Джеймс Ролинс
Шестото измиране (11)

8.

28 април, 06:02

Планините Сиера Невада, Калифорния

„Надявам се да постъпвам правилно…“

Джена стоеше в палатката в сборния пункт извън горещата зона. Зад полупрозрачните стени изгревът беше като приглушено сияние. Вътре се носеше острата миризма на химикали и пот.

Нещо явно бе проличало на лицето й, защото доктор Къмингс — Лиза, както настояваше да я нарича — дойде при нея. Двете вече бяха облечени в предпазните костюми за еднократно ползване „Тайвек“, за които се твърдеше, че са устойчиви на повечето химикали.

„Надявам се да е така.“

Като допълнителна мярка бяха инструктирани да залепят с тиксо краищата на ръкавиците към ръкавите на костюмите.

— Изглежда добре — каза Лиза, след като я огледа. — Ще ти помогна със следващия пласт.

— Благодаря.

Отидоха до яркочервените херметични костюми, които висяха на въртяща се закачалка. Вторият пласт щеше да ги покрие от глава до пети и напълно да ги изолира от външната атмосфера. Щяха да дишат с маски и бутилки кислород, закрепени на гърба им.

Помогнаха си една на друга да облекат костюмите. Джена изпита кратък пристъп на клаустрофобия при щракването на последната закопчалка и рязко си пое дъх в маската. В опит да скрие паниката си се изправи и направи няколко крачки, сякаш проверява тежестта на бутилките.

— Перчим се по пътеката, доколкото виждам. — Думите дойдоха от радиото в маските, което се задействаше с глас.

Тя се обърна. Сержант Дрейк й отдаде чест, също опакован в „заешки костюм“, както се бе изразил.

— Че как иначе? — отвърна тя. — Особено когато нося последна мода.

Опита се да го каже присмехулно, но се получи по-скоро скръбно.

— Всичко ще е наред — каза Дрейк и протегна ръка да я потупа по рамото.

Тя се дръпна, уплашена да не скъса нещо.

— Костюмите са по-здрави, отколкото изглеждат — увери я Лиза.

Брат й Джош стоеше зад нея, също екипиран. Други двама морски пехотинци също щяха да участват в експедицията, но от притеснение Джена вече беше забравила имената им.

Радиото изпращя и се разнесе глас:

— Транспортът е готов.

Беше директор Кроу. Намираше се на шестнайсет километра оттук, в базата на морските пехотинци, откъдето следеше мисията и координираше спешните екипи в района.

Другото му задължение — при това много важно — беше да наглежда Нико.

Хъскито вече й липсваше. Отсъствието му я караше да се чувства несигурно, но никой не правеше предпазни костюми за кучета.

— Как е сигналът от камерите? — попита Лиза и помаха пред лицето си.

— Идеален — отвърна Пейнтър. — Чрез сателитната връзка мога да гледам над раменете ви как се справяте. Така че внимавайте. Следвайте съответните протоколи и избягвайте ненужни рискове.

— Да, бате — промърмори под нос Джош, но и това прозвуча ясно по чувствителната апаратура.

Пейнтър не му обърна внимание и продължи:

— Засега границите на горещата зона, изглежда, си остават стабилни, но не знаем какви други опасности дебнат там.

Джена се взираше през полупрозрачните стени на палатката и си мислеше за това къде отиват. Карантинната зона започваше на повече от километър и половина оттук. През последните няколко часа отровният газ най-сетне бе достигнал максималното си разпространение и се бе слегнал на земята. Около района бяха разположени станции за химическо наблюдение, които следяха дали вятърът няма да се промени и да вдигне облаци прах и пясък.

Целта им — епицентърът на взрива — се намираше на трийсет и два километра оттук.

Засега никой не знаеше дали онова, което бе изпуснато от базата, е било неутрализирано. Джена се опита да си представи нещо, способно да оцелее при високата температура на експлозията и в токсичния облак.

Самата мисъл за това я накара да потръпне.

Задачата им бе проста — да съберат проби, да огледат пораженията и да потърсят следи, които биха могли да обяснят какво се е случило.

