Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (32)

Ръш

Изчаках долу до стълбите, докато всички занесат подаръците на Блеър. Когато и баща й се качи, вече знаех, че не мога да чакам. Трябваше да изляза навън. Исках лично да й занеса всичко, но тя беше категорична, че не бива да я виждам преди сватбата.

Застанах под арката, увита в бръшлян и бели рози, която бе разположена между къщата и плажната ивица, и зачаках. От едната ми страна стоеше свещеникът, а от другата Грант.

— Нервен ли си? — попита Грант.

— За това, че ще промени решението си и ще се откаже в последния момент? Да — отвърнах.

Грант се засмя и поклати глава.

— Не, нямах това предвид.

— Един ден ще разбереш и тогава аз ще се смея!

— Няма начин това да се случи — ухили се той.

Бети се появи под розовите рози, което означаваше, че Блеър вече бе зад нея. Взех безжичния микрофон, който момчетата бяха приготвили за мен, и го сложих на ревера си. После се наведох, пъхнах ръка зад цветята и извадих китарата си. Бяха минали години, откакто някой ме беше виждал да докосвам този инструмент. Можех да си представя каква изненада щеше да бъде за всички да ме зърнат с китарата в ръка. Само баща ми знаеше, защото ми помогна с акордите.

— Какво правиш? — прошепна Грант.

Определено се досещаше за ставащото, но не можеше да повярва. Нямаше какво да му кажа, нямаше и смисъл.

Когато Бети застана на мястото си, направих крачка пред олтара и погледнах напред към алеята. Блеър застана на мястото, където музиката трябваше да започне. Бях с момчетата от озвучителната компания, с които бяхме изпипали всяка подробност.

Блеър и баща й се придвижиха с крачка напред и тогава очите й се впиха в моите и се разшириха от изненада. Песента, на която трябваше да минат по алеята, беше „I Wont’t Give Up“ на Джейсън Мраз, но аз не исках друг мъж да пее за нея. Не и днес. Исках аз да пея думите, написани само и единствено за нея, докато върви към мен, за да ми поднесе нашия свят.

— Хм… всички тук сигурно знаят, че не пея… пред публика… но си помислих… след всичко, което преживяхме… сега е времето да кажа това, което винаги съм искал да кажа. Блеър, обичам те до луната и обратно.

Гледах я как стои като замръзнала на мястото си и ме наблюдава. Всичко край мен изчезна. Виждах само нея.

Когато ме погледна за първи път,

забравих дъх да си поема.

Мигът е запечатан в сърцето ми сурово, в таен кът.

Заклех се никога да не те забравя.

Допирът на кожата ти мека

погали и целуна дълбоката ми рана.

И исках повече и повече от теб да вземам и да притежавам.

А колкото по-малко получавах,

по-силен и уверен ставах.

Дори да исках, не можех да се спра

и падах, падах, падах силно, трескаво към теб.

Във любовта.

Затова стоя сега пред теб, момиче,

след всичко, което мина през сърцата, пред очите ни.

Не е възможно вече да разделим съдбите си.

Докато дишам, ще гледам във очите ти,

ще те притискам силно до гърдите си,

ще се кълна и ще повтарям:

Не можех да спра, дори да исках.

И падам, падам, падам силно, трескаво към теб.

Във любовта.

Когато те открих, и себе си намерих.

И този ден не ще забравя никога.

Ще ти дам днес своето име

и всичко ще е ново и различно, идва друго време.

Историята свършва, приказката продължава.

Защото имаме живота си, надявам се,

защото имаме и себе си, и любовта си.

Не можех да спра, дори да исках.

И падам, падам, падам силно, трескаво към теб.

Затова стоя сега пред теб, момиче,

след всичко, което мина през сърцата, пред очите ни.

Не е възможно вече да разделим съдбите си.

Докато дишам, ще гледам във очите ти,

ще те притискам силно до гърдите си,

ще се кълна и ще повтарям:

Не можех да спра, дори да исках.

И падам, падам, падам силно, трескаво към теб.

Във любовта.

Сърцето ми препуска, умолява те,

обещавам ти,

че тази нощ мечтите ще се сбъднат, вярвай ми.

Пусни се и падай, падай, падай във ръцете ми.

Затова стоя сега пред теб, момиче,

след всичко, което мина през сърцата, пред очите ни,

Не е възможно вече да разделим съдбите си.

Кълна се:

Падам, падам, падам силно, трескаво към теб.

Във любовта си към теб…

Когато изсвирих и последния акорд, бързо изнизах колана на китарата през главата си и я подадох на Грант. Блеър изобщо не изчака никакви инструкции — направо се метна в ръцете ми и проплака от щастие.

— Беше много красиво — каза с глава, опряна в гърдите ми.

— Нищо не е по-красиво от теб.

Тя се засмя тихичко.

— Не знаех, че можеш да… правиш и това.

— Пълен съм с изненади. Една от друга по-вълнуващи — уверих я и й намигнах.

— Хайде, вие двамата, нека да дам първо път на булката — каза Ейб, хвана ръката на Блеър и я дръпна настрани, но не спираше да се усмихва. После целуна дъщеря си по бузата и ме погледна. — Бих ти казал колко е специална, но ти вече го знаеш. Това е единствената причина да ти я поверя днес — защото си я оценил. Преди време ти казах да бъдеш мъжът, който аз не бях, и ти го направи. Не за мен, а за нея. Гордея се с жената, която виждам днес, и с мъжа, с когото избра да прекара остатъка от живота си.

Той пое ръката на Блеър и я сложи в моята, обърна се и зае мястото си.

Увих ръката й около лакътя си и се обърнахме с лице към олтара. Тя лекичко подскочи до мен и аз извърнах поглед към нея, за да видя какво става. Усмихваше се и гледаше към коремчето си.

Нашето бебе. Тя. Това беше мое.