Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (24)

Блеър

— Това е. Не е голямо, но е мое — каза баща ми, докато се качваше на лодката, която имаше само една малка каюта. Убедена бях, че разполага и с едно-единствено легло. Надявах се поне да има диван или нещо като канапе.

Когато слязох от самолета и видях Ейб да ме чака, облекчението ми беше безгранично. Бях се притеснила, че съм похарчила последните си заделени пари за билет, а там пак няма да има никого. Този път обаче той бе дошъл да ме вземе.

— Добрата новина е, че имам две малки дървени легла и едно истинско голямо. Аз ще спя на някое от дървените, а ти на леглото — ще е по-удобно за теб и бебето. Ходих да ти купя някои неща от супермаркета. Взех храната, която знам, че предпочиташ. Хладилникът е малък, но имам хладилна чанта, където също могат да се съхраняват хранителни продукти.

Стоях на палубата на старата лодка и оглеждах наоколо. Веднага се усещаше, че това е домът на баща ми — любимата му шапка за риболов, която мама му подари за Деня на бащата, когато бях много малка, беше закачена на една кука пред каютата. Кутията с риболовни такъми, която с Вал му купихме едно лято, когато ходихме на почивка в Северна Каролина, също беше тук. Не вярвах, че все още пази тези неща.

— Страхотно е, татко. Благодаря, че ми позволи да остана. Исках да се махна… — казах и се обърнах да го погледна.

Мустакът и брадата му имаха нужда от оформяне, но дори през тях видях как устните му се извиха надолу.

— Какво има, мечо? Изглеждаше така щастлива преди седмица. Как така нещата се влошиха толкова бързо?

Не исках да говоря за това… все още.

— Дремнах в самолета, но не беше никак удобно. Минаха повече от двадесет и четири часа, откакто спах в легло. Мога ли първо да поспя?

Баща ми изглеждаше още по-притеснен. Може би не биваше да му казвам, че съм толкова уморена.

— Не е трябвало да се изтормозваш с такова дълго пътуване. Не бива да се напрягаш. Защо реши да вземеш цялото разстояние за един ден? Нищо де, можеш да ми кажеш и после. Ще занеса куфара ти долу. Не е кой знае колко голямо, но ще се съберем.

Не си направих труда да си взема душ в малката баня, не си направих труда да се събличам, не си направих труда за нищо — нямах сили.

— Искам само да се наспя — уверих го.

Леглото заемаше почти цялата „спалня“. Опираше буквално във всяка стена. Прилазих по него от вратата, изритах обувките си, свих се на топка и заспах.

Когато се събудих, вече беше късен следобед. Мекото полюшване на лодката ми действаше успокоително и, слава богу, не ми ставаше лошо от движението на вълните.

Протегнах се и извадих телефона от джоба си. От много време отлагах да го включа, но май беше време. Ръш вече вероятно бе разбрал, че съм си тръгнала, и със сигурност бе много разстроен. Не бях готова да се разправям с него. Не проверих нито едно от съобщенията, не прослушах и гласовата си поща. Просто прибрах телефона в джоба си и се заизкачвах по стъпалата.

Татко не се виждаше никъде, но беше споменал, че има работа някъде на пристанището и че трябва да отиде за следобедната си смяна. В замяна му позволявали да държи лодката си тук без пари.

В малкия хладилник имаше няколко бутилки вода. Извадих една и си взех банан от кошницата с плодове, която баща ми беше оставил за мен. После излязох и седнах на палубата. Имаше вятър, но беше слънчево и топло. Температурата беше като в Лос Анджелис.

— Ейб знае ли, че си на тая лодка? Не ми прилича на човек, който се занимава с непълнолетни момичета — чух дълбок глас зад гърба си.

Обърнах се и на съседната лодка видях мъж на около двадесет и нещо. Беше гол до кръста и дънките му висяха ниско на хълбоците. Тялото му беше стройно, но мускулесто. Дългата му кестенява коса на места бе изсветляла от слънцето и беше завързана на опашка, но някои кичури бяха изпадали около лицето му. По всичко личеше, че се занимава с нещо, което изисква физически труд. Не успявах да видя очите му, защото носеше очила тип бъбрек.

— Можеш ли да говориш? — попита с усмивка и отпи от бутилката си с вода.

— Да, мога — отговорих все още леко изненадана. Не бях очаквала, че татко всъщност има… съседи. Това беше лодка, за бога! Колко хора на тоя свят живееха по този начин?

— Къде е Ейб? Или сега идваш? — не спираше да пита и явно скоро нямаше да се умори.

— Не знам. Сега се събуждам. Няма го — отговорих.

— Значи, все пак знае, че си тук? — попита с високо повдигната вежда.

Тоя пък какъв беше? И това полицейски разпит ли беше?

— Ейб ми е баща. И да, знае много добре, че съм тук — отговорих малко по-раздразнено, отколкото ми се искаше.

Огромна усмивка огря лицето му. Имаше перфектни бели зъби. Не очаквах, че хората с дълги коси, които живеят на лодки, а не в домовете си, имат добре поддържани зъби.

— Ти си Блеър. Радвам се да се запознаем. Аз съм Капитан — отговори той и пак отпи от водата си.

— Капитан? — попитах, преди да помисля дали е много тактично. Определено прозвучах доста грубо.