Пейнтър я бе убеждавал да остане в базата на морските пехотинци и да наблюдава заедно с него навлизането в горещата зона, но тя открай време си беше момиче, свикнало да бъде на място. Именно затова бе постъпила при парковите рейнджъри — за да може да си цапа ръцете при нужда.

Имаше и друга причина, поради която бе настояла да участва. През цялата нощ една мисъл я тормозеше и не й даваше покой: „Ако бях стигнала до базата по-рано, нямаше ли по някакъв начин да успея да предотвратя всичко това?“.

Може би бе глупава самонадеяност, плод повече на гордостта й, отколкото на реалността, но не можеше да се отърве от тази мисъл. Особено след като научи, че повече от трийсет души са изгубили живота си в станцията. Като парков рейнджър, положил клетва да пази закона, тя отказваше да бъде извадена от разследването.

„Не и на моя територия.“

— Добре — каза Дрейк и ги поведе. — Да се качваме.

Джена намести ремъците, поддържащи кислородните бутилки. С костюма вече й ставаше топло. Излязоха от палатката като някакви астронавти, стъпващи на чужда планета. Тя си спомни туриста от вчера, който твърдеше, че езерото Моно приличало на повърхността на Марс.

„И ето ме сега… доказвам твърдението му.“

На пътя, водещ към горещата зона, беше паркиран зелен военен „Хамър“. Машината бе конфигурирана като транспортьор, с кабина за екипажа отпред и открита задна част с пейки. Един от съпровождащите ги морски пехотинци — ефрейтор Шмит, сега се сети името му — се качи зад волана. Останалите се настаниха отзад.

След като всички заеха местата си, Дрейк потупа покрива на кабината.

— Всичко е готово, Шмити.

Двигателят се изкашля и заръмжа. В следващия момент вече се движеха, изкачваха се към границата на карантинната зона. Джена преглътна с мъка и отново провери циповете и закопчалките на костюма си.

Лиза седеше до нея.

— Не се безпокой толкова. По-голямата част от токсина е по земята и бързо губи силата си.

Въпреки това Джена не изпита облекчение, особено след като видя облака прах, вдигнат от широките гуми по черния път. Мъчеше се дори да не диша, за да не изразходва запаса си кислород. В колата имаха и резервни бутилки, но идеята беше да не ги сменят в горещата зона, освен ако не е абсолютно необходимо.

След две минути ефрейтор Шмит наду клаксона и посочи с ръка през отворения прозорец.

Край пътя имаше висок до кръста цилиндър — един от химичните монитори. От горната му част стърчеше дълга антена и анемометър с три чашки, който измерваше скоростта на вятъра. За щастие малкият ветропоказател бе абсолютно неподвижен.

Дрейк изгледа станцията, докато минаваха покрай нея, и каза:

— Кажете сбогом на чистия въздух, приятели.

Навлизаха в горещата зона.

Пътят се изкачваше по покритите с храсталак хълмове, по които тук-там растяха отделни борове. Отначало всичко изглеждаше наред, сякаш бяха тръгнали на обикновена разходка в планината. После край пътя видяха първия елен. Лежеше на земята, шията му бе извита назад от последния гърч, от меките устни се подаваше дебел розов език.

Джена преглътна и извърна поглед, но километър и половина по-нататък вече не можеше да избяга от ужасните гледки. Дивите животни в района бяха прословути с боязливостта си и се откриваха трудно, особено през деня. Но експлозията, димът и отровата бяха прогонили всички от техните леговища, скривалища и дупки.

Скоро под гумите захрущяха телата на чайки, скални орехчета и катерици. По склоновете се виждаха мъхнати останки на зайци. По-големи сенки бележеха труповете на стадо елени. По-нататък една от редките за района диви овце бе паднала с подгънати предни крака, а извитите й рогове се бяха оплели в бодлив храст.

По бузата на Джена се търкулна сълза. Не можеше да я избърше. Дори като парков рейнджър не си бе представяла, че в тези хълмове е скрит толкова много живот.

