Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (21)

Ръш

Когато стигнах до стаята на Нан, вече бях побеснял. Пак бях оставил Блеър сама и за всичко беше виновна Нан. Ако не беше такава егоистка, сега дори нямаше да бъда тук. Трябваше да й кажа, че е крайно време да порасне и да започне сама да се справя с живота и проблемите си. Аз приключих. С всичко. Не можех да продължавам да постъпвам така. Нан трябваше да ме разбере. Не можех вечно да бъда нейната патерица.

Почуках на вратата на стаята и зачаках. Бях питал портиера и той ми беше казал, че се е прибрала преди около петнадесет минути. Тук беше, но не отваряше. Изчаках няколко минути и потропах за втори път. Пак игрички, пак глупости. Започнах да блъскам с все сила по вратата.

— Нанет, отваряй шибаната врата!

Едно пиколо спря и ме огледа, докато удрях по вратата й.

— Сестра ми е вътре, но не отваря. Започвам да се тревожа за нея — излъгах. — Бихте ли ми отключили вратата?

Мъжът се колебаеше и по изражението му бях склонен да вярвам, че по-скоро би извикал охраната да ме изхвърлят. На Нан щеше да й хареса.

Извадих портфейла си и му го подадох.

— Ето, проверете книжката ми. Аз съм Ръш Финли. Сестра ми Нанет е в тази стая. Знам, че обмисляте как да ме изгоните от хотела, но уверявам ви, че идеята е много, много лоша.

— Да, сър — отговори той с готовност.

Беше разпознал фамилното ми име. Тук се случваше много по-често, отколкото във Флорида. Той бръкна за ключа и отвори вратата. Аз нахлух, готов да й се разкрещя за детинските й номера, но тогава видях строполеното й на дивана тяло. Лежеше някак неестествено. Втурнах се към нея, сложих ръка на китката й, за да проверя пулса й. Беше много слаб.

— Трябва ми линейка. ВЕДНАГА! — изревах към мъжа, който стоеше до вратата и гледаше с отворена уста.

— Разбира се, сър.

Той извади телефона си, бързо набра някакъв номер и започна да обяснява какво се е случило.

— Какво си направила, Нан? — попитах, а сърцето ми болезнено се блъскаше в гърдите. Като чук.

Гърлото ми беше свито и не можех да си поема достатъчно дълбока глътка въздух.

Не й бях повярвал. Бях си помислил, че се опитва само да привлече вниманието към себе си. Заприличал бях на всички останали в живота й. Аз бях ужасен брат.

Притисках я към гърдите си, а телефонът вибрираше в джоба ми. Извадих го и видях името на Харлоу, изписано на екрана. Метнах мобилния настрани. Не му беше времето да говоря с нея сега. Тя беше част от онова обкръжение, което бе причинило на сестра ми страдание и болка. Нямах какво да й кажа точно в този момент.

Люлеех Нан нежно в ръцете си. Киро беше виновен за всичко това. И щеше да си плати. Ако се случеше нещо фатално, щеше да си плати.

— Тук съм, Нан. Няма да те изоставя, но не искам и ти да ме оставяш — шептях, докато чакахме линейката да дойде.

Стори ми се, че мина цяла вечност, преди да доловя тежките забързани стъпки по коридора и после гласа на пиколото:

— Ето тук.

Трима лекари от бърза помощ се втурнаха в стаята и поеха Нан от ръцете ми. Започнаха да проверяват жизнените й показатели, а аз стоях и гледах безпомощно. Чух телефонът ми да звъни от мястото, където го бях захвърлил.

Трябва да вдигна.

— Взела е нещо. Знаете ли какво? — попита един от лекарите.

— Не, дойдох преди минути — отговорих вцепенено и напълно безжизнено.

Предозирала е с нещо.

Мамка му! Побягнах към банята. В мивката се търкаляха две празни шишета. Прекалено много болкоуспокояващи.

— МАМКА МУ! — изревах.

Единият от мъжете вече беше застанал до мен и взимаше шишето от ръцете ми.

— Трябва да й промием стомаха. Роднина ли сте й?

— Брат.

— Добре, да я изнесем оттук. Може да се качите в линейката.

Гледах като в мъгла как слагат безжизненото й тяло на носилката и я изнасят от стаята. Телефонът ми звънеше някъде в далечината, но го оставих. Сега се налагаше да спася сестра си.

 

 

Шест часа по-късно седях до леглото на Нан. Не се беше събудила, но лекарите казваха, че ще се възстанови напълно. Очевидно я бях намерил съвсем навреме. Предполагаха, че е загубила съзнание малко преди да се появя.

Трябваше да се обадя на Блеър, но телефонът не беше в мен. Със сигурност вече се бе притеснила. От друга страна, не бях готов да говоря с нея. Все още не. Не беше виновна, но аз бях прекалено напрегнат, за да говоря с когото и да било. Допреди няколко часа исках първо да ме уверят, че Нан ще оживее, и после да мисля за всичко останало. Сега обаче изпитвах вина, че не се обаждам на Блеър.

Постъпих много глупаво, че си оставих телефона в хотела. Тогава бях в шок и не разбирах нищо, не регистрирах нищо, но вече бях взел решение: да намеря някого, който да й помогне да стабилизира психичното си здраве, и да се махна оттук, да отведа Блеър далеч… у дома в Розмари. Трябваше да се обадя на майка ми. Тя трябваше да се занимава с Нан, тя трябваше да тегли последиците. Не аз. Киро нямаше да направи нищо. Нан искаше нещо, което никога нямаше да има, и вече беше крайно време да го приеме и да се откопчи от празните си надежди.

Една медицинска сестра отвори вратата и влезе. Погледнах я и в този миг разбрах, че е време да се откажа да бъда всичко за Нан, време беше да престана да се опитвам да бъда и брат, и родител и приятел, защото и без това не ме биваше.

— Трябва да говоря с лекаря. Когато се оправи и е готова, искам да бъде приета в клиника, в която ще й помогнат да стъпи на краката си. Тя има нужда от специализирана помощ, каквато аз не мога да й дам — казах на глас за първи път в живота си.

Признавах, че се бях провалил, че бях предал малката си сестра, но вместо да се почувствам виновен, усетих как някакъв огромен товар се вдига от гърдите ми.

— Доктор Джоунс ще дойде след малко. Той също иска сестра ви да бъде приета в клиника. Тя определено има нужда от помощ и се радвам, че и вие мислите така. Така става много по-лесно.

Нищо нямаше да бъде лесно, но определено беше за доброто на всички.