Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (19)

Ръш

Беше необичайно топло за края на ноември. Бях обул къси гащи и тениска и бях излязъл навън да се порадвам на горещите калифорнийски лъчи. Блеър все още не бе станала. Ако не се събудеше скоро, щях да й направя още една чиния с храна и да се кача да я нахраня сам. Радвах се, че спи, но трябваше и да се храни.

Харлоу ми каза, че предишната вечер Блеър била яла много малко. Трябваше да остана с нея да се нахрани, да я сложа да си легне и тогава да отида при Нан.

Ако сестра ми, която винаги имаше склонност да драматизира повече от поносимото, не беше така нестабилна, нямаше дори да се опитвам да й помогна. Уви, знаех, че няма да мога да си простя и да живея в мир със себе си, ако нещо й се случи, а съм имал възможност да го предотвратя. Колкото и да беше трудна като нрав, колкото и да беше тежко да седнеш да се разправяш с нея и да й угаждаш за всичко, тя ми беше сестра. Все още виждах в нея онова малко момиченце с вързана на плитки коса, което ми се усмихваше с беззъбата си уста. Докато растяхме един до друг, тя беше моето момиче. Никой друг не се грижеше за нея. Никак не беше лесно да забравя тези неща.

— Къде е момичето ти? — попита Киро, който се появи на задната веранда, където бях решил да се скрия от Нан.

— Спи — казах и се зарадвах, че пуши навън, а не вътре.

— Момичето е много сладко и добро. Напомня ми на Харлоу — каза той и дръпна от цигарата си.

— Да. Самото съвършенство е — съгласих се.

— Трябва да я пазиш повече от Нан. Снощи сестра ти изсипа такава отрова отгоре й. Момичето ти пое удара смело, самият аз бях впечатлен, но трябва да се грижиш повече за нея. — Той тръсна пепелта от цигарата си, обърна се и влезе в къщата.

Исках да го попитам за какво говори и какво е станало снощи, но точно тогава самата Нан профуча като вихър на верандата, облечена с бански и качена на високи токчета.

— Къде отиваш, момиче? — попита раздразнено Киро.

— Да се попека. Защо? Искаш да дойдеш ли? Или може да си решил да проведеш някой разговор с мен? — изплю Нан с дълбока омраза. Исках да я хвана за раменете, да я разтърся и да я попитам защо го прави, по дяволите? Какво я прихващаше? Защо тази омраза?

— Не. Искам да знам кога планираш да се изнесеш от къщата ми, защото забъркваш интриги и създаваш драми. Сега Харлоу не иска дори да слезе да се храни долу. Време е да отидеш да тормозиш малко майка си и да ме оставиш на мира.

Лицето ми се сгърчи при вида на болката в очите на Нан. Мамка му! Киро беше безсърдечно копеле.

— Не знам защо дори полагам някакво усилие. Не искаш да ме познаваш. Не ти пука за мен. Имаш си Харлоу и искаш само нея. За теб аз съм едно нищо — пак се разкрещя Нан.

— Харлоу не е кучка, Нан. Опитай се да се държиш… да бъдеш нормално човешко същество и ще искам да те опозная. Имах много основателна причина да не желая да оставам да живея с майка ти. Познай каква беше тя — изрева той, мина покрай нея и влезе в къщата.

Празните очи на Нан гледаха вратата, зад която Киро изчезна.

Мамка му! Станах и тръгнах към нея. Тя ме забеляза и поклати глава.

— Не, и теб не те искам. Ти избра нея. И ти ме мразиш. Всеки избира някой друг. Никой не ме иска — извика тя и хукна да бяга към къщата.

Стоях на едно място заслушан в токчетата й, които кънтяха ядно по мрамора. Щях да отида и да говоря с нея, но исках първо да й дам време да се успокои. Трябваше да остане малко сама.

— Не мина добре. — Гласът на Блеър ме сепна.

Обърнах се и я видях да слиза по стълбите. Русата й коса беше вързана на опашка и беше облякла светлосин бански с бяло прозрачно парео около раменете, което стигаше до средата на бедрата й. Лицето й изглеждаше отпочинало, но това, което току-що чу, я беше разтревожило.