„А сега той е мъртъв.“

Машината спираше на всеки километър и половина. Дрейк вземаше проби от почвата, а Лиза събираше косми и тъкан от мъртвите животни. Джена й помогна да вземе кръвна проба от една черна мечка. Когато обърнаха трупа, за да стигнат до югуларната вена, откриха под майката малко мече.

Щом го видя, Лиза спря, отстъпи назад и каза:

— Достатъчно. Достатъчно!

Разговорите им замираха с всеки следващ километър, докато накрая се чуваше единствено дишането им, ръмженето на двигателя и хрущенето на чакъла под гумите.

Когато стигнаха на пет километра от центъра, Дрейк най-сетне заговори отново:

— Вижте растителността по склона отпред.

Джена се надигна, за да разгледа по-добре.

Досега хълмовете бяха изглеждали горе-долу нормално, покрити с треви, пелин и тук-там по някой бор. Но по-нататък всичко това бе променено. Склоновете от двете страни на пътя бяха почернели, без нито един стрък зеленина.

— Възможно ли е експлозията да е предизвикала пожар? — попита Лиза.

Джена поклати глава. Имаше богат опит с пожарите, предизвикани от светкавици или от небрежни туристи. Заради сухата трева и храсти пламъците можеха да погълнат за минути цели хектари — оставяха след себе си единствено пепел и обгорени стволове.

— Това не е от огън — каза тя.

— Да огледаме по-отблизо. — Лиза докосна сержанта по ръката.

— Спри колата — нареди Дрейк.

Шофьорът спря в края на черната зона и Дрейк се обърна към Лиза и Джена.

— По-добре да останете тук, докато не се уверим, че е безопасно.

Джена завъртя очи.

Нямаше нищо безопасно в това, което правеха. Отиде до задната част на хамъра и скочи на земята. Лиза я последва заедно с останалите.

— Вземи комплекти за проби — каза Лиза на брат си.

— Готово — отвърна Джош и скочи леко на земята. Шофьорът остана зад волана, а групата излезе на поляната. Джена стъпваше внимателно. Много от растенията, приспособили се към тази сурова алкална среда, бяха развили гадни предпазни средства — най-вече дълги тръни — и тя се страхуваше някой от тях да не продупчи костюма й.

Запристъпваха предпазливо към черното. Върху горната част на хълма сякаш бе паднала сянка. Отдалеч границата между двете площи изглеждаше ясно очертана, но когато я приближиха, се оказа не така рязка, с междинна ивица от живи и мъртви растения.

— Джош, събери растения, които изглеждат здрави — каза Лиза на брат си. — Аз ще събера от овъглените.

— Обърна се към Дрейк. — Ти вземи проби от почвата.

Джена тръгна с Лиза. Двете навлязоха в поразената зона и клекнаха до високи тънки растения, чиито стръкове завършваха с черни цветове.

— Castilleja — каза Джена. — Пустинна четка. Понякога я наричат прериен огън, защото цветовете й са червени. По това време на годината тъкмо започват да цъфтят.

И посочи здравите растения надолу по склона, където цветята бяха разцъфнали в различни нюанси на аленото.

Лиза хвана едно поразено растение близо до корените и го издърпа от почвата заедно с тях. Докато се опитваше да го прибере в торбичка за проби, стъблото и листата се разпаднаха като скулптура, направена от пясък.

Джена задържа торбичката отворена, докато съберат остатъците. След като приключиха, се изправиха и Лиза се загледа към върха на хълма.

— Да идем да огледаме — каза Джена. Искаше да види мащабите на пораженията.

Като стъпваха много внимателно, двете се изкачиха до върха и Джена ахна. Черните хълмове продължаваха, докъдето стигаше поглед. Никъде нищо не помръдваше.

Телена ограда прорязваше мъртвите хълмове в далечината и отбелязваше официалната граница на изследователската станция.

— Възможно ли е токсичният облак да е причинил това? — попита Джена. — Да не би газът да е бил по-смъртоносен в близост до базата?

— Може би, но се съмнявам.

Джена долови страха в гласа й и разбра какво я тревожи.

