаха база на име Ротера. Пътуваха с голям яркочервен „Даш 7“ с надпис „Британски антарктически институт“. На Ротера се прехвърлиха на по-малкия „Туин Отър“, също червен, и поеха през Море Уедъл към Брънт — леден шелф с дебелина сто метра покрай бреговата линия на район на Източна Антарктида, известен като Земя Коутс.

Двете витла на самолета пореха полярния въздушен поток, наричан катабатични ветрове, който се носеше с рев от по-високите планински вериги на вътрешността към морето.

Пилотът Барстоу беше британец и очевидно имаше богат опит в полярния район, защото продължи с коментарите си.

— Знаете ли, че името на тези ветрове идва от гръцката дума „катабайно“, означаваща „спускам се“, „политам надолу“?

— Да се надяваме, че същото няма да стане и с нас — промърмори глас зад Грей.

Джо Ковалски се беше свил отзад. Едрото му тяло едва се побираше в тясното пространство. Изглеждаше като горила с бръсната глава, натикана в отходен канал. Беше навел глава под ниския таван, но въпреки това я удари на няколко пъти в него по време на полета над Море Уедъл.

Кат беше пратила великана на тази мисия като допълнителна подкрепа и груба сила, но изтъкна и друга причина. „Изкарай го оттук. Откакто скъса с Елизабет Полк, съвсем му потънаха гемиите.“

Грей се чудеше как Кат вижда разликата. Ковалски по принцип не беше от най-лъчезарните, дори в най-добрите си периоди.

Все пак Грей не се оплакваше. Колкото и да не беше за вярване, бившият моряк от флота имаше специфични умения, включващи предимно неща, които правят „бум“. В качеството си на експерт по взривовете на Сигма той се бе доказал като незаменим в миналото. Пък и човек постепенно започваше дори да харесва опакия му характер. Свикнеш ли веднъж с него, всичко беше наред.

„Не че бих го признал някога на глас.“

— Ей там можете да видите станция Халей — извика им Барстоу. — Оная голяма синя стоножка върху леда.

Грей се обърна да погледне през прозореца, докато самолетът завиваше към пистата.

Точно под него черното море се нахвърляше върху отвесните стени от син лед, извисяващи се на височината на четирийсететажен небостъргач. Макар да приличаше на осеян с пукнатини бряг, леденият шелф Брънт всъщност беше леден език с ширина сто километра, който се спускаше от по-високите ледници на Земя Кралица Мод и се издаваше в морето. Движеше се със скорост едно футболно поле в година и се разпадаше на айсберги в края от по-топлите води на Море Уедъл и приливите и отливите.

Но вниманието на Грей беше погълнато от нещо друго, кацнало върху тези ледени канари. Наистина приличаше на стоножка. Изследователска станция Халей VI беше създадена през 2012 г. и се състоеше от уникални с дизайна си отделни стоманени модули, свързани с покрити пътеки. Всеки модул стоеше на подобни на кокили ски, чиято височина се контролираше хидравлично.

— Това е шестата версия на Халей — каза Барстоу, докато се бореше да изравни самолета на вятъра. — Другите пет бяха погребани в снега, смачкани и изхвърлени в морето. Затова сега всичко е на ски. Можем да местим станцията от дълбокия сняг и пълзящия лед.

Ковалски беше залепил нос за прозореца.

— Тогава как се е оказала на косъм от пропастта?

Прав беше. Осемте свързани модула, наредени в редица, се намираха само на сто метра от ръба на ледения шелф.

— Няма да остане още дълго там. След две седмици ще я местим към вътрешността. Група многознайковци правят целогодишно проучване върху топенето на ледниците и измерват скоростта на движението на леда от проклетия континент. Вече почти приключиха тук и цялата тайфа ще се изнесе от другата страна на Антарктида. — Пилотът погледна назад към тях, което никак не се хареса на Грей, защото самолетът в момента се спускаше към пистата. — Заминават за ледения шелф Рос. На станция Макмърдо. Една от вашите бази.

— Гледай си пътя — измърмори Ковалски и посочи напред, за да наблегне на думите си.

След като пилотът отново насочи вниманието си към управлението на машината, Грей се обърна към Джейсън, който се беше размърдал от друсането и шума.