— Да, беше брутално — отговорих и я придърпах да целуна сочните й червени устни.

Мразех да я виждам разтревожена. Откакто дойдохме, това се случваше прекалено често. Тя плъзна ръце около кръста ми и отвори уста за целувката ми. Усетих вкуса на мента от пастата й за зъби и потънах в насладата от топлината на копринените й устни, които бавно се движеха по моите. Тих стон избяга между тях. Идеята веднага да я кача обратно в спалнята ми се струваше повече от привлекателна. Тя започна да се отдръпва назад, а аз гледах замъглените й от желание полупритворени очи и щастливата й усмивка.

— Харлоу каза, че днес е топло, затова реших да изляза да се попека. Прекалено много седя затворена в стаята — каза тя.

Определено имаше нужда от повече свеж въздух.

— Идеята е наистина добра. Защо не легнеш на онзи шезлонг, а аз ще ти размачкам стъпалата.

Очите й пламнаха от вълнение. Засмях се. Напоследък Блеър обожаваше да й масажирам стъпалата, защото носеше по-голяма тежест и крехкото й тяло не беше свикнало.

— Звучи прекрасно — съгласи се тя и забърза към най-близкия шезлонг.

Телефонът ми започна да звъни в джоба. Реших да не вдигам, но Блеър ме погледна и попита:

— Няма ли да отговориш?

Бръкнах в джоба си и видях номера и името на Нан. Определено не биваше да вдигам. Нямаше да ми каже нищо хубаво, а аз исках да прекарам времето с Блеър. Исках да масажирам стъпалата й и да гледам какви сладки муцунки прави, докато й доставям това удоволствие.

— Ръш, просто вдигни. Ако не се обадиш, ще се притесняваш — каза тя.

Изпсувах и вдигнах, долепяйки телефона до ухото си. Още преди да кажа „ало“, тя вече ревеше в слушалката.

— Не тръгвай да ме търсиш, Ръш. Казах ти снощи… искам всичко това да свърши. Това е краят. Всички ме мразят. Приключвам. Сбогом, Ръш — изплака в слушалката и затвори.

— По дяволите!

Бутнах телефона в джоба си. Трябваше да тръгна след нея. Исках да вярвам на Блеър, че е само закана и няма да се нарани, но не можех да разчитам напълно на догадки.

— Заплашва, че ще се самоубие — казах и погледнах разочарованото лице на Блеър.

Пак я предавах и се мразех за това. Щеше ми се никога да не бяхме идвали, но после нямаше да мога да си простя, ако нещо се случеше с Нан.

— Отиди. Тя се нуждае от теб и сега се опитва да привлече вниманието ти — каза Блеър. В думите й имаше логика и вероятно беше права.

— Не знаем дали наистина няма да се опита да направи нещо. Не мога с лека ръка да си кажа, че само ме заплашва.

— Наясно съм с това.

— Аз съм всичко, което тя има, Блеър — отвърнах сопнато, въпреки че не ми се щеше да прозвучи така. Не бях ядосан на Блеър. Бях ядосан заради това, че винаги проявяваше такова разбиране, а не биваше. Не беше принудена да търпи това. Бях бесен, защото я държах на втори план заради семейството си. Мразех начина, по който ме караше да отида всеки път, без да ми насажда чувство за вина. Мразех всичко това.

— Знам — каза тя и този път усетих болката в гласа и.

Мразех себе си, защото аз й бях причинил тази болка.

— Съжалявам, аз просто…

— Ти просто трябва да отидеш да видиш как е сестра ти. Разбирам — довърши тя вместо мен.

Твърдият й тон ме разтревожи, но нямахме време да говорим за това сега. Колкото по-дълго останех тук, толкова по-зле можеше да бъде. Щях да й се реванширам после. До края на деня.

Щях да предупредя и Нан, че ще я пратя в клиника за психично болни, ако не спре да заплашва, че ще се самоубие. И после край, щяхме да заминем за Розмари.

Исках да си върна живота обратно.