„Дали това не е знак, че нещо се е измъкнало от базата? — Джена се огледа. — И възможно ли е то да е все още активно?“

— Да продължим към центъра — каза Лиза. — Ще потърсим някакви следи и после ще се приберем в базата с пробите. Така може би ще получим някои отговори.

Когато се върнаха в края на черната площ, завариха Дрейк и още един морски пехотинец да забиват дървени колчета, с които отбелязваха границата на поразената зона. Джош чакаше наблизо с кашон, пълен с проби от растения и почва.

Качиха се на хамъра и потеглиха към центъра на горещата зона.

При вида на унищожението около тях Джена зяпна. Забеляза трупа на койот в канавката. Козината почти я нямаше, тялото бе почерняло като растенията.

Тя впери поглед в базата.

„Що за ужас сте създали, доктор Хес?“

 

 

06:43

Баха Калифорния, Мексико

Кендъл Хес стоеше до малкия витлов самолет, докато го зареждаха — бяха му позволили да се разтъпче. Грамадният му пазач Матео даде пачка стодоларови банкноти, хванати с ластик, на местния човек, който го гледаше предпазливо изпод периферията на каубойската си шапка.

„Най-вероятно наркотрафикант“ — помисли Кендъл. Необозначената писта и самотната цистерна за гориво потвърждаваха заключението му.

След събитията в планините Кендъл бе направил всичко по силите си да следи пътя им на юг. Матео беше зарязал хеликоптера в пустинята Невада и се прехвърлиха на частен самолет на едно малко летище. Последва ново прекачване в тази „Чесна“ в Аризона, с която прекосиха границата малко преди изгрев-слънце. Оттогава летяха над полуостров Баха и в момента вероятно се намираха някъде на юг от град Сан Фелипе.

В далечината морето Кортес проблясваше ярко, лазурно сияние отвъд дюните на пустинята. Районът бе суров и пуст, разнообразяван тук-там от някой и друг кактус.

Кендъл познаваше тези растения — Pachycereus pringlei, наричани слонски кактуси заради огромните им размери. Видът бе привлякъл вниманието му на учен със способността си да оцелява в тези сурови земи. Някои достигаха височина десет метра и можеха да живеят повече от хиляда години, при това често на места, където почти нямаше почва, а само скала. Постигаха това чрез симбиоза с уникална бактерия. Микроорганизмът помагаше за разбиването на камъка и осигуряваше азот за растението. Симбиозата бе толкова успешна, че кактусът приютяваше бактерията дори в семената си.

Кендъл беше направил кратко изследване на микроба в рамките на програмата си върху екстремофилите, но проучването се оказа задънена улица.

„Да се надяваме, че и за мен няма да кажат така.“

— Качвай се — грубо нареди Матео.

Понеже знаеше, че няма друг избор, Кендъл се наведе под крилото и се качи в малката кабина, следван от едрия си пазач. Пилотът бе същият, който ги бе докарал от Калифорния. Веднага щом Кендъл се настани на мястото си, самолетът набра скорост по пистата, излетя и отново се насочи на юг.

„Къде ме карат?“

Не знаеше отговора, но знаеше кой го очаква в края на пътуването. Същият човек, който стоеше зад атаката и който вероятно бе манипулирал отдалеч изследванията на Кендъл през последното десетилетие.

Кучият син, навремето негов колега, бе обявен за мъртъв преди единайсет години. Самолетът му се бе разбил в Конго и седмица по-късно спасителните екипи го намериха заедно с овъглените останки на екипажа и пътниците. Сега Кендъл знаеше, че това е било лъжа, номер, но тогава бе изпитал тайно облекчение от смъртта му, тъй като се опасяваше от мрачния път, по който бе тръгнал колегата му.

„Ако все още работи в същата посока…“

Потръпна от ужас. Знаеше какво беше създал в собствената си лаборатория и бе изпуснал в Калифорния и можеше да се досети каква е причината да го отвлекат.