— Макмърдо? Семейството ти е още там, нали?

— Почти там — отвърна Джейсън.

— Кой би искал да живее на такова място? — обади се Ковалски. — На човек ще му измръзнат топките, ако се опита да се изпикае.

Барстоу се изсмя.

— Особено посред зима, друже. Тогава можеш да си изгубиш и пикалото. Дойде ли зима, става същински маймунарник.

— Маймунарник ли? — не разбра Ковалски.

— Иска да каже, че е адски студено — преведе Грей.

Джейсън посочи надолу.

— Защо онази част в средата е червена, а всички останали са сини?

— Там е кварталът с червените фенери — отвърна Барстоу, като се бореше със самолета, докато ледът се носеше към тях. — Там става цялото забавление. Там ядем, понякога вдигаме по някоя халба, играем снукър и гледаме филми.

Самолетът кацна и се плъзна по изораната повърхност, минаваща за писта. Цялата машина дрънчеше и подскачаше, докато най-сетне не спря недалеч от станцията.

Всички слязоха. Макар да бяха навлекли дебели полярни якета, вятърът моментално откри всеки отвор и недостатъчно стегната връзка. Всяко поемане на дъх беше като да поемаш течен азот, а отблясъците на увисналото на хоризонта слънце върху леда заслепяваха. До залез оставаше само половин час. След още няколко дни нямаше да има никакви изгреви и залези.

Пилотът също слезе, но не си направи труда да си закопчае якето или да си сложи качулката. Обърна набръчканото си лице към синьото небе, сякаш се наслаждаваше на последните мигове слънчева светлина.

— Скоро няма да е толкова топло.

„Топло ли?“

Грей го боляха зъбите от студ.

— Припичай се всеки удобен момент, това е основно правило тук — каза Барстоу и ги поведе към стълбата на един от гигантските сини модули.

От земята размерите на станцията бяха внушителни. Всеки модул беше голям колкото двуетажна къща, кацнала на петнайсет метра над леда върху четири гигантски хидравлични ски. Голям трактор можеше с лекота да минава под станцията, което вероятно се случваше от време на време, доколкото можеше да се съди по паркирания наблизо „Джон Диър“.

— Сигурно така местят модулите — каза Джейсън, загледан в американската машина. После присви очи към покритата с ледена кора станция. — Все едно е взето от „Междузвездни войни“.

— Аха — съгласи се Ковалски. — Като на ледената планета Хот.

Грей и Джейсън го погледнаха.

Той се навъси още повече.

— Гледам филми.

— Насам, господа — каза Барстоу и им даде знак да се качват по стълбата.

Докато се изкачваха тромаво и тропаха с крака, за да махнат снега от ботушите си, над тях се отвори врата и една жена с разкопчано червено яке излезе на горната площадка да ги посрещне. Дългата й тъмна коса беше прибрана назад и вързана на практична, но все пак женствена опашка. Тялото й бе гъвкаво и мускулесто, бузите — загорели от слънцето и вятъра. Ясно си личеше, че не обича да стои затворена в станцията.

— Добре дошли на дъното на света — поздрави ги тя. — Аз съм Карен фон дер Брюге.

Грей се качи при нея и стисна ръката й.

— Благодаря, че ни приемате, доктор Фон дер Брюге.

— Наричайте ме просто Карен. Тук изобщо не държим на формалностите.

Грей беше информиран за жената, която бе главен учен и началник на базата. На четирийсет и две тя вече беше уважаван полярен биолог с диплома от Кеймбридж. В досието на мисията Грей беше видял нейни снимки на бели мечки в Арктика. Сега се намираше на другия край на света и изучаваше колониите на императорските пингвини.

— Влизайте. Ще ви настаним. — Тя се обърна и ги поведе през люка. — Това е командният модул, където се намират свързочната станция, операционната и кабинетът ми. Но мисля, че ще се чувствате по-удобно в отделението за почивка.

Докато тя ги водеше из царството си, Грей се оглеждаше. Обърна внимание на малката операционна с една-единствена маса. Спря при вратата на свързочната стая.

— Доктор Фон дер Брюге… Карен, опитвам се да се свържа с Щатите, откакто стигнахме станция Ротера в Аделаида, но така и не успявам да получа добър сигнал.

