Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (29)

Грант (не, няма грешка)

Брат ми наистина се женеше. Знаех, че ще се случи. Бях сигурен още в първия миг, когато Ръш полудя — подобно на бабуин — по задника на Блеър, но сега на репетицията всичко изведнъж изглеждаше съвсем истинско. Прекалено реално. Имах чувството, че го губя… мъничко. Не, не че не бях щастлив за него, напротив, но откакто се помня, той беше моят партньор в глупостите и белите. Сега щеше да бъде партньор на Блеър.

Една сервитьорка мина покрай мен и си взех чаша шампанско. Добре, можех да изпия едно такова газирано и лигаво нещо, докато успеех да се доредя до бара, за да си избера по-сериозна напитка.

Огледах помещението и мислите ми пак се върнаха към Нан и към начина, по който позволих нещата да се омажат до такава степен. Имах нужда от нещо, което да ми помогне да забравя за нея. О, не че не ми беше минало. За мен всичко беше приключило, и то с благоприятен край. Тя направи всичко по силите си, за да го доведе дотук. Луда кучка!

Точно тогава чифт изумителни очи се забиха в моите. Застинах и я огледах. Не я бях мяркал преди. Никога. Такива очи не можеха да бъдат забравени. Не бих казал, че ме привлече цветът им, защото от моето място не можех да видя какви са. Имаше нещо във формата им и във ветрилото от дълги гъсти мигли. Жените плащаха безумни пари за изкуствени мигли, но нищо от това, което се предлагаше на пазара, не можеше да се сравни с нейните. Спуснах поглед по лицето й и очите ми останаха в големите й устни.

МАМКА МУ! Пенисът ми подскокна оживено в панталоните. Беше широк. Устните й бяха толкова сочни и плътни! Момиче с такава уста бе мечтата на всеки мъж. Буквално се страхувах да погледна по-надолу. Ако продължавах да се взирам в нея, щях да свърша в гащите. Нямах време дори да реша къде да зяпам по-напред, защото тя се обърна и изчезна. Докато се отдалечаваше, дългата й тъмна коса се вееше зад нея. Стигаше до кръста й, а под него беше най-сладкият задник, който някога бях виждал.

Тръгнах след нея. Нямах никаква представа коя е, но нямаше да ми избяга. В никакъв случай. Исках да вкуся тези устни, да видя как очите й греят от удоволствие, докато опъвам косата й назад и тласкам в нея.

Та, като стана дума… да забравя… не помнех какво трябваше да забравя… но това момиче можеше да ме накара да забравя дори шибаното си име. Тя се измъкна от залата и продължи към коридора. Вървеше бързо, но тихо и като че никой не я забелязваше. Дали не халюцинирах? Кой нормален мъж с очи и пенис не би огледал това тяло, не би поглъщал всяко нейно движение?

Излязох секунди след нея и се огледах. В първия миг реших, че съм я изтървал, но след малко забелязах движение зад ъгъла. Дългата й коса издайнически се подаваше. Тя не ме видя, но нямаше начин да изпусна от очи тази коса. Тръгнах към нея по възможно най-предпазливия начин.

— Успокой се, това е само един мъж. Много, много красив и секси мъж, но все пак само мъж — чух тихия й глас, когато се приближих. Какво, по дяволите? — Поеми дълбоко въздух. Хайде пак. Можеш да се справиш! Човекът само те гледаше — продължи да шепти.

Спрях и не посмях да се доближа повече. Говореше си сама? Бях я притеснил? Как? Със сигурност с тази външност беше свикнала да я гледат през цялото време, да я чукат с поглед. Тя започна пак да си повтаря, че съм само мъж, и тук вече не можах да прикрия усмивката си. Беше толкова сладко да я наблюдаваш.

— Можеше да е извънземен от Криптон. Тогава вече щеше да имаш основание да се тревожиш. Може би ще е най-добре да отидем да проверим дали наистина е мъж — казах тихо, напълно запазил самообладание.

Цялото й тяло се скова. Нито мускул не потрепваше. Не се обърна да ме погледне. Гърбът й бе силно притиснат към стената, зад която се бе скрила. Единствено ръката й се вдигна нагоре — очевидно често прикриваше устата си. С всяка изминала секунда това момиче ставаше все по-сладко и мило.

— Вероятно така ще е най-добре и за всички тук, понеже Ръш и Блеър едва ли искат извънземни на сватбата си. В това отношение имат известни предразсъдъци.