 

 

06:46

Пейнтър се наведе към монитора. Зад него стоеше полковник Бозман, командирът на базата. Екранът бе разделен на пет части, които показваха картина от камерите на членовете на екипа. Чрез тях той наблюдаваше унищожения район, докато колата приближаваше оградата около бившата база.

— Не приближавайте до самата станция — предупреди той екипа. — По-голямата част от базата е под земята. Не знаем как се е отразил взривът на структурната й цялост. Тежестта на колата или дори на телата ви може да предизвиква срутване. Не искаме всички да пропаднете в отровна яма.

— И ние не искаме, сър — отвърна Дрейк.

Полковник Бозман се наведе над рамото на Пейнтър и заговори в микрофона:

— Слушай директора, Дрейк. И без коментари. Това е заповед.

— Слушам, сър.

Полковникът се изправи и Пейнтър продължи:

— Според плана на базата трябва да спрете поне на двеста метра от центъра. Приближите ли се, ще се окажете върху самата станция.

— Не мисля, че това ще е проблем — отвърна Дрейк.

На екрана хамърът мина през отворения портал, продължи малко по пътя и спря.

— Виждате ли това? — попита Дрейк.

Пейнтър чукна единия от прозорците на екрана и го увеличи, за да получи по-добра картина. Сигналът идваше от камерата в костюма на Лиза. Тя стоеше отзад и мястото й осигуряваше добър изглед към пътя.

На петдесет метра от тях в склона на хълма зееше кратер. Над него се стелеше дим. Размерите на пораженията бяха много по-големи, отколкото бяха очаквали. Явно доктор Хес бе предпочел да играе на сигурно, когато беше проектирал предпазната мярка.

— Мисля, че се е срутила не само базата — каза Джена.

Нико се размърда в краката на Пейнтър, надигна се и ушите му щръкнаха, когато чу гласа й.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пейнтър.

— Според слуховете военните построили станцията във вече съществуваща мина от времето на златната треска. При взрива, изглежда, са се срутили и някои от страничните тунели.

„Това изобщо не е добре.“

Пейнтър се обърна към Бозман.

— Имаме ли някаква карта или план на старата мина?

— Ще ида да проверя. — Полковникът се втурна навън, като крещеше команди на подчинените си.

Пейнтър пое дълбоко дъх и заговори отново:

— Докато не разберем докъде стигат тунелите, по-добре се дръпнете назад.

— А проучването на центъра? — попита Лиза.

— Както гледам, така и така няма да открием нищо, което да ни е от полза. По-добре да…

Картината се разтресе.

Разнесоха се викове.

Пейнтър гледаше как ръцете на Лиза хванаха пръчката зад кабината. Предницата на хамъра се килна надолу, земята под нея пропадаше. От кратера плъзнаха пукнатини…

Дрейк заблъска покрива на кабината.

— Заден, дай заден, заден!

Двигателят изрева. Гумите захапаха чакъла.

Нико скочи и заръмжа досущ като напрягащия се двигател.

Хамърът бавно се дръпна назад и предницата излезе от разширяващата се дупка. Шофьорът подкара на задна, като се движеше на зигзаг, за да намери сцепление на несигурната земя. След няколко спиращи дъха секунди минаха през портала и се озоваха на пътя отвън.

Земята отпред продължаваше да пропада в изоставената мина, но дупката вече не се разширяваше.

— Предлагам да послушаме директора и да си разкараме задниците оттук — каза Дрейк.

Никой не възрази.

Пейнтър потупа Нико по гърба.

— Добре са.

Мъчеше се да успокои колкото кучето, толкова и собственото си разтуптяло се сърце. Превключи на друга камера — тази на Джош. Докато младият мъж помагаше на сестра си да седне на пейката, Пейнтър наблюдаваше лицето й, доколкото го виждаше под маската. По потните й бузи бяха полепнали кичури коса, но иначе изглеждаше спокойна и по-важното…

„В безопасност е.“

Това за него беше достатъчна победа.

Експедицията може и да не беше научила нищо съществено за базата, но поне беше събрала проби, които можеха да ги поведат в правилната посока.

Когато хамърът започна да завива пред портала, Джена се обади отново:

— Чакайте!