Тя сбърчи чело.

— Сателитният ви телефон… сигурно използва геосинхронна връзка.

— Точно така.

— Не работят добре, когато се премине седемдесетият паралел. Което в общи линии включва цялата Антарктика. Тук използваме НОО сателитна система. Ниска околоземна орбита. — Тя посочи стаята. — Спокойно можете да се обадите. Можем да ви оставим насаме. Но трябва да ви предупредя, че се намираме в разгара на слънчева буря, която засяга и нашите системи. Много е досадно, но пък южното сияние си заслужава да се види.

Грей отвори вратата на стаята.

— Благодаря.

Карен се обърна към останалите.

— Ще ви заведа в общата част. Предполагам, че няма да откажете горещо кафе и храна.

— Никога не отказвам безплатен обяд — заяви Ковалски. Вече не звучеше толкова скръбно.

Докато те излизаха през люка на един от закритите мостове между модулите, Грей затвори вратата на свързочната стая и отиде при сателитния телефон. Набра защитения номер на централата на Сигма и зачака установяването на кодираната връзка.

Кат вдигна незабавно.

— Стигнахте ли станция Халей? — попита направо, без да си губи времето с любезности.

— Май изгубих няколко пломби, но пристигнахме живи и здрави. Трябва обаче да чакаме човека на професор Харингтън. После може би ще получим някои отговори.

— Да се надяваме да стане по-скоро. През последните часове новините от Калифорния стават все по-мрачни. Към района приближава циклон и има опасност от проливни дъждове.

Грей разбра опасността. При подобни условия задържането на карантинната зона би било невъзможно.

Кат продължи, но някои от думите й се губеха в шума по линията.

— Освен това братът на Лиза показва… признаци на инфекция. Преди двайсет минути е получил пристъп. Още се опитваме да определим дали причината е в излагането му на агента, или реакция на операцията. Така или иначе, трябва… овладеем ситуацията колкото се може по-скоро, преди да се е отприщил истински ад.

— Как е Лиза?

— Работи денонощно. Твърдо решена е да намери някакъв начин да помогне на брат си. Пейнтър обаче се тревожи. Единствената добра новина е, че имаме версия за евентуалния саботьор. В момента работим по въпроса.

— Добре, аз ще ускоря нещата тук, доколкото е възможно. Но има още час, докато дойде човекът на Харингтън, за да ни откара при него.

„Където и да се намира.“

Раздразнението на Кат се долавяше ясно от другия край на света.

— Ако не беше такъв проклет параноик…

Грей я разбираше, но го гризеше и друга мисъл. „Ами ако Харингтън има основателна причина да е параноик?“

 

 

15:32

„Отново у дома…“

Слънцето скоро щеше да залезе и Джейсън се загледа навън. Седеше на една маса пред редица високи два етажа прозорци с тройни стъкла, гледащи към леденото поле и Море Уедъл. Тъмносините води бяха осеяни с огромни кораби от лед, оформени от вятъра и вълните в неземни форми, които се издигаха високо на хребети, арки и назъбени синьо-бели платна.

Беше постъпил в Сигма, за да прави добро, да работи за безопасността на страната си, но и защото се надяваше да види повече от света. А вместо това прекарваше повечето си време натикан под земята в централата на Сигма, а на това първо истинско назначение на терен…

„Ме пращат у дома.“

Беше прекарал част от детството си в Антарктида с майка си и пастрока си, които още работеха край станцията Макмърдо в другия край на континента.

„Ето че направих пълен кръг и отново съм тук.“

Отпи кисело глътка горещ чай, заслушан в бъбренето на неколцината от персонала в зоната за почивка. Червеният модул бе разделен на две нива. Долната половина се заемаше от трапезарията, а тясно спирално стълбище водеше до горния етаж, където имаше малка библиотека, компютри и заседателна част. Имаше дори стена за катерене, минаваща през двете нива.

Точно зад него трима мъже играеха билярд и говореха на език, който май беше норвежки. Макар да бе британска, станцията привличаше изследователи от различни страни. Според доктор Фон дер Брюге тук обикновено работеха между петдесет и шейсет учени, но с приближаването на тъмните зимни месеци броят им бе намалял. Сега бяха двайсет, а когато настъпеше полярната нощ, щяха да останат само десетина.