Надявах се глупостите ми да я накарат да се усмихне, да се отпусне. Исках да я видя спокойна. Поне достатъчно спокойна, за да усетя вкуса й.

Тя обаче не помръдна. Ръката й остана залепена на устата, тялото й бе вкаменено. Минах между двете колони пред нея — беше се скрила зад едната. Облегнах се на другата колона, но място беше много малко и телата ни почти се докосваха. Очите й бяха подивели от изумление, че съм влязъл в дупката, където се бе скрила.

— Мисля, че няма да можеш да приказваш с ръка върху устата си. Как по-точно възнамеряваш да говориш с мен? — попитах и й се усмихнах насърчително.

Не исках да се страхува от мен. Не исках да се плаши.

Тя бавно махна ръката от устата си, пусна я до тялото си, но остана като циментирана за стената, сякаш искаше да пробие дупка и да се скрие възможно най-дълбоко, далеч от мен.

— Така е по-добре. Обичам да гледам тази твоя уста, а пръстите ти ми закриваха гледката — казах и й намигнах.

Тя се притисна още по-назад. Това беше най-странното ми преживяване с момиче. Повечето се хвърляха отгоре ми и беше лесно, харесваше ми. Малко усилия, сигурен резултат. Но мътните ме взели, това момиче беше истински еликсир. Беше ново, различно, освежаващо, уникално.

— Аз съм Грант, брат на младоженеца — обясних с надежда това да я успокои.

Май проработи. Тя се смръщи, на челото й се появи лека бръчица и сега лицето й изглеждаше по-достъпно, по-благо. И ми харесваше. Много. Може би щях да успея да я накарам да се замисли още повече.

— Ръш няма брат — информира ме тя.

Значи познаваше Ръш? Много странно. Никога не я бях виждал. Със сигурност бих я запомнил, ако се е мяркала някъде в града. Предположих, че е с някого от гостите или е позната на Блеър. На пръсти се брояха хората в града, които не познавах.

— Ето къде грешиш, красавице. С Ръш станахме доведени братя, когато бяхме много малки. Родителите ни не се разбираха и се разведоха, но това не означава, че ние не останахме братя.

Тя премигна няколко пъти. Явно започваше да се досеща. Знаеше кой съм. Сега вече беше време да изравним резултата и да разбера коя е тя.

— Искаш ли да ми кажеш ти коя си? След като вече знаеш кой съм, мисля, че е справедливо.

Тя заби поглед в пода, сякаш отговорът беше написан там.

— Май ще трябва да влизам — прошепна.

Гласът й беше толкова тих, че едва я чух. Питах се дали бе така тиха и когато свършва. Само за това мислех вече. Само това исках да знам.

— Не можеш да ме оставиш. Ако се върнеш сега, ще вървя след теб цяла вечер — предупредих я, но се надявах да не съм прозвучал като психопат.

Тази безумна уста оформи едно обло „О“ и въображението ми направо подивя. Не си падах по благовъзпитани сухи и скучни женски, но това мило, чисто, съвсем човешко отношение от момиче, което беше истинско олицетворение на думата секс, определено ми действаше крайно стимулиращо.

— Защо? — попита тя.

Гласът й беше като мелодията на тихи звънчета, в които хората често не се заслушват, защото красотата им е така изчистена и естествена.

— Истината ли искаш да чуеш? — попитах и се наведох леко към нея, нагазвайки в личното й пространство, което тя с огромни усилия се опитваше да брани.

— Да, моля — отвърна пак така тихо. Дори не бях сигурен, че изрече нещо.

— Защото единственото, за което мога да мисля, е как тези красиви очи биха проблясвали от потребност, как би изглеждала тази дяволски красива уста, когато викаш от удоволствие… и тази коса… — Плъзнах пръсти в косата й и нежно я подръпнах. — По дяволите, бейби, такава коса трябва да бъде забранена със закон.

Бях се приближил прекалено плътно до нея и тя дишаше плитко и учестено. А как ухаеше! На ягодова сметана.

— О! — само това каза и ме погледна в очите. Сега видях, че нейните са с най-чистия бадемов цвят. Нито грам грим по лицето й. Всичко беше естествена, чиста красота.

— Коя си? — попитах, оставайки напълно хипнотизиран от гледката на самото съвършенство пред мен.

Тя пак премигна няколко пъти, сякаш не разбираше думите ми. Бях готов да я метна на рамо и да я заключа в джипа си. Със или без име.

— Харлоу — отвърна тя.

И тогава истината се стовари върху мен като кофа с ледена вода.

МАМКА МУ! Сестрата на Нан.