— Да.

— Това е… Просто името ти е странно.

Той се засмя.

— Не, не е никак странно. Живея на тази лодка, откакто навърших шестнадесет, вече десет години. Мисля, че ако някой заслужава да се казва Капитан, това съм аз — засмя се той, намигна ми и се прибра в каютата си.

Пак останах сама. Облегнах се и вдигнах краката си върху една обърната кофа, когато телефонът ми започна да звъни. Поколебах се дали изобщо да поглеждам екрана. Ако беше Ръш, трябваше да вдигна. И може би беше време да отговоря. Трябваше да знае къде да ме търси.

Погледнах екрана. Разбира се, беше Ръш. Приех разговора и сложих слушалката до ухото си. Не знаех какво да му кажа. Когато избягах от него, емоциите ми бяха пълна каша и имах нужда от пространство и време. Но пък… ето сега например вече ми липсваше. Как щях да се омъжа за него, щом не можех дори да остана, когато той има нужда от мен? Дали винаги щях да се разстройвам и да го напускам, ако не е през цялото време край мен… при най-малкия и незначителен случай, когато имах нужда от него?

— Блеър? Моля те, за бога. Кажи ми, че ти си на телефона. Кажи, че това си ти!

Паниката в гласа му ме уплаши. Изпитах остро чувство на вина.

— Аз съм.

— Къде си, бебо? Моля те, кажи ми къде си. Кълна се, никога повече няма да те оставя. Край на всички грижи за сестра ми и семейството ми. Това приключи. Няма повече да съм родител за сестра си, при положение че има двама живи и здрави родители. Имам нужда само от теб. Моля те, къде си? Аз съм в Розмари, но ти не си тук.

Беше обезумял от ужас. Бях го изплашила. Сълзите опариха очите ми.

— В Кий Уест съм с татко.

— Мамка му! Дойде ли да те вземе от летището? На лодката ли си? Храниш ли се?

Ръш задаваше въпросите с такава скорост, че се наложи да спре и да поеме дъх, за да се успокои.

— Да, дойде. Добре съм. Беше пазарувал, преди да пристигна, така че се храня.

Млъкнах и затворих очи. Не можех да си позволя да плача. Ръш щеше напълно да се побърка, ако ме чуе да плача.

— Съжалявам. Бях разстроена и исках да се махна от тая лудница там. Имах нужда от малко време да помисля.

— Знам, че си ядосана и разочарована. Преживя такъв стрес с бебето, а аз не бях там и не можеш да си представиш колко се мразя заради това. Заслужавах да ме напуснеш. Аз самият бих се напуснал, ако можех — той млъкна и пое дълбоко въздух. — Мога ли да дойда да те взема? Моля те. Имам нужда от теб, Блеър.

Винаги ли щеше да е така? Винаги ли щях да съм след Нан? И бебето ли нямаше да е по-важно от нея? Сигурна бях, че си вярва, че е приключил с нея, но аз вече знаех от опит, че това нямаше да има край. Той обичаше сестра си и ако я пренебрегнеше, когато тя имаше нужда от него, това щеше да го съсипе. Предполагам, че въпросът беше дали аз можех да живея с това положение, дали можех да живея без него?

Не. Това беше простата истина. Макар че сърцето все още ме болеше, макар че не беше с мен и бебето вчера, аз имах нужда от този мъж и не можех да си представя живот без него.

— Нан се опита да се самоубие с огромни количества болкоуспокояващи. Намерих я в безсъзнание в хотелската стая. Когато дойде линейката, хукнах с тях към болницата и забравих телефона си в хотела. Ето защо не ти се обадих и не вдигнах. Не беше в мен. Съжалявам, Блеър. Толкова много съжалявам.

Молбата в гласа му ми разби сърцето. Трябваше да се досетя, че става нещо много сериозно. Ръш винаги отговаряше на обажданията и съобщенията ми.

— Нан добре ли е? — попитах. Не, не ме беше грижа за нея, а за него.

— Да, наложи се да направят промивка на стомаха й. Майка ми я води в една… в един център в Монтана, където могат да й помогнат да стабилизира психиката си. Не мога да продължавам да се опитвам да я контролирам. Имам теб и бебето — това е моята грижа.

Вдигнах поглед, защото чух стъпките на баща ми. В едната ръка носеше покупки, а в другата трилитрова бутилка студен чай. Не можех да го напусна толкова бързо. Едва бях пристигнала и исках да го виждам усмихнат и щастлив. Или… ако не щастлив, то поне доволен от живота.

— Ще ми се да остана мъничко при татко — казах, но знаех, че веднага ще започне да спори. От друга страна, Ръш ми липсваше и когато го нямаше, ме болеше, зверски болеше. Знаех, че и при него е така.

— Добре. Мога ли аз да дойда? — попита той.

Баща ми ме гледаше и на устните му заигра мъничка усмивка. Нямаше нужда да му казвам какво ме е помолил Ръш — той вече се бе досетил.

— Кажи на момчето да идва. Имам място за още един.

— Искам да дойдеш. Липсваш ми — казах в слушалката.

Ръш въздъхна облекчено.

— Добре, идвам, бебо. И ти ми липсваш. Дяволски много. Пристигам с първия самолет.