Дрейк извика на шофьора да спре.

Пейнтър се надигна в стола си.

— Сетих се нещо. Не знам дали е важно, но забравих да го спомена. — Тя посочи портала. — Когато пристигнах снощи, порталът беше отворен. Също като сега. Тогава не се замислих особено, но сега започвам да се чудя…

Пейнтър проследи хода на мисълта й. „Нападателите са си тръгнали с хеликоптер. По същия начин трябва и да са дошли.“

— Кой е оставил портала отворен? — добави Джена.

— Ами ако някой не е влизал в базата, а е бягал от нея?

Пейнтър се замисли за последователността на събитията.

— Когато е бил подаден сигнал за тревога, системният аналитик на базата спомена за изтичане, но не и за атака.

— Което означава, че някой — някой отвътре — вероятно е саботирал базата преди това и е задействал събитията. И тъй като е знаел какво ще последва, е избягал преди да настане истински ад.

Пейнтър прецени вероятността на този сценарий.

— Има логика. Последвалият хаос би помогнал да се прикрие пристигането на щурмовия екип и те са успели да кацнат и да отмъкнат Хес.

Джена посочи кратера.

— А при такива разрушения ще са необходими седмици, ако не и месеци за откриването и идентифицирането на всички тела. Много дълго никой не би разбрал, че Хес е бил отвлечен.

— Което обяснява защо нападателите са били така твърдо решени да премахнат теб. Не са знаели какво си видяла и не са можели да рискуват да се разбере за отвличането.

— Но се провалиха — добави Джена. — И сега знаем, че някой вероятно е избягал от това място. Единственият път от тези хълмове е или през Моно Сити, или през Лий Вининг. Двете градчета имат много камери за следене на трафика. Ако успеем да открием саботьора…

„Ще научим какво всъщност се е случило тук. И защо.“

Пейнтър вече беше получил пълен доклад за събитията във Вашингтон, описващ атаката срещу щабквартирата на АИОП и екзекуцията на доктор Лусиъс Рафи. Някой определено се опитваше да заличи всички връзки с тази база.

Но сега имаха известна надежда да го спипат.

Почеса Нико зад ухото и си помисли:

„Имаш много умна стопанка.“

Наведе се към микрофона.

— Добре, браво на всички ви. Прибирайте се.

 

 

06:55

Докато се спускаха от хълмовете, Лиза седеше умълчана и си припомняше протоколите около връщането им.

На границата група морски пехотинци и екип от Службата за контрол на болестите вече бяха построили импровизиран гараж за колата. След като слезеха там, тя и останалите щяха да се съблекат и да минат през множеството етапи на обеззаразяване. Освен това щяха да останат изолирани дванайсет часа, за да ги наблюдават за признаци на заразяване или замърсяване.

Загледа се към черните хълмове. Разбираше много добре сериозността на заплахата. Според преценката й мъртвата зона заемаше площ от най-малко осемдесет квадратни километра.

Но какво означаваше това? Дали експлозията не бе разпръснала надлъж и нашир онова, което са отглеждали в лабораторията? И дали токсичните контрамерки на доктор Хес бяха успели да го неутрализират?

Единствените отговори се намираха в базата на морските пехотинци, където в един хангар подготвяха биологична лаборатория от Ниво 4. Лиза изгаряше от нетърпение да иде там и да започне изследването на пробите.

Накрая пред тях се появиха зелени хълмове, осветени от изгряващото слънце. Сякаш пътуваха от черно-бял филм към цветен. Лиза почерпи надежда от тази красота, от жилавостта на природата.

А после погледна към труповете по склоновете — птици, елени, дори гущери и змии — и я налегна тежко отчаяние. Или може би причината беше в проклетите кислородни бутилки? Намести ремъците, за да се настани по-удобно.

— Виж там. — Джена посочи края на почернялата зона.

Лиза го видя и нареди на Дрейк:

— Спри.

Дрейк предаде заповедта на шофьора и той наби спирачки.

Дървените колчета, които маркираха границата на мъртвата зона, си бяха там, където ги бяха забили морските пехотинци. Само че тъмната сянка беше изпълзяла отвъд тази граница надолу по зеления склон.

