Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (22)

Блеър

Ръш все още не се бе върнал. Не вдигна на нито едно позвъняване, не отговори на съобщенията ми. Останах при лекаря цели четири часа, но той не се обади да види как съм. Бебето беше добре, но лекарят каза, че трябва да си почивам повече, да пия много течности и да избягвам стреса. Ако не изпълнех тези указания, щяха да ме сложат да лежа в леглото до края на бременността. Оставането тук и проблемите около Нан нямаше да ми помогнат.

Трябваше да си тръгна.

Погледнах към телефона да видя дали не съм пропуснала обаждане през последните две минути. Опитвах се да не се тревожа за Ръш. Налагаше се да пробвам да преборя стреса. Бебето ми се нуждаеше от мен. То искаше спокойствие.

В колата Харлоу беше много тиха. Предполагах, че не знае какво да каже. Ръш не бе идвал, не се бе обаждал. Тя също се бе помъчила да му се обади. Мълчанието й ми беше повече от необходимо. Не исках да говоря с никого. Не исках и да се прибирам в Розмари. Исках малко дистанция и от Ръш. В Розмари щеше да ми липсва, щях да мисля за него през цялото време.

На вратата се почука и станах да отворя. Беше Дийн. Един много уморен Дийн.

— Ръш се обади на Киро да му каже, че е говорил с Джорджиана да дойде тук. Тя трябва да пристигне скоро. По принцип не съм особено сигурен колко време ще й е нужно да се приготви и да се вдигне, не знам и кога ще се появи. Помислих си, че ще имаш нужда от малко морална подкрепа по повод пристигането на вещицата.

Единственото, което чух, бе, че Ръш се е обадил на Киро. Останалото нямаше значение.

— Кога му се е обадил?

— Преди час мисля. Току-що ми каза.

Значи Ръш беше добре. И телефонът беше с него. Просто бе решил да не говори с мен. За пореден път се изправях пред горчивата истина, че за него Нан беше по-важна.

Кимнах и затворих вратата. Взех телефона и намерих номера на баща ми. Той вдигна на второто позвъняване. Изненаданият му глас ми напомни колко рядко му се обаждах.

Чувах морския вятър на лодката му.

— Татко, трябва да се махна за малко. Мога ли да ти дойда на гости? — попитах и с последни сили се преборих със сълзите.

Спомних си предишния път, когато се обадих да го моля за помощ, а той ме разочарова. В крайна сметка тогава всичко завърши добре, защото си бях помислила, че съм открила истинското щастие… но сега вече не бях сигурна какво точно съм намерила.

— Разбира се. Какво има?

— Просто не мога повече така. Имам нужда от място, където да помисля.

— Ела до летището в Кий Уест, аз ще те чакам направо там. Само ми се обади, когато разбереш в колко часа кацаш.

— Добре, ще ти се обадя веднага щом си взема билет. Благодаря.

— Няма защо да ми благодариш, аз съм ти баща. Винаги ще съм до теб.

Стиснах очи и затворих телефона. Наистина си отивах от Ръш. Наистина го напусках. Сърцето ми щеше да гръмне от болка при самата мисъл.

Влязох в интернет през телефона си и намерих първия полет за Атланта. Там имах престой, преди да се кача на самолет за Кий Уест. Направих си резервация, събрах си набързо багажа и извиках такси.

Знаех, че всеки зрял и нормален човек би оставил бележка, но аз бях прекалено заслепена от ярост. Реших да му пусна съобщение… много по-късно. Може би, след като преценеше, че все пак е важно да ми вдига телефона, когато му звъня.

Никой не ме видя, когато излизах от къщата и се качвах на таксито, което беше много добре, защото не исках да се обяснявам.

Не им го дължах.