През този междинен период тук кипеше оживена дейност — както в станцията, така и навън. Два снегомобила „Сноу-Кат“ теглеха палети с контейнери от базата, но най-поразителната гледка бе огромният зелен „Джон Диър“, който бавно влачеше един от модулите по леда. Тракторът изчезна като привидение в мъглата, която сякаш бе полепнала по ледения шелф въпреки засилващия се с приближаването на залеза вятър.

Доктор Фон дер Брюге бе обяснила, че през следващата седмица — без никакво прекъсване — станцията ще бъде разглобена и преместена модул по модул по-навътре, където ще бъде сглобена отново за зимните месеци.

Друг „Туин Отър“ летеше ниско покрай ръба на шелфа, като улавяше последните слънчеви лъчи и се готвеше да кацне, може би за да прекара нощта тук. Вместо яркочервен като останалите машини на Британския антарктически институт, този самолет беше боядисан в светлосиньо — доста необичаен цвят за полярните райони, където ярките цветове се предпочитаха, за да изпъкват по-добре на снега и леда.

„Може да е човекът на професор Харингтън.“

Джейсън се надигна, готов да предупреди Грей. Ковалски беше при бюфета и пълнеше втората си чиния с храна — предимно резени пай, доколкото можеше да прецени.

Самолетът се издигна, без да завива към пистата. Като че ли си заминаваше. Явно не беше техният човек, а може би някой любител на забележителности. Фалшива тревога.

Джейсън седна обратно на стола си.

Самолетът направи рязък завой. Отстрани се отвори врата. Джейсън забеляза някакво движение вътре, последвано от подозрителната поява на две дълги черни тръби.

От краищата им изригна огън, оставящ димна следа.

Реактивни снаряди.

Първите два унищожиха „Туин Отер“-а на леда. След това самолетът се понесе към станцията.

Някой сграбчи Джейсън за ръката. Ковалски. Рязко го дръпна от стола.

— Време е да се махаме, хлапе.

 

 

15:49

Грей тичаше приведен по моста между командния модул и зоната за почивка. Взривовете още отекваха в главата му. Тъкмо бе излязъл от стаята след разговора с Кат, когато първите ракети експлодираха. През прозорците на моста видя горящите останки на самолета им.

Отпред друга фигура се изправи в коридора.

Грей изтича при нея.

— Карен, добре ли си?

В първия момент изглеждаше замаяна и зашеметена. После сините й очи се фокусираха и вместо страх в тях блесна гняв и тя викна:

— Какво става, по дяволите?

— Атакуват ни.

Тя се опита да мине покрай него.

— Трябва да повикаме помощ.

Грей я хвана през кръста и я спря. Бръмченето на самолетните двигатели се засилваше. Помъкна я към модула за почивка.

— Няма време.

— Но…

— Повярвай ми.

Нямаше време да й обяснява, така че я помъкна бързо към края на моста. Когато стигнаха вратата, тя се отвори. Ковалски се появи на прага и запречи входа. Той май също мъкнеше Джейсън.

— Назад! — извика Грей.

Ковалски се дръпна. Грей се втурна през прага и бутна Карен към партньорите си. Затръшна вратата в мига, когато нови две експлозии разтърсиха целия модул. От рафтовете в трапезарията се посипаха чаши и бутилки, а няколко от триъгълните панели на прозорците се напукаха.

Грей погледна през прозорчето на вратата. Другият край на свързващият мост беше унищожен. В стената на командния модул димеше кратер.

„Точно там, където се намираше свързочната стая.“

Зад него Карен надничаше над рамото му.

— Изолират ни — обясни Грей. — Първо унищожиха самолета, за да елиминират единствения начин за измъкване. А когато чух, че се насочват насам, разбрах, че следващата им цел са комуникациите, за да ни откъснат напълно от външния свят.

— Кои са те?

Грей си представи отряда, атакувал щабквартирата на АИОП. Самолетът в небето беше бял, характерен цвят за операции в полярни условия. Вероятно предстоеше атака и по земята.

— Имате ли оръжия? — попита Грей.

Карен се обърна.

— В склада. Последният модул на станцията. Но не са много.