— Още се разширява! — с приглушен глас каза Джена.

Дрейк изруга.

Лиза преглътна сухо, мъчеше се да пропъди надигащия се страх.

— Трябва да измерим колко се е разширила. — Надникна в кабината, за да погледне часовника на таблото. — Можем да изчислим приблизително скоростта на движението.

— Веднага — каза Дрейк, взе рулетка от сандъка с инструменти и скочи на пътя.

Джош го последва.

— Ще ти помогна.

Лиза също понечи да слезе, но Пейнтър я спря:

— Лиза, говоря с теб по личен канал.

— Какво има?

— Ако онзи организъм е още жив, ако не е бил убит от токсините в газа, може да се наложи да изпепелим района.

— Но дали огънят ще го убие?

— Мисля, че би могъл.

— Защо?

— Щурмовият отряд е пристигнал с огнепръскачка. Доста необичаен избор.

Лиза го разбра.

— Тоест са знаели, че ще им потрябва.

— Именно. Екипът е бил изпратен да атакува лаборатория, за която се знае, че е имало изтичане. Някой може да ги е изпратил със средства да си пробият път до Хес.

— Дано да си прав. — Тя погледна пръснатите навсякъде трупове. — Може би вторичното предназначение на газа е било да убие всичко, което се движи и би могло да разпространи микроорганизма.

— Да ограничи замърсяването.

Лиза кимна. Разговорът я изпълни с още по-голямо нетърпение да стигне до лабораторията и да провери тези теории.

Рязък вик привлече вниманието й. Джош беше паднал. Дрейк му помогна да стане.

— Оглеждай се за камънаци — каза сержантът.

Джош се освободи от ръцете му и направи крачка назад. Гледаше левия си крак.

— Убодох се на нещо. Мисля, че е трън.

— Дай да видя.

Дрейк се наведе, но Лиза му извика:

— Дръпни се! — Скочи на земята и забърза към тях. — Джош, не мърдай.

Стигна до двамата и видя, че лицето на брат й е пребледняло.

Клекна и огледа дупката в костюма и трънливата клонка, забита в крака на Джош.

И клонката, и листото на нея бяха черни.

— Донеси тиксо! — извика Дрейк на другия морски пехотинец и се обърна към Лиза. — Можем да залепим дупката. Не е голяма.

Вместо да отговори, Лиза разкъса дупката още повече. Кожата около забилия се в пищяла черен трън вече беше станала лилава.

— Боли… — Джош се намръщи.

Лиза се обърна към Дрейк.

— Донеси въже или колан. Нещо за турникет.

Дрейк се затича към колата.

— Ще се оправиш — каза Лиза, но думите й прозвучаха вяло и неубедително и за самата нея. Изправи се до брат си, хвана му ръката и я стисна силно.

Джош дишаше тежко, очите му зад маската бяха присвити от болка. Изглеждаше десет години по-млад — страхът го беше превърнал в момче, търсещо помощта на по-голямата си сестра.

Думите отекнаха в главата й.

Убийте ни… убийте ни всички.

Дрейк се върна тичешком, последван от всички освен шофьора. Носеше алпинистко въже. Лиза му помогна да го увие около бедрото на Джош и каза:

— Стегни го възможно най-силно.

Джена стоеше до тях и ги гледаше тревожно. Беше разпознала заплахата.

— Турникетът ще попречи ли на разпространяването?

Лиза не отговори. Не искаше да лъже.

След като турникетът беше поставен и въжето се впи силно в мускулите на Джош, морските пехотинци му помогнаха да се върне при колата. Докато го качваха отзад, Лиза отиде до сандъка и извади онова, което й трябваше.

— Лиза… — обади се Пейнтър по личния канал.

— Трябва да се направи — прошепна тя.

— Поне изчакай докато се върнете тук.

— Ще изгубим твърде много време.

Дрейк зяпна, когато видя какво е взела.

Лиза му връчи брадвата и каза:

— При коляното. Отсечи го при коляното.