Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (35)

Ръш

Обикновено прекарвах Коледа в някой ски курорт, пиян, с някое момиче и приятели. Това бяха за мен тези празници. Когато бях малък, майка ми не украсяваше къщата, не печеше курабийки. Тези неща ги бях виждал само по телевизията.

Сега уханието на борова смола, на ябълки с канела и на курабии изпълваше цялата къща. Най-голямото коледно дърво в Розмари беше в нашия хол и беше накипрено с разноцветни играчки и блещукащи лампички. Имахме истински гирлянди от клонки с дребни горски плодове върху камината и три чорапчета с буквата Ф на тях. Имахме и два големи венеца с червени панделки на входната врата, а къщата бе изпълнена с аромат на празник. От уредбата се носеха коледни песни. Блеър бе намерила някаква радиостанция, където пускаха само коледна музика, и ме заплаши да ми счупи ръцете, ако я пипна.

Под дървото бяха наредени подаръци, увити в красива хартия с лъскави панделки. Не можех да се отърва от приятелите си тази година. Те винаги присъстваха. Ядяха курабийките, които Блеър правеше почти всеки ден, и пиеха от ябълковия сайдер, който също беше в неизчерпаеми количества. Сякаш къщата ми се беше превърнала в селцето на Дядо Коледа.

Преди година това щеше да ми прозвучи като истински ад. Сега не можех да си представя, че някога съм празнувал по друг начин. Тази Коледа всичко беше така, както искаше Блеър, а на мен ми харесваше. Не, не ми харесваше, а направо пощурявах от щастие като малко дете.

Тя припяваше доста фалшиво с песента от радиото, докато вадеше сладките от фурната, увиваше в пудра захар топчетата с фъстъчено масло, а аз седях отстрани и чаках удобен момент да напъхам някое в устата си.

Децата ми щяха да знаят какво е истинска Коледа и щяха да разберат какъв е смисълът на този празник. Това ме правеше щастлив. Да се сгуша на дивана до нея, да гледаме филми, да пием какао, да сложа ръка върху корема й и да усещам как рита бебето ми — това не се купуваше с пари.

— Мислиш ли, че ще можем да се видим с баща ти преди Коледа? — попита Блеър, докато влизаше в хола.

Стоях пред коледното дърво и я слушах как си тананика.

— Съмнявам се. Той си тръгна оттук едва преди седмица — напомних й.

Тя се намръщи и кимна.

— Добре, тогава ще се наложи да му изпратим подаръка по пощата. Имам подарък и за Харлоу, който също трябва да пратим. Надявах се да ми помогнеш да изберем нещо за майка ти и Нан. Не знам какво да им купя. Така и нямах възможност да прекарам малко време с тях.

Майка ми и Нан? И Харлоу? И баща ми? По дяволите! А аз купувах само за нея и за бебето. Не се бях сетил да купя нещо за някой друг.

— Ами… да… може би. Но те едва ли очакват нещо. Ние никога не си разменяме подаръци за Коледа. Никога не сме празнували… като семейство.

Лицето й посърна и ме погледна с тъжни очи. Не исках да я виждам такава. Исках пак да пее. Фалшиво, но весело… както преди няколко минутки.

— Но… на Коледа купуваш подаръци на всички хора, които обичаш. Не е нужно да е нещо голямо и скъпо. Просто нещо. Толкова е забавно да се разменят подаръци.

Ако искаше да купува подаръци на злата ми майка и на сестра ми, добре. Щях да ида да им купя по нещо и да им го изпратя по пощата.

— Добре, бебо. Ще намеря нещо подходящо и ще го изпратим с останалите подаръци.

Това май я задоволи като отговор.

— Супер — каза и се затърча нанякъде, но после се сети нещо. — Купила съм и на Киро. Трябва да го пратим, когато пускаме нещата за Лос Анджелис.

Засмях се. Купила и на Киро! Всички щяха да си помислят, че съм си изгубил ума, като получат тези пакети.

— Добре, и на Киро — отвърнах.

Едно от предимствата на безкрайното пазаруване, в което се бе впуснала Блеър, беше, че имах време да приготвя нейната изненада. Все казваше, че след Коледа трябва да помислим за детската стая, а аз все се съгласявах, но държах под ключ последната стая вляво, онази, която Блеър обичаше толкова много… ключът беше в джоба ми. Винаги.