Грей предпочиташе малко пред никакви.

Междувременно около тях се бяха насъбрали и другите, сред които Барстоу и неколцина уплашени изследователи.

— Колко са хората вътре в станцията? — попита Грей, докато ги водеше през трапезарията.

Карен погледна присъстващите.

— По това време на годината са не повече от петима или шестима, без да броим работните екипи, които вече са отвън.

Грей стигна до другия край на модула и отвори вратата на следващия мост.

— Движение! Модул по модул! До последния! — Махна им да тръгват и се затича до Карен. — Станцията има ли интерком или друг начин да се обяви обща тревога?

Тя кимна.

— Разбира се. Сигналът ще се предаде по радиостанцията и на всички навън.

— Добре. Щом стигнем последния модул, заповядай евакуация.

Тя го погледна разтревожено.

— След залез-слънце температурите навън падат драстично.

— Нямаме друг избор.

Отвън беше притихнало. Нямаше нови взривове. Вероятно самолетът се готвеше да кацне. Несъмнено скоро щеше да последва наземна атака. Лишени от средства за връзка, не можеха да поискат помощ, докато нападателите разполагаха с цялата нощ да претърсят станцията или просто да поставят експлозиви и да пратят по дяволите всички модули.

Докато Грей съставяше план, групата нахълта в следващия модул. Тук беше жилищната част на станцията, представляваща серия малки спални, боядисани в ярки цветове. Подбраха още един член на екипа — дребен уплашен младеж с очила. Продължиха напред, като минаха през още два изследователски модула, които вече бяха опразнени и затворени за зимата.

Накрая стигнаха последния вагон на ледения влак, който определено се използваше за склад.

— Къде са оръжията? — попита Грей.

— При задната врата — каза Карен и хвърли връзка ключове на Барстоу. — Покажи им.

Докато той изпълняваше нареждането, Карен отиде при интеркома на стената и бързо въведе код. Грей последва пилота, докато Карен обявяваше обща тревога и предупреждаваше всички да напуснат станцията. Онези отвън получиха инструкции да стоят колкото се може по-далеч.

Барстоу ги поведе към шкаф на задната стена и отключи двойната врата. Грей погледна наредените пистолети и пушки, като се мъчеше да не показва разочарованието си от оскъдното им количество — но пък срещу какви заплахи им бе нужно то? Тук нямаше сухоземни хищници, само пингвини и малко тюлени. Пушките и пистолетите вероятно бяха предназначени за справяне с буйни гости на станцията, а не за отбрана срещу щурмови отряд.

Раздаде шестте „Глок 17“ и метна на рамо един от трите автомата — L86A2. Даде втория на Ковалски и последния на Барстоу. До него Джейсън зареди своя глок с опитни движения.

Грей отиде до прозореца на задната врата. Краткият ден вече бе свършил и нощта бе наметнала тъмната си завивка над тях. Зад вратата имаше малка площадка със стълба, която се спускаше до леда.

— Ковалски и Барстоу, щом слезем, ще се опитаме да попречим на самолета да кацне. Ако не успеем, заемаме отбранителна позиция. — Грей се обърна към Джейсън. — Ти изведи останалите. Отдалечете се колкото се може повече от станцията.

Хлапето кимна. Погледът му бе буден, в очите му се четеше здравословен страх, но беше готов за действие.

Карен се върна с няколко радиостанции.

— Намерих и това.

Грей кимна на съобразителността й, взе една радиостанция и я пъхна в джоба на якето си.

— Раздай останалите.

След като всички бяха готови, Грей ги поведе. Отвори вратата към тъмната мразовита нощ и когато първият леден порив го удари в лицето, внезапно се усъмни в мъдростта на плана си. Смъртта на леда беше толкова сигурна, колкото и вътре в станцията. Трябваше да намерят подслон, при това бързо — някъде другаде.

„Но къде?“

Нова експлозия разтърси станцията. Светлините примигнаха и угаснаха.

— Удариха генераторите — каза Карен зад него.

Грей се намръщи. „Да не би да са подслушали обявяването на тревога? Затова ли атакуваха генераторите? Или са стреляли, за да обезкуражат противника преди кацане?“

Бръмченето на самолета му напомни, че всякакви други колебания само ще влошат шансовете им за оцеляване. Забърза навън на студа, като си слагаше ръкавиците в движение. Спусна се бързо по стълбата и махна на останалите да го последват.

Опря приклада на рамо и започна да следи през оптичния мерник светлините на „Туин Отер“-а. Самолетът зави при другия край на станцията и от корпуса му избълва огън. Отекна нова експлозия. Едно малко островче светлина сред леда угасна.

— Мисля, че беше един от снегомобилите — каза Кат. Гласът й звучеше виновно. — Трябваше да ги предупредя да изгасят фаровете.

Грей видя друг „Сноу-Кат“, паркиран отдясно на станцията до три моторни шейни „Ски-Ду“.

— Можете ли да запалите машините достатъчно бързо? Ако не включвате фаровете, ще можете да се отдалечите повече с тях, отколкото пеша.

Тя кимна.

— Ами ако имат уреди за нощно виждане? — попита Джейсън.

— Ако имат, ще ни видят също толкова лесно и ако се движим пеша. — Грей посочи гъстата мъгла, която се спускаше над леда. — Насочете се натам колкото се може по-бързо. Това е най-добрият ви шанс.

Джейсън погледна колебливо предлаганото убежище.

С надежда да подобри шансовете им, Грей се обърна към Ковалски и Барстоу.

— Ще спечелим колкото се може повече време за останалите. — Посочи другата страна на станцията. — Ако стреляме оттам, можем да държим вниманието на врага върху нас.

Ковалски сви рамене.

— По-добре това, отколкото да чакаме да ни замръзнат задниците.

Барстоу също кимна.

След като планът беше готов, Грей нареди на двете групи да се разделят.

Докато повеждаше групата си, Джейсън погледна през рамо.

— Едното „Ски-Ду“ е триместно. — Погледна групата на Грей. — Ще го оставя с включен двигател. За всеки случай.

В отговор Грей кимна, впечатлен от бързата мисъл на хлапето.

След като въпросът беше решен, Грей поведе Ковалски и Барстоу под склада на станцията. Чу как двигателите заръмжаха от другата страна — първо студено и задавено, после по-гърлено.

Загледа как групата бавно потегля и изчезва в мъглата.

Удовлетворен, Грей излезе от прикритието на станцията с вдигнат автомат. Продължи да следи самолета в небето, който зави към него и като че ли набра височина, сякаш усетил скритите снайперисти долу.

Странните му маневри разтревожиха Грей. Изпълни го подозрение.

„Защо още не са се опитали да кацнат?“

Самолетът продължи да кръжи бавно, подобно на ястреб в небето. Засега нападателите сякаш се опитваха да изолират базата, да държат обитателите й приковани на място.

„Но с каква цел? Какво чакат?“

Отговорът дойде секунда по-късно.

Огромна експлозия, сто пъти по-силна от предишните, разтърси света. В другия край на станцията високо в нощта изригна гейзер от лед и огън. Последва втора детонация, този път много по-близо, а след нея и трета.

Грей и останалите рухнаха на колене. Грей си представи реда експлозиви, погребани дълбоко в леда. Сигурно са били поставени преди много време.

Взривовете продължиха от другата страна на станцията, като вървяха от единия й край към другия.

Грей се намираше зад тази линия, от страната на покрития с мъгла бряг.

„Поне другите се махнаха навреме…“

Пред очите му по леда плъзнаха пукнатини, които свързаха новите кратери и продължиха да се разширяват. Ледът със сигурност се цепеше и надолу, дълбоко в плаващия шелф.

Внезапно Грей разбра плана на врага.

Стомахът му се сви на студена топка.

В потвърждение на най-лошите му страхове се разнесе последен оглушителен трясък, сякаш земната кора под тях се разцепваше.

Ледът под коленете му бавно се раздвижи и се килна от новата пукнатина към тъмното море. Заровените взривове бяха откъснали парче от ледения шелф Брънт, създавайки нов айсберг — с Халей VI върху него.

Цялата станция се разтресе и започна бавно да се плъзга по наклонения лед върху гигантските си ски.

Грей зяпна, изгубил дар слово от изумление. Ковалски също зяпна.

— Май няма да мога да оправя нещата